Скот Мариани
Пророчеството (15)

15

— Дойдох тук като парламентьор, а се оказах в ролята на детектив — продължи Чарли. — Ти ми беше казал, че едва ли ще я намеря във вилата, но аз реших все пак да проверя. От нея нямаше и следа. Собствениците изобщо не знаеха къде може да е отишла. Не се е качила в самолета, за който е имала резервация. После се обадих на онези приятели на семейството, при които била отседнала първоначално. Англичани, живеят постоянно тук. Леко надути, изживяват се като някакви буржоа. Разбирам какво е породило реакцията на Зоуи. Те ми разправиха същата история като родителите: че се изпокарала с тях, изнесла се, после я изхвърлили от хотела и тогава наела онази вила. Дотук нищо ново. Затова обходих целия остров. Обиколих всички барове и кафенета, показвах снимката й и разпитвах дали някой не я е виждал. Представях се за неин роднина, който трябва да й предаде важна информация по юридически въпрос. Разговарях с кого ли не: с полицията, фериботните служби, летищните власти, с таксиметрови шофьори и рецепционисти по хотелите и в болницата. Раздадох близо сто картички с телефонния си номер, ако случайно някой си спомни нещо. И нищо. Нея просто я няма.

— А какво те кара да мислиш, че нещо лошо й се е случило? — попита Бен. — Има много начини да напусне незабелязано този остров. Може да се е качила на нечия яхта. И нищо чудно тъкмо в този момент да си седи на палубата, на километри навътре в морето, и да си пие коктейла.

Още докато го слушаше, Чарли поклати глава.

— Но каквото и да правиш, винаги остават следи — продължи Бен, без да крие раздразнението си. — Не е било нужно да натискаш паникбутона толкова бързо.

— Има и още. Като чуеш всичко, ще разбереш защо те повиках. — Чарли говореше бързо и изглеждаше силно напрегнат.

— Добре, слушам те.

— Един ден ми се обажда по телефона някакъв тип. Представи се като Никос Карапиперис. Чул от някого, че търся Зоуи. Стори ми се притеснен. Твърдеше, че я познава и има да ми каже нещо. Но не по телефона. Предпочитал да се срещнем някъде.

— Значи е женен — отбеляза Бен. — Почтен гражданин. Жена му я няма и той се занася с нашето момиче.

— Позна. Около четирийсет и пет годишен, бизнесмен. Голяма клечка в местния голф клуб. Видна личност. Има къща като палат в Корфу, но също и малка вила на един хълм извън града, идеално място за разпускане в компанията на млади момичета. Не искаше да разговаря с мен в дома си, защото жена му и децата тъкмо се били прибрали от почивка. Покани ме във вилата и аз отидох да се видя с него. Наистина изглеждаше много притеснен. Разправи ми доста неща.

В този момент вниманието им привлече едно дете, което тичаше между масите на терасата. Беше седем-осемгодишно, типично гърче — с черна коса, тъмни очи и шоколадов тен. Облечено беше с раирана блузка и червени шорти. Играеше си с гумена топка, тупайки я ритмично в плочника като баскетболист. Премина покрай масите, като се подхилваше дяволито на себе си и ловко дриблираше с топката. Две жени от крайната маса му се усмихнаха приятелски.

Докато Чарли си доливаше кафе от каната, Бен се извърна, за да проследи с поглед детето, възхитен от ловкостта му. Унесено в играта, то не забелязваше нищо и никого наоколо, но ето че изпусна топката и тя се удари в крака на масата, където седеше дребният мъж с лаптопа. Мъжът вдигна глава и наруга детето на някакъв чужд език, който Бен не успя да различи в шумотевицата. Лицето му беше изпито и ъгловато, за момент очите му проблеснаха гневно. Детето си взе топката и се отдалечи.

— Това хлапе няма ли къде другаде да си играе? — промърмори ядовито Чарли.

Бен се извърна към него.

— Ти по-добре ми разкажи за Никос Карапиперис.

Чарли продължи историята си:

— Той и Зоуи се виждали дискретно известно време. Отначало всичко започнало като мимолетна свалка, явно не й било за пръв път. После нещата се задълбочили. Човекът беше пределно откровен с мен. Призна, че и преди имал залитания с момичета, но този път било различно. Усещал, че се влюбва. Глезел я. Обичал да й купува подаръци. Докато един ден тя му заявила, че няма нужда от парите му. Имала си свои, и то доста.

— Успя ли да откриеш откъде ги е взела?

Чарли кимна.

— Парите били от Щатите. Някой й превел сумата от двайсет хиляди долара. Не казала на Никос от кого са, но му намекнала, че много скоро от същото място ще потекат още.

— Още?

— Толкова много, че до края на живота си щяла да се чувства свободна. По всичко личи, че е планирала да се върне на острова и да си купи голяма къща, да заживее тук. Казала му, че никога повече нямало да й се налага да работи. Ако е вярно, значи става дума за милиони. — Чарли помълча, после продължи: — И тук започва наистина интересното.

Бен примигна.

— Тя така и не му казала кой й е пратил парите, но намекнала, че били заради някакво пророчество. Никос не знаеше нищо повече. Думите й били мъгляви и неопределени. Той нямал представа за какво всъщност говори. Само че парите по някакъв начин били свързани с въпросното пророчество.

— Кога я е видял за последен път? — попита Бен.

— На партито във вилата й последната вечер. На другата сутрин трябвало да отлети за Англия. Той не искал да го виждат на нейните партита, но този път отишъл, постоял малко, като се опитвал да не се набива на очи. Останал докъм единайсет и половина. Били се договорили тя да отиде със скутера до вилата му, за да прекарат последната си нощ там. Той я чакал. — Чарли се пресегна за каната и доля чашата си с кафе.

— Но тя така и не отишла — каза Бен.

Чарли поклати глава.

— От този момент нататък следите й се губят. Някъде между единайсет и трийсет, когато Никос си тръгнал от партито, и уговорения час за срещата им във вилата Зоуи просто изчезва.

— Със скутер ли каза, че се е движила?

— Да, един такъв голям и лъскав. Била го взела под наем. Скутерът също е изчезнал.

— Значи може би става дума за обикновено пътно произшествие. Била е пийнала, след такова парти… Може да я открият в някоя канавка.

— Всичко е възможно — каза Чарли. — Само че историята не свършва дотук. Никос знаел, че тя е жадна за мъжко внимание, онази вечер около нея се навъртали далеч по-млади и яки от него мъжкари. Така че той не я изпускал от поглед. Ревнивец.

— Продължавай — не се стърпя Бен.

— Както изглежда, онази вечер имало някакъв особено напорист тип. Никос го описа като млад, на трийсет и една-две, приятен на вид, русоляв. Бил с някаква жена, но скоро започнал да флиртува със Зоуи. Представил й се като Рик. Никос твърди, че имал американски акцент.

— А жената?

— Според Никос може да е била и гъркиня. Но тя с никого не разговаряла и той не й обърнал внимание. Много повече се притеснявал заради оня тип Рик, понеже Зоуи сякаш се поддавала на ухажването му. След това Рик отишъл на бара и й приготвил питие. Никос казва, че не бил сигурен, но нещо в движенията на мъжа му се сторило подозрително. Докато й наливал питието, бил с гръб към останалите. Възможно било да й е капнал нещо в чашата.

По дяволите, помисли си Бен. Такива истории му бяха добре познати. В най-добрия случай мъжът се опитва да увеличи шансовете си, като скришом дава на жената афродизиак. Оттук до изнасилването има само една крачка. В най-лошия случай обаче си е чисто отвличане. Всичко, казано от Чарли, сочеше, че последната възможност му изглеждаше най-вероятна.

— Това не звучи никак добре — отбеляза той.

— Никос не бил напълно сигурен, че е видял правилно — продължи Чарли. — Но все пак се намесил. Приближил се, поканил я на танц и нарочно разлял чашата й. За всеки случай. Потанцували и той я предупредил за Рик. Настоял да прекрати партито и да отиде при него колкото е възможно по-скоро. Скарали се, той се уплашил, че може да направи сцена и да привлече внимание към него. Предупредил я да стои далеч от оня тип Рик и да не приема никакви питиета от никого. После си тръгнал, отишъл във вилата и я зачакал.

— Откъде да знаем, че тя изобщо е имала намерение да ходи във вилата му? Може просто да го е разигравала.

— Не мисля — каза Чарли. — Ако беше така, нямаше същия ден да му разреши да качи багажа й в мерцедеса си и да го откара на вилата. Раница с всичките й дрехи и вещи. И една чантичка за документи, в която били самолетните билети, паспортът и парите й, всичко. Явно е възнамерявала да прекара нощта при него.

— Както изглежда, въпросният Рик не се е отказал толкова лесно — отбеляза Бен. — Какво става след това?

— След като Зоуи не се появила въпросната нощ, Никос й позвънил по телефона във вилата. Никой не отговарял. Отишъл на място. Вилата била празна и заключена. Скутера го нямало. Зоуи била изчезнала. И тогава той наистина се разтревожил.

— А не е можел да съобщи в полицията за изчезването й — каза Бен. — Трябвало е да признае връзката си с нея, а се е боял, че ако тя се появи отнякъде след ден-два, е щял да се компрометира за нищо.

Чарли кимна.

— Бил е в безизходица. Когато чул, че разпитвам за нея, и особено когато му казах, че съм изпратен от семейството й, с голямо облекчение ми предаде нещата й.

— Къде са те сега?

Чарли посочи с пръст към един от прозорците над тях.

— Раницата е в стаята ми. А чантичката за документи е ето тук. — Той се пресегна и вдигна от съседния стол найлонова торба от супермаркет.

Бен извади чантичката и надникна вътре. Съдържаше обичайните неща, които човек носеше със себе си на път: паспорт, мобилен телефон, брезентово портмоне, натъпкано с евро в едри банкноти, все по петстотин. Започна да ги брои, стигна до шест хиляди и се отказа.

— В раницата под дрехите й има още пари — каза Чарли. — Успяла е да похарчи значителна част от двайсетте хиляди, но и доста са й били останали.

— Мисля, че си прав — каза Бен. — Тя наистина е смятала да отиде при Никос след партито. Никой не би захвърлил толкова пари.

Той продължи да рови в чантичката. Самолетните билети бяха поставени в лъскава картонена папчица, каквито използват туристическите агенции. Той я разтвори. Имаше потвърдени резервации през Атина до „Хийтроу“, с дата деня на изчезването й. Под билетите откри тънка книжка, подвързана със скъпа кожа. Телефонно тефтерче. Запазените ръбове на страниците подсказваха, че наскоро е купено. Той го запрелиства, като търсеше името Рик. Този тип го тревожеше най-много.

Но вероятността да го открие сред адресите на познатите й беше наистина много малка. Както и очакваше, вътре нямаше нищо интересно. Бен прелисти отново страниците, като си отбелязваше наум всяко записано име. Бяха малко на брой. Няколко телефонни номера с код 01865, за Оксфорд. Един от тях беше на родителите й. Имаше и няколко номера в чужбина. Огъста Вейл. Клийвър. Това последното звучеше по-скоро като прякор или може би беше фамилно име. Или дори наименование на фирма. Срещу имената нямаше адреси, само телефонни номера. Вейл и Клийвър бяха с международния код за Съединените щати.

— Клийвър име на човек ли е? — попита Бен. В отговор Чарли поклати глава. Бен прехвърли още няколко страници и от тефтерчето изпадна визитка. Стив Макклъски, адвокат. Отдолу имаше адрес в Савана, щата Джорджия. Бен я пъхна в джоба си. — Освен парите и дрехите, в раницата има ли още нещо?

— Нищо друго — отвърна Чарли. — Претърсих я най-внимателно.

— Значи това е всичко, с което разполагаме за момента. — Бен си мислеше за парите от Америка. А също и за Рик, американеца на партито. — Много следи водят към Щатите — отбеляза той. — Никос казва ли нещо по въпроса?

— Ако не броим, че парите са дошли оттам, не.

— В такъв случай мисля да се срещна с него и да поговорим, в случай че знае още нещо. Можеш ли да го уредиш?

— Едва ли е възможно, Бен.

— Разбирам, че случаят е деликатен за него. Кажи му, че ще бъда дискретен. Ще му задам само няколко въпроса.

— Нямах това предвид — каза Чарли. — Не можеш да разговаряш с него.

— Защо?

— Ти още ли мислиш, че те извиках тук за нищо? — Чарли вдигна от масата сгънатия вестник, разтвори го и му го подаде. — Виж на първа страница, станало е вчера. Не е нужно да знаеш гръцки, за да разбереш за какво иде реч.

Бен огледа страницата и очите му се спряха върху зърнестата черно-бяла снимка, на която се виждаха две-три полицейски коли и група полицаи, застанали пред нещо като малка вила, заобиколена от дървета. Встрани от основната снимка имаше по-малка, на мъж.

Някъде между четирийсет- и петдесетгодишен, смугъл, с изразителни черти, мустаци, леко посивял на слепоочията. Отдолу имаше надпис.

— Не, не ми казвай! — извика Бен.

Чарли кимна.

— Нали те предупредих, че положението е сериозно! Още щом чух, че е мъртъв, веднага ти се обадих. Къщата на снимката е въпросната вила на хълма. Там са го открили. Целият остров само за това говори.

— Кой го е открил?

— Получил се е анонимен сигнал в полицията. Когато пристигнали горе, е бил мъртъв от доста време. Огромна свръхдоза хероин. Цялата къща била пълна с дрога. Изглежда, човекът си е бил наркоман. Или е поел случайно свръхдоза, или се е самоубил, или е бил убит. Никой не може да каже. В момента полицията е блокирала къщата и я претърсва. Това е най-големият скандал, който са виждали по тия места от години насам. В Корфу такива неща просто не се случват.

Бен мислеше напрегнато. В чутото досега нямаше никаква логика. Дрога и пари обикновено вървяха заедно. Хероин, долари, смърт. Класическа комбинация. Но ако Никос и Зоуи са били замесени по някакъв начин в трафик на наркотици, историята, която Никос бе разправил на Чарли, би била абсурдна. Той по никакъв начин не би се разкрил пред Чарли, за нищо на света не би привлякъл вниманието му. Освен ако имаше още нещо, което Бен и Чарли пропускаха.

Ами онова пророчество? Колкото и да си блъскаше ума, Бен нямаше представа за какво би могло да се отнася.

— Има и още нещо — продължи Чарли. — Следят ме.

— Откога?

— Почти от пристигането ми. След като започнах да разпитвам за Зоуи Бредбъри.

— Сигурен ли си?

Чарли кимна.

— Извън съмнение. Добри са, но не чак дотам, че да не ги забележа. Работят в екип.

— Колко са?

— Трима със сигурност. Може би има и четвърти. Жена.

Бен се намръщи. Ако бивш военнослужещ от специалните части твърдеше, че го следят, значи беше вярно.

— А сега, в момента?

Чарли поклати глава.

— Почти сигурен съм, че се разкараха. Е, какво правим? Да разкажем ли на полицията всичко, което знаем? Да оставим ли случая в техни ръце?

— Не обичам да си имам работа с полицията — каза Бен. — Освен при крайна необходимост.

— В такъв случай не виждам какво повече може да се направи. Говоря за себе си. Задачата ми тук трябваше да бъде проста и ясна. Поне така казах на Ронда.

Детето с топката отново тичаше между масите, като умело я тупкаше в земята. Премина покрай масата, на която бе седял мъжът с лаптопа. Него го нямаше, масата беше празна. Изведнъж детето се спъна и топката отскочи встрани. Детето се затича след нея, към бордюра. Топката се търкулна на уличното платно.

С крайчеца на окото си Бен видя какво става. По улицата се задаваше ван без прозорци. Зелен, поочукан, като онези, които правят доставки по домовете. Движеше се бързо, явно гонеше срокове. Детето, което тичаше след топката, само миг по-късно щеше да излезе на пътя му.

Чарли му говореше нещо, но Бен не го чу. Извърна глава и погледна движещия се ван. Шофьорът разговаряше със спътника си и не гледаше пътя. Явно не бе видял детето.

Топката спря да се търкаля. Детето клекна и понечи да я вземе. В този миг видя вана и замръзна на място, с разширени от ужас очи. Ванът не забави скорост и Бен с ужас разбра, че едва ли ще спре навреме, за да избегне детето.

Когато човешкият мозък работи на пълни обороти, нещата наоколо сякаш се случват на забавен каданс. Бен скочи от стола си и се затича към уличното платно. В миг преодоля петте метра, които го деляха от детето. Тичайки, се наведе, сграбчи го през кръста и го вдигна от земята. Чу как въздухът хрипливо излетя от дробовете му.

Ванът почти ги бе връхлетял. Бен плонжира пред бронята му и се претърколи на шосето, притиснал детето в прегръдките си, като използваше тялото си като щит. Детето пищеше.

Спирачките на вана изскърцаха, колелата блокираха, гумите оставиха черни следи по платното. Машината занесе и спря под ъгъл между Бен и кафенето, като се полюляваше на ресорите си.

Времето продължи да се движи с нормална скорост. От масите се чуха викове и писъци; хората едва сега разбираха какво се бе случило. Бен усети болка в рамото, охлузено от асфалта. Над предния капак на вана видя Чарли, изправен до масата, как се оглеждаше с див поглед, стиснал облегалката на стола.

И в този миг светът експлодира.