Скот Мариани
Пророчеството (24)

24

През нощта Моли го откара с колата си на юг, по крайбрежната магистрала към Джаксънвил. Капките роса по предното стъкло скоро се превърнаха в проливен дъжд с гръмотевици; пътят беше мокър и лъщеше. Първите няколко километра двамата пътуваха мълчаливо, докато чистачките ритмично отмерваха времето.

— Ех, как ми се ще да пийна едно! — каза внезапно тя. — Още ми треперят ръцете. — Изгледа го с крайчеца на окото си и за пръв път се усмихна. — Никога през живота си не бях насочвала пистолет към някого.

— Добре се справи — каза Бен. Бръкна в джоба си и извади плоската бутилка. — Ето, дръпни му една глътка. Ще те отпусне.

Тя отпи.

— Не е никак лошо — каза тя. — Какво е?

— „Лафройг“. Малцово уиски, десетгодишно.

— Бива си го. — Тя отпи още една глътка, млясна и му върна бутилката. — А можеш ли да бръкнеш в жабката? Сега пък взе, че ми се и припуши…

Бен отвори жабката пред себе си.

— Хавански пури? — изненада се той.

Малките кубински пури бяха опаковани в индивидуални алуминиеви гилзи. Бен разпечата две, запали ги с бензиновата си войнишка запалка и й подаде едната.

Моли дръпна с наслада и изпусна облак дим.

— И така, мистър Хоуп… искам да кажа, Бен! Кой си ти всъщност?

— Някой, който иска да помогне.

— Ти май доста разбираш от пистолети. За англичанин, имам предвид. Аз пък си мислех, че при вас са забранени.

— Аз не съм чист англичанин — каза Бен. — Наполовина съм ирландец.

— Коя половина ти е ирландска?

— По-добрата.

Тя се засмя.

— Така си и знаех. Всички англичани, които съм срещала, са били все някакви надути смотаняци.

— Разкажи ми за Скив — каза той.

— Запознахме се в правния факултет.

— И ти ли си адвокатка?

Тя поклати глава.

— Не издържах приемния изпит за адвокатурата. Уплаших се и си излязох. Така че сега съм помощник-адвокат. Известно време работих при Скив, но сега съм към една по-голяма кантора в Атланта.

— Защо Скив прати теб да се срещнеш с мен?

— Защото той самият не може да отиде никъде. След малко ще видиш.

— Какво му е?

— Хората на Клийвър. Откриха го. За малко не го убиха. Може би щяха да го направят, ако в този момент не се бях появила аз и не бях повикала полиция.

— Кой е Клийвър?

— Скив ще ти разкаже подробно.

— Каква е ролята на Зоуи Бредбъри във всичко това?

— Двамата със Скив ходехме сериозно близо две години. Разделихме се заради Зоуи.

— Знам, че е идвала тук два-три пъти — каза Бен. — Отсядала при мис Вейл.

Моли кимна и отново дръпна от пурата си.

— Случи се при последното й идване — започна тя. — Скив беше в някакъв бар… той между другото винаги е в някой бар… и се запознал с някаква хубава млада англичанка, та просто не могъл да й устои. Предполагам, че и тя на него. Скив никога не е имал и пет цента в джоба си, но пък винаги е бил голям чаровник, това трябва да му се признае. — Моли се усмихна тъжно. — Срещала съм я един-единствен път, в кантората му. Той ми обясни, че имали делова среща. Пропусна да ми каже обаче, че през цялото време, откакто дошла, се чукали като разпрани. Едва седмици по-късно разбрах какви са били тия нощни ангажименти. — Тя свали малко прозореца и изтръска пурата си. — Той изобщо не отрече. И тогава го напуснах. Казах му, че не желая повече да го виждам. Между нас всичко беше свършено. Но той не спря да ми звъни по телефона и да ми досажда, не можел да живее без мен и така нататък. Оставяше ми съобщения на телефонния секретар, плачеше и все заплашваше да се застреля.

— С онзи револвер ли?

— Едва ли щеше да остане нещо от него, ако го беше направил.

— И аз така смятам.

— Както и да е, една вечер минах през кантората му, за да му кажа в лицето какво мисля за него. Още докато се качвах по стълбите, отгоре се чуха викове и писъци. Различих гласовете на трима мъже. Направо го смазваха от бой. Повиках полиция, наблизо в този момент случайно минаваше патрулна кола. Полицаите дойдоха веднага, но тримата сигурно ги бяха чули и се бяха измъкнали през задната врата. Заварихме Скив полумъртъв.

— Кога беше това?

— Преди малко повече от две седмици. Сега Скив се е парализирал от страх, че Клийвър ще го намери отново. Не искаше дори да постъпи в болница, макар че, бог ми е свидетел, имаше нужда.

— И ти се грижиш за него?

— Като дворно куче, както сам каза. В комбинация с медицинска сестра.

— А имаше ли сделка между Зоуи и Скив, или това беше само за прикритие?

— Сделка имаше — каза мрачно Моли. — И заради тази сделка Скив си изпати.

— Каква беше тя?

— Нека той ти обясни. Скоро пристигаме.

Тя отби от магистралата и след още няколко минути поеха по тъмни и криволичещи пътища. Моли караше бързо, с изопнато лице, вперила поглед напред. Вляво от шосето отбиваше черен път; тя сви по него. Колата леко занесе покрай очукана указателна табелка, сочеща към някакъв мотел. Изровените коловози бяха разкаляни и хлъзгави от дъжда. Стигнаха до голям кален двор. В светлината на фаровете се виждаха туфи неокосена трева, изоставени чували с боклук, изпочупени мебели, смачкани кутии от бира. Сградите на мотела бяха ниски и порутени. Оплют от мухи неонов надпис хвърляше мъртвешка жълта светлина върху малките веранди на бунгалата и местата за паркиране отпред. Моли спря до един пикап и угаси двигателя.

Двамата слязоха от колата. Дъждът беше спрял, но въздухът тегнеше от влага. Два добермана в метална клетка лаеха яростно, изправени на жилавите си задни крака.

— Добре дошъл в новия дом на Скив — каза Моли.

В целия мотел светеха само два прозореца. Отвътре се чуваше приглушен звук на включен телевизор. Кучетата не преставаха да лаят. Пиянски мъжки глас някъде в далечината им подвикна да млъкнат.

Моли поведе Бен към номер десет. Дървената врата беше изметната от годините, боята се лющеше. Моли почука три пъти, силно и отчетливо.

— Аз съм, Моли — извика тя. Бръкна в чантата си, извади ключ и двамата влязоха.

Стаята беше тъмна и миришеше на влага, мухъл и дезинфектант. Моли дръпна завесите и запали една настолна лампа.

Скив Макклъски спеше. Като усети чуждо присъствие, той рязко вдигна глава и примига срещу светлината.

Беше около трийсетгодишен, като Моли. Може би някога е бил хубав мъж, каза си Бен, но сега това не личеше под синините и незаздравелите рани по лицето му. Тъмната му коса беше мазна и полепнала на сплъстени кичури по челото. Беше облечен в дочена риза с тъмни петна от пот под мишниците и седеше в изтърбушено кресло, повдигнал краката си върху табуретка. И двата му крака бяха в гипс от коленете надолу. Напряко в скута му лежеше голямокалибрена гладкоцевна пушка помпа и той нервно я попипа, като се събуди.

Вдигна поглед към новодошлите. Очите му, под които имаше тъмни сенки от болка и страх, обходиха нервно стаята и се спряха на Бен.

— Не се плаши — обади се Моли. — Не е човек на Клийвър.

— Вземи си стол — изсумтя Скив — и кажи какво искаш.

— Ще донеса по една бира — каза Моли. — И ви оставям да си говорите.

Минута-две Бен и адвокатът седяха и се гледаха мълчаливо.

— Ще карам по същество — заяви Бен. — Зоуи Бредбъри. Преди дванайсет дни е изчезнала от къщата си в Гърция. Моя работа е да я открия и смятам, че ти можеш да ми помогнеш.

— Предположих, че ще стигнат до нея — изстена Скив. — След като ме принудиха да проговоря.

— Онези, които ти причиниха това ли? — попита Бен, като погледна гипсираните му крака.

Скив кимна.

— Съсипан съм, приятел — каза отчаяно той. — Виж ме на какво приличам. Нищо не остана от мен.

— Може би ще успея да помогна и на теб — отвърна Бен.

— И как точно смяташ да го направиш?

— Още не знам. Но съм сигурен, че хората, които са ти сторили това, са същите, които търся.

Скив прекара длани по лицето си и помълча замислен. После каза:

— Е, добре. Какво искаш от мен?

— Искам да знам всичко — каза Бен. — За сделката, която си сключил със Зоуи. И за Клийвър. От известно време непрекъснато чувам това име. Кой е той?

Скив издиша шумно въздуха от дробовете си.

— Подай ми това, ако обичаш. — Пръстът му сочеше наполовина пълна бутилка „Джак Даниълс“ на масата пред него, която не можеше да достигне. Бен му я подаде. Скив отпи голяма глътка и обърса уста с ръкав. — Ще започна отначало — каза той. — Знаеш ли коя е Огъста Вейл?

Бен кимна.

— Тогава би трябвало да знаеш също, че Зоуи беше отседнала в дома й в Савана. Така се запознахме. В един бар.

— Това вече го чух.

Скив се размърда неловко в креслото и направи гримаса от болката в краката си.

— Те двете с мис Вейл бяха много гъсти. Или поне мис Вейл си мислеше така. Зоуи се интересуваше повече от парите й. Все й пускаше намеци за разни работи, които си била наумила да свърши, като се надяваше, че Огъста ще й напише чек. Не всеки ден човек се сприятелява с притежател на два милиарда долара, при това готов едва ли не да го осинови. А и едно нещо не мога да й отрека на Зоуи: обича парите.

— Не я познавам чак дотам — каза Бен. — Не съм я виждал от дете.

Скив отпи още една яка глътка от бърбъна.

— Тя си беше въобразила, че може да намаже нещо. И тогава в играта се включи Клейтън Клийвър. — По начина, по който произнесе името, Скив вероятно си мислеше, че Бен ще се сети кой е. — Ама ти наистина ли не знаеш кой е Клейтън Клийвър?

Бен вдигна рамене.

— Трябва ли да знам кой е?

— Автор на бестселъри. Телевизионен проповедник. Кандидат за губернатор на щата. А отскоро и най-добрият приятел на Огъста Вейл, която го боготвори. Тя е добра християнка, извънредно набожна, патрон е на няколко благотворителни фондации. Но онзи я прави на идиот. Успял е да я убеди, че е светец. Когато Зоуи беше отседнала при нея преди шест месеца, мис Вейл споделила с нея, че възнамерява да даде на Клийвър пари за фондацията му. Ама много пари. Адски много.

— Колко адски?

— Деветцифрена сума.

— Сто милиона — каза Бен.

Скив кимна.

— За нея това са дребни пари. Имала някакви инвестиции, облигации, които чакали падеж, и тя била наела цяла армия адвокати за по петстотин долара на човек на час, за да съберат парите накуп. Клейтън трябвало да ги получи скоро, или до края на месеца, или най-късно следващия.

— Допускам, че Зоуи не се е зарадвала особено, като е научила.

— Най-меко казано — отвърна Скив. — Тя се беше запознала с Клийвър на една от вечерите на старата дама. Твърдеше, че бил мошеник и плазмодий. Не можеше да повярва, че е възможно старицата така да се заплесне по човек, който я води за носа. Беше убедена, че Клийвър настройва мис Вейл срещу нея.

Бен се облегна назад и запали цигара.

— Слушаш ли какво ти разправям? — рече Скив. — Така или иначе, в един момент Зоуи не издържа. Стана и си замина. Върна се в Англия. Известно време не бяхме се чували. Аз тука си имах мои проблеми, предполагам, че Моли ти е казала. И изведнъж, не щеш ли, преди няколко седмици Зоуи се обади. Беше много развълнувана. Тъкмо се била върнала от някакви разкопки в Турция и намислила начин да изкара много пари от Клейтън Клийвър. Планът ми е перфектен, вика. Няма начин да не проработи. Изключено е да стане издънка. — Скив погледна тъжно двата си гипсирани крака и изръмжа.

— Опитала се е да го изнудва — каза Бен. — Но с какво?

Ръцете на Скив си играеха несъзнателно с бутилката уиски.

— Честно да ти кажа, и аз не знам. Не ми каза подробности. Предполагам, с нещо мръснишко. Секс? Кой знае! Но каквото и да е било, е подействало. Обадила му се от Гърция и му направила предложение. Поискала пари. Знаела, че още не е получил стоте милиона, та му казала, че няма да го притиска. Засега. Искала предплата, двайсет и пет бона. От тях пет бяха моят дял. От мен се искаше да занеса някаква кутия до офиса му.

— Кутия?

— Кутия. Обикновена картонена кутия, ето толкова голяма. — Скив показа с ръце куб със страна около петнайсет сантиметра. — Беше лека. Не ме питай какво е имало в нея. Нямам представа. Знам само, че като я разтърсех, вътре нещо тракаше.

Не са били снимки, помисли си Бен. Изнудването не е било заради секс.

— Клийвър внесе кутията в кабинета си, докато аз чаках отвън — продължи Скив. — Чух звук от разкъсване на картон, сякаш той нямаше търпение да види съдържанието. Каквото и да имаше вътре, беше достатъчно. Много скоро излезе с куфарче, в което имаше двайсет и пет хиляди долара в брой. Подаде ми го, аз задържах моя дял, останалото беше за нея.

Това обясняваше внезапното забогатяване на Зоуи, хотела, скъпата наета вила, безкрайните партита.

— Но тя искаше още, нали? — попита Бен.

— Беше казала на Клийвър, че щом получи големите пари, очаквала от него десет милиона долара срещу онова, с което разполагала. Моят дял щеше да бъде десет процента. От мен не се искаше нищо, това беше просто хонорар за техническо съдействие. Отначало изглеждаше, сякаш Клийвър е навит на сделката. Не можех да повярвам, беше като сбъдната мечта. Бях запланувал какво ще направя с парите. Щях да се измъкна от онази дупка и да наема кантора в центъра, да отворя нова страница. — Скив въздъхна. — Но явно Клийвър е размислил.

— И една нощ те пребиха.

Скив кимна.

— В продължение на два дни усещах, че ме следят. Не че видях някого, беше просто усещане. Бях толкова уплашен, че не се разделях с револвера. Докато една нощ, както си работех на бюрото, те пристигнаха. Не ги чух как са влезли. Някакви ръце ме вдигат от стола и ми завират пищов в лицето. Хвърлят ме на пода и ме питат къде е нещо си. „Къде е? Къде е?“ А пък аз дори не знам за какво става дума. После започнаха да ме разпитват за Зоуи.

— И ти им каза.

— Не веднага — каза Скив. — Мен и преди са ме били. Не съм някой страхливец. Но по едно време те отварят някаква чанта и вадят отвътре едни чукове… Двама се захващат с краката ми, докато третият държи пистолета, опрян в главата ми. Трябва да си не знам колко корав, за да не пропееш, когато двама яки мъжаги ти трошат коленете като орехи. Разбира се, че им казах. И ти би направил същото на мое място.

— Зоуи беше ли ти споменала нещо за някакво пророчество? — попита Бен.

Скив го изгледа неразбиращо.

— В смисъл нещо като хороскоп или какво?

— Тя е библейски археолог — уточни Бен. — Така че говорим в смисъл на библейско пророчество. Зоуи била казала, че парите по някакъв начин са свързани с пророчеството.

— Нищо не знам по въпроса — отвърна Скив. — Пък и как може да се забогатее от библейско пророчество? Нали ти казах, тя държеше с нещо Клийвър.

— Добре — въздъхна Бен. — Няма значение.

Вратата на стаята се отвори внезапно. Скив подскочи и посегна към пушката. Ръката му дръпна ложата до половината, но в този момент в стаята влезе Моли с шесторка бири и той отпусна оръжието.

— Време е да си вземеш хапчетата, миличък — рече тя, като тръсна бирите на леглото.

Адвокатът тъжно поклати глава.

— Едно мога да ти кажа — обърна се той към Бен. — Ако не беше Моли, нямаше изобщо да водим този разговор.

Моли пристъпи до креслото и положи нежно ръка на рамото на приятеля си. С другата избърса една сълза. Скив я погали с длан по ръката. Между двамата се усещаше напрежение, но и много нежност.

— Не аз я накарах да иде да те чака — каза Скив. — Идеята беше нейна. Храбра жена е тя.

— А сега какво ще правиш? — попита Бен.

— Какво може да прави един разорен, безпаричен, сакат пияница като мен? Ще си седя в тази дупка.

— Не можеш да останеш тук вечно.

— Ще остана, докато Клийвър забрави за мен. Или докато умра, което от двете се случи по-напред. Не мога да си ида у дома, никъде не мога да ида. Ако ме намерят, ще ме убият. Може да се пропия до смърт, както си седя на този стол. — Скив вдигна поглед към Моли, която му се усмихваше през сълзи. — Какво да ти кажа? В деня, в който срещнах Зоуи Бредбъри, аз все едно смачках живота си като топче хартия и го хвърлих в камината. Загубих всичко. Загубих най-добрата жена, за която бих могъл да мечтая.

— Мен не си загубил — прошепна тя, наведе се и го целуна по потното чело.

Той се обърна и изгледа Бен.

— Ами ти? Ти какво ще правиш оттук нататък?

— Мисля да навестя Огъста Вейл — каза Бен.

— Мога да ти дам номера й.

— Добре. След което искам да поговоря с Клейтън Клийвър. — Бен посегна и извади портфейла си. — Но първо искам да те помоля още нещо.

— Какво?

— Да ми продадеш револвера си. Имам усещането, че може да ми потрябва.