Скот Мариани
Пророчеството (45)

45

Ден шестнайсети

Бен отвори очи от светлината на новия ден и му замириса на печено. Алекс беше приклекнала до наново запаления огън и въртеше заек на импровизиран шиш, поставен върху две чаталести пръчки.

— Нещо ми мирише приятно — обади се той.

Като чу гласа му, тя се обърна и му се усмихна приятелски. Косата й падаше свободно надолу и обгръщаше лицето й.

— Гладен си. Това е добър признак.

Бен се облегна с гръб на стената, за да я наблюдава как работи. Тя поддържаше огъня буен, за да пуши по-малко. Мазнина от заека капеше в жаравата, цвърчеше и пращеше. Загледан в извивките на тялото й, той сякаш за пръв път си даде сметка колко е привлекателна. Беше висока и стройна, с някаква особена атлетична грация в движенията. В следващия миг погледът му се спря върху дръжката на беретата, която се подаваше от задния джоб на джинсите й.

Тя сякаш прочете мислите му.

— Мога да ти го върна, ако искаш. Надявам се, нямаш нищо против, че ти го взех, докато спеше. Но Зоуи има нужда от храна. А също и ти. Изглеждаш ми блед.

Той се изправи бавно в седнало положение. Рамото го болеше така, сякаш някой режеше живо месо с моторен трион. Той се пресегна за флакона с кодеин и пъхна две таблетки в устата си.

— Нямам нищо против. Задръж го.

Тя се усмихна.

— Значи вече ми вярваш.

— А имам ли избор?

— Като че ли не. — Тя заби назъбения нож в хълбока на заека и го свали от шиша, постави го върху един плосък камък и започна да го разрязва. Предложи на Зоуи първото парче, набучено на върха на ножа.

Момичето изкриви лице от отвращение.

— Няма да ям тази гадост.

Алекс се намръщи.

— Имаш нужда от сили. Днес ни чака дълъг път.

— Аз съм вегетарианка.

— Хубаво — каза Бен. — Така ще има повече за нас.

Зоуи посочи Алекс.

— Никъде не тръгвам с тази. Заради нея убиха доктор Грийнбърг.

— Не съм искала да го убият — отвърна Алекс. — И с нищо не бях в състояние да им попреча.

Зоуи изръмжа и се сви в ъгъла си. Докато двамата се хранеха, тя ги наблюдаваше мълчаливо, с неприязън.

— Не й обръщай внимание — каза Бен. — Ако иска да гладува, нейна си работа. Ммм, вкусно!

— Не бях стреляла по заек с деветмилиметров пистолет — каза Алекс. — Боях се, че нищо няма да остане от него. — Тя избърса устата си, изправи се, отиде до входа на пещерата и извади телефона от джоба си.

— Прибери го! — заповяда Бен, после добави по-меко: — Ако по тези места изобщо има сигнал, ще ни засекат.

— Добре. Но от първия фиксиран телефон трябва да се обадя.

— Как ли пък не! — избухна Зоуи. — Ще се обади на тях!

— Не, малката — сопна се Алекс. — Ще уредя да те отведат на сигурно място, докато се оправим с тази история.

Бен поклати глава.

— Нищо подобно. Сега аз отговарям за Зоуи. Няма да допусна ЦРУ да припари до нея. Обещал съм на семейството й, че ще им я върна невредима. И това смятам да направя.

— Та тя няма документи! Как, по дяволите, смяташ да я изведеш от Съединените щати?

— Като я закарам до най-близкото британско консулство. Родителите й могат да я вземат оттам.

— И после?

— После смятам да издиря онези, които забъркаха цялата каша.

— Сам? И смяташ ли, че решението е да ги избиеш до крак?

— Да не би да съм го искал! Исках просто да си живея мирно живота, забъркаха ме против волята ми…

— Все пак успя да стигнеш дотук.

— … и смятам да им го върна.

Тя поклати глава.

— Няма да стане, Бен. Властите те издирват за убийство на двама полицаи. Ще те спипат много преди да успееш да се доближиш до тези типове. Ще трябва да ме послушаш. Аз съм единственото ти алиби, не го забравяй!

— Ти си не по-малко загазила от мен — възрази той. — Помисли си само как ще обясниш на началниците си защо си убила агент на ЦРУ и си помогнала на задържан да избяга.

Алекс не отговори.

Бен се обърна към Зоуи, която седеше, подпряла гръб на стената, и гледаше нацупено в една точка.

— Ти имаш много да обясняваш — каза й той.

— Аз ли?

— Ами да! Къде са онези острака?

Тя изсумтя презрително.

— Изобщо не разбирам какво ми говориш.

— Доколкото си спомням, доктор Грийнбърг ми беше казал, че имаш подобрение — настоя Алекс. — Наистина ли не помниш нищо?

Зоуи направи гримаса и зарови лице в шепите си.

— Искам да си отида у дома.

Бен я изгледа.

— Ако не помниш нищо, откъде знаеш къде е домът ти?

Зоуи вдигна глава и го изгледа злобно.

— Я ми се махай от главата! Остави ме на мира!

— Ти представа нямаш какво трябваше да преживея, докато те намеря. Заради глупавите ти номера загинаха хора.

— Не я мъчи, Бен! — обади се Алекс. — И на нея не й е било лесно.

Бен замълча за миг, после каза:

— Добре. Извинявай. Не съм искал да те нараня.

— Снощи за малко не ми счупи челюстта — каза Зоуи, като разтри бузата си.

— И за това ти се извинявам. — Той сложи длан върху коляното й. От движението остра болка прониза рамото му. Тя се дръпна назад.

— Най-добре да тръгваме — обади се Алекс. — Чака ни дълъг ден.

Угасиха огъня, увиха остатъците от заека в листа и ги прибраха в чантата на Бен. След като събраха всичките си вещи, един по един се измиха в студения ручей в подножието на гористия хълм. После напуснаха окончателно пещерата и тръгнаха през пресечената местност. Пред тях се извисяваха стръмните ридове на планината, ето защо поеха по обиколен маршрут, през еловите и смърчовите гори.

— Така можем да обикаляме със седмици и доникъде няма да стигнем — изпъшка Алекс. — Монтана е един от най-големите щати на Америка и един от най-рядко населените. Трябваше да вървим по пътя.

След още няколко километра Бен си помисли, че може и да е права. Ако не се брояха лешоядите в небето, единственият признак на живот, който видяха в течение на километри, беше голям благороден елен, който се появи за миг от гората, изгледа ги надменно, след което изчезна като призрак между дърветата.

Спряха да си починат, после продължиха напред. На Бен му се виеше свят, рамото му пулсираше. След още няколкостотин метра той отново трябваше да спре, за да си поеме дъх.

— Ти си много зле! — каза Алекс. — Виж какво, сама мога да вървя по-бързо. Ще тръгна напред, може би ще открия път или ферма. После ще се върна да ви взема. Ако имаме късмет, едва ли ще се забавя повече от няколко часа.

Бен знаеше, че няма какво да възрази.

— Пази се!

Алекс се усмихна.

— Не се тревожи, ще се оправя и сама. Докато се усетите, ще се върна.

Тя прегледа пистолета си, надигна бутилката с минерална вода и дълго пи. После се обърна и тръгна, без да каже дума повече.

Изведнъж за свое изумление Бен си даде сметка, че му беше неприятно да се разделя с нея.

— Тя ще доведе Джоунс! — извика Зоуи. — Голям наивник си, щом я пускаш сама.

Бен не обърна внимание на думите й.

— Докато я чакаме, по-добре да намерим място за почивка — каза той.

След няколко минути обикаляне се изправиха пред един пречупен на две млад смърч, чийто ствол стърчеше встрани, перпендикулярно на дънера. Бен хвана един клон и го дръпна надолу.

— Помогни ми да сваля това дърво на земята!

— Какво правиш?

— Скривалище. Не можем да стоим на открито, ще ни видят от въздуха.

Зоуи се намръщи.

— Те ме търсят, нали?

Той кимна. Зоуи хвана друг клон на дървото и с общи усилия двамата задърпаха надолу. След малко стволът изпука и се прекърши. Тежката корона падна на земята, оформяйки нещо като леговище, в което можеха да се сврат, без да ги виждат отгоре. Бен се мушна между клоните и приседна върху чантата си. Зоуи пропълзя след него, като си постла одеялото на земята. После легна и силно изохка.

— По дяволите, направо съм скапана! — оплака се тя. — Краката адски ме болят, а на всичко отгоре дървото гъмжи от буболечки! Господи, какво не бих дала за една гореща вана!

Бен се направи, че не я чува. След още няколко минути, когато разбра, че няма намерение да отговаря на хленченията й, тя млъкна и известно време двамата поседяха мълчаливо. От кодеина болката в рамото му беше поотслабнала, но въпреки това не му даваше мира. От време на време се унасяше в неспокоен сън. Погледна часовника си. От тръгването на Алекс бе минал повече от половин час.

— Божичко, колко съм гладна! — изпъшка Зоуи.

Бен измъкна чантата изпод главата си, разкопча каишките и бръкна вътре за увитото в листа месо, разви го и го хвърли в скута й.

— Яж! Заради теб Алекс се постара да набави храна.

— Не мога да ям умрели неща!

— Значи не си гладна.

— Напротив, умирам от глад!

— Личи ти.

Тя погледна с отвращение останките от заека в скута си, погледна Бен, поколеба се, после вдигна с пръсти едно парче и предпазливо отхапа малко късче. Глътна го и отхапа по-голямо. След още две хапки вече дъвчеше лакомо, спираше само когато й се стореше, че Бен я гледа — тогава престорено кривеше лице от погнуса. Той се усмихна на себе си. Когато Зоуи приключи и скришом облиза пръсти, той се пресегна, взе плоската бутилка и й я подхвърли.

— Представям си колко ти е било неприятно. Ето, оправи си вкуса!

Тя отвъртя капачката и подуши съдържанието. Отпи една голяма глътка и му върна бутилката. Той отпи и й я подаде обратно. Докато тя отпиваше повторно, той извади от джоба си цигари. Предложи й, но тя отказа.

— Пушенето убива бавно — каза тя.

— Хубаво, аз не бързам.

Тя се изхили гърлено.

— Не съм пила алкохол от седмици. Това нещо ме удари в главата.

— Довърши го — подкани я той, като запали цигара.

Зоуи пресуши остатъците от малцовото уиски, зави капачката, облегна се назад и се протегна. Вдигна поглед нагоре; през короните на дърветата се виждаше синьо небе.

— Хубаво е на чист въздух! — каза замечтано тя. — По едно време имах чувството, че ще умра в онзи затвор.

— Скоро ще те отведа у дома — обеща той.

— Ти ми спаси живота. Още не съм ти благодарила.

— Можеш да ми благодариш, когато всичко свърши. — Той отново притвори очи. Горещи и студени вълни преминаваха по тялото му, обливаше го пот. Трябваше на всяка цена да извади този куршум.

Тя кимна.

— Нещо не разбирам. Ти откъде всъщност познаваш родителите ми?

— Аз съм студент на баща ти.

— Ти?! Студент по богословие?

— Много хора се чудят — каза Бен. — Вярно, бил съм и войник. Но сега търся нова посока в живота си.

— Към Църквата?

— Може би.

Тя се усмихна.

— Колко жалко! Готин мъж като теб да се запилее някъде като енорийски свещеник…

— Ще запомня думите ти.

— Имаш ли си гадже?

Бен поклати глава. Тя отново се усмихна.

— Да не си гей?

— Не съм забелязал.

— Това е добре. — Тя се премести малко по-близо до него. Отметна една къдрица, която падаше пред лицето й. — Чудя се колко ли още ще се бави онази.

— Алекс ли? Вероятно доста.

— Приятно ми е да си говорим така.

— И на мен.

— Ти по нищо не приличаш на студентите на баща ми, които познавам. Всички са мухльовци.

Слънцето се бе изкачило към зенита, през клоните се процеждаха ярки лъчи. Зоуи вдигна глава и присви очи на светлината.

— Стана топло — каза тя. Свали дебелия си пуловер и го сложи на земята, като остана по някакво оскъдно бюстие. Наведе се напред и пак му се усмихна.

— Падна ти гривната. — Бен посочи златната верижка, която се жълтееше върху окапалите листа.

— Ах, мамка му! Непрекъснато си губя нещата.

— Трябва да внимаваш — каза той. — Изглежда ми скъпа.

— От прабаба ми е.

Бен кимна замислено и известно време помълча. После внезапно каза:

— Жалко за Уиски.

— Да бе, така хубаво ме отпусна! Да имаше още малко, а? — И тя се изкиска дяволито.

Той поклати глава.

— Нямах предвид питието. Помниш ли Уиски? Умря. Сгазила го кола.

Очите й се разшириха от ужас. Тя се отдръпна от него, изведнъж тялото й сякаш се вцепени.

— Какво?! Кога е станало?

— Докато ти си живееше живота в Корфу.

— Тия гадняри изобщо не ми казаха!

И изведнъж затисна устата си с длан, осъзнавайки какво бе направила.

— Не са ти казали, защото не е истина — каза той. — Току-що си го измислих. Кучето е живо и здраво. А ти току-що се издаде, Зоуи Бредбъри. Падна с двата крака в капана.

Тя се изчерви.

— Не знам защо си спомних точно това. Нищо друго не помня.

Той я сграбчи за китката и я стисна, без да обръща внимание на режещата болка в рамото си.

— Разбира се, че нищо друго не помниш. Освен че баща ти е богослов, а всичките му студенти са мухльовци. А също и че не ядеш месо. И че гривната е от прабаба ти. И че допреди две седмици си живяла на гръцки остров. Да ти кажа ли аз какво си мисля? Че знаеш много повече и само се преструваш.

Тя се опита да се изплъзне от желязната му хватка.

— Пусни ме!

Той поклати глава.

— Няма да стане, Зоуи. Поне сега за пръв път в живота си ще кажеш истината.