Скот Мариани
Пророчеството (52)

52

Бен се запъти към стопанските сгради. Алекс тъкмо бе приключила с по-новия от двата пикапа и бършеше с парцал ръждивата грес от ръцете си. На бузата й имаше петно от машинно масло. Изглеждаше притеснена, но когато видя Бен да се приближава, му се усмихна.

— Успя ли? — попита той.

Тя пристъпи към шофьорската врата, отвори я със скърцане и седна зад волана.

— Моментът на истината!

Двигателят запали с рев; от ауспуха излезе облак синкав дим. С тържествуваща усмивка Алекс даде няколко пъти газ, после скочи от кабината и се затича сияеща към Бен, метна се на шията му и го целуна.

— А сега да се махаме!

Той не отговори.

— Какво има?

— Не е толкова просто, Алекс.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Вие вървете. На петнайсетина километра оттук, отвъд билото, била фермата на Хърман. Време е да повикаш твоите хора. Те ще се погрижат за Зоуи.

В очите й се появи тревога. Тя поклати глава.

— Тръгваме всички. Още има време.

Той я прегърна през рамо, поглади топлата кожа на шията й с опакото на палеца.

— Отвън, на открито, нямаме шанс да им избягаме. Много бързо ще ни застигнат. А ако оставим Райли и Айра сами, те ще ги убият. Не искам да ми тежат на съвестта. Някой трябва да ги спре. Вие вървете. Аз ще остана и ще ги причакам.

— Ако ти останеш, и аз оставам.

Бен отново поклати глава.

— Искам да знам, че си в безопасност. Няма да понеса… — Той не довърши изречението си.

— Аз също не бих могла да понеса, ако нещо се случи с теб — прошепна тя.

— Не се притеснявай. Имай ми доверие. Нищо лошо няма да ми се случи.

— Ти дори нямаш представа срещу кого се изправяш.

— Напротив, имам доста добра представа.

Алекс въздъхна със свито гърло. Една сълза щеше да се търкулне по бузата й, но тя вдигна ръка и я избърса. Понечи да се засмее.

— Това е безумие — каза тя. — Никога не съм си мислила, че може да ми се случи подобно нещо.

Погледите им се срещнаха, после тя се пресегна и го придърпа към себе си. По силата, с която го притискаше в прегръдките си, той усещаше копнежа й, примесен със страх.

За миг допирът на тялото й, ароматът на косата й, близостта й го опияниха. Затвори очи. Една част от него отчаяно искаше времето да спре, този миг да не свърши никога. Ако можеше нещата да са малко по-прости, ако имаше избор!

Но нещата не бяха прости, а избор нямаше. Никога досега не бе имал.

Бен я хвана за раменете и нежно я оттласна от себе си.

— Трябва да тръгваш — каза тихо той.

Тя кимна с неохота.

— Добре. Тръгвам.

Докараха пикапа пред къщата, след като бяха проверили маслото, гумите и ремъка. Всичко изглеждаше наред. Бен отиде да вземе Зоуи от стаята й; обясни й, че тръгва с Алекс. Тя кимна безмълвно и го последва на долния етаж, качи се в пикапа и тихичко седна на седалката.

Беше му криво, че няма повече да вижда Алекс, но поне двете със Зоуи щяха да са в безопасност. Опита се да не издава чувствата си, когато тя запали двигателя и потегли, като се извърна за последно да му махне. Заслонил очи с длан от слънцето, Бен проследи с поглед пикапа, който буксуваше и занасяше по изровения коловоз към портата.

Внезапно той спря, шофьорската врата се отвори и Алекс скочи долу. Притича до Бен, обви ръце около шията му и го целуна.

— Пази се, Бен Хоуп. Заповядвам ти!

— Още е рано за сбогуване — отвърна той. — А сега тръгвайте. Изчезвайте!

Със сълзи в очите тя побягна към пикапа. Метна се зад волана и даде газ докрай. Задните колела се завъртяха на място в чакъла, после колата потегли.

Този път тя не се обърна, а пое решително напред. Бен изпрати с поглед пикапа, който подскачаше напряко през ливадите, докато стигна до междуселския път и запълзя нагоре по склона.

Алекс и Зоуи ги нямаше вече.

А него го чакаше работа.

През следващия час, потънал в пот и прахоляк, той се готвеше за бой. Огледа терена, прецени възможните пътища за атака, обмисли действията си.

Щеше да бъде сам срещу многоброен противник. Те щяха да дойдат тежковъоръжени, при това бяха професионалисти, свикнали да действат бързо и ефикасно. Но онова, което бе намислил, не беше невъзможно. Напротив, беше трудно, но осъществимо. А той имаше едно предимство. И то решаващо.

Бен откри всичко, което му бе нужно, и го струпа покрай стената на хамбара. Част от нещата бяха доста тежки, та се наложи да изтърси прахоляка от една стара количка, с която Райли превозваше чували. Самият Райли беше твърде стар и немощен, за да се включи, но Айра се оказа съобразителен и трудолюбив помощник.

Докато двамата с Бен товареха количката, младежът внезапно спря и вдигна глава нагоре.

— Ще бъдат много, нали? — Той сякаш се радваше.

— Този път ще играят на сигурно — отвърна Бен. — Целта им е да приключат с нас. Искам ти и Райли да се скриете, разбираш ли?

— Аз съм индианец от племето ницитапи — гордо заяви младежът. — Тези хора са потомци на измамниците, които отнеха земята ни и ни затвориха в резервати, така смятам аз. Те ни лишиха от нашето наследство. — Той кимна тържествено. — Ако сега е дошъл моментът да им отмъстя, приятелю, ти не можеш да ме спреш, дори да ме вържеш за десет мустанга и да ме влачиш след себе си. — Той се засмя. — Както и да е, държа да видя какво ще се случи.

Бен го изгледа.

— Войната не е романтично приключение — каза той. — Днес ще станеш свидетел на най-големия ужас, който си виждал през живота си.

Когато всичко беше готово, Бен помогна на Айра да изкара конете колкото се може по-далеч от конюшните, на половин километър от фермата, сред вълнистите затревени хълмове. Слънцето жареше безмилостно, рамото го болеше. Когато и последният кон мина през портата и затропа с копита към тучното пасище, Бен погледна часовника си. Минаваше четири следобед.

Време беше.

А когато вдигна глава и погледна към синьото небе над планините, се убеди, че инстинктът и този път не го бе подвел.

Те идваха.