Скот Мариани
Пророчеството (40)

40

Джоунс се придвижваше на прибежки по коридора, размахвайки пистолета пред себе си, опипвайки с дулото всеки завой, всяка врата. Много от луминесцентните тръби бяха изгорели или примигваха с последни сили, хвърляйки дълги сенки наоколо. Той се препъна в купчина стари кашони и кутии с боя и ядовито изпсува. Вдигна радиото до устата си и натисна комутатора.

— Кимбъл! Чуваш ли ме? Отговори!

Тишина.

— По дяволите! — изруга Джоунс. — Йоргенсен?

— Слушам! Ние сме тук, горе. Него го няма. А при вас?

— И тук нищо. Той е като призрак. Хайде, край!

Джоунс зави зад ъгъла. Металният мирис на прясна кръв го удари в носа, примесен с вонята на влага и гниещо дърво. На няколко метра пред себе си различи в полумрака три проснати безжизнени тела. Даде знак с ръка на Бендър и Симънс, които го следваха, да спрат. Тримата гледаха с невярващи очи мъртвите агенти на пода.

— Стават общо петима — обади се Бендър. — Този си играе с нас.

— Не мисля, че беше разумно да се разделяме на групи — промърмори Симънс зад рамото му.

Джоунс стисна зъби и едва не изквича от болка. Вдигна ръка и обърса потта от очите си.

— Трябват ни още хора. И то много.

— Само че ги нямаме — отвърна Бендър.

— Мога да събера сто души и да смачкам кучия син — изсъска Джоунс. — Трябва само да се обадя по телефона.

Той спря и се замисли. До пристигането на подкрепления щяха да минат няколко часа. Но трябваше да се моли, да убеждава, да припомня стари услуги, пък и организирането на такава група не беше лесна задача.

Изведнъж му хрумна друго.

— Слушайте сега. Спираме търсенето, качваме се горе и се събираме с охраната там. Общо сме седем. Колкото и да е добър този мизерник, няма начин да се справи със седем души. — Той се ухили. — Ще боднем оная кучка Бредбъри със спринцовката. Още сега. Писна ми от игрички. Да видим какво знае!

— Слейтър няма да се зарадва особено.

— Да върви по дяволите този страхливец! Ако толкова иска да се пише началник, да не беше побягнал, щом стана напечено!

Те прекрачиха труповете и се затичаха по коридора. Джоунс стигна пръв до асансьора и заблъска с юмрук по бутона за първия етаж. И тримата мълчаха, свели поглед надолу, с мрачни лица, докато асансьорът с глухо боботене ги отнасяше нагоре. Изведнъж вратите се отместиха встрани и Джоунс се втурна към кабинета си.

Вратата беше открехната на два-три пръста.

Той се насили да си спомни. Не, в никакъв случай не я бе оставил отворена. Беше я заключил.

Извади пистолета. Стомахът му се сви, сякаш ледена длан го стисна за корема. Оръжието в ръката му затрепери. Овладей се! Той вдигна пистолета пред себе си и леко бутна вратата със свободната ръка. Вратата изскърца. Той я натисна малко по-силно и тя се отвори. Влезе вътре. Сърцето му биеше като чук.

Кабинетът беше празен.

Празно беше и бюрото му. Брезентовата чанта бе изчезнала.

— Хоуп — прошепна той. — Хоуп е бил тук.

Симънс беше застанал зад него с разширени от ужас очи.

— Взел го е — извика Джоунс. — Негодникът е взел флакона!