Скот Мариани
Пророчеството (6)

6

Остров Паксос, Гърция

Ден трети

Зоуи Бредбъри се събуди с тих вик. Първото, което усети, беше ярката слънчева светлина върху лицето си, която я накара да примигне. Опита се да фокусира погледа си, но зрението й беше замъглено. Къде ли се намираше?

След минута мъглата пред очите й се разсея и картината се избистри. Намираше се в някаква спалня. Дали беше нейната? Не можеше да си спомни как изглеждаше нейната спалня и това беше най-странното.

Лежеше върху гол дюшек, покрита с измачкан чаршаф. Надигна се до седнало положение и изведнъж остра болка прониза тялото й. Тя потрепери и опипа гръдния си кош. Сигурно имаше спукано ребро. Главата я цепеше, устата й беше суха. Погледна дланите си — бяха издрани и натъртени, сякаш при падане се бе подпряла на тях.

В съзнанието й изплуваха образи. Ярки светлини, звуци. Места и хора. Мъгляви и объркващи, като сенки. Някакво смътно усещане, че полита към земята. Ударът в главата. Попипа темето си и намери цицината. С усилие на волята се опита да проясни паметта си. Нищо. Тя примигна няколко пъти и разтърси глава. Пак нищо.

Започна да я обзема паника. Не помнеше нищо. Не знаеше нито какво прави в тази стая, нито дори — това последното я изпълни с ужас — коя е всъщност. Нещо й се бе случило. Беше паднала лошо. Нещо в главата й се бе повредило. Тя се молеше бързо да отмине.

Знаеше само, че е в опасност. Беше инстинктивното усещане на попаднало в капан животно, с дебнещ хищник наблизо.

Този инстинкт й помогна да се съсредоточи. Най-напред се махни оттук. После ще мислиш за всичко останало.

В стаята при нея нямаше никого. Но когато завесите се разлюляха от лекия ветрец, отвън на балкона тя видя мъж, седнал на стол.

Първото нещо, което забеляза в мъжа, беше пистолетът. Държеше го небрежно в ръка — голям и ръбест, насочен право към нея. Седеше с лице към нея, облегнат назад на нещо като шезлонг, изложен на слънце, и отначало тя си помисли, че я гледа вторачено през тъмните очила, които покриваха цялата горна част на лицето му. Но гръдният му кош се повдигаше бавно и равномерно, а след като не реагира на събуждането й, тя заключи, че самият той спи. В краката му се търкаляха бутилка узо и празна чаша. Морският бриз леко рошеше русата му коса.

Зоуи се надигна с мъка от леглото, стискайки зъби заради страшната болка отстрани в ребрата. Постави единия си крак на застлания с плочки под, после другия. Плочките бяха приятно хладни под босите й стъпала.

Мъжът не помръдна.

Тя бавно се изправи, отдалечи се от леглото. Безумно й се виеше свят; протегна ръка и се подпря на стената. Видя, че е напълно облечена — с бял памучен панталон и жълто бюстие. Дрехите стържеха неприятно кожата й, сякаш не ги бе събличала няколко дни. Панталонът й бе раздран на дясното коляно, а дясната страна на гръдния й кош — там, където усещаше болката — бе изцапана с кал. Явно е от падането, помисли си тя.

Залитайки, тя посегна към сандалите си с високи токове отстрани до леглото. Те отиваха на жълтото й бюстие. Дали бяха нейни? Тя не знаеше. Вдигна ги за каишките и тръгна към вратата, като се молеше мъжът в шезлонга да не се събуди.

Когато хвана бравата и я натисна надолу, отначало усети съпротива — стори й се, че е заключена. Но бравата поддаде и сърцето й подскочи от вълнение. Вратата се отвори безшумно. Отвън имаше коридорче и стълби, които водеха надолу. Тя пристъпи на пръсти и надникна над парапета в стълбищната клетка. Отнякъде в къщата се чуваха гласове. Женски глас, който казваше нещо, последван от смях на мъж.

Сърцето й биеше като чук в гърдите. Тя заслиза по стълбите, като на всяка крачка лицето й се сгърчваше от болка, докато босите й крака стъпваха безшумно върху керамичните плочки. Страхът изостри съзнанието й. Нямаше представа къде се намира, но разбираше, че трябва час по-скоро да се махне оттук.

Стигна до долния етаж, без някой да я усети. От спалнята зад гърба й не се чуха стъпки. Беше в безопасност — засега.

В подножието на стълбата имаше друга врата. Беше отворена и отвън нахлуваше ярка светлина. Тя излезе, куцукайки, стиснала каишките на сандалите си, придържайки се със свободната си ръка за ребрата, и се озова на малка тераса с цветя и вечнозелени растения в саксии. Три стъпала водеха надолу към покрития с бели камъчета плаж. Камъчетата бодяха стъпалата й и й причиняваха силна болка. Тя обу сандалите си. Бяха й по мярка, макар да ги усещаше като чужди.

Бавно и с усилие Зоуи излезе на плажа, обърна се и погледна към къщата. Беше от грубо одялани камъни с капаци на прозорците и червен керемиден покрив. През железния парапет на балкона на първия етаж се виждаше русата глава на спящия мъж. Зад къщата стръмен горист склон водеше към надвиснали канари. Беше невъзможно да го изкачи. Огледа се отчаяно. Плажът беше пуст. Към издължения, скован от дъски пристан беше привързана неголяма моторна лодка, която се полюшваше лениво на малките вълни.

Тръгна с бързи крачки към нея, като се препъваше на осемсантиметровите токове и току поглеждаше през рамо към къщата. Никой. Май щеше да успее да се измъкне.

Стигна до пристана. Дъските бяха здрави и по тях се стъпваше по-леко, отколкото по острите камъни. Забравила болката в ребрата, тя се хвърли с все сили напред.

И тогава чу вика. Идваше откъм къщата. Мъжки глас, гневен и заповеднически. Тя изпищя от ужас и се извърна назад. Сърцето й спря. Беше той — русият мъж от балкона. Пистолетът беше в ръката му. Той прекоси с два скока терасата и затича след нея, като крещеше нещо неразбираемо.

От къщата излязоха и други хора. Една жена и още двама мъже. Жената я посочи. Всички хукнаха с крясъци към нея.

Тя бе изминала половината разстояние. Можеше да стигне до лодката. Дали щеше да успее да запали мотора? Дали щяха да я застрелят? Какво искаха тези хора от нея? С разтреперани крака тя продължи да тича.

И после падна. Просна се по лице и усети как глезенът й се изви на една страна. Токът й се бе загнездил в някаква цепнатина между дъските. Тя се мяташе и извиваше върху дървения пристан, мъчейки се да го освободи. Пресегна се и се опита да свали обувката.

Онези я настигаха. По дъските отекнаха тежки стъпки; миг по-късно усети дулото на пистолет, опряно в тила й, и нечие тежко дишане в ухото си. Обърна глава и видя лицето на мъжа, изкривено от ярост, с оголени зъби. И тогава пристигнаха останалите.

— Какво стана, по дяволите?

— Кучката се е свестила — отвърна троснато мъжът с пистолета.

— А ти какво си правил в това време, глупако? — попита жената. — Спал си, а?

Без да й обръща внимание, той грубо изправи Зоуи на крака. Четиримата я поведоха по пристана. Тя се бореше, риташе и крещеше, изпаднала в истерия, но те не й отговаряха. Довлякоха я, куцаща и примряла от болки, до стаята и я блъснаха върху леглото. Глезените и коленете й бяха грубо овързани с тиксо. Русият мъж пъхна пистолета отзад в колана си и я сграбчи за дясната китка. Хватката му беше толкова силна, че костите й изпукаха. Вдигна ръката й нагоре и я закопча с белезници за рамката на леглото. Направи същото с лявата ръка.

Зоуи се бореше и съпротивляваше като диво животно.

— Какво искате от мен? Пуснете ме! Какво искате?!

Те залепиха устата й с тиксо и виковете й заглъхнаха. По лицето й се стичаха сълзи.

Мъжът извади пистолета от колана си и притисна дулото към слепоочието й. Тя се опита да се дръпне от хладната стомана, очите й се затвориха от ужас.

Той се усмихна доволно и прибра пистолета. Всички я бяха наобиколили и я гледаха изпитателно. Беше твърде изтощена, за да се бори. Дишаше накъсано, струваше й се, че всеки миг ще загуби съзнание.

Жената я наблюдаваше с ръце на хълбоците, отметнала глава на една страна. По устните й се разля тънка усмивка.

— Оставете я да поседи малко така — каза тя. — Трябва да се обадя по телефона. После ще се заемем с нея.

— Ама какво искате?! — опита се отново да изкрещи Зоуи, но устата й беше залепена.

Никой не отговори. Жената и тримата мъже излязоха един по един от стаята. Последен остана русият с пистолета.

— Нямам търпение да започнем — каза той, злорадо ухилен.