Скот Мариани
Пророчеството (5)

5

Съмъртаун, Оксфорд

Същият ден следобед

Професор Том Бредбъри затвори входната врата зад себе си, остави старото си поочукано куфарче на пода и положи връзката ключове върху дъбовата поставка в антрето, до вазата с цветя.

Къщата беше притихнала. Той не бе очаквал да я завари така. Зоуи трябваше да се е върнала, а присъствието й да се усеща по думкащия хардрок, който неизменно се разнасяше от уредбата в хола.

Бредбъри влезе в просторната кухня. Вратите към верандата бяха отворени, от градината долитаха упойващи аромати. Той си спомни за наполовина пълната бутилка „Пино Гриджо“ от предишната вечер и отвори хладилника. Вътре имаше прясно приготвен шоколадов мус — любимия десерт на Зоуи, с който майка й винаги я изненадваше, когато си идваше у дома.

Професорът поцъка озадачено с език, после си наля чаша от леденото вино. Отпивайки, той излезе в градината и видя съпругата си Джейн, коленичила сред лехите, с кошничка пъстри филизи за разсаждане.

— Подранил си — усмихна се тя.

— Къде е Зоуи? — попита професорът.

— Още я няма.

— Забелязах, че къщата е тиха. Очаквах вече да се е прибрала.

Джейн Бредбъри заби лопатката в земята, изправи се с пъшкане и изтупа пръстта от дланите си.

— Хубаво си се сетил — каза тя, поглеждайки към чашата в ръката му. Той й я подаде и Джейн отпи малка глътка от виното. — Не се притеснявай за нея. Познаваш я. Може да се е отбила при приятели в Лондон.

— Защо да не се прибере направо вкъщи? Тя винаги е някъде с приятели! Не можем да й видим очите.

— Зоуи вече не е дете, Том. На двайсет и шест години е.

— А тогава защо се държи детински?

— Ще се обади, не се притеснявай. Може още утре да си дойде.

— Много я глезиш! — каза раздразнено той. — Приготвила си й дори любимия мус!

Съпругата му се усмихна.

— Ти я глезиш не по-малко от мен.

Бредбъри се обърна и закрачи към къщата.

— Можеше да се обади поне да знаем къде е — подвикна той през рамо.