Чарлз Чаплин
Моята автобиография (8)

VI

Бях влязъл в трудната и непривлекателна възраст на юношеството и изпитвах обичайните вълнения на възрастта. Обожавах безумната смелост и мелодраматичното, бях мечтател и плачльо; ругаех живота и в същото време го обичах; духът ми още се оформяше като в какавида, но понякога внезапно избухваше в прояви на зрелост. Лутах се из този лабиринт от криви огледала и амбицията ми избликваше на моменти. Терминът „изкуство“ никога не проникна нито в съзнанието, нито в речника ми. За мен театърът беше средство за препитание, нищо повече.

Живеех сам в тази мъгла и обърканост. Този период от живота ми беше изпъстрен с леки жени, повлекани и от време на време с по някое напиване, но нито виното, нито жените, нито песните задържаха интереса ми задълго. Аз всъщност търсех романтика и приключения.

Мога много добре да разбера психологията на оня тип съвременен младеж, облечен по модата на едуардския период^[1]. Като всички нас и той търси внимание, любов и драматични преживявания. Защо и у него да няма моменти на самоизтъкване, подобно на учениците от средните училища, които обикалят танцовите забави, защо да не се шляе и весели като тях? Не е ли естествено, когато вижда така наречените по-висши класи да утвърждават контешките си маниери, и той да иска да утвърди своите?

Той знае, че машината се подчинява на неговата воля, така както се подчинява на волята на всяка друга класа; че не е необходим особен интелект да сменяш скоростите или пък да натиснеш едно копче. Нима в нашата безчувствена епоха и той не е също така страшен като един Ланселот^[2], като един аристократ или един учен; нима пръстът му не е толкова могъщ, колкото Наполеонова армия, готова да унищожи цял град? Не е ли суингът феникс, който се ражда от пепелта на една престъпна управляваща класа; не се ли ръководи поведението му от подсъзнателното чувство, че човекът е само полуопитомен звяр, поколения властвувал над другите с измама, жестокост и насилие? Но, както казва Бърнард Шоу: „Отклонявам се, както винаги постъпва човек, когато се оплаква.“

Най-сетне намерих работа в цирка на Кейси в една пародия за разбойника Дик Търпин и за „д-р“ Уолфърд Боди. В ролята на „д-р“ Боди имах известен успех, тъй като това беше нещо повече от една обикновена долнопробна комедия; това беше пародия на човек с вид на професор и учен и на мен ми хрумна щастливата мисъл да се гримирам така, че да приличам точно на него. Аз бях звездата на трупата и печелех по три лири седмично. В трупата имаше и група деца, които играеха на възрастни в една улична сцена; според мен представлението беше отвратително, но то ми даде възможност да се развия като комедиен актьор.

Докато циркът на Кейси имаше представления в Лондон, шестима души от групата отсядахме на Кенингтън роуд в дома на мисис Фийлдс, възрастна 65-годишна вдовица, която имаше три дъщери: Фредерика, Телма и Фийби. Фредерика беше омъжена за един мебелист, руснак, приятен, но извънредно грозен човек с широко татарско лице, руси коси и мустаци и малко кривоглед. И шестимата се хранехме в кухнята и опознахме семейството доста добре. Когато Сидни работеше в Лондон, и той живееше при нас.

Щом напуснах цирка на Кейси, аз се върнах на Кенингтън роуд и продължих да живея при семейството Фийлдс. Възрастната жена беше мила, търпелива и трудолюбива и единственият й приход идваше от наемателите. Нейната омъжена дъщеря Фредерика я издържаше съпругът й. Телма и Фийби помагаха в домакинската работа. Фийби беше петнадесетгодишна и красива. С продълговати орлови черти тя силно ме привличаше както физически, така и емоционално; на второто чувство се съпротивявах, защото още не бях навършил седемнадесет години и към момичетата имах само лоши намерения. Но тя беше светица и между нас не се случи нищо. Независимо от това тя се привърза към мен и ние станахме много добри приятели.

Фийлдсови бяха извънредно темпераментно семейство и понякога ожесточено спореха помежду си. Обикновено причина за спора беше чий ред е да почисти къщата. Телма, която беше на около двадесет години, беше мързеливката и се държеше като гранддама, като винаги твърдеше, че било ред на Фредерика или на Фийби. Спорът се превръщаше в кавга и тогава се изнасяха на показ отдавна забравени оскърбления и кирливите ризи на семейството. Мисиз Фийлдс разкриваше факта, че откакто Телма била избягала с един млад ливърпулски адвокат и живяла с него, започнала да се смята за дама и за прекалено издигната, за да върши домашната работа; кулминационната точка на тирадата й бяха думите: „Е, добре, щом си пък чак такава дама, махай се оттук и върви да живееш с твоя ливърпулски адвокат — само че той няма да те иска.“ И за да подчертае думите си, мисис Фийлдс вземаше чаша за чай и я хвърляше на пода. През цялото това време Телма невъзмутимо седеше до масата и се държеше като гранддама. После тя спокойно вземаше една чаша, лекичко я пускаше на пода и казваше: „И аз мога да изгубя самообладание“, след това пускаше втора чаша и още една, и още една, докато целият под потънеше в счупен порцелан. „И аз мога да правя сцени.“ А бедната майка и сестрите й безпомощно я гледаха. „Вижте я, вижте я какво прави!“ — проплакваше майката. „Ето! Ето ти още нещо, което можеш да счупиш!“ — и подаваше на Телма захарницата, а Телма я вземаше и спокойно я пускаше на пода.

В такива случаи Фийби влизаше в ролята на арбитър. Тя беше справедлива, ползваше се с уважение в семейството и обикновено приключваше спора, като предлагаше самата тя да свърши работата, но Телма не й позволяваше.

Бях без работа вече близо три месеца и ме издържаше Сидни, който плащаше на мисис Фийлдс четиринадесет шилинга седмично за пълен пансион. Той беше станал една от главните звезди в трупата на Фред Карно и често беше говорил на Карно за талантливия си по-малък брат, но Карно си правел оглушки, защото смятал, че съм твърде млад.

По онова време лондончани се бяха запалили по „еврейските комици“ и на мен ми хрумна да прикрия младостта си с бакенбарди. Сидни ми даде две лири, които вложих в аранжиране на песни и смешни диалози от американския сборник с анекдоти „Бюджетът на Медисън“. Репетирах седмици наред, като за аудитория ми служеше семейство Фийлдс. Те ме слушаха внимателно и ме насърчаваха, но нищо повече.

Най-после получих пробен ангажимент за една седмица в мюзикхола „Форестър“ — малък театър до Майл енд роуд в центъра на еврейския квартал. Бях играл там по-рано в цирка на Кейси и ръководството на театъра реши, че съм достатъчно добър, за да ми даде възможност да се проявя. Бъдещите ми надежди и мечти зависеха от тази пробна седмица. След мюзикхола „Форестър“ щях да играя във всички главни мюзикхолове в Англия. Кой знае? Може би за една година щях да стана една от най-големите водевилни звезди. Бях обещал на семейство Фийлдс да им взема билети към края на седмицата, когато напълно овладея номера си.

— Предполагам, че след твоя успех няма повече да искаш да останеш у нас — каза ми Фийби.

— Разбира се, че ще остана — благосклонно отвърнах аз.

В понеделник по обед репетирахме с оркестъра песните, репликите и пр. и аз проведох репетицията с професионално умение. Но не бях помислил достатъчно за грима си. Не бях решил как трябва да изглеждам. Часове наред преди вечерното представление експериментирах в гримьорната, но колкото и перуки да си слагах, не успявах да скрия младостта си. Макар че нямах вина за това, комедията ми беше съвсем антисемитска, а шегите ми не само стари, но и много нескопосани подобно на моя еврейски акцент. Освен това не бях и забавен.

След първите едва-две шеги публиката започна да ме замерва с монети и кори от портокали, да тропа с крака и да ме освирква. Отначало не разбирах какво става. После в съзнанието ми проникна целият ужас на положението. Започнах да говоря все по-бързо, но подсвиркванията, дюдюканията и хвърлянето на монети и кори от портокали се засилваха. Когато напуснах сцената, не дочаках да чуя присъдата на ръководството на театъра; отидох направо в съблекалнята, махнах грима си, излязох от театъра и въобще не се върнах в него; дори не отидох да си взема обратно текстовете и нотите.

Когато се прибрах на Кенингтън роуд, беше късно, всички членове на семейство Фийлдс си бяха легнали и аз бях благодарен за това. На следната сутрин на закуска мисис Фийлдс се заинтересува как е минало представлението. Аз се престорих на безразличен и казах: „Добре, само че ще трябва да се направят някои промени.“ Тя ми каза, че Фийби била на представлението, но не им разказала нищо, тъй като била много уморена и искала да си легне. Когато по-късно видях Фийби, тя не спомена нищо за него, аз също; нито мисис Фийлдс, нито който и да било друг от семейството повече не спомена за него, нито пък прояви учудване, че не довършвам седмичния си ангажимент.

Слава богу, Сидни беше в провинцията и това ми спести мъчителното изпитание да му разказвам за случилото се; но той сигурно се бе досетил или пък Фийлдсови му бяха разказали, защото нито веднъж не ме запита за него. Направих всичко възможно да изтрия от паметта си ужаса на оная вечер, но тя остави неизлечим белег върху моята самоувереност. Това ужасно преживяване ме накара да се видя в по-вярна светлина; разбрах, че не съм водевилен комик; липсваше ми онзи интимен, непосредствен контакт с публиката. Утеших се с мисълта, че съм комик, изпълнител на характерни роли. Очакваха ме обаче още едно-две разочарования, преди да стъпя здраво на краката си в професията.

На седемнадесетгодишна възраст играх главната мъжка роля в скеча „Веселият майор“ — евтина, потискаща история, която се задържа на сцената само една седмица. Главната героиня — съпругата ми — беше петдесетгодишна жена. Всяка вечер тя излизаше на сцената, като се олюляваше и цялата вонеше на джин, а аз, пламенният влюбен съпруг, трябваше да я вземам в прегръдките си и да я целувам. Това преживяване сложи край на амбицията ми да играя главни роли.

След това се опитах да пиша. Написах скеч, наречен „Дванадесет справедливи мъже“ — глупава „комедия с плесница“ за едно жури, което спори по дело за нарушение на обещание за женитба. Един от членовете на журито е глухоням, друг е пияница, трети — шарлатанин. Продадох идеята на Чаркоут, водевилен хипнотизатор, който „хипнотизираше“ подставено лице и го караше да кара каляска през града с превръзка на очите, докато той седеше зад него и му пращаше магнитни импулси. Предложи ми три лири за текста, ако се съглася да го режисирам. Наехме състав и започнахме репетиции в една стая над салона на кръчмата „Рогата“ на Кенингтън роуд. Един стар актьор, на когото светът беше крив, заяви, че скечът бил не само неграмотно написан, но и глупав.

На третия ден по средата на репетицията получих бележка от Чаркоут. Съобщаваше ми, че решил да не поставя скеча. Тъй като не бях куражлия, пъхнах бележката в джоба си и продължих репетицията. Нямах смелостта да кажа на артистите. Вместо това, когато дойде време за обед, ги заведох в къщи и им казах, че брат ми иска да им поговори. Повиках Сидни в спалнята и му показах бележката. Като я прочете, той попита.

— Е, не им ли каза?

— Не — прошепнах аз.

— Е, добре де, кажи им.

— Не мога — казах аз. — Просто не мога, след като три дни сме репетирали напразно.

— Но ти не си виновен за това — каза Сидни. — Иди и им кажи! — изкрещя той.

Изгубих самообладание и се разплаках:

— Какво мога да им кажа?

— Не ставай глупак!

Той стана, отиде в съседната стая, показа им бележката на Чаркоут и им обясни какво се е случило, след това ни заведе всички в кръчмата на ъгъла, за да изядем по един сандвич и да пийнем по чашка.

Човек никога не може да предвиди как ще реагират актьорите. Възрастният актьор, който беше мърморил толкова много, се отнесе най-философски от всички към това положение и се разсмя, когато Сидни му каза в какво ужасно състояние се намирам.

— Вината не е твоя, синко — каза ми той и ме потупа по гърба. — Виновен е оня мръсен дърт мошеник Чаркоут.

 

 

След моя неуспех в театър „Форестър“ всичко, което опитвах, завършваше с провал. Но оптимизмът е една от най-характерните черти на младостта, защото младият човек инстинктивно чувствува, че неуспехите са временни и че една непрекъсната поредица от неуспехи е също така невероятна, както е невероятно да не се отклониш от правия и тесен път на благоприличието. Рано или късно неминуемо настъпва обрат.

Късметът ми проработи. Един ден Сидни ми каза, че мистър Карно искал да ме види. Изглежда, бил е недоволен от изпълнението на един от комиците си, който играеше заедно с мистър Хари Уелдън във „Футболният мач“, един от най-сполучливите скечове на Карно. Уелдън беше много популярен комик — и остана популярен до смъртта си през тридесетте години.

Мистър Карно беше набит, мургав човек с живи, светкащи очи, които непрекъснато те измерваха от горе до долу. Той беше започнал кариерата си като акробат на успоредка. После събрал още трима скитащи комедианти и тази четворка беше ядрото на неговите комични пантомимни скечове. Самият той беше отличен комик и създаде много комични роли. Той продължи да играе даже когато още пет негови състава тръгнаха на турнета.

Един от първоначалните участници в неговата трупа разказваше как той се оттеглил от театъра. Вечерта след едно представление в Манчестър трупата се оплакала, че Карно изоставал, че не казвал репликите си навреме и че шегите му се проваляли. Карно, който дотогава бил натрупал 50 000 лири от своите трупи, казал:

— Добре, момчета, щом мислите така, аз напускам! — После свалил перуката си, хвърлил я на масата в съблекалнята си и се усмихнал. — Можете да приемете това като моя оставка.

Домът на мистър Карно се намираше на Коулдхарбър лейн в Кембъруел; до него беше долепен склад, в който той държеше декорите за своите двадесет постановки. Там беше и кабинетът му. Когато отидох, той ме прие любезно:

— Сидни ми е разказвал колко сте способен — каза ми той. — Смятате ли, че ще можете да играете с Хари Уелдън във „Футболният мач“?

Хари Уелдън имаше специален договор с високата заплата от тридесет и четири лири седмично.

— Само ми дайте възможност — уверено казах аз.

Той се усмихна:

— На седемнадесет години човек е много млад, а вие изглеждате даже още по-млад.

Безразлично вдигнах рамене:

— Всичко е въпрос на грим.

Карно се засмя. По-късно той казал на Сидни, че съм получил ролята именно заради това вдигане на рамене.

— Добре, добре, ще видим какво можете да направите — каза той.

Наеха ме за пробен период от две седмици при заплата три лири и десет шилинга седмично, а ако бяха доволни от мен, щяха да ми предложат договор за една година.

 

 

Имах на разположение една седмица да разуча ролята си преди премиерата в лондонския театър „Колисиъм“. Карно ми каза да отида в театър „Емпайър“ в Шепърдс Буш, където в момента представяха „Футболният мач“, и да наблюдавам артиста, чиято роля трябваше да поема. Трябва да призная, че той беше скучен и прекалено стеснителен, и без излишна скромност знаех, че ще бъда по-добър от него. За ролята се изискваше малко повече пародийност. Реших да я играя именно така.

Определиха ми само две репетиции, тъй като мистър Уелдън нямаше време за повече; всъщност на него никак не му беше приятно да идва въобще на репетиции, защото това му пречеше да ходи да играе голф.

На репетициите не направих особено впечатление. Понеже четях бавно, имах чувството, че Уелдън има известни резерви относно моите способности. Сидни, който беше изпълнявал същата роля, можеше да ми помогне, ако се намираше в Лондон, но по това време той беше на турне в провинцията с друг скеч.

Макар че „Футболният мач“ беше пародия, публиката никога не се беше разсмивала преди появяването на Уелдън. Всичко беше така нагласено, че да подготви неговото излизане на сцената, и естествено Уелдън като уличен комик от момента на появяването си караше публиката непрестанно да се смее.

Вечерта на премиерата в „Колисиъм“ нервите ми бяха опнати като струна. Тази вечер ми даваше възможност да възстановя самочувствието си и да измия позора на оня кошмар в театър „Форестър“. Разхождах се напред-назад зад кулисите на огромната сцена със страх, примесен с безпокойство, и се молех наум.

Музиката започна! Завесата се вдигна! На сцената имаше група мъже, които правеха гимнастически упражнения. Те свършиха номера си, излязоха и сцената остана празна. Беше дошъл моят ред. Разкъсван от всевъзможни чувства, аз тръгнах към сцената. Човек или се издига на висотата на ролята си, или се проваля. В момента, в който стъпих на сцената, аз се успокоих; всичко ми беше ясно. Влязох с гръб към публиката — това беше моя собствена идея. Откъм гърба изглеждах безупречен — бях облечен в редингот, с цилиндър, бастунче и гети — типичен негодяй от Едуардовата епоха. След това се обърнах и червеният ми нос лъсна. Зрителите се разсмяха. Това предразположи публиката. Мелодраматично вдигнах рамене, щракнах с пръсти, после пресякох сцената, въртейки се, като се спънах в една гира. Бастунчето ми се закачи в един тренировъчен боксьорски чувал, който отскочи и ме цапна по лицето. Закрачих важно и се въртях, като се удрях с бастунчето си по слепоочието. Публиката умираше от смях.

Сега вече се бях отпуснал и ми идваха всевъзможни хрумвания. Можех да остана на сцената пет минути и да разсмивам публиката, без да кажа нито дума. Докато се въртях и се перчех, панталоните ми започнаха да се свличат. Беше ми паднало едно копче. Наведох се да го търся. Вдигнах от пода някакъв въображаем предмет, после възмутено го захвърлих: „Тези проклети зайци!“ Избухна нова вълна от смях.

Главата на Хари Уелдън се подаде иззад кулисите като пълнолуние. Досега, преди той да се появи, публиката никога не се беше смяла.

Когато той излезе на сцената, с драматичен жест сграбчих ръката му и прошепнах: „Бързо! Загубен съм! Една безопасна!“ Всичко това беше импровизирано и не беше репетирано. Бях подготвил публиката добре за Хари, тази вечер той има огромен успех и заедно с него прибавихме много допълнителни шеги. Когато се спусна завесата, знаех, че съм успял. Няколко артисти от трупата ми стиснаха ръка и ме поздравиха. На път към съблекалнята Уелдън ме погледна през рамото си и сухо каза:

— Беше много добре… отлично!

Вечерта се върнах в къщи пеш, за да премине замайването ми. Спрях се на моста Уестминстър и се облегнах на перилата, загледан в мътните сребристи води, които бавно течаха под него. Искаше ми се да се разплача от радост, но не можех. Напрягах се и правех гримаси, но никакви сълзи не се появяваха — просто бях празен. От моста Уестминстър отидох до Елифънт енд касл и се спрях пред един павилион да изпия чаша чай. Искаше ми се да поговоря с някого, но Сидни беше в провинцията. Ако беше тук, щях да му разкажа за тази вечер и за това, колко много значеше тя за мен, особено след случката в театър „Форестър“.

Не ми се спеше. От Елифънт енд касл отидох до Кенингтън гейт и изпих още една чаша чай. По пътя не преставах да говоря на себе си и да се смея. Беше пет часът сутринта, когато се върнах в къщи и изтощен се отпуснах на леглото.

Мистър Карно не присъствува на първото представление, но дойде на третото; започнаха да ръкопляскат още при появяването ми. След представлението той дойде при мен ухилен до уши и ми каза следващата сутрин да отида в бюрото му, за да подпиша договора.

На Сидни не бях писал за премиерата, изпратих му само лаконична телеграма. „Подписах договор за една година при заплата четири лири седмично. Целувки. Чарли.“ „Футболният мач“ се задържа на лондонските сцени в продължение на четиринадесет седмици; след това тръгнахме на турне.

Героят, чийто образ Уелдън пресъздаваше в пиесата, беше кретен. Уелдън говореше бавно и провлачено с ланкърширски акцент. Изпълнението му се приемаше много добре в Северна Англия, но в Южна Англия публиката не го посрещаше чак толкова ласкаво. Бристъл, Кардиф, Плимут, Саутемптън — в тези градове Уелдън нямаше успех; през тези седмици той беше раздразнителен, играеше ролята си механично и изкарваше яда си на мен. В скеча той доста често трябваше да ми удря плесници и да ме блъска насам-натам. Всъщност трябваше да си дава вид, че ме удря, а някой зад кулисите пляскаше с ръце, за да придаде реалистичен; ефект на жеста му. Но понякога той ми зашлевяваше ненужно по някоя силна плесница и ми се струваше, че прави това от завист.

В Белфаст конфликтът назря. Критиците бяха сдрусали здравата Уелдън, а същевременно похвалиха моята игра. Уелдън не можа да понесе това и вечерта на сцената ми залепи такава плесница, че цялото ми чувство за хумор изчезна и носът ми се разкървави. След представлението му казах, че ако отново направи това, ще му счупя главата с една от гирите на сцената, и прибавих, че ако ми завижда, няма защо на мен да си изкарва яда.

— На теб ли да завиждам? — презрително каза той, докато вървяхме към съблекалните си. — Аз имам повече талант в задника си, отколкото ти в цялото си тяло!

— Точно там е талантът ви — отвърнах аз и бързо затворих вратата на съблекалнята.

Когато Сидни се върна в Лондон, решихме да наемем един апартамент на Брикстън роуд и да отделим четиридесет лири за обзавеждането му. Отидохме в един магазин за мебели на вехто в Нюингтън бътс, обяснихме на собственика, че искаме да мебелираме четири стаи, и му казахме каква сума сме готови да изразходваме за тази цел. Собственикът лично се заинтересува от нашия въпрос и отдели много време, за да ни помогне да подберем мебели на изгодни цени. Сложихме килим в предната стая и линолеум в другите и купихме тапицирана гарнитура от кушетка и два фотьойла. В един от ъглите на гостната поставихме мрежест параван от гравирано дърво в мавритански стил, осветяван отзад от цветна жълта лампа, а в противоположния — картина с пастелни бои в позлатена рамка, поставена върху позлатен триножник. На картината беше изобразена гола женска фигура, която стои на пиедестал и гледа встрани през рамото си, докато един брадат художник се готви да прогони една муха, кацнала на задника й. Според мен това „произведение на изкуството“ и параванът даваха атмосфера на стаята. Обстановката беше съчетание на мавританска будка за цигари и френски публичен дом, но на нас ни харесваше. Купихме си дори пиано и макар че трябваше да похарчим петнадесет лири повече от сумата, която си бяхме определили, това, което взехме, си струваше парите. Апартаментът в Гленшо меншънз на Брикстън роуд № 15 беше нашето любимо пристанище. С какво нетърпение чакахме да се върнем в него след някое турне в провинцията! Сега вече бяхме достатъчно заможни, за да подпомагаме дядо, и ние му давахме по десет шилинга седмично; освен това можехме да наемем чистачка, която два пъти седмично да почиства апартамента, но това едва ли беше необходимо, тъй като ние рядко разхвърляхме. Живеехме в него като в свещен храм. Със задоволство седяхме със Сидни в огромните фотьойли. Бяхме си купили и месингова решетка за пред камината с канапе с червена кожа около нея и аз непрестанно се местех от фотьойла на канапето, за да видя къде е по-удобно.

На шестнадесетгодишна възраст моята представа за романтичната любов бе създадена от театрален афиш, на който една девойка стоеше на стръмен морски бряг, а вятърът развяваше косите й. Представях си, че играя с нея голф — игра, която ненавиждам, — че вървим по влажни от росата дюни, всецяло отдадени на трепета на сърцата си, и се любуваме на природата. Това беше романтиката. А младежката любов е нещо съвсем различно. Тя обикновено следва един стандартен образец. Понякога един поглед и няколко думи (обикновено глупави думи), казани в началото, променят за няколко минути целия облик на живота, цялата природа започва да ни съчувствува и изведнъж да ни разкрива скритите си радости. Така се случи и с мен.

Бях близо деветнадесетгодишен и вече известен комик в компанията на Карно, а нещо ми липсваше. Пролетта беше дошла и си беше отишла и лятото тегнеше върху мен с някаква празнота. Ежедневието беше скучно, а околният свят ми изглеждаше мрачен. В бъдещето си не виждах нищо друго освен едно банално съществуване сред скучни и банални хора. Нима е достатъчно да се трепеш само за насъщния! Това беше живот без приключения, без всякакво очарование. Станах тъжен и недоволен, в неделен ден се разхождах сам и слушах оркестрите, които свиреха по парковете. Не можех да търпя нито себе си, нито компанията на когото и да било. И тогава се случи неизбежното: аз се влюбих.

Играехме в театър „Емпайър“ в Стретъм. По онова време всяка вечер давахме представления в два-три мюзикхола, като отивахме от единия до другия с частен автобус. В Стретъм започвахме рано, за да можем по-късно да играем в кентърберийския мюзикхол, а после и в театър „Тиволи“. Започвахме работа още по светло, горещината беше потискаща и стретъмският „Емпайър“ беше наполовина празен, което между другото не намаляваше меланхолията ми.

Преди нас играеше трупа за песни и танци, наречена „Гърлите янки дудъл^[3] на Бърт Кутс“. Аз не им обръщах почти никакво внимание. Но на втората вечер, докато стоях зад кулисите безразличен и апатичен, една от девойките се подхлъзна по време на танца и останалите започнаха да си кикотят. Една от тях вдигна очи и улови погледа ми, за да види дали и на мен ми е забавно. Изведнъж ме сграбчиха две големи кафяви очи, които искряха дяволито; те принадлежаха на една стройна газела с хубаво кръгло личице, очарователни пълни устни и красиви зъби — въздействието бе мигновено. Когато номерът им свърши, тя ме помоли да й подържа едно малко огледалце, за да оправи косата си. Това ми даде възможност да я разгледам добре. Така започна всичко. В сряда вечер я запитах дали ще можем да се видим в неделя. Тя се изсмя:

— Аз дори нямам представа как изглеждате без червения си нос! — Тогава играех пияницата в скеча „Мълчаливите птици“ и бях облечен във фрак с бяла папионка.

— Надявам се, че носът ми не е така червен, нито пък че съм толкова грохнал, колкото изглеждам — казах аз, — и за да ви го докажа, утре вечер ще ви донеса моя снимка.

Дадох й една снимка, която според мен ме представяше в най-добрия ми вид — тъжно, неопитно момче с широка черна папионка.

— Ах, ами че вие сте съвсем млад! — каза тя. — Мислех, че сте много по-стар.

— Колко години ми давахте?

— Поне тридесет.

— Скоро ще навърша деветнадесет — усмихнах се аз.

Тъй като всеки ден репетирахме, беше невъзможно да й определя среща през делничните дни. Тя обаче обеща да се срещнем в неделя при Кенингтън гейт в четири часа следобед.

Неделята беше прекрасен летен ден и слънцето непрестанно блестеше. Бях облякъл тъмен костюм с елегантно вталено сако, носех тъмна връзка, а в ръката си държех черно абаносово бастунче. Беше четири без десет. Докато наблюдавах пътниците, които слизаха от трамвайните коли, нервите ми бяха опънати до крайност.

Както чаках, сетих се, че не съм я виждал без грим. Започнах да губя представа за това, как изглежда. Колкото и да се мъчех, не можех да си спомня чертите й. Обхвана ме страх. Може би красотата й беше фалшива, само една илюзия! Всяко обикновено на вид момиче, което слизаше от трамвая, ме хвърляше в отчаяние. Дали нямаше да се разочаровам? Дали не се бях полъгал от собственото си въображение или от фалша на театралния грим?

В четири без три минути една девойка слезе от трамвая и тръгна към мен. Сърцето ми се сви. Видът й беше разочароващ. Започна да ме ужасява самата мисъл, че ще трябва да прекарам целия следобед с нея и да се преструвам на влюбен. Аз все пак свалих шапка и се усмихнах; тя ме изгледа възмутено и отмина. Слава богу, не беше тя!

После точно в четири часа и една минута едно младо момиче слезе от трамвая, приближи се и спря пред мен. Тя беше без грим и изглеждаше по-красива от всякога; носеше обикновена сламена шапчица, син жакет с позлатени копчета, а ръцете си беше пъхнала дълбоко в джобовете му.

— Ето ме! — каза тя.

Появяването й така ме смути, че едва можех да говоря! Бях си глътнал езика. Не ми идваше наум нито какво да кажа, нито какво да направя.

— Хайде да вземем такси — измънках аз, погледнах нагоре и надолу по улицата и после се обърнах към нея — Къде искате да отидем?

— Все ми е едно — вдигна рамене тя.

— Тогава да отидем да обядваме в Уест Енд.

— Аз вече обядвах — спокойно каза тя.

— Ще решим в таксито — казах аз.

Моето силно вълнение трябва да я бе озадачило, тъй като през цялото време, докато пътувахме, аз не преставах да повтарям: „Знам, че ще съжалявам за това — вие сте прекалено красива!“ Напразно се опитвах да бъда забавен и да й направя впечатление. Бях изтеглил три лири от банката и възнамерявах да я заведа в „Трокъдироу“^[4], където сред плюш и музика тя щеше да ме види в най-романтична светлина. Исках да я спечеля отведнъж. Но тя си остана хладна и малко изненадана от моите брътвежи, особено когато й казах, че тя е моята Немезида^[5] — дума, която скоро бях научил.

Колко малко разбираше тя какво означаваше за мен всичко това! Полът играеше малка роля в чувствата ми; по-важно за мен беше самото й присъствие. В моя живот рядко имах възможност да бъда сред красота и елегантност.

По-късно в „Трокъдироу“ безуспешно се опитвах да я убедя да вечеряме. Би взела само един сандвич, за да ми прави компания, каза тя. Тъй като заемахме цяла маса в този луксозен ресторант, намерих за необходимо да поръчам богата вечеря, макар всъщност да не ми се ядеше. Вечерята беше цяло мъчение: не бях сигурен с какви прибори да се храня. През цялото време блъфирах с безгрижна очарователност дори когато съвсем небрежно използувах съдчето за измиване на пръстите, но мисля, че и двамата се почувствувахме щастливи, когато излязохме от ресторанта и се отпуснахме.

След „Трокъдироу“ тя реши да се върне в къщи. Предложих й такси, но тя предпочете да вървим пеша. Тъй като живееше в Кембъруел, това беше добре дошло за мен: щях да прекарам повече време с нея.

Сега, когато вълнението ми беше понамаляло, тя сякаш се чувствуваше по-добре. Тази вечер се разхождахме по кея на Темза, а Хети бърбореше за своите приятелки, разказваше шеги и говореше разни несъществени неща. Но аз почти не чувах какво ми казва. Знаех само, че нощта е вълшебна и че се разхождам из рая, развълнуван и забравил всичко.

След като се разделихме, аз се върнах на кея на Темза — чувствувах се на седмото небе! И озарен от божествена доброта и изпълнен с ревностно милосърдие, раздадох остатъка от трите лири на скитниците, които спяха по кейовете на Темза.

Бяхме се уговорили да се срещнем следващата сутрин в седем часа, тъй като от осем часа тя имаше репетиция някъде на Шафтсбъри авеню. От жилището й до метрото на Уестминстър бридж роуд имаше около миля и половина и макар че работех до късно и рядко си лягах преди два часа след полунощ, вдигнах се призори да я посрещна.

Кембъруел роуд вече имаше магическо обаяние за мен, защото там живееше Хети Кели. Тези утринни разходки, когато вървяхме ръка за ръка до станцията на метрото, бяха блаженство, примесено с неясни копнежи. Дрипавият и потискащ Кембъруел роуд, по който преди избягвах да минавам, сега ме примамваше; вървях по него сред утринната мъгла и изтръпвах от вълнение, като видех силуета на Хети да се очертава в далечината. По време на тези разходки никога не запомнях нищо от онова, което тя ми казваше. Бях твърде замаян и смятах, че ни е събрала някаква мистична сила и че нашата връзка е предопределена от съдбата.

Срещахме се три сутрини, три кратки малки сутрини, след които останалата част от деня не съществуваше. Но дойде четвъртата сутрин и държането й се промени. Тя ме срещна хладно, без ентусиазъм и отказа да ме хване за ръка. Аз я упрекнах за това и шеговито я обвиних, че не ме обича.

— Искаш прекалено много — каза тя. — В края на краищата аз съм само петнадесетгодишна, а ти си четири години по-възрастен от мен.

Не можах да проумея смисъла на думите й. Но не можех да пренебрегна и преградата, която тя внезапно издигна между нас. Тя гледаше право пред себе си и вървеше елегантно с походката на ученичка, с ръце пъхнати в джобовете на палтото.

— С други думи, ти всъщност не ме обичаш — казах аз.

— Не зная — отвърна тя.

Бях поразен:

— Щом не знаеш, значи не ме обичаш.

Тя не ми отговори, а продължи да върви мълчаливо.

— Виждаш ли какъв пророк съм бил — с престорено безгрижен тон продължих аз. — Казах ти, че ще съжалявам, че изобщо съм те срещнал.

Опитах се да проникна в мислите й и да разбера колко силни са чувствата й към мен, но на всички мои въпроси тя отговаряше:

— Не зная.

— Би ли се омъжила за мен? — предизвиках я аз.

— Още съм много малка.

— Добре, ако беше принудена да се омъжиш, за мен ли щеше да се омъжиш или за някой друг?

Но тя не се поддаваше и продължаваше да повтаря:

— Не зная… Харесвам те… но…

— Но не ме обичаш, така ли? — прекъснах я със свито сърце аз.

Тя не отговори. Беше облачна сутрин и улиците имаха мрачен и потискащ вид.

— Бедата е там, че аз си позволих да се увлека повече, отколкото е трябвало — глухо казах аз. Бяхме стигнали до входа на метрото. — Мисля, че ще бъде най-добре да се разделим и никога вече да не се срещаме — прибавих аз, като се чудех как ще реагира.

Тя запази сериозното изражение на лицето си.

Хванах ръката й и нежно я потупах.

— Сбогом, така е най-добре. Ти вече и без това имаш прекалено голяма власт над мен.

— Сбогом — отвърна тя. — Много съжалявам.

Извинението й ме нарани до смърт. Още докато тя изчезваше в станцията на метрото, почувствувах непоносима празнота.

Какво бях направил? Дали не съм бил прекалено нахален? Не трябваше да я предизвиквам. Държал се бях превзето и глупаво и сега беше невъзможно да се срещна с нея — иначе щях да бъда смешен в очите й. Какво можех да направя? Можех само да страдам. Ако можех да удавя тази душевна агония в сън, докато я срещна отново! Но на всяка цена трябваше да я избягвам, докато тя не ми се обади. Може би бях прекалено сериозен, прекалено скован. Следващия път щях да се държа безгрижно и безразлично. Но дали тя ще поиска да се срещнем отново? Не може да не поиска! Не може така лесно да ме отхвърли!

На другата сутрин не устоях на изкушението и тръгнах нагоре по Кембъруел роуд. Нея я нямаше, но срещнах майка й.

— Какво сте направили на Хети! — възкликна тя. — Върна се в къщи разплакана и каза, че не сте искали да я видите вече.

Вдигнах рамене и иронично се усмихнах:

— А какво ми направи тя? — След това колебливо запитах дали можем пак да се видим. Майка й скептично поклати глава:

— Не, мисля, че не трябва да се срещате.

Поканих я да пийнем по чашка и отидохме в кръчмата на ъгъла, за да обсъдим въпроса; след като й се примолих да ми позволи отново да се срещна с Хети, тя се съгласи.

Когато стигнахме до тях, вратата ни отвори Хети. Тя се изненада и обърка, когато ме видя. Току-що бе измила лицето си със сапун „Сънлайт“ и то излъчваше приятен аромат. Тя стоеше на входната врата, а големите й очи ме гледаха хладно и безразлично. Разбрах, че всичко е безнадеждно.

— Е — казах аз, опитвайки се да бъда духовит. — Дойдох отново да си взема сбогом.

Тя не отвърна нищо, но разбрах, че иска по-бързо да се отърве от мен.

Протегнах ръка и се усмихнах:

— И така отново сбогом — казах аз.

— Сбогом — студено отвърна тя.

Обърнах се и чух входната врата тихо да се затваря зад гърба ми.

Макар да се бяхме виждали само пет пъти и срещите ни рядко да бяха траяли повече от двадесет минути, това кратко познанство ми се отрази за дълго време.