Скот Мариани
Пророчеството (37)

37

След цяла вечност, прекарана в някаква мъглява вселена от мъчителни, накъсани сънища и кошмари, Бен се събуди от човешки гласове. Надигна се в седнало положение и първото, което видя, бе, че са го оставили проснат върху гол дюшек в ъгъла на някакво душно, усойно помещение. Миг по-късно забеляза, че е прикован към стената. Той погледна изумено стоманените белезници, които се впиваха в месото му. Проследи дългата здрава верига, която тръгваше от лявата китка, изкачваше се нагоре по изровената стена, увиваше се около дебела метална тръба и се спускаше надолу към дясната китка. Подръпна я. Тръбата не помръдна.

Часовникът му показваше 8:36 ч. вечерта. От залавянето му бяха минали пет часа и половина. Къде ли, по дяволите, се намираше?

Докато съзнанието му бавно се проясняваше, той започна да се ориентира в пространството. Стаичката приличаше на хладилен склад за месо. Нямаше прозорци, а единствената врата беше направена от занитени алуминиеви листове. Ала помещението явно от дълго време не се ползваше по предназначение. На пода имаше дебел слой прах, по стените висяха паяжини. Миришеше на запуснато, на влага, мухъл и мишки.

Гласовете отвън ставаха все по-силни. Чуха се и стъпки. По светлата ивица под заключената врата пробяга сянка. Изчатка катинар, вратата се отвори с метален тътен, в стаята влязоха двама едри мъжаги. Единият беше слаб и жилав, с костеливи пръсти, закривени като нокти на хищна птица; посивялата му коса беше късо подстригана. Другият приличаше на неуспял щангист, който отделяше еднакво време да се тъпче с чийзбургери и да прави коремни преси. Тежеше някъде към сто и четирийсет килограма — мускули, примесени със сланина, и всичко увенчано с бръсната кръгла главичка с черна козя брада.

И двамата бяха облечени с тъмни костюми, бели ризи и строги вратовръзки. Явно бяха инструктирани да не рискуват — по-слабият зае позиция на няколко метра и насочи пистолет в главата на Бен, докато набитият се приближи предпазливо, наведе се и отключи гривната от лявата му китка.

— Страхотен румсървис! — обади се Бен.

Набитият едва забележимо се усмихна. После грубо свали гривната от ръката му и с едно дръпване я измъкна заедно с веригата иззад металната тръба.

Бен ги огледа един по един. Движенията им бяха бързи, точни, професионални. Сега, когато ръцете му бяха свободни, той за миг си помисли да се пробва срещу тях. Дебелият — който се бе навел толкова близо над него, че той усети гранивия му дъх — нямаше да представлява никакъв проблем. Ала нещо в начина, по който жилавият прошарен мъж го държеше на мушка с пистолета, стиснал с побелели пръсти черната стомана, му подсказваше, че всяко погрешно движение можеше да му бъде и последно.

Едрият го хвана за свободната лява китка и отново му нахлузи гривната, като я стегна болезнено. После се пресегна, сграбчи в месест юмрук предницата на ризата му и без видимо усилие го вдигна на крака.

— Тръгвай — каза с гъгнив глас той.

Бен срещна погледа му. Очите на дебелака бяха празни, без израз.

— Тръгвай! — повтори той, като го блъсна в гърба с едрата си лапа.

През цялото време дулото на пистолета не го изпускаше. Бен излезе от стаята и се огледа; намираше се в нещо като ресторантска кухня, заобиколен от индустриални машини за преработка на храна.

Подобно на склада за месо, и кухнята имаше вид, сякаш от години не е била ползвана. По ъглите бяха натрупани издути черни найлонови чували за смет, раздрани от плъхове; навсякъде по пода бяха разхвърляни отпадъци. Плотовете бяха задръстени с боклуци и мръсотия, мивките не бяха виждали вода от години. По рафтовете висяха кухненски съдове, потънали в прах и паяжини. В мухлясал дръвник беше забит касапски нож.

Бяха го отвели в някакъв ресторант, или по-скоро хотел. Каквото и да беше, заведението очевидно отдавна не се ползваше; във въздуха се долавяше особен хлад, който едва ли се дължеше само на влага и запуснатост. Къде ли се намираше?

Двамата мъже го преведоха с побутване и блъскане през кухнята и през една двойна врата се озоваха в мрачен коридор. В тъмнината различи стоманените врати на стар товарен асансьор. Набитият натисна бутона и вратите се разтвориха. Бен почувства дулото на пистолета в гърба си и пристъпи напред.

В асансьора усети същата противна миризма на развалено, влага и мръсотия, както и в кухнята. Бен направи три крачки до отсрещния ъгъл на кабината, обърна се и се подпря с гръб на стената. Пистолетът в ръката на жилавия мъж беше насочен право в лицето му. Последен влезе дебелият; подът на кабината потрепери под краката му. Той натисна един бутон. Асансьорът изпъшка, затресе се и с мъка тръгна нагоре. Никой не продумваше. На партера вратата се отвори и Бен бе изблъскан в друг коридор. По стените имаше избили петна от черна плесен, миризмата на изпражнения от мишки и плъхове беше още по-силна.

— Върви! — изръмжа дебелият, като го поведе напред.

Бен пристъпваше бавно, усещайки дулото на пистолета в гърба си, докато очите му оглеждаха обстановката. Двамата го заведоха до друг асансьор, с който се изкачиха на първия етаж и поеха по друг мрачен коридор. Подминаха няколко врати на хотелски стаи с месингови табелки, почернели от времето и натрупаната мръсотия. Набитият тип се спря пред вратата с №36 и почука. Отвътре отговори мъжки глас, Бен чу стъпки и вратата се отвори.

В рамката се появи силует на висок мъж с дълги крайници и пригладена назад коса.

— Ние с вас май се познаваме — каза Бен. — Как са зъбите?

Джоунс изкриви устни в злобна гримаса, разкривайки дупките в устата си.

— Вкарайте го вътре — нареди той на другите двама. Езикът му едва се обръщаше, думите излизаха с мъка през разбитите устни. Двамата мъже бутнаха Бен в стаята и го стовариха на един стол. Той седна кротко, като провеси веригата напряко в скута си.

Стаята представляваше нещо като импровизиран кабинет. Беше обзаведена спартански — с няколко стола, евтино бюро и маса, върху която имаше DVD плейър и монитор. Бен си каза, че едва ли го бяха довели тук, за да му прожектират филмче.

Джоунс затвори вратата и пристъпи към центъра на стаята, като разтриваше с длан устните и челюстта си и хвърляше на Бен погледи, изпълнени с омраза. В стаята имаше още някакъв човек, когото Бен не познаваше. Беше седнал върху бюрото, ведро усмихнат; белите му зъби блестяха едва ли не предразполагащо. Беше между трийсет и пет и четирийсетгодишен, слаб, не твърде висок, със скъп костюм и бухнала червена коса. На китката си имаше часовник от масивно злато, обсипан с диаманти. Имаше вид на интелигентен човек, който не е принуден да прибягва до бруталност, за да наложи волята си — очевидно беше свикнал да заповядва и заповедите му да се изпълняват. Човек, програмиран да води, да мисли с няколко хода напред, да не оставя нищо на случайността. С други думи, опасен противник.

— Хубаво местенце — каза Бен.

Мъжът се усмихна още по-широко.

— Наистина? Сериозно ли смяташ така? — Гласът му беше носов. Докато говореше, ръцете му жестикулираха енергично. — Предполагам, че обстановката ти допада, защото си англичанин. Аз лично мисля, че това е един отвратителен кенеф. Направо не мога да повярвам колко ми струва, за да поддържам тази клоака. Нямам търпение да приключа с теб и моят пилот да ме откара на сто и петдесет километра, обратно към цивилизацията.

— Много говориш — каза Бен.

— И ти ще проговориш скоро — отвърна мъжът и усмивката му изстина с една степен.

— Не мисля, че сме се срещали.

— Казвам се Слейтър. Ако не се лъжа, вече си имал възможност да се запознаеш с агент Джоунс. — Слейтър извади от джоба си тънко десертно блокче и започна да го развива. — Обичате ли шоколад, мистър Хоуп?

Бен поклати глава.

— Не. Не те съветвам да предлагаш на Джоунс. Зъболекарят му няма да одобри.

Джоунс го изгледа зверски. Слейтър се усмихна.

— Е, добре. Обичам хумора, но не сме се събрали да се забавляваме. Моля те да не ни създаваш излишни затруднения. Повярвай ми, за теб самия ще бъде много по-приятно, ако не ме разиграваш.

— Не смятам, че ще научиш много нещо от мен — каза Бен.

— О, напротив! — отвърна Слейтър. — Аз пък мисля тъкмо обратното, майоре!

— Не съм майор. Аз съм студент по богословие.

— Тъй де! — Слейтър се изхили гърлено. — Сигурно онзи Бенедикт Хоуп, който се появява на всяка страница в нашата база данни и прилича досущ на теб, е някой друг.

— Казвам истината — отвърна Бен. — В момента следвам богословие.

— Божи човек един вид.

— Това е, което се опитвам да бъда — каза Бен. — Но вие ми пречите.

— С Клейтън Клийвър за богословие ли си говорихте?

— Може и така да се каже.

Изведнъж Слейтър стана сериозен.

— Защо работиш в комбина със Зоуи Бредбъри?

— Ти просто грешиш. Не работя с нея, търся я. Опитвам се да я открия, макар че я познавам съвсем бегло. Допреди осем дни едва ли щях да я позная, ако я бях срещнал на улицата.

— Значи така: двама офицери от Специалните десантни части отиват на някакъв си гръцки остров, за да търсят някого, когото познават съвсем бегло?

Бен вдигна рамене. Нямаше причини да лъже.

— Както ти казах, следвам богословие. Баща й е мой преподавател. След като тя изчезна, бащата ме помоли да отида до Корфу и да я издиря. Отначало му отказах и изпратих един мой отдавнашен сътрудник, който си търсеше работа. Той ми каза, че се натъкнал на затруднения, и аз отидох да му помогна.

— И това е всичко?

— Това е всичко. — Бен погледна втренчено Слейтър. — И тогава някой му заложи бомба и го разкъса на парчета. Отначало мислех, че този някой може да е Клийвър. Но явно съм сбъркал. Сега имам различна теория. Смятам, че ти си убил Чарли, както и Никос Карапиперис преди него, както и всички онези невинни хора, защото ти е било нужно да знаеш къде Зоуи е скрила останалите острака, с които е изнудвала Клийвър. — Бен замълча за миг, после продължи: — А сега, след като отговорих на всичките ти въпроси, искам да отговориш на моите. За какво са ти тия острака? Да не би ЦРУ да е обладано от внезапен порив на набожност?

— Не е твоя работа — каза Слейтър.

— Ако сте искали да получите онова, което тя е държала на скришно място, може би е трябвало да я помолите учтиво, преди да я убиете.

Слейтър сви устни.

— Защо смяташ, че сме я убили?

— Ако Зоуи беше жива, нямаше да разпитваш мен сега.

— Зоуи е жива — отвърна Слейтър. — И не само това. Тя е тук, в тази сграда. Много скоро ще се срещнете.

Мозъкът на Бен заработи трескаво. Зоуи е жива. Все още имаше шанс да й помогне. В съзнанието му се заредиха различни възможности. Но Слейтър не биваше да отгатне мислите му.

— Държите я от две седмици, а още не можете да я накарате да проговори? А аз ви мислех за корави мъже.

Джоунс вдигна показалец.

— Ти ще ни кажеш всичко, негоднико!

— Съветвам те да си затваряш устата, Джоунс — каза Бен. — И преди да ти избия зъбите, не беше особено красива гледка, но сега просто дразни очите. — Той се обърна към Слейтър. — Мисля, че се досещам. Тя не знае нищо, така ли?

Слейтър го гледаше равнодушно и дъвчеше десертното блокче.

— На Корфу наела скутер, който също не е открит — продължи Бен. — Което ме кара да мисля, че е отивала на среща с Никос Карапиперис, когато твоите хора са се опитали да я заловят. Корифеи като нашия приятел Джоунс. Мисля, че са я подплашили, тя се е паникьосала и е катастрофирала, и това е причината да не можете да я накарате да проговори. Просто нищо не помни. Получила е амнезия от удара по главата и сега ви е страх, че няма да се възстанови. Мога да ти кажа, че си прецакан отвсякъде.

Слейтър скръсти ръце на гърдите си.

— Ти си много умен мъж, това е извън съмнение. Жалко, че не можахме да ти намерим подходяща работа в нашия екип.

— От твоите със сигурност съм по-умен — отвърна Бен. — Стадо маймуни биха се справили по-добре. Но така става обикновено, когато наемеш безмозъчен боклук като Джоунс да ти върши мръсната работа.

— Човек в твоето положение би трябвало да се опитва да ме направи щастлив — каза Слейтър. — С тези приказки не ме правиш щастлив.

— Та аз едва сега започвам — отвърна Бен. — Ти само си губиш времето с мен. Дори да знаех каквото те интересува, никога не бих ти го казал.

— И най-големите умници като теб понякога нагазват в лайната, а ти така си се накиснал, че няма измъкване. Ние можем да те погребем веднъж завинаги. Като започнем с това, че си застрелял двама полицаи.

— Джоунс го направи — каза Бен. — Той е героят.

— Имаме цяла група свидетели, които са те видели да убиваш хладнокръвно двамата полицаи — заяви Слейтър. — Остава и въпросът с двамата изчезнали агенти в Гърция. Предполагам, че имаш пръст и там.

Бен не отговори. Слейтър се ухили.

— Не си спомняш, така ли? Да не си се ударил и ти в главата? Я да видим дали това няма да освежи паметта ти.

Той направи знак на Джоунс, който насочи дистанционното към плоския монитор на масата. Екранът светна и Бен мигновено разпозна сцената. Двамата с Чарли седяха на терасата на кафенето в Корфу. Звукът беше намален.

Слейтър остави клипа да тече няколко секунди и Бен се видя как се върти нервно на стола си, докато Чарли му разказваше заплетената си история. Изведнъж се появи детето с топката, Бен скочи и изтича на шосето, за да го спаси от приближаващия с голяма скорост ван. Междувременно Чарли също се беше изправил. Всеки момент светът наоколо щеше да избухне.

— Е, добре, успя да ме убедиш — каза Бен. Той за нищо на света не искаше да си припомня този момент. Достатъчно пъти го бе преживявал през последните дни.

Джоунс разтегна сплесканите си устни в усмивка, която разкри дупките между зъбите му. Той вдигна дистанционното и натисна с палец бутона за пауза точно в мига, когато ударната вълна помете терасата на кафенето и връхлетя Чарли, разпръсвайки тялото му в червеникава мъгла. Образът застина. Джоунс го погледа няколко секунди; по лицето му се разля задоволство.

Бен не можеше да откъсне очи от екрана. Сега той виждаше експлозията от нов, съвсем различен ъгъл. Там, на самото място, се бе случил от другата страна на улицата, прикрит зад вана, с лице, близо до земята. Не бе видял почти нищо.

Докато сега всичко се виждаше като на длан. Бен проследи посоката на ударната вълна и по нея определи с абсолютна точност мястото на взривното устройство. Спомени нахлуха в съзнанието му. Момченцето с топката. Мъжът с лаптопа на съседната маса. Спомни си как се бе скарал на детето. И най-вече свирепото изражение на лицето му.

Каза си, че вече никога няма да забрави това лице. Особено след днешните събития.

Тогава, улисан в разговор с Чарли, той не бе забелязал как мъжът се бе измъкнал тихомълком от кафенето. Всъщност не беше ли това нормално поведение на човек в кафене: допива си питието, става и си отива. Всяка маса е отделна самостоятелна вселена. В което няма нищо необичайно. Но сега на Бен внезапно му се прииска да бе наблюдавал по-внимателно и околните маси. В стопкадъра на екрана, докато цялата тераса на кафенето бе обхваната от огнено кълбо, калъфът на лаптопа се виждаше като тъмно петно под опразнената маса на мъжа.

— Значи съм бил прав — каза Бен. — Ти си заложил бомбата.

Слейтър махна презрително с ръка.

— Аз съм бизнесмен. Не залагам бомби. Просто плащам на други да ги заложат вместо мен.

— Този запис беше последното нещо, което моите агенти ми изпратиха, преди да изчезнат от радара — каза Джоунс. — Какво си им направил?

— И двамата са мъртви, на един плаж са — отвърна Бен. — Ако си достатъчно бърз, може и да ги намериш, преди раците да са ги довършили.

Слейтър се усмихна.

— Виждам, че си решил да бъдеш откровен с нас.

— Мога да ти кажа и още нещо — продължи Бен. — В скоро време смятам да убия и вас двамата.

— А, така ли?

— Да. Точно така. Теб и Джоунс. Ще ви изкопая и гробовете, за да ви чакат.

В стаята настъпи тишина. Слейтър пребледня, но се опита да го прикрие с нервен смях.

— Надявах се, че ще си по-разумен. С такова държане по никакъв начин не облекчаваш положението си.

— Вие ми дадохте възможност да видя лицата ви — продължи Бен. — Очевидно нямате намерение да ме оставите да се измъкна жив оттук. Така че, дори да знаех къде са онези острака, в никакъв случай не бих ви направил това удоволствие.

Слейтър пусна обвивката от шоколадовия десерт в кошчето за боклук.

— Хубаво. Само че има лесни и безболезнени начини да се умре, а има и бавни, доста ужасни, с много страдания.

— Мое право е да реша кой от двата подхода да приложа спрямо вас.

Слейтър въздъхна.

— Господи, какъв си инат! Хубаво, позволи ми тогава да ти покажа още нещо.

Той отново направи знак на Джоунс, който натисна друг бутон на дистанционното и откъм DVD плейъра се чу бръмченето и потракването на механизма за смяна на диска. Няколко секунди екранът остана празен, след което се появи нов образ. Близък план на някакъв измършавял, съсипан тип с мръсна униформа, който се намираше в нещо като тъмна килия или по-скоро клетка и се държеше с ръце за решетките. В лицето му беше насочена силна лампа, ясно се виждаха пресните кървящи рани на челюстта и брадичката, насиненото и подуто дясно око.

— Това тук е от класифицираните архиви на ЦРУ — каза Слейтър. — Не ти е работа да знаеш за какво точно става дума. Позната история. Да кажем, че този тип разполага с определена информация, която определени хора искат да изтръгнат от него. Той обаче е кораво копеле, също като теб. Устоя на всякакви мъчения. Когато камерата се дръпне назад, ще видиш кръвта по стъпалата му от изтръгнатите нокти. Ето сега. Гледай!

Докато Бен следеше екрана, Слейтър стана и закрачи из стаята.

— Виж, аз съм бюрократ — каза той. — Признавам си. Обичам хората да ми казват истината, но не понасям кръв и насилие. Поне не отблизо.

— Друго си е просто да се обадиш по телефона, нали?

Слейтър се направи, че не е чул.

— Мога още сега да разпоредя на моите хора да те смелят на кайма — каза той. — Мога да ги накарам да ти отрежат пръстите на ръцете, ушите, гениталиите, да те изпържат с електроди, да те удавят вън вана, да те обесят за палците на краката… всичко, което можеш да си представиш. С твоята професионална подготовка съм сигурен, че имаш достатъчно познания по въпроса. Но това е по-скоро по специалността на Джоунс. Аз лично бих предпочел да получа онова, което искам, без да си цапам излишно ръцете. Обичам реда и чистотата. А ако се наложи на някого да му се поразбърка главата… — Слейтър се усмихна. — Виж сега какво ще му се случи на тоя тип.

Бен гледаше екрана. Докато Слейтър говореше, двама надзиратели с униформи без отличителни знаци поставиха пленника да седне на стол. Отнякъде в кадъра се появи трети надзирател, който без излишни предисловия заби спринцовка в шията на мъжа, натисна докрай буталото и после рязко изтегли иглата. От раната бликна струйка кръв.

Слейтър бръкна в джоба си, извади флакон с кехлибарена течност и го постави със замах на масата пред себе си. После от другия си джоб извади малък кожен несесер, разкопча ципа и го положи отстрани до флакона. Вътре имаше спринцовка.

— Знаеш ли за какво служи?

Бен хвърли поглед през масата към флакона.

— Да. Знам. Но доколкото си спомням, Джоунс беше помолил да не обсъждаме душевното му състояние.

— Много смешно! Приемам, че си наясно какво е това.

— Чувал съм.

— Така си и мислех. Имаме най-доброто, което се предлага на пазара. Истинска находка! Жалко, че добрият доктор, който ни го достави, няма да може да се включи в забавата. — Слейтър посочи с жест екрана. — Този тип беше също като теб. Беше се заинатил, че нищо не знае, че не разбира дори какво го питат. Такова самонадеяно копеле! Но като проговори, нямаше спиране. Една инжекция му стигаше. След по-малко от час си изпя всичко, и каквото не бяха го питали. Забележително! Накрая не се наложи дори да го застрелят, понеже знаеш ли какво стана? Ето, гледай.

Джоунс отново вдигна дистанционното и натисна някакво копче три пъти последователно. Образът се ускори осемкратно, след което картината се смени. Гледната точка беше различна, както и осветлението. Мъжът беше същият, но се бе променил до неузнаваемост. От разтреперан, физически и психически смазан затворник се беше превърнал в хиперактивен дърдорещ психопат с див блясък в очите, оголени зъби и пяна по устата, който разтърсваше като животно решетките на клетката и от време на време издаваше налудничави крясъци. Беше прекъснал всякаква връзка с действителността, сякаш се намираше на друга планета.

— Напълно е превъртял — каза Слейтър. — Гледаш същия мъж шест часа по-късно. Ето какво причинява на човека тази гадост. Последиците са необратими, остават до живот. Понякога препаратът действа незабавно, за по-малко от час. Друг път, ако обектът се окаже особено корав, отнема повече време, но резултатът е един и същ. Изпадаш в състояние на буйна психоза, която те държи, докато пукнеш. Схващаш ли какво ти говоря?

Джоунс се усмихна. Той постави образа на пауза, сложи дистанционното на масата и скръсти доволно ръце.

— Разбирам — каза Бен.

— Добре. Защото искам хубаво да си помислиш по въпроса.

— Смяташ да почерпиш и мен с един коктейл?

— Да, и то без разредител — каза Слейтър. — Само че не веднага. Виж какво ще направим. — Той погледна часовника си. — Сега е девет и нещо. Давам ти време до десет да помислиш какво имаш да ми казваш. След което ще те заведа при твоята приятелка Бредбъри, за да наблюдаваш как й вкарваме серума. Да чуем първо какво тя има да ни каже. Ти може да слушаш отстрани. Ще бъде забавно. После, като се върна утре сутринта, ще ти дам възможност да видиш и крайния ефект от препарата върху нея, преди да го приложим и на теб. — Слейтър се усмихна. — Междувременно аз ще бъда някъде далеч, ще пийвам ледено шампанско, докато ти ще се гърчиш в килията си, отброявайки последните си часове като психически здрав. А когато и ти започнеш да виеш и да се мяташ в клетката си като диво животно, ще подпиша протокол, с който ще те предам в ръцете на здравните власти на щата. Ще прекараш остатъка от мизерния си живот в някоя държавна лудница, блъскайки чело в тапицираната стена.

— Защо да прахосваме парите на данъкоплатците? — обади се Джоунс. — Защо просто да не го захвърлим в някоя тъмна уличка?

— Не е лошо като идея — каза замислено Слейтър. — Хайде, стига приказки! Джоунс, повикай хората си.

Джоунс отвори вратата. Двамата мъже, които бяха довели Бен, стояха отвън в коридора.

— Закарайте този смрадливец обратно долу и го заключете в килията му. — Той посочи мускулестия. — Бойтър, ти заставаш на пост пред вратата. Маккензи, ти се връщаш веднага тук.

— Имаш един час, Хоуп — каза Слейтър.

Бойтър го сграбчи за ръката.

— Да вървим, смръдльо!

Бен се изправи, изтръгна се от месестите ръце на Бойтър и тръгна към вратата. По средата спря, извърна се и погледна Слейтър в очите.

— Не забравяй какво ти казах — тихо рече той. После излезе.

Със злорада усмивка на лицето Джоунс проследи Бойтър и Маккензи, докато отвеждаха пленника към асансьора. После се обърна към Слейтър, който сякаш бе загубил малко от самонадеяността си.

— Не го мисли — каза той. — С него е свършено.