Скот Мариани
Пророчеството (50)

50

— Ще повредиш ръба на гайката! — предупреди Алекс. — После никога няма да я развиеш.

Слънчеви лъчи се процеждаха през пролуките между старите дъски на хамбара и очертаваха ярки ивици по пръстения под и всевъзможните вехтории, пръснати наоколо: купчини оградни колове, селскостопански сечива, варели с нафта, чували с изкуствен тор. В сеното над главите им се обаждаха кокошки.

Бен подаде глава изпод шасито на още по-древния пикап, който бяха открили в дъното на хамбара. По лицето му бяха полепнали люспици ръжда, докато се бе опитвал да разхлаби болтовете, които придържаха стартера.

— По-добре използвай тръбния ключ — каза тя и му го подаде.

Той остави универсалния френски ключ, с който се бе опитвал да развие гайката, и пое инструмента от ръката й. За миг, докато я гледаше наведена над него, бе поразен от неустоимата й привлекателност. Не за пръв път забелязваше ръждиво-кестенявата й коса, привързана на опашка, от която се подаваха непокорни кичури. В хамбара беше горещо и тя бе запретнала ръкави до над лактите си. Върху гладката кожа на източената й жилава ръка имаше петънце от машинно масло. Карираната й риза беше разкопчана до бюста. С опакото на ръката си тя отметна кичур коса, който упорито й влизаше в очите.

— Вас в ЦРУ да оправяте коли ли ви учат? — попита закачливо той.

В отговор тя се усмихна.

— Знаеш ли какво е да растеш сред четирима по-големи братя, всичките луди по автомобили?

Бен постави тръбния ключ върху упоритата гайка и с едно напъване я разхлаби. Скоро стартерът бе свален и той изпълзя изпод пикапа. Стана и неволно изкриви лице в болезнена гримаса.

Тя се пресегна и сложи ръка на рамото му. Дланта й беше мека и топла дори през плата на ризата.

— Почини си — каза тя. — Това и аз мога да го свърша.

— Ти вече достатъчно направи — отвърна Бен.

Тя погледна стартера в ръцете му. Беше тежко безформено парче метал, от което се подаваха жици.

— Мислиш ли, че ще проработи?

— Знае ли някой?

Алекс го взе от ръцете му. Пръстите й се задържаха върху неговите малко повече, отколкото бе нужно, почти като ласка. Тя го погледна в очите.

— И все пак се радвам.

— На какво се радваш?

— Радвам се, че въпреки всичко, което се случи дотук или което тепърва има да се случва, се запознах с теб. Радвам се, че вече си добре. Радвам се, че съм с теб сега. Страх ме е само, че познанството ни може и да не продължи дълго.

Той не отговори. Двамата останаха няколко мига неподвижно един срещу друг, сините й очи бяха приковани в неговите, устните й бяха леко разтворени.

— Самотен си, нали? — промърмори тя. Докосна отново ръката му, този път за по-дълго, пръстите й се вплетоха в неговите. — Знам. Усещам го. Защото и аз се чувствам така. Самотна. Сама. И имам нужда от някого.

Бен усети как пулсът му се учестява. Погали я по голата ръка над лакътя. Кожата й беше топла и гладка. Вдигна ръка и я погали по бузата. Прекара палец по ъгълчето на устата й. Тя наведе глава и нежно го целуна по дланта. Двамата пристъпиха един към друг. Ръката й стискаше неговата с няма настойчивост.

Целунаха се страстно и жадно. Той я придърпа към себе си, ръцете му обгърнаха тялото й, усещаше дланите й на гърба си, топлината на тялото й, косата й по лицето си.

След което с усилие на волята се отдръпна.

— Не мога.

— Защо се боиш да ме целунеш? — Очите й го гледаха изпитателно. — И двамата го искаме. Ти не го ли искаш?

— Искам го — каза той. — Но не бива.

— Защо? Какъв е смисълът да се борим с чувствата си? Нямаме кой знае колко време заедно.

Бен не можеше да намери подходящите думи. Дори когато останеше насаме със себе си, в най-мрачните си моменти, те му се изплъзваха.

— Загубих близък човек — прошепна той. — Загубих жена си. Оказа се, че съм я обичал повече, отколкото съм предполагал. Случи се неотдавна.

Тя прехапа устни и въздъхна. Вдигна ръка и разроши косата му.

— Видях пръстена.

Бен затвори очи. Кимна бавно.

— Искаш ли да поговорим?

— Тя умря — каза той.

— Как се казваше?

— Лай.

— Как стана това?

Той вдигна поглед към нея.

— Беше убита.

Казани по този начин, думите му прозвучаха с такава неотвратима финалност, че Бен се сепна, като ги чу да излизат от устата му. Изведнъж цялата сцена изплува отново в съзнанието му като епизод от филм на ужасите, който не спира да се върти.

Видя черното острие на ножа. Как прониква в нея.

Как отнема живота й.

Видя предсмъртния й поглед. Чу последните й думи, изречени, докато кръвта й изтичаше. Думи, които щяха да отекват в ушите му, докато е жив.

Пое бавно, дълбоко дъх.

— За всичко съм виновен аз. Мой дълг беше да я опазя от човека, който я уби. Не се справих. Той се върна и ми я отне.

Помълча малко, после добави шепнешком:

— Липсва ми. Много ми липсва.

Алекс положи длан върху ръката му. Допирът й беше топъл и успокояващ.

— Не си я убил ти, Бен. Това е бреме, което не си струва да носиш в душата си.

Той поклати глава, усещайки болката, която се надигаше в него. Насили се и я преглътна.

— Все едно че аз лично я убих. Всеки ден моля Бог да ми прости, че допуснах това да се случи. Но не мисля, че Бог чува молитвите ми. Всъщност не мисля, че се е вслушвал в думите ми когато и да било, дори един-единствен път през живота ми. Бог ме изостави много, много отдавна.

— Едва ли го мислиш.

Той взе ръката й в своята и нежно я стисна.

— Намери си по-достоен мъж, Алекс. Не ти трябва такъв като мен.

— Ти си този мъж — отвърна тя. — Едва те познавам, но нямам никакво съмнение.

Той не отговори.

Точно в този момент се чу пулсиращият грохот на хеликоптерни витла, пукот на изстрели и писъкът на Зоуи откъм двора.