Скот Мариани
Пророчеството (42)

42

Изпод леглото се чу скимтене. Той блъсна Алекс към стената.

— Не мърдай! — После приклекна и надникна под леглото.

За пръв път от близо двайсет години имаше възможност да види Зоуи Бредбъри лице в лице. Това не беше онази усмихната щастлива жена от снимката. След близо две седмици в плен лицето й беше бледо, бузите хлътнали. Когато го видя, тя се дръпна ужасено назад.

— Зоуи, аз съм приятел — каза той. Тонът му беше мек и успокояващ, въпреки все по-засилващата се болка в рамото. — Казвам се Бен Хоуп. Дошъл съм да те спася. Твоите родители ме изпращат.

Тя се дръпна още по-назад, гърбът й вече се опираше в стената.

— Излез — каза той. — Ще те отведа у дома. Всичко свърши.

Но тя не искаше да излезе. Бен нямаше време за губене, Джоунс беше още в сградата. Той сграбчи металната рамка на леглото и го плъзна настрани върху малките колела. После се пресегна и я стисна за ръката. Тя нададе отчаян писък на ужас.

— Виж, знам, че си преживяла много — каза той. — Знам какво изпитваш. Но ти трябва да ми помогнеш. — Той я вдигна рязко на крака, докато тя го гледаше объркано. В този момент видя Алекс Фиоранте в отсрещния ъгъл на стаята и се заизвива, за да се отскубне от ръцете му.

— Тя е от тях!

— Спокойно, Зоуи — каза кротко Алекс. — Двамата с Бен ще те изведем оттук.

— Не! Не! Тя е от тях! — Зоуи се дърпаше все по-отчаяно, гласът й се извиси в писък.

Бен я удари с юмрук в челюстта.

Тя рухна на пода, без да издаде звук. Той я вдигна и я преметна през здравото си рамо. Болката в ранената му ръка беше убийствена.

— И така става — обади се Алекс.

— Да вървим! — Бен бутна вратата и се огледа. От Джоунс нямаше и следа. Те запристъпваха предпазливо по коридора, прескачайки труповете. По лявата му ръка се стичаше кръв, оставяйки диря зад гърба му. Ризата му беше подгизнала в червено.

Асансьора го нямаше на етажа. Бен натисна копчето и го чу как се задвижи някъде под тях.

— Дръпни се — каза той през рамо на Алекс. Вдигна пистолета и се прицели в разтварящите се врати.

Кабината беше празна. Слязоха на партера и внимателно пристъпиха в пустото фоайе. Безжизненото тяло на Зоуи му тежеше. Той обърса с ръкав потта от очите си, като се насилваше да не загуби съзнание.

Алекс посочи входната врата.

— Нататък.

Излязоха тичешком навън. Бен беше облян в пот и студеният нощен въздух го прониза. Той се огледа във всички посоки; за пръв път, откакто го бяха докарали тук, имаше възможност да види къде се намира.

Изоставеният хотел беше кацнал на върха на скалист рид, надолу се виеше тесен планински път, който постепенно се скриваше между дърветата. Залязващото слънце оцветяваше в червено и оранжево хоризонта зад назъбените била на планините.

— Къде сме? — попита Бен.

— На около осемдесет километра южно от Чинук, Монтана. Дотук води само този път. Наоколо са хиляди квадратни километри планинска пустош.

— Какво, по дяволите, правим в Монтана?

— Ако имаме малко ум, ще се махнем оттук.

Пред хотела се виждаха няколко коли.

— Да вземем този! — Бен посочи паркирания насреща джип шевролет.

Алекс се затича към него, бръкна през шофьорската врата и свали сенника. В ръката й изпадна ключ.

— Аз ще карам — каза тя.

Бен отвори задната врата и внимателно положи Зоуи на седалката. Тя се размърда и изохка. На него му дожаля, че се бе наложило да я удари, но сега нямаше време да мисли за това. Той се качи отпред до Алекс, която запали двигателя.

— Под седалката има аптечка — каза тя.

Той отвори кутията и я прерови. Бинтове. Пластир и ножици. Флакон с таблетки кодеин. Той глътна две наведнъж и се облегна назад, като притисна раната си с длан, за да спре кървенето.

Алекс даде газ и подкара джипа по тесния път, който се виеше из гората.

— Не можем да се движим по шосето — каза с отслабнал глас Бен. — Нямам никакво желание изведнъж да се изправя пред още четирийсет агенти от ЦРУ, ФБР или кой знае откъде другаде. Ако видиш някакъв черен път, свий по него.

— Ти си луд! Ще се загубим в пущинаците.

— Това е целта.

Алекс караше умело, а тежкият шевролет държеше сигурно неравната настилка. След три-четири километра между дърветата се появи пролука; Бен видя тесния земен път, който се отклоняваше вдясно от шосето.

— Ето, тук!

Тя завъртя волана, грамадната кола занесе, но улучи разклона и заподскача по изровените коловози. Храсти и клони шибаха фаровете и стържеха предното стъкло. Бен разкопча подгизналата си от кръв риза и опипа раната. Куршумът беше попаднал в мускулите на рамото му, вероятно без да засегне костта. Плоската бутилка с уиски беше все още наполовина пълна и той проми раната, като примижа от острото смъдене. После свали ризата си, разви ролка бинт и започна да се превързва.

— Много ли е зле? — извика Алекс през рева на двигателя, като изви глава и го погледна.

— Нищо ми няма — промърмори той. Кодеинът беше проникнал в кръвоносната му система и болката постепенно отслабваше.

— Не е нищо! Трябва да извадим куршума колкото се може по-бързо.

— Ти си карай колата — сопна се той.

Коларският път ги отвеждаше все по-навътре в гората. След десетина километра гъсталакът стана толкова непрогледен, че се движеха слепешката, прегазвайки храсти и шубраци. На задната седалка Зоуи се бе изправила на лакът и разтриваше с длан лицето си, където я бе ударил Бен, като при всяко по-силно залюляване на колата се хващаше за дръжката на вратата.

Алекс шофираше, вперила поглед право напред през стъклото; ръцете й стискаха здраво волана. След още няколко километра пътят съвсем изчезна и трябваше да пълзят с човешки ход през непрогледния гъсталак. Изведнъж бодливите клони на храстите пред тях се разтвориха и те се озоваха в притъмнялата прерия, която се разливаше като океан във всички посоки. Звездите бяха изгрели и потрепваха високо над тях, билата на планините се очертаваха в черно на фона на мастиленото небе.

— Предпланините на Монтана — обяви Алекс. — Мястото, където Великите равнини срещат Скалистите планини. Наоколо няма нищо. Само пустош.

След още двайсетина километра мъчително придвижване в непрогледния мрак теренът стана невъзможен — огромни скали и дълбоки дерета преграждаха пътя им, принуждавайки ги да криволичат слепешката. Останала без сили, от време на време Алекс разтърсваше глава, за да не заспи. Изведнъж шевролетът занесе рязко встрани и се наклони силно наляво, като едва не се преобърна. Бен усети как тялото му се плъзна по седалката и трябваше да се подпре с ръце и крака, за да не изпадне. Отзад Зоуи изпищя от уплаха. Колата спря, откъм предницата нещо глухо изтрака. Алекс изруга и настъпи газта, но гумите бяха загубили сцепление и се въртяха на място в рохкавата пръст. Тя отново изруга.

Бен отвори вратата и скочи навън, като придържаше с ръка раненото си рамо. Кървенето бе спряло, но ризата и джинсите му бяха черни от кръв. Той се запрепъва в тъмнината, омаломощен от болката, облян в студена пот. Шевролетът беше заседнал в скалисто дере, което не се виждаше в мрака, закрито от храсталаци.

— Само трактор може да ни извлече от тук — каза той. — Ще вървим пеша.

Долната челюст на Зоуи увисна.

— Божичко, на това ли му викаш спасение?! Не мърдам и крачка в този пущинак.

— Хубаво — отвърна Бен. — Остани и сама се оправяй с мечките гризли и гърмящите змии. — Той се обърна към Алекс. — Трябва да скрием колата. Лесно се вижда от въздуха.

— Смяташ, че ще тръгнат да ни търсят с хеликоптери?

Той се усмихна немощно.

— А ти не би ли тръгнала?

Взеха от джипа каквото можаха — отзад в багажното отделение имаше одеяла, бутилки минерална вода, електрическо фенерче, кибрит, бинокъл. Бен натъпка всичко в чантата си заедно с аптечката. После двамата с Алекс обиколиха гъсталака, на светлината на електрическото фенерче довлякоха клони и храсти и ги натрупаха на купчина около джипа. В устата на Бен напираха хиляди въпроси, които искаше да й зададе, но тъкмо сега имаше по-неотложни задачи. Инстинктивно, без сам да знае защо, той усещаше, че може да й се довери.

След минути на мястото на заседналия автомобил се издигаше хълмче, обрасло с храсти. Бен кимна доволно и преметна натежалата чанта върху здравото си рамо. Тримата закрачиха в индийска нишка през каменистия терен; само луната осветяваше пътя им. Бен гледаше да е близо до Зоуи и я подръпваше за ръката, когато забавеше крачка. Тя се мръщеше и инатеше и при всяко препъване в корен или камък вдигаше олелия до небесата.

Без да обръща внимание на хленченето й, Бен крачеше неумолимо напред, като от време на време вдигаше глава, за да се ориентира по звездите накъде е север. Алекс му бе казала, че хотелът се намира на осемдесет километра южно от Чинук. Логиката подсказваше, че колкото повече се приближаваха до цивилизацията, толкова по-вероятно беше да се натъкнат на път или ферма, където биха могли да решат какво да правят по-нататък. А Бен съзнаваше, че рано или късно щеше да му се наложи да потърси лекарска помощ. Без лечение раната му щеше да загнои. Той мислено се поздрави, че съвсем неотдавна си бе подновил ваксинацията срещу тетанус, но пък бе виждал как гангренясват и далеч по-незначителни рани от неговата.

С всяка крачка силите му отслабваха, а влудяващата болка в рамото отново се бе възобновила. Той с мъка потисна желанието да вземе още болкоуспокояващи. Не биваше да ги прахосва. Чакаше ги още много път, тепърва щеше да се бори с болката.