Скот Мариани
Пророчеството (32)

32

Сенатор Бъд Ричмънд бе започнал политическата си кариера като поредното невзрачно богаташко синче, устремено към върха, без ясна представа какво има там и какво иска самото то от живота. Син на някогашен дървосекач от Монтана, който със собствени сили бе станал индустриалец и мултимилионер, през целия си живот Бъд не бе свършил нищо полезно; той се интересуваше повече от голф, жени, риболов и от любимото си „Порше 959“, отколкото от сериозен бизнес.

Само преди две години Ървинг Слейтър, началник на кабинета му и негов личен секретар, докаран до отчаяние от шефа си, за малко не бе подал оставка. В края на краищата човекът беше на трийсет и седем и едва ли си струваше да пропилява живота си като слуга на някакъв безделник, който възприемаше политиката като забавачка.

Но тъкмо тогава два несвързани помежду си инцидента, случили се през шест месеца един от друг, бяха преобърнали света на Бъд Ричмънд и се бяха превърнали за Ървинг Слейтър в шанса на живота му.

Един ден, малко след като навърши петдесет, минути преди да се качи на борда на самолета, който да го откара в родния му щат Монтана, Ричмънд бе изпитал странно предчувствие: някакъв смътен глас в главата му, по неговите собствени думи, му бил казал за нищо на света да не се качва на този самолет. За огромно раздразнение на придружаващия го Слейтър той бе настоял да изчакат следващия полет. И когато самолетът, на който би трябвало да се качат, се бе разбил малко след излитане и почти всички пътници на борда бяха загинали, Бъд Ричмънд бе заговорил за чудеса.

Второто чудо се бе случило, докато Бъд карал поршето си по някакъв планински път близо до дома. След някакъв завой го обзело внезапно и непреодолимо желание да спре и да погледа красивия залез — нещо, което никога преди не бил правил. След десет минути взиране в хоризонта той отново се качил в колата и продължил пътя си. Километър и половина по-нататък се натъкнал на останките на автобус, затрупан под огромно свлачище. От трийсет и деветимата пътници оцелели само двама — и по техните думи грамадните камъни, нападали сякаш от небето, връхлетели автобуса точно в момента, когато Бъд би трябвало да се намира на същата тази отсечка… ако не се бил спрял да се любува на залеза.

За себе си Бъд Ричмънд имаше едно-единствено обяснение: Бог бе спасил живота му в името на някаква по-висша цел. От този момент нататък той бе станал дълбоко набожен християнин. За осемнайсет месеца, изминали от второто чудо, политическите му възгледи се бяха променили коренно. И това му помагаше в кариерата. Той сякаш изведнъж бе израснал, започнал бе да се възприема сериозно. Последователите му го обичаха. Прероден, Бъд Ричмънд се бе вкопчил с изумителна стръв в живота и работата си. Изведнъж той спечели подкрепата на един сегмент от обществото, който допреди не се бе интересувал от него — огромното по мащабите си евангелистко движение. Само в Америка живееха повече от петдесет милиона евангелисти. Слейтър мигновено видя в това шанс за себе си. Петдесет милиона гласа представляваха огромен потенциал в надпреварата за Белия дом.

Ървинг Слейтър не можеше да повярва на очите си. Преобразяването на някогашния фукльо и плейбой в смирен набожен християнин го изумяваше в далеч по-голяма степен от чудесата, които той твърдеше, че му се били случили. Ала вълната на обществената подкрепа се надигаше с бясна скорост и началникът на кабинета беше готов да я възседне.

Изведнъж Слейтър започна трескаво да се рови в Библията. Челичената вяра на шефа му в предсказанията за края на света в „Откровение“ го накара да изучи в най-малки подробности съответните текстове, както и всякакви изследвания, трудове, статии, коментари — всяка хартийка, написана по въпроса за библейските пророчества. Той бе изумен от непоколебимата убеденост на толкова много американски християни, че е близо денят, когато светът ще потъне в „голямата скръб“, след което Христос ще се завърне, както се предсказваше в Светото писание. Това му подейства по два взаимно несвързани начина. За себе си той смяташе цялата тази шумотевица за лудост. Но в същото време — което бе далеч по-важно — на политическо равнище той виждаше в нея най-тлъстата златна мина, на която някога се бе натъквал.

Докато медийната врява около Бъд продължаваше да се усилва, а рейтингът му неумолимо да расте, първите зачатъци на една налудничава в дързостта си идея бяха започнали да се оформят в съзнанието на Слейтър. Навсякъде из Съединените щати, където сенаторът организираше публични събрания и митинги, залите се пълнеха с вярващи, дошли да чуят словото му. Телевизионните предавания с негово участие се гледаха от милионни аудитории. Той бе станал всенароден любимец. Отвсякъде валяха дарения.

А това, поне доколкото зависеше от Слейтър, бе само началото. Милиони бяха повярвали буквално в неизбежността на предсказаните събития. Милиони всъщност искаха те да се случат. Ако такава беше волята Божия, ако сбъдването на въпросното пророчество означаваше война — какво пък, казваха си те, да бъде война. Струваше си светът да бъде потопен в хаос и мрак, за да може Бог да им се яви и да ги спаси от тяхното сиво, скучно, непосилно мизерно ежедневие и да потвърди пред тях — ако бе останала и сянка на съмнение в умовете им — че всичко в крайна сметка е истина и че душите им си струва да бъдат спасени.

Ала преди да дойдеше време за Божията намеса, трябваше да се мине през един мрачен период на ужасни страдания, които дори и най-вярващите трябваше да понесат. Всичките тези милиони хора имаха нужда от лидер, когото да следват през този период на мъка и тегоба. Някаква митична фигура като Моисей, която да поведе богоизбрания народ към слава и подвизи.

Слейтър наблюдаваше шефа си и се питаше: Ричмънд и Моисей? Самата мисъл го караше да се усмихва. Но като поглеждаше към озарените лица на тълпата, започваше да вярва, че всичко е възможно. Ако Ричмънд успееше някак да се добере до Белия дом, заслугата щеше да бъде изцяло негова; той — Ървинг Слейтър — щеше да бъде сивият кардинал, човекът с реалната власт.

Но за да стане това, трябваше да се извърши нещо невероятно, нещо, което той дори не смееше да назове на глас. Да се случат определени събития, които да бъдат предизвикани. За тази цел Слейтър се нуждаеше от помощ. От много помощ.

И той я откри малко по-късно, когато на едно от светските събития на Ричмънд се запозна с някакъв фанатичен привърженик на библейското предсказание за края на света. Такива не бяха рядкост, той ги срещаше под път и над път. Но особеното в случая бе, че въпросният господин работеше в Централното разузнавателно управление на Съединените щати. И то не като прост служител, а на доста висока длъжност. Слейтър бе приятно изненадан, когато човекът му разкри, че дълбоко в средите на американското разузнаване има едно твърдо ядро от последователи на учението за края на света.

Изведнъж налудничавата идея на Слейтър се приближи с един гигантски скок към своята реализация. С връзките на своя нов приятел той започна да изгражда мрежа от агенти. Повечето убедено изповядваха библейските пророчества за края на света, докато други — като специален агент Джоунс от ЦРУ — се интересуваха повече от обещаната власт и от парите, които Слейтър бе в състояние да изстиска от фондацията на Ричмънд за финансиране на бързо разрастващото се начинание. Около това ядро бяха привлечени в периферни роли известен брой по-нискостоящи агенти, които изпълняваха заповедите на своите началници, макар да имаха точно толкова представа за смисъла на начинанието, колкото и нищо неподозиращият Бъд Ричмънд, който незнайно за себе си се бе озовал в главната роля.

Самият Слейтър бе изумен от бързината и силата, с които еднолично бе успял да изгради своята тайна мрежа. Стратегията за края на света беше вече факт.

Оставаше планирането.

Планът беше величествен по мащабите си, но пределно прост като концепция.

По същество беше план за война. Една война, която — ако можеше да се вярва в силата на пророчеството да влияе върху глобалните процеси — далеч не беше толкова невъзможно да бъде предизвикана.

Според пророчеството конфликтът трябваше да започне в Близкия изток. Това поне не изглеждаше никак трудно да се уреди. В края на краищата такава беше волята Божия. От тях се искаше да подбутнат тук и там, да задвижат нещата, да предизвикат искрата, която да възпламени бурето с барут. Искрата трябваше да бъде голяма — нещо, което да разтърси и възмути ислямския свят както никога досега. Слейтър и неговите съдружници отдавна бяха решили в какво ще се изразява тя. И сега просто изчакваха подходящия момент, за да я задействат.

За да сработи планът, вината за извършеното зверство трябваше недвусмислено да падне върху изконните врагове на исляма — евреите. Всичко си го пишеше черно на бяло в Библията. Войната, която постепенно трябваше да прерасне в последната битка преди края на света, щеше да започне с масирана ответна атака на мюсюлманите срещу Израел. Библейският огън и жупел щеше да приеме формата на ядрени ракети. Когато светът бъдеше изправен на ръба на опустошителна война, милионите американски гласоподаватели, за които това би означавало сбъдване на библейските предсказания, щяха окончателно да се убедят, че краят е близо. Техните гласове щяха да се надигнат като приливна вълна. Вече нищо нямаше да спре Ричмънд по пътя му към Белия дом.

Планът беше безумен в своята кръвожадност. Нямаше съмнение, че щяха да загинат милиони. Араби и евреи, може би и американци. Но Слейтър не се вълнуваше от това. Логиката беше перфектна, елегантна и безупречно изпипана както при повечето прости, но гениални идеи. Той не вярваше и за миг, че войната ще доведе до началото на Армагедон. За него тя представляваше най-прекият път към властта, нищо повече. А времето работеше в негова полза. От него се искаше само едно: да подготви Бъд Ричмънд за бъдещата му роля като лидер на вярващите.

Ала Ричмънд имаше и конкуренция. Той далеч не беше единственият, който се бе сетил да бие тревога, че краят на света наближава. Слейтър бе разпратил цели екипи агенти да наблюдават останалите потенциални християнски месии и най-вече един от тях — преподобния Клейтън Клийвър от Джорджия. Двамата с Ричмънд бяха в лимузината на път за поредната пресконференция, когато Слейтър бе получил от източниците си потенциално взривоопасния доклад, който бе преобърнал всичко с краката нагоре. Това бе началото на кризата със Зоуи Бредбъри.

Докато размишляваше за събитията от последните месеци, Ървинг Слейтър крачеше съсредоточено из обширния си кабинет в централата на Бъд Ричмънд в Монтана — грамадната му резиденция, скътана в гънките на един планински склон. През огромните прозорци се разкриваше панорамна гледка към имението на Бъд, заемащо четири квадратни километра.

Слейтър спря да крачи за момент, колкото да отпие глътка прясно мляко от бутилката върху бюрото си. След това се тръшна в едно меко кожено кресло срещу гигантския телевизионен екран на стената, грабна дистанционното, но не преставаше да го анализира.

На DVD-то бе записан телевизионен дебат по въпроси на текущата политика, в който Бъд Ричмънд бе участвал преди три месеца. Слейтър бе гледал записа безброй пъти, но не преставаше да го анализира.

Предаването се бе превърнало в огромен пиар подвиг за Ричмънд. Слейтър бе платил на подставени лица сред публиката да задават предварително формулирани въпроси на сенатора, като лично бе написал всичките му отговори. Ричмънд се бе оказал в превъзходна форма и оттогава Слейтър не спираше да се поздравява за удара, който бе направил. Комбинацията от искрена вяра, на каквато бе способен само формен идиот, и собствения му лукаво остроумен сценарий наистина си струваше гледането.

Ала изведнъж, две минути преди края на шоуто, когато двамата с Ричмънд бяха на крачка от триумфалния финал, някакъв дългокос студент от задните редове бе вдигнал ръка и бе задал извън сценария, като гръм от ясно небе, един фатален въпрос.

И сега Слейтър нетърпеливо вдигна дистанционното и превъртя записа към този ужасен момент.

Студентът вдига ръка. Камерата го улавя в кадър, телеобективът го приближава.

— Сенаторе, много учени изпитват съмнения относно легитимността на „Откровение“ като библейски текст. Какво мислите по въпроса?

Смяна на кадъра. Втора камера показва Ричмънд, който изпълва целия екран.

— Чел съм всичко, което се опитват да кажат. Но моята вяра остава непоклатима.

Студентът обаче не е свършил:

— Но ако някой все пак е в състояние да докаже, че свети Йоан не е авторът, тоест че „Откровение“ не е автентичното Божие слово, това няма ли да подкопае вашата вяра, сър?

Когато за пръв път бе гледал на живо програмата, в този момент Слейтър бе впил нокти в кожената тапицерия на стола си.

Ричмънд се поколебава за миг, после кима тържествено.

— Е, добре — казва той, след което се навежда напред, подпрян на лакти върху масата, и фиксира с трескав поглед студента. — Да допуснем, че някой учен предложи реални, конкретни доказателства, че свети Йоан не е действителният автор. Да допуснем, че въпросният учен докаже, че пророчеството в „Откровение“ не се основава на словото Божие. — Той направи пауза за повече драматизъм. — В такъв случай аз би трябвало да подложа на преоценка моята вяра в това пророчество. Но същевременно аз трябва да приема това като знак от Бога, че е време да насоча силите си в друга посока. — Ричмънд се усмихва широко. — Ала позволи ми да ти кажа нещо, млади момко. За мен би било голямо облекчение. Защото би означавало, че няма да се наложи човешкият род да преживее голямата скръб.

Смях в залата.

За момента импровизираният отговор на Бъд Ричмънд бе предизвикал у Слейтър само леко притеснение, което бързо бе отминало. Малко по-късно той бе забравил напълно инцидента.

Докато не се бе случила катастрофата. Когато специалният екип, изпратен да следи Клейтън Клийвър в Джорджия, му бе докладвал, че Клийвър е станал обект на изнудване, Слейтър си бе дал сметка, че след казаното от Ричмънд всичките им така старателно разработени планове бяха заплашени от провал.

Той никога преди не бе чувал за Зоуи Бредбъри. Когато провери името в „Гугъл“, първоначалното му притеснение се превърна в тревога. Тя се оказа международно признат изследовател на Библията с достатъчно авторитет, за да взриви цялото им начинание. Ако твърденията й бяха верни, ако успееше да предостави на опонентите на пророчеството за края на света нужните доказателства, за да отхвърлят авторството на свети Йоан, за да подкопаят легитимността на „Откровение“ като новозаветна книга — по дяволите, да я изобличат като фалшификат! — тогава тяхната стратегия отиваше по дяволите. „Откровението на свети Йоан“ беше стълбът, върху който се крепеше цялата конструкция на пророчеството за края на света. Всяко уронване на неговия авторитет би било страхотен удар по движението. На всичко отгоре самият Ричмънд вече публично бе заявил, че ако загуби вярата си в тази доктрина, той с радост би се отказал от нея. Подкрепата на гласоподавателите евангелисти за него щеше да се изпари като утринна роса в летен ден, а заедно с нея и изгледите на Слейтър за пост в Белия дом.

Слейтър беше бизнесмен и притежаваше практичен ум. Затова не му отне много време да види пред какъв избор бе изправен.

Първо: да я подкупи. Тя искаше десет милиона от Клийвър, но какво значение имаше откъде щяха да дойдат парите? Той беше готов да удвои сумата, само и само да им се махне от главата. Но ако се опиташе да поиска още? Или пък им вземеше парите и все пак направеше публично достояние откритието си? Как можеше да й се има доверие?

Ето защо той бе избрал алтернативната опция: да отвлече Зоуи и да я принуди да ги отведе при доказателствата. После да ги унищожат, да я убият и погребат заедно с твърденията й.

И така, Слейтър се бе обадил на контактите си. Главният му сътрудник в ЦРУ бе възложил задачата на някой си Джоунс, който на свой ред бе изпратил в Корфу екипа, който да я отвлече. Сега Бредбъри беше тяхна пленница, държана на място, където никой не можеше да я намери. Ала междувременно бяха възникнали твърде много проблеми и усложнения. Той не можеше да си позволи повече да чака. Време беше за решителни действия.

Слейтър спря записа и се облегна назад в мекото кожено кресло, масажирайки напрегнато слепоочията си. На ниската масичка пред него имаше дървена купа, пълна с шоколадови десерти. Той грабна три, разкъса обвивките и лакомо ги изяде.

След като приключи с десертните блокчета, той вдигна телефона от подлакътника на креслото и енергично набра някакъв номер.

Неговият сътрудник се обади на второто позвъняване.

— Трябва да говорим — каза Слейтър. Кратка пауза. — Не, ти ела при мен. Сам съм. Пратих глупака няколко дни в отпуск.

— Дай ми три часа — каза сътрудникът.

— Чакам те след два.