Скот Мариани
Пророчеството (41)

41

В този момент пред кабинета се чу вик. Симънс и Джоунс се спогледаха, после Джоунс сграбчи бравата и двамата изхвръкнаха в коридора. Свечеряваше се, мракът в сградата бързо се сгъстяваше. Джоунс завъртя електрическия ключ. Нищо не се случи. Той изруга на глас, докато се взираше в тъмнината.

— Бендър? — подвикна тихичко.

Отговор не последва.

Симънс застана до него; само бялото на очите му проблясваше в тъмнината.

— Къде, по дя…

Той не можа да довърши изречението си. Джоунс почувства топлата струя кръв, опръскала лицето му, преди още слухът му да регистрира приглушеното покашляне на пистолета. Симънс залитна към него и се вкопчи в ръката му, от гърлото му излезе мъчително гъргорене, тялото му бавно се свлече на пода. Краката му подритнаха няколко пъти, гъргоренето премина в предсмъртни хрипове, после тялото притихна.

— Ще те убия! — изкрещя Джоунс, вдигна пистолета с протегнати напред ръце и откри огън напосоки, докато свърши патроните. Изхвърли изразходвания пълнител, постави нов и слепешката изстреля още петнайсет патрона със скоростта, с която пръстът му дърпаше спусъка.

След което застана неподвижно, задъхан от усилието, с горещия празен пистолет в ръка. В коридора цареше пълен мрак, ако не се смяташе бледата светлина, която едва се процеждаше между паяжините на далечния прозорец. Джоунс се обърна и опипом закрачи в обратната посока. Намери ключа на осветлението и отчаяно го завъртя. Пак нищо.

И в този момент усети върху шията си хладния допир на ножа. Застина, ръката му продължаваше да стиска електрическия ключ.

— Знаех, че ще се върнеш тук — чу се глас зад него. — Затова отвъртях крушките в коридора.

Джоунс искаше да преглътне, но усещаше натиска на острието върху трахеята си.

— Хоуп? — прошепна той.

— Един съвет — каза Бен. — Ако занапред ще заключваш някого в кухнята, гледай наоколо да няма остри ножове. Някой може да се пореже.

— Какво ще правиш сега? — попита с треперещ глас Джоунс.

— Ще ти отрежа главата…

Джоунс се олюля; краката не го държаха.

— … освен ако не ме отведеш при Зоуи — добави Бен.

— Пред стаята й има охрана — каза Джоунс. Гласът едва излизаше от гърлото му.

— Може би ще убедиш хората си да се дръпнат — каза Бен. — После ще я отведа оттук, а пък ти ще дойдеш с мен, за да ми обясниш какво става.

— Аз само изпълнявам заповеди! Слейтър е човекът, който ти трябва.

— И на него ще му дойде редът — отвърна Бен. — Все пак си мисля, че и ти знаеш доста. Дали пък да не пробвам серума на истината върху теб, а?

— Ти си мъртъв, Хоуп!

— Не и преди теб. А сега мърдай! — Бен го бутна в гърба и го поведе пред себе си по коридора.

В асансьора Джоунс натисна бутона за втория етаж. Бен прибра кухненския нож в чантата си, докато едната берета беше неотлъчно насочена в главата на агента.

Вратите се отвориха настрани с тихо бръмчене. Бен сграбчи Джоунс за китката и изви ръката му зад гърба, след което го изблъска през процепа, без да го изпуска от мушката си. Излязоха в белосания коридор. Във въздуха миришеше на прясна боя. Целият горен етаж на сградата беше ремонтиран, но някак бързешката.

— Какво има тук? — попита Бен.

— Само момичето — отвърна Джоунс. — Плюс още двайсет агенти. Нямаш късмет, мизернико.

— Свикнал съм цял живот да си пробвам късмета — каза Бен. — А сега млъквай и върви.

Джоунс пристъпваше бавно, като дишаше тежко и се потеше от острата болка в ръката, която Бен бе извил зад гърба му така, че малко оставаше да я изтръгне от рамото. Пред тях коридорът завиваше наляво. Бен тихо свали предпазителя на пистолета си, като се оглеждаше внимателно; всеки мускул в тялото му беше напрегнат, готов за самоотбрана. Той усети как Джоунс също се стегна и разбра, че са близо. Пусна ръката му и извади втората берета.

Завиха зад ъгъла. На десетина метра пред тях коридорът свършваше пред вратата на стая №36. Между тях и вратата бяха застанали трима агенти — двама мъже и една жена. Когато го видяха с Джоунс, и тримата извадиха пистолетите си. Изведнъж коридорът се изпълни с викове.

Бен ги помнеше отпреди, особено жената. Ръждиво-кестенявата й коса беше вързана на опашка под бейзболната шапка. Деветмилиметровият пистолет изглеждаше твърде голям за крехките й ръце, но явно знаеше как да си служи с него. Той се опита да разчете изражението на лицето й.

Приближи се към тях, като използваше тялото на Джоунс вместо щит. Дулото на пистолета в лявата му ръка беше притиснато в основата на черепа на Джоунс, а този в дясната беше насочен към трите дула насреща.

— Искам само Зоуи — каза той. — После приключваме.

Приближи се още малко. Вече ги деляха едва пет метра. Усещаше как кръвта пулсира в слепоочията му. Лицата на агентите бяха напрегнати, нервите им — опънати до краен предел. Дулата на пистолетите не помръдваха, трите показалеца бяха на спусъците. Едно подхлъзване, един неволен изстрел, и в тясното пространство щеше да се извие градушка от куршуми.

— Дръпни се от него и сложи оръжието на земята! — извика единият от мъжете.

Бен забеляза моментното проблясване в очите му и същевременно усети нечие присъствие зад гърба си. Реакцията му закъсня с част от секундата. Всичко стана в един миг. Нечия яка ръка го сграбчи за лявата китка и отметна пистолета високо над главата на Джоунс. В същото време отстрани върху дясното му ухо се стовари юмрук; от очите му изскочиха искри. Джоунс се изтръгна от ръцете му. В коридора избухна залп от дула, снабдени със заглушители, във въздуха засвистяха куршуми. Бен усети пареща болка в рамото си, когато един деветмилиметров куршум се заби в мускула.

Раната можеше да почака. Бен се извърна и застреля от упор агента, който го бе нападнал в гръб, и той се свлече надолу. Бен го улови, докато падаше, и го обърна пред себе си като щит. Няколко куршума се забиха в тялото на мъжа, Бен чу глухото тупване, усети силата на ударите. Загуби равновесие и падна на пода, трупът го затисна отгоре, пистолетът в лявата му ръка отхвръкна встрани. Докато избутваше тялото на мъжа, с крайчеца на окото си забеляза как Джоунс тича към асансьора.

Тримата агенти пристъпваха към него с вдигнати пистолети. Дулата не го изпускаха и за миг. Лицето на жената беше непреклонно.

Шансовете му бяха нищожни. Три дула срещу едно. Нямаше как да ги застреля и тримата, все някой щеше да го изпревари. Легнал на пода, той вдигна беретата с една ръка и простреля мъжа отляво. После извъртя дулото надясно с такава бързина, че картината пред очите му се размаза.

Твърде късно. Пръстът на втория мъж вече обираше мекия спусък. Куршумите им щяха да се разминат във въздуха. С него бе свършено.

И изведнъж се случи нещо неочаквано.

Жената направи крачка назад, извърна се на една страна и изстреля един куршум между плешките на мъжа. Той зяпна от изумление, изпусна пистолета и се захлупи по очи.

Настъпи тишина. Бен и жената бяха единствените останали живи в коридора.

Бен се изправи, като я гледаше с подозрение. Пареща болка разкъсваше рамото му, сърцето му удряше бясно. Той примигна от потта, която се стичаше в очите му, вдигна пистолета с една ръка и се прицели в нея в същия миг, в който тя насочи своя към него.

Няколко мига двамата стояха мълчаливи, с изпънати неподвижно напред ръце и насочени оръжия, чиито дула почти се допираха. Той усещаше кръвта, която се стичаше по лявата му ръка и капеше от пръстите; тихото шляпане на капките по пода беше единственият звук, който се чуваше в притихналия коридор.

— Свали оръжието — каза накрая той.

— Ти пръв — отвърна тя.

— Всички са мъртви. Останахте само ти и Джоунс.

— Кой, по дяволите, си ти, Бен Хоуп?!

— Човек, който търси Зоуи Бредбъри.

— Искаш да я измъкнеш оттук, така ли? Аз искам същото.

— Докажи го.

Жената се наведе бавно и полека и сложи пистолета си на пода. После направи крачка назад, като не изпускаше Бен от поглед.

— Виждаш ли? Аз съм на твоя страна — каза тя. — Имай ми доверие.

Той продължаваше да я държи на прицел, намръщен и объркан.

— Коя си ти? Защо правиш това?

— Алекс Фиоранте, ЦРУ. Не съм от тях.

— За малко да ме заблудиш, Алекс!

— Тези хора не са редовни служители на Управлението, а някаква престъпна групировка, която не се отчита пред никого.

Известно време той не отговори, като дишаше тежко и я държеше на прицел с пистолета. После попита:

— Къде е Зоуи?

Тя посочи с пръст.

— Зад тази врата. Искаш да я изведеш ли? Тогава давай! Нямаме много време.

— Искам да знам какво става — каза той.

— Ще ти кажа всичко, което ми е известно. Но не сега.

Той приклекна и вдигна пистолета й от земята. Всяко движение с лявата ръка му причиняваше адска болка.

Тя го видя как затъква пистолета й в колана си.

— Можеш да ми вярваш, заклевам ти се!

— Може и да ти повярвам — каза той. — Но когато му дойде времето. А сега отвори вратата.

Алекс приклекна до един от убитите агенти и с напъване претърколи настрани тежкия труп. Бръкна във вътрешния му джоб и извади ключ; пръстите й бяха кървави. Тя обърса кръвта в дрехите му, пристъпи към вратата и я отключи.

— Първо ти! — каза Бен.

Алекс влезе в стаята и той я последва, като държеше пистолета опрян в гърба й, докато очите му опипваха затвора на Зоуи. Стаята беше празна.