Скот Мариани
Пророчеството (66)

66

Хотел „Беладжио“, Лас Вегас

Когато чу, че Куполът над Скалата е невредим, Ървинг Слейтър излезе в неочакван отпуск. Сега той се криеше в апартамента си в „Беладжио“, където бе отседнал инкогнито, наливаше се с бърбън и се тъпчеше с шоколадови десерти, като провеждаше многочасови телефонни разговори с борсовия си посредник, при които обсъждаха възможни ходове.

В най-лошия случай щеше да му се наложи да напусне страната до няколко часа. След като разгледа няколко карти на Южна Америка в интернет, като че ли най-много му допадна Бразилия. Да, Бразилия определено звучеше добре. Плажовете на Рио, гъмжащи от атрактивни мацки. Там щеше да се почувства щастлив, а междувременно щеше да ликвидира доста активи, за да си осигури за дълго охолен живот. Ако работата се размиришеше, това наистина би бил изкусителен път за бягство.

Ала с времето първоначалната му паника бе започнала да отслабва. В края на краищата нищо чак толкова страшно не се бе случило, или поне не се споменаваше в новините по телевизията. Той успя криво-ляво да подреди мислите си. Е, добре, Хоуп беше още жив — успял бе да се измъкне от капана. И какво? Той нямаше доказателства. От онези, които го бяха виждали — него, Слейтър — в базата в Монтана, не бе останал нито един жив. Нямаше никакви доказателства за връзка между него и Калахан, а и Калахан бе успял доста добре да заличи следите си. Хоуп можеше от Йерусалим да отиде направо при Мърдок с обвинения, че е бил изпратен на сигурна смърт, но… нищо не беше в състояние да докаже. Единствените свидетели бяха двете жени в мазето на Калахан. А пък те едва ли някога щяха да се разприказват.

Към обяд на следващия ден телефонът му иззвъня. Беше Ричмънд. Сенаторът звучеше възбуден, но щастлив. Заяви, че получил покана от Белия дом да участва в работна вечеря, на която да се обсъжда религиозната политика в Близкия изток. Каква чудесна новина! Имаше нужда от Слейтър да му помогне за речта, нареди му да прекъсне отпуската си и незабавно да се върне при него.

— Ще се видим в хижата — каза Ричмънд. — Довечера в осем.

Слейтър погледна намръщено часовника си.

— Ако тръгна сега, може би ще успея. Но защо в хижата?

— Получи се сигнал — отвърна Ричмънд. — Къщата се подслушва. Кабинетът ми, останалите помещения, всичко било пълно с бръмбари. Работим по въпроса, но засега трябва да провеждаме разговорите си другаде.

Слейтър беше зашеметен от новината. Може би шансът му се усмихваше още веднъж. Може би с малко усилие щеше да се възползва от последните събития, за да задейства отново плана си. Докато крачеше из стаята и допиваше уискито си, той се сети за бръмбарите и се намръщи. Кой, по дяволите, бе успял да ги постави?! Не че оттук нататък това имаше особено значение.

След един набързо организиран полет и кратко, припряно пътуване с лимузина от летището Слейтър най-после се добра до планинската резиденция на Ричмънд. Беше прегрял от бързане и имаше нужда да си вземе душ. От часовете, прекарани в седнало положение, се беше схванал.

Старата хижа се намираше на отсрещния склон на долината спрямо основната резиденция на Ричмънд и до нея се стигаше само с въжената линия. Слейтър изкачи няколкото каменни стъпала към дървената контролна будка, пристроена към къщата. Влезе в кабинката и отвътре насочи дистанционното към командния пулт. Тъкмо се готвеше да натисне бутона, когато чу глас:

— Чакай!

Беше Калахан, който пристъпваше с нерешителна крачка към кабинката.

Слейтър беше изненадан.

— Какво, по дяволите, търсиш ти тук?!

— Ричмънд ме извика на среща. Нещо във връзка с Белия дом.

— За какво си му притрябвал на Ричмънд?

— Не знам. Каза, че било важно. Къде е той?

— Отсреща. — Слейтър посочи през долината. — В хижата.

Калахан леко пребледня.

— Не може ли да се видим с него в къщата?

— Била пълна с бръмбари.

— Звучи ми доста странно — каза Калахан. — Е, щом така иска, да вървим и да приключваме с тази история.

Слейтър насочи дистанционното и натисна бутона. Нищо не се случи. Той разтърси устройството и опита отново. Този път някъде над главите им се чу метално прещракване и кабината се плъзна мазно по стоманените въжета към празното пространство.

По средата на пропастта тя внезапно спря без предупреждение.

— Какво, по дя… — Слейтър вдигна дистанционното и опита отново.

Нищо.

— Сигурно батерията е изтощена — промърмори той. Но зелената лампичка на индикатора светеше както обикновено. Сърцето му прескочи.

— Ако нещо се е повредило — попита уплашено Калахан, — как ще се върнем?

Точно в този момент телефонът в джоба на Слейтър иззвъня.

От позицията на Бен в цепнатината на една скала на триста метра разстояние кабинката на лифта се виждаше като микроскопично кубче, полюляващо се на фона на небето. Той прибра в джоба си дистанционното, което Ричмънд му бе дал, след като бе подхвърлил фалшивото на Слейтър.

Слейтър отговори на позвъняването.

— Вие ли сте, сенаторе? — Гласът му беше напрегнат, донякъде разтревожен.

— Пак не позна, Слейтър — отвърна Бен в миниатюрната безжична слушалчица, закрепена на ухото му.

Миг тишина.

— Кой се обажда?

— Погледни наляво — отвърна Бен. — Ако имаш остро зрение, може и да ме видиш. Аз съм малката прашинка на склона.

— Хоуп?!

— Сигурно се чудиш какво става — продължи Бен. — Да ти кажа право, мързи ме да ти обяснявам. По принцип обяснявам на онзи, който трябва да знае. Мъртвите няма нужда да знаят.

— Не прави това! — заекна Слейтър. — Аз имам много пари. Ще те позлатя!

— Планът ти не беше лош — каза Бен. — Ти си интелигентен мъж. Калахан също. Беше много умен ход от негова страна да те заличи от базата данни на ЦРУ. — Докато говореше, ръцете на Бен разтваряха закопчалките на тапицирания калъф до него. Той вдигна капака и измъкна оръжието. Беше снайперска карабина „Ремингтън“, която бащата на Ричмънд му бе подарил за двайсет и първия рожден ден. До момента нито веднъж не бе ползвана. Бен разкопча преградката за боеприпаси в калъфа и извади пет продълговати, заострени .308-калиброви патрона. Постави ги един по един в пълнителя и дръпна затвора. Залегна зад пушката. Системата от скрипци и стоманени въжета на покрива на кабинката се виждаше ясно през оптическия мерник.

Слейтър сигурно бе дочул прещракването на затвора по мобилния телефон.

— Аз работя за американски сенатор — извика той, обзет от паника. — Не можеш току-така да ме убиеш!

— Имам за теб известие от глупака — каза Бен.

— Какво?! Какви ги прик…

— Уволнен си.

Той свали предпазителя и бавно се прицели, без да обръща внимание на жалните писъци в слушалката.

Дори не усети кога спусъкът поддаде на натиска му. Прикладът на карабината го ритна силно в рамото.

На триста метра стоманеното въже се прекъсна. Краищата му изплющяха като камшици над пропастта. Скрипците се завъртяха бясно. Кабинката се наклони и пропадна три метра надолу, но се задържа на остатъците от въжето.

Вътре Слейтър и Калахан крещяха от ужас, блъскаха с юмруци по прозорците, пързаляха се по наклонения под.

Бен спокойно дръпна още веднъж затвора, прицели се и стреля повторно. Ехото от изстрела се затъркаля из планинската долина.

Няколко мига кабинката остана неподвижно във въздуха, после въжето поддаде и тя падна като камък в пропастта. Триста метра по-надолу се закачи в една издадена напред тераса и се пръсна като яйце. По склона се посипаха метални отломки. Сред тях се виждаха двете миниатюрни, прилични на насекоми фигурки — Слейтър и Калахан, които продължаваха да пищят, докато не се разбиха в скалите още двеста метра по-надолу.

Междувременно Бен вече прибираше карабината. После преметна калъфа през рамо и заслиза по планинския склон.