Чарлз Чаплин
Моята автобиография (19)

XVII

Вечерта, преди да отпътувам от Ню Йорк, в кафенето „Елизе“ дадох прием за около четиридесет гости, между които Мери Пикфорд, Дъглас Фербанкс и г-жа Метерлинк. Играхме на шаради. Дъглас и Мери участвуваха в първата пантомима. Дъглас в униформата на трамваен кондуктор продупчи един билет и го даде на Мери. За втората сричка те изиграха друга пантомима: Мери пищеше за помощ и Дъглас започна да плува към нея и най-сетне я отведе до брега на реката. Естествено ние всички изкрещяхме: „Фербанкс“^[1].

След като вечерта стана по-весела, г-жа Метерлинк и аз изиграхме финалната сцена от „Дамата с камелиите“, като г-жа Метерлинк играеше Маргарита, а аз Арман. Докато умираше в прегръдките ми, тя започна да кашля, отначало леко, а после все по-силно и по-силно. Кашлицата й стана толкова заразителна, че аз поех щафетата. След това между нас започна състезание по кашлица. Накрая, вместо тя да умре в моите прегръдки, аз умрях в нейните.

Денят, в който трябваше да отпътувам, с мъка ме събудиха в осем и половина часа сутринта. След като се изкъпах, умът ми се проясни и възбуден тръгнах на път за Англия. Заедно с мен на парахода „Олимпик“ пътуваше и моят приятел Едуард Ноблок, автор на „Късмет“ и други пиеси.

С нас на парахода се качиха и група журналисти и аз имах потискащото чувство, че те ще ни придружават през цялото ми пътуване; двама от тях останаха, но другите се върнаха с лоцмана на брега.

Най-сетне се озовах в кабината си, претъпкана от букети и кошнички с плодове, изпратени от моите приятели… Бяха изминали десет години, откакто със същия този параход бях напуснал Англия с трупата на Карно; тогава пътувахме във втора класа. Спомням си как прислужникът набързо ни разведе из първа класа, за да видим как живеят богатите. Той ни бе говорил за лукса на частните апартаменти и за невероятно високите цени, а ето че аз заемах един от тези апартаменти и бях на път за Англия. Познавах Лондон като неизвестен младеж от Ламбет, който се бореше за своето съществуване; сега, прочут и богат човек, щях да видя Лондон като че ли за пръв път.

Бяхме пътували само няколко часа и вече се намирахме в английска атмосфера. Всяка вечер с Еди Ноблок вечеряхме в ресторанта „Риц“ вместо в централния ресторант. В „Риц“ ни сервираха à la carte с шампанско, хайвер, дива патица à la presse, яребици, фазани, вина, сосове, палачинки. Тъй като имах колкото си исках време, приятно ми беше да спазвам глупавите обичаи и всяка вечер обличах смокинг. Луксът и задоволството ме запознаха със сладостта на богатството.

Надявах се, че ще имам възможност да си почина. Но на таблото на „Олимпик“ се появиха бюлетини за моето очаквано пристигане в Лондон. Още не бяхме преполовили пътя през Атлантическия океан и започна да се натрупва лавина от телеграми с покани и искания. Истерията се надигаше като буря. В бюлетина на „Олимпик“ се цитираха статии от „Юнайтед нюз“ и „Морнинг телеграф“. В една от тях се казваше: „Чаплин се връща като завоевател! Пътуването му от Саутхамптън до Лондон ще напомня победния ход на римляните.“

Във втори цитат се казваше: „Ежедневните бюлетини за движението на парахода и живота на Чаплин на борда бяха заменени с ежечасни телеграми, изпращани от кораба, и вестниците публикуваха специални издания за този велик дребен човек с невероятни крака.“

В друг цитат се казваше: „Старата якобитска^[2] песен “Аз обичам Чарли" резюмира лудостта по Чаплин, която през последната седмица заля Англия и става все по-неудържима всеки час, колкото повече морски възли „Олимпик“ оставя зад себе си, водейки Чарли у дома."

И по-нататък: „Тази вечер “Олимпик" бе забавен от мъгливото време извън пристанището на Саутхамптън, а в града чакаше огромна армия от почитатели, дошли да приветствуват малкия комик. Полицията взе специални мерки да се справи с тълпата по кейовете и по време на официалния прием, уреждан от кмета на града в чест на Чарли… Както през дните преди парада за Деня на победата, вестниците посочваха най-подходящите места, откъдето хората биха могли да видят Чаплин."

Аз не бях подготвен за такова посрещане. Колкото и прекрасно и изключително да беше то, бих предпочел да отложа посещението си дотогава, докато се почувствувам по-подготвен за него. Мечтаех да видя стари и познати места, да се разхождам тихо и спокойно из Лондон, да отида към Кенингтън и Брикстън, да погледна към прозореца на Паунъл теръс №3, да надникна в тъмната барака, където бях помагал на дърварите, да вдигна очи към прозореца на втория етаж на Кенингтън роуд №287, където бях живял с татко и Луиз; това мое желание изведнъж се превърна в идея фикс.

Най-сетне стигнахме Шербур! Много хора слязоха и много се качиха — фоторепортери и журналисти. Бих ли искал да кажа нещо на англичаните? И нещо на французите? Ще посетя ли Ирландия? Какво мисля по ирландския въпрос? Те буквално ме разкъсаха.

Напуснахме Шербур и се упътихме към Англия, но едва пълзяхме. Не можеше да става и дума за сън. Един, два, три часа през нощта — аз все още бях буден. Машините спряха, после дадоха заден ход, най-сетне окончателно замлъкнаха. По коридора край каютата ми чувах глухи стъпки на хора, които тичаха нагоре-надолу. Напрегнат, с широко разтворени очи погледнах през прозорчето на каютата. Беше тъмно и не виждах нищо; можех обаче да чуя типичен английски говор!

Призори съвсем изтощен се унесох и заспах, но спах само два часа. След като прислужникът ми донесе малко горещо кафе и утринните вестници, веднага се ококорих.

В едно от заглавията се казваше:

ЗАВРЪЩАНЕТО НА КОМИКА СЪПЕРНИЧИ НА ДЕНЯ НА ПОБЕДАТА.

В друго:

ЦЕЛИЯТ ЛОНДОН ГОВОРИ ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО НА ЧАПЛИН

В трето:

ХИЛЯДИ ПОСРЕЩАЧИ ОЧАКВАТ ЧАПЛИН ПРИ ПРИСТИГАНЕТО МУ В ЛОНДОН

Имаше и още едно заглавие с едър шрифт:

ДОБРЕ ДОШЪЛ, СИНЕ НАШ…

Разбира се, имаше и няколко критични коментара:

ПРИЗИВ КЪМ РАЗУМА

„За бога, нека възвърнем разума си. Несъмнено мистър Чаплин е личност, твърде достойна за уважение, и не ме интересува чак толкова да разбера защо носталгията, която така трогателно го е обхванала именно в този момент, не се прояви по време на черните години, когато огнищата на Великобритания бяха застрашени от хуните^[3]. Може би е вярно, както твърдят, че е било по-добре да използват Чарли Чаплин за смешни номера пред камерата, отколкото да го призоват да застане като мъж зад приклада на пушката.“

На кея на Саутхамптън бях посрещнат от кмета на града и след това побързах да взема влака. Най-сетне бяхме на път за Лондон! В моето купе пътуваше и братът на Хети, Артър Кели. Спомням си, че гледах към постоянно променящата се панорама от зелени полета, докато двамата седяхме в купето и се опитвахме да водим разговор. Казах му, че съм получил писмо от сестра му, с което ме канеше на вечеря в тяхната къща на Портман скуеър.

Той ме изгледа със странен поглед и изглеждаше смутен:

— Навярно не знаете, че Хети умря.

Бях потресен, но в момента не можех да осъзная напълно колко трагично беше това; живеех сред водовъртеж от събития и все пак имах чувството, че някой ми е отнел едно силно за мен преживяване. Хети беше единствената „аудитория“ от миналото, която бих искал отново да срещна, особено при тези необичайни обстоятелства.

 

 

Навлизахме в предградията на Лондон. Аз жадно гледах през прозорците и напразно се опитвах да позная някоя от улиците, покрай които минавахме. Към вълнението ми се примесваше и страхът, че Лондон може би много се е изменил от войната насам.

Възбуждението ми се засилваше. Не забелязвах нищо, оставаше само очакването. Очакване на какво? В главата ми беше хаос, въобще не можех да мисля. Обективно гледах само покривите на лондонските къщи, но в тях не виждах нищо реално. Всичко беше очакване, само очакване!

Най-сетне нахлу шумът на железопътна гара — Ватерло! Когато слязох от влака, на перона видях огромна тълпа, обградена с кордони и пазена от редици полицаи. Всичко се беше превърнало в неудържимо напрежение. И въпреки че не можех вече да асимилирам нищо друго освен вълнението, усетих, че ме сграбчват и ме водят по перона, като че ли съм арестуван. Когато приближихме до обградената с въжета тълпа, напрежението започна да се отпуска: „Ето го! Ето го! Милият стар Чарли!“ Тълпата избухна в аплодисменти. Заобиколен от нея, ме отведоха в една лимузина заедно с братовчеда ми Обри, когото не бях виждал цели петнадесет години. Не съобразих в момента да протестирам, че ме крият от тълпата, която така дълго беше чакала да ме види.

Помолих Обри да се погрижи да минем през моста Уестминстър. Когато излязохме от Ватерло и тръгнахме по Йорк роуд, забелязах, че старите къщи са изчезнали и на тяхно място е издигната новата сграда на Лондонския общински съвет. Но когато завихме покрай ъгъла на Йорк роуд, пред нас като слънчев лъч изникна мостът Уестминстър! Той си беше съвсем същият и до него тържествено се издигаха вечните сгради на парламента. Цялата картина беше такава, каквато я помнех отпреди. Идеше ми да заплача.

Избрах хотел „Риц“, защото, когато бях момче, току-що го бяха построили, и минавайки покрай входа му, бях зърнал разкошната му обстановка; още оттогава бях любопитен да видя как изглежда той отвътре.

Пред хотела ме чакаше огромна тълпа и аз произнесох кратка реч. Когато най-сетне се настаних в апартамента си, нетърпението ми да изляза самичък навън започна да ме мъчи. Но развълнуваната тълпа не се разотиваше, а продължаваше да ме приветствува с викове и аз бях принуден на няколко пъти да се показвам на балкона и като някаква кралска особа да приемам поздравленията. Трудно е да се опише какво чувствува човек при такива необичайни обстоятелства.

Апартаментът ми беше пълен с приятели, но единственото ми желание беше да се отърва от тях. Беше четири часът следобед и аз им казах, че ще си полегна да подремна и че същата вечер ще се срещнем на вечеря.

Веднага щом те си отидоха, аз бързо се преоблякох, взех товарния асансьор и незабелязано излязох през задния вход. Незабавно слязох по Джърмин стрийт, наех такси и след като минахме по Хеймаркит, през Трафалгар скуеър и по Парламент стрийт, пресякохме моста Уестминстър.

Таксито зави покрай един ъгъл и най-сетне се озовахме на Кенингтън роуд! Ето я! Просто невероятно! Нищо не се беше променило! Христовата черква си стоеше на ъгъла на Уестминстър Бридж роуд! „Халбата“ си стоеше на ъгъла на Брук стрийт!

Спрях таксито малко преди да стигнем до Паунъл теръс №3. Докато вървях към къщата, обзе ме странно спокойствие. Спрях се за момент, за да огледам обстановката. Паунъл теръс №3! Къщата си стоеше там и приличаше на стар гол череп. Погледнах към двата горни прозореца — към таванската стая, където едно време мама седеше, отслабнала от недояждане, и постепенно губеше разума си. Прозорците бяха плътно затворени. Те не разкриваха никакви тайни и изглеждаха безразлични към човека, който стоеше насред улицата и така дълго се взираше в тях, но мълчанието им беше по-красноречиво от всякакви думи. Появиха се дечурлига, наобиколиха ме и аз бях принуден да продължа пътя си.

Упътих се към глухата уличка на гърба на Кенингтън роуд, където бях помагал на дърварите. Но уличката беше затворена със стена от тухли, а дърварите ги нямаше.

След това се отправих към Кенингтън роуд №287, където Сидни и аз бяхме живели с баща ми, Луиз и малкото момченце. Вдигнах очи към прозорците на стаята на втория етаж, които така силно ми напомняха безнадеждността на моето детство. Колко безобидни, спокойни и загадъчни изглеждаха те сега!

После отидох до Кенингтън парк, минавайки покрай пощенската станция, в която имах спестовна книжка с шестдесет лири; тези пари бях спестявал с невероятни усилия през 1908 г. и те още бяха там!

Кенингтън парк! Въпреки изминалите години той все още се зеленееше сред своята тъга. И после Кенингтън гейт, мястото на моята първа среща с Хети. Застанах за момент, за да погледна спиращия трамвай. Качиха се хора, но никой не слезе.

Оттам по Брикстън роуд отидох до Гленшо меншънз №15 — апартамента, който бяхме мебелирали със Сидни. Но вълнението ми вече се беше изчерпало, останало беше само любопитството.

На връщане спрях в „Рогата“, за да пийна нещо. Навремето си кръчмата беше доста елегантна с лъскавия си бар от махагоново дърво, красивите си огледала и залата за билярд. В голямата банкетна зала се беше състоял последният бенефис за татко. Сега кръчмата беше малко порутена, но всичко си беше на мястото. Наблизо беше общинското училище на Кенингтън роуд, където бях учил две години. Погледнах към двора; сивата му асфалтова настилка се беше свила между новопостроените сгради.

Докато скитах из Кенингтън, всичко, което ми се беше случило там, ми изглеждаше като сън, а всичко, което ми се беше случило в Щатите, беше действителност. И все пак изпитвах неловкото чувство, че тези тихи улици на бедността все още имат властта да ме хванат в клопката на подвижните пясъци на своята безнадеждност.

 

 

Много глупости са писани за моята дълбока меланхолия и самота. Може би аз никога не съм имал нужда от прекалено много приятели — славата ги привлича, без да прави подбор. Да помогнеш на приятел в нужда е лесно, но невинаги е нужно да му пожертвуваш и времето си. Когато се намирах на върха на своята популярност, около мен се тълпяха прекалено много приятели и познати. Аз съм общителен, но същевременно се вглъбявам в себе си и когато тази втора черта в моя характер надделяваше, трябваше да се откъсна от всичко. Може би това е дало повод за онези статии, в които ме описват като човек, който отбягва хората, обича самотата и е неспособен за истинско приятелство. Това е глупост. Аз имам един-двама много добри приятели, чието присъствие прояснява хоризонта, и когато съм с тях, обикновено прекарвам времето приятно.

И все пак моята личност са я превъзнасяли или принизявали в зависимост от отношението на автора. Така например Съмърсет Моам писа:

„Чарли Чаплин… Неговият хумор е прост, мил и спонтанен. И все пак през цялото време имате чувството, че зад него се крие дълбока меланхолия. Той е човек на настроения и не е необходимо да го чуете шеговито да казва: «Ех, снощи ме налегна такава мъка, че не знаех какво да правя», за да разберете, че неговият хумор е примесен с тъга. Той не ви прави впечатление на щастлив човек. Имам чувството, че изпитва носталгия към бордеите. Славата и богатството, на които се радва, му определят начин на живот, в който той намира само ограничения. Струва ми се, че той обръща поглед към свободата на своята борческа младост с цялата й мизерия и жестоки лишения, с жажда, която знае, че никога няма да бъде удовлетворена. За него улиците на Южен Лондон са сцена на игриви, весели и необичайни приключения… Мога да си го представя как влиза в собствената си къща и се пита какво по дяволите търси тук, в това чуждо жилище. Подозирам, че единственото жилище, на което той въобще някога би могъл да гледа като на свой собствен дом, е задната стаичка на втория етаж на Кенингтън роуд. Една вечер ние се разхождахме с него из Лос Анжелос и неусетно стигнахме до най-бедните квартали на града. Попаднахме сред мръсни малки къщички, давани под наем, и сред мизерни натруфени дюкянчета, в които бедняците купуват, колкото да преживеят от днес за утре. Лицето му се озари и той с оживление възкликна: «Вижте, това е истинският живот, нали? Всичко останало е само фалш»^[4].“

Неприятно е, когато някой се опитва да направи бедността привлекателна за друг човек. Още не съм срещал бедняк, който да изпитва носталгия към мизерията или пък в нея да е намерил свобода. Нито пък мистър Моам би могъл да убеди който и да било бедняк, че славата и богатството водят до ограничения. В богатството аз не намирам никакви ограничения — напротив, намирам голяма свобода. Не вярвам Моам в своите новели да вложи такива погрешни мисли в главите на своите герои, дори и на най-незначителните. Такива смели фрази като: „… За него улиците на Южен Лондон са сцена на игриви, весели и необичайни приключения…“, ми напомнят за лекомислието на Мария Антоанета.

Аз не намерих нищо привлекателно, нито поучително в бедността. Тя не ме научи на нищо, само изврати моята оценка за стойностите; накара ме да надценявам добродетелите и качествата на богатите хора.

Тъкмо обратното, богатството и славата ме научиха да виждам света такъв, какъвто е; да разбера, че видните хора, когато човек се сближи с тях, имат същите недостатъци, каквито имаме и ние. Богатството и славата също ме научиха да се отнасям презрително към сабята, бастуна и камшика за езда като прояви на снобизъм, да видя колко погрешно е да се съди за достойнствата и интелигентността на даден човек по неговия университетски акцент — както и парализиращото влияние, което този мит е оказал върху умовете на средните класи в Англия — и да разбера, че интелигентността на човека не е непременно резултат на неговото образование или на познанията му по класическа литература.

Независимо от предположенията на Моам подобно на всички хора аз съм това, което съм: уникален и различен индивид, наследил своите пориви и стремежи от прадедите си; история от мечти, желания и натрупан опит, които се резюмират в мен.

 

 

След пристигането си в Лондон непрестанно се намирах сред приятели от Холивуд. Исках промяна, исках да срещна нови хора, да се възползвам от това, че бях станал знаменитост. Имах само една уговорена среща — с Х. Дж. Уелс. Като се изключи това, бях оставен сам на себе си със съмнителната надежда да се запозная с други хора.

— Уредих една вечеря за теб в клуба „Герик“ — каза Еди Ноблок.

— Актьори, художници и писатели — на шега казах аз. — Но къде е това специално затворено английско общество с имения в провинцията и приеми, на които не ме канят?

Исках да проникна в тесния кръг на английската аристокрация. Не че бях сноб, но бях турист, който иска да види всичко. Клубът „Герик“ беше полутъмно заведение със стени, облицовани с тъмнокафяв дъб и със стари картини с маслени бои — мрачно пристанище, в което се запознах със сър Джеймс Бари, И. В. Лукас, Уолтър Хекет, Джордж Фремптън, Едуин Лъчънс, Скуайър Бенкрофт и други знаменити личности. Макар че вечерята беше скучна, аз бях извънредно развълнуван от трогателното уважение, което тези джентълмени проявиха към мен с присъствието си.

Имах обаче чувството, че вечерята не беше особено сполучлива. Когато се събират знаменити хора, необходимо е известно сходство във вкусовете, а това трудно се постига, когато почетният гост е прославено парвеню, настояло да няма речи след вечерята; може би именно това липсваше. По време на вечерята скулпторът Фремптън се опита да ни развесели и беше очарователен; но трудно беше да блестиш в полумрака на клуба „Герик“, докато ние, останалите, мълчаливо ядяхме варена шунка и пудинг със сироп.

По време на първото си интервю с представители на английския печат, без да искам, заявих, че съм се върнал, за да посетя местата, където съм прекарал детството си, и отново да вкуся задушена змиорка и пудинг със сироп. В резултат на това пудинг със сироп ми сервираха в клуба „Герик“, в „Риц“ и у Х. Дж. Уелс, дори на богатата вечеря у сър Филип Съсуун десертът беше пудинг със сироп.

Гостите скоро се разотидоха и Еди Ноблок ми прошепна, че сър Джеймс Бари искал да ме покани в апартамента си на Аделфи Теръс на чаша чай.

Апартаментът на Бари приличаше на ателие — широка стая с красив изглед към Темза. В средата на стаята имаше кръгла печка с кюнец до тавана. Той ни заведе до един прозорец, който гледаше към тясна странична уличка и беше точно срещу друг подобен прозорец. „Това е спалнята на Шоу“ — като палавник ни каза той с шотландския си акцент. „Когато видя, че прозорецът свети, хвърлям кокички от череши или от сливи. Ако му се иска да разговаря, той отваря прозореца и си разменяме някоя и друга клюка; ако не иска, не ми обръща никакво внимание или пък изгася светлината. Обикновено хвърлям три кокички и после се отказвам.“

Компанията „Парамаунт“ се готвеше да снима „Питър Пен“^[5] в Холивуд.

— „Питър Пен“ — казах на Бари — има по-големи възможности като филм, отколкото като пиеса — и той се съгласи. Той много искаше във филма да се включи сцената, в която Уенди скрива няколко феи под кората на едно дърво. Същата тази вечер Бари ме попита:

— Защо в „Детето“ сте вмъкнали един епизод със сън? Това прекъсва развитието на фабулата.

— Защото бях повлиян от „Целувка за Пепеляшка“ — откровено отвърнах аз.

На следния ден отидохме с Еди Ноблок на покупки, след което той предложи да посетим Бърнард Шоу. Предварително не бяхме уредили среща.

— Просто можем да минем да го видим — каза Еди. В четири часа Еди натисна звънеца на апартамента на Аделфи Теръс. Докато чакахме, изведнъж ме обхвана панически страх.

— Някой друг път — казах аз и избягах надолу по улицата, а Еди се затича след мен, като напразно се опитваше да ме убеди, че всичко ще бъде наред. Имах удоволствието да се запозная с Шоу едва в 1931 г.

На следната сутрин бях събуден от звъна на телефона в хола и чух студения глас на моя секретар американец:

— Кой?… Уелският принц ли?

Еди беше там и тъй като твърдеше, че познава добре протокола, взе слушалката. Чух гласа на Еди, който казваше:

— Слушам ви. О, да! Тази вечер ли? Благодаря ви!

Той развълнувано съобщи на секретаря ми, че Уелският принц искал да покани мистър Чаплин на вечеря още същата вечер, и тръгна към спалнята ми.

— Не го събуждайте сега! — каза секретарят ми.

— Боже мой, човече, та това е Уелският принц! — с възмущение заяви Еди и се впусна в дълга тирада върху британския етикет.

Няколко секунди по-късно чух да се завърта дръжката на вратата на спалнята ми и се престорих, че току-що се събуждам. Еди влезе и с едва скрито възбуждение и престорено безразличие ми каза:

— За тази вечер не трябва да приемаш никакви ангажименти; поканен си на вечеря от Уелския принц.

Преструвайки се също така на безразличен, аз му казах, че това би било неудобно, тъй като вече съм поел ангажимент да вечерям с Х. Дж. Уелс. Еди не обърна никакво внимание на думите ми и повтори новината. Аз естествено бях развълнуван от мисълта да вечерям с принца в Бъкингамския дворец!

— Но мисля, че някой се шегува с нас — казах аз, — защото снощи четох, че принцът бил на лов в Шотландия.

Лицето на Еди внезапно придоби глупаво изражение:

— Май че ще е по-добре да се обадя по телефона в двореца, за да разбера.

Той се върна с неразгадаем израз на лицето си и без всякакво вълнение заяви:

— Вярно е, той е още в Шотландия.

Същата сутрин научих, че Фети^[6] Арбъкл, с когото работихме заедно в „Кийстоун“, бил обвинен в убийство. Това беше абсурдно; познавах Роскоу като сърдечен, жизнерадостен човек, който не би убил и муха, и заявих това пред представителите на печата, когато те ме интервюираха по този повод. По-късно всички обвинения срещу Арбъкл отпаднаха, но това провали кариерата му; макар че той бе реабилитиран пред публиката, трагедията, която изживя, не отмина безнаказано и той умря около една година след това.

Бяхме се уговорили да се срещнем с Уелс следобед в бюрото на компанията за кинотеатри „Осуалд стол“, където щяхме да гледаме филм, създаден по един от разказите на Уелс. Когато се приближихме, видях огромна тълпа. Миг след това, блъскан отляво и отдясно, ме натикаха в един асансьор, който ме отведе в една малка стая с още повече хора.

Бях изненадан, че нашата първа среща трябваше да се състои при такива обстоятелства. Уелс седеше спокойно зад едно бюро; виолетово-сините му очи ме гледаха мило; в тях блещукаха пламъчета и той се чувствуваше малко неудобно. Още преди да успеем да си стиснем ръцете, от всички страни се появиха прожектори и фотографи. Уелс се наведе към мен и ми прошепна:

— Ние с вас сме жертвите.

След това ни заведоха в прожекционната зала и към края на филма Уелс ми каза тихо:

— Как ви се харесва?

Откровено му казах, че въобще не ми харесва. Когато запалиха светлините, Уелс бързо се наведе към мен:

— Кажете поне нещо хубаво за момчето.

Всъщност „момчето“, Джордж К. Артър, беше онова, което „спасяваше“ филма.

Отношението на Уелс към киното беше отношение на престорена толерантност. „Няма лоши филми — казваше той. — Обстоятелството, че образите се движат, е само по себе си възхитително!“

Тази среща не ни даде възможност да се опознаем, но малко по-късно същия ден получих бележка:

„Не забравяйте за вечерята. Можете да си наметнете едно палто, ако смятате това за необходимо, и да се измъкнете към 7,30 часа; тогава ще можем да вечеряме на спокойствие.“

Тази вечер той бе поканил и Ребека Уест. Отначало разговорът вървеше малко мудно, но постепенно започнахме да се отпускаме. Уелс заговори за Русия, която неотдавна беше посетил.

— Напредъкът е бавен — каза той. — Лесно е да се публикуват идеални прокламации, но е трудно да се провеждат на практика.

— А какво е разрешението? — попитах аз.

— Образование — отвърна той.

Казах му, че не съм добре запознат със социализма, и на шега заявих, че виждам малко добродетели в една социална система, при която човек трябва да работи, за да може да живее.

— Откровено казано, бих предпочел система, която да позволява на човека да живее, без да работи.

— А какво ще кажете за вашите филми? — изсмя се той.

— Това не е работа, те са детска играчка — на шега му отвърнах аз.

Той ме попита какво възнамерявам да правя по време на почивката си в Европа. Казах му, че мисля да отида в Париж, а после в Испания да гледам бой с бикове.

— Казвали са ми, че техниката на борбите е драматична и красива.

— Това е вярно — каза той, — но отношението към конете е много жестоко.

— Защо е необходима такава сантименталност за някакви си коне?

Идеше ми да се ощипя за глупавата си забележка; нервите ми не издържаха. Видях обаче, че Уелс разбра. Въпреки това през целия път до в къщи се упреквах, че съм се държал като глупак.

На следния ден приятелят на Еди Ноблок, известният архитект сър Едуин Лъчънс дойде в хотела. Той работеше върху чертежите на нова правителствена сграда в Делхи и току-що се бе върнал от Бъкингамския дворец след разговор с крал Джордж V. Със себе си бил взел макет на миниатюрно клозетче; то било високо около шест инча, с резервоарче, което събирало около една винена чаша вода, и когато се дръпнела верижката, то работело като нормален клозет. Кралят и кралицата били така възхитени и толкова много се забавлявали, че не спирали да дърпат верижката и да пълнят отново резервоарчето, и Лъчънс предложил да построи около него куклена къщичка. По-късно той се уговорил с някои известни английски художници да нарисуват миниатюрни картини за главните стаи на къщичката. Всички домашни инсталации били изработени в миниатюр. Когато къщичката беше готова, кралицата разреши да бъде изложена пред публиката и събра големи суми за благотворителни цели.

След известно време ангажиментите ми в обществото започнаха да намаляват. Бях се срещнал с представители на литературата и изкуствата и със знаменити личности; бях посетил местата, където бях прекарал детството си; сега не правех почти нищо друго, освен да скачам в таксита и да изскачам от тях, за да избягна тълпите; и тъй като Еди Ноблок беше отпътувал за Брайтън, внезапно реших да събера багажа си, да се измъкна оттук и да отида в Париж.

Отпътуването ни се пазеше в тайна — или поне така си мислех аз, — но в Кале ни посрещна огромна тълпа. „Да живее Шарло!“ — крещеше тя, докато слизах по мостчето. Бяхме пътували при силно вълнение и едната ми половина беше останала в Ламанша; аз все пак успях да помахам с ръка, като едва-едва се усмихвах. Мачкаха ме, блъскаха ме, докато най-сетне ме натикаха във влака. Когато пристигнах в Париж, бях приветствуван от гъста тълпа и полицейски кордон. Отново ме блъскаха отляво и отдясно и ме масажираха с ентусиазъм, докато с помощта на полицията не бях вдигнат и натикан в такси. Всичко беше много весело и, откровено казано, ми хареса. Но то беше повече, отколкото бях очаквал. Макар че посрещането беше вълнуващо, възбуждението, което то ми причини, ме изтощи.

В хотел „Клеридж“ телефонът звънеше непрекъснато всеки десет минути. Обаждаше се секретарката на мис Ан Морган. Знаех, че тя ще иска нещо, тъй като Ан беше дъщеря на Дж. П. Морган. Затова се опитахме да „отпратим“ секретарката. Но тя постоянствуваше: Не бих ли желал да се срещна с мис Ан Морган? Тя нямало да ми отнеме много време. Най-сетне се предадох и обещах да се срещна с нея в четири без четвърт. Но мис Морган закъсня и след като я чаках десет минути, аз си тръгнах. Докато прекосявах фоайето, директорът на хотела ме догони с много загрижен вид:

— Дошла е да ви види мис Морган, господине.

Настойчивостта и самоувереността на мис Морган вече ме бяха ядосали — и ето че на всичко отгоре тя идваше със закъснение! Усмихнато се ръкувах с нея:

— Съжалявам, но в четири часа имам среща.

— Така ли? — каза тя. — Добре, няма да ви задържа повече от пет минути.

Погледнах към часовника; беше четири без пет.

— Можем да поседнем за минутка — каза тя и започна да говори, докато търсехме къде да седнем във фоайето. — Аз помагам за събирането на средства за възстановяването на опустошената от войната Франция и ако можем да представим вашия филм „Детето“ на галапредставление в „Трокадеро“, и ако вие се явите на сцената, бихме могли да съберем хиляди долари.

Казах й, че може да използва филма, но че самият аз няма да мога да присъствувам.

— Но вашето присъствие ще донесе хиляди допълнителни долари — настоя тя — и аз съм сигурна, че ще ви дадат орден.

Някакво дяволче кацна на главата ми и аз я погледнах право в очите:

— Сигурна ли сте?

Мис Морган се изсмя:

— На правителството могат да се правят само препоръки — каза тя, — но от само себе си се разбира, че аз ще направя всичко, което мога.

Погледнах часовника и й подадох ръка:

— Много съжалявам, но трябва да вървя. През следващите три дни обаче ще бъда в Берлин, така че може би ще успеете да ме уведомите.

И с тази загадъчна забележка се сбогувах с нея. Знаех, че не постъпвам добре, и съжалих за грубото си държане още щом излязох от хотела.

 

 

Обикновено влизате във висшето общество случайно, тази случайност подобно на искра от кремък запалва поредица от покани — и вас ви приемат в това общество.

Спомням си две момичета от Венецуела — съвсем обикновени девойки, които разказаха как са проникнали във висшето общество на Ню Йорк. На пътнически параход в океана срещнали член на семейството Рокфелер. Той им дал препоръчително писмо до свои приятели — и лавината се затъркаляла. Една от тях години след това ми разказа тайната на техния успех: те никога не закачали женени мъже; поради това жените, които ги канели в Ню Йорк, ги обожавали и ги викали навсякъде — дори им намерили и съпрузи.

Що се отнася до мен, моето влизане в английското общество стана внезапно. Докато се къпех в хотел „Клеридж“, прислужникът ми съобщи, че е дошъл Жорж Карпантие, с когото се бях запознал в Ню Йорк преди мача му с Джек Демпси, и той влезе в банята. След като си стиснахме ръцете, той ми прошепна, че някакъв негов приятел англичанин, който бил très important en Angleterre^[7], го чакал в гостната и много искал да се запознаем. Наметнах една хавлия и така се запознах със сър Филип Съсуун. Това беше началото на едно голямо приятелство, което трая повече от тридесет години. Същата вечер вечеряхме заедно със сър Филип и сестра му, тогава леди Роксевидж, а на следния ден отпътувах за Берлин.

Реакцията на берлинската публика беше забавна. Бяха ми отнели всичко освен моята личност, а това дори не ми стигаше да си намеря прилична маса в нощно заведение, защото в Берлин още не бяха прожектирали филмите ми. Едва след като един американски офицер ме позна и с негодувание каза на объркания управител кой съм, ни намериха маса, която поне не беше на течение. Забавно ми беше да наблюдавам и реакцията на собствениците на ресторанта, когато около нашата маса се насъбраха онези, които ме бяха познали. Един от тях, германец, който бил военнопленник в Англия и беше гледал две-три мои комедии, внезапно изкрещя: „Шааарли!“, и се обърна към обърканите посетители: „Вие знаете ли кой е това? Шааарли!“ След това той истерично ме прегърна и ме целуна. Но неговото възбуждение почти не привлече вниманието на посетителите. Те проявиха известен интерес едва когато германската филмова звезда Пола Негри, в която бяха съсредоточени всички погледи, ме покани да отида на нейната маса.

В деня на пристигането си получих загадъчна бележка, в която се казваше:

„Драги приятелю Чарли,

Толкова много неща ми се случиха, откакто се срещнахме в Ню Йорк у Дъдли Фийлд Малоун. Сега съм тежко болен в една болница и те моля да дойдеш да ме видиш. Това би ми направило голямо удоволствие…“

Авторът на бележката беше посочил адреса на болницата и се беше подписал „Джордж“.

Отначало не разбрах за кого става дума. После изведнъж се сетих: това, разбира се, беше българинът Джордж, който трябваше да се върне в затвора за още осемнадесет години. От тона на писмото беше очевидно, че той ще поиска пари „назаем“. Затова реших да взема със себе си 500 долара. За голяма моя изненада в болницата ме въведоха в обширна стая с бюро и два телефона; там ме посрещнаха двама елегантно облечени господа; впоследствие разбрах, че те били секретарите на Джордж. Един от тях ме въведе в съседната стая, където лежеше Джордж.

— Драги приятелю! — развълнувано ме посрещна той. — Колко се радвам, че дойдохте! Никога не съм забравил съчувствието ви и сърдечността, които проявихте към мен у Дъдли Малоун!

После той каза две думи на секретаря си и ние останахме сами. Тъй като той сам не ми даде никакво обяснение за обстоятелствата, при които е напуснал Съединените щати, струваше ми се, че ще бъде недискретно от моя страна да му задавам въпроси; освен това той не престана да ме разпитва за своите приятели в Ню Йорк. Бях объркан и не можех да разбера положението; имах чувството, че съм прескочил няколко глави от книга. Развръзката дойде, когато той ми обясни, че сега бил търговски представител на болшевишкото правителство и се намирал в Берлин да закупи локомотиви и стоманени мостове. Тръгнах си с петстотинте долара в джоба си.

Берлин беше потискащ град. В него още цареше атмосферата на поражението с неговите трагични последици; едва ли не на всеки ъгъл ветерани без ръце и без крака просеха милостиня. Започнах да получавам тревожни телеграми от секретарката на мис Морган, защото печатът вече бил съобщил, че ще присъствувам на представлението в „Трокадеро“. Телеграфирах, че не съм давал обещание, че ще присъствувам, и че за да запазя доверието на френската публика, ще трябва да я уведомя за случая.

Получи се нова телеграма: „Имам сигурни уверения, че ако присъствувате, ще бъдете награден, но за това бяха необходими редица маневри и комбинации. Ан Морган.“

И така след тридневен престой в Берлин аз се върнах в Париж.

Вечерта на премиерата в „Трокадеро“ седях в ложата със Сесил Сорел, Ан Морган и някои други хора. Сесил се наведе към мен, за да ми повери голямата тайна:

— Тази вечер ще ви декорират — каза тя.

— Прекрасно! — скромно отвърнах аз.

До антракта се проточи един безкраен тъжен документален филм. След като едва не умрях от скука, лампите бяха запалени и две официални лица ме съпроводиха до ложата на министъра. Придружаваха ни няколко журналисти; един от тях, опитен американски кореспондент, не преставаше да шепне на ухото ми:

— Ще получиш Ордена на почетния легион, миличък!

А докато министърът произнасяше кратката си реч, той продължаваше да ми шепне:

— Изиграли са те, миличък; ордени с такива лентички дават на учителите; даже няма да те прегърнат; на теб ти трябваше орден с червена лентичка, миличък!

Всъщност аз бях много щастлив, че ме причисляват към категорията на учителите. В грамотата се казваше: „…Чарлз Чаплин, драматург, артист, кавалер на ордена на просветата…“ и пр.

От Ан Морган получих много мило благодарствено писмо и покана за обяд на следния ден в двореца Трианон във Версай. Поканените бяха пищна смесица: принц Георги гръцки, леди Сара Уилсън, маркиз Талейран-Перигор, майор Пол-Луи Вейе, Елса Максуел и други. Не си спомням никакви случки или разговори от този обяд, тъй като бях твърде много зает да пласирам обаянието си…

На следната сутрин приятелят ми Уолдоу Франк дойде в хотела заедно с Жак Копо^[8], инициатор на ново движение във френския театър. Вечерта отидохме заедно в цирка и гледахме няколко отлични клоуни, после вечеряхме с Копо в Латинския квартал.

На другия ден трябваше да бъда в Лондон, за да обядвам със сър Филип Съсуун и лорд и леди Роксевидж; на обеда щяха да ме запознаят с Лойд Джордж. Но поради мъглата над Ламанша самолетът бе принуден да кацне на френския бряг и ние стигнахме в Лондон с три часа закъснение.

Няколко думи за сър Филип Съсуун. По време на войната той бил официален секретар на Лойд Джордж. Човек на моя възраст, той беше колоритна личност — хубав мъж с екзотичен вид. Съсуун беше депутат в парламента, избран в избирателната колегия на Брайтън и Хоув, но макар че беше един от най-богатите хора в Англия, не бездействуваше, а работеше упорито и водеше интересен живот.

Когато за пръв път се видяхме с него в Париж, аз му казах, че съм изтощен, че искам да се откъсна от хората и че освен това съм извънредно нервен; дори му се оплаках, че цветовете на стените в хотела ми ходят по нервите. Той се изсмя:

— А какъв цвят на стените ви харесва?

— Жълто и златно — на шега отвърнах аз.

Тогава той ми предложи да отида в неговото имение в Лим, където бих намерил спокойствие, далеч от хората. За моя изненада, когато отидох там, открих, че пердетата в стаята ми бяха в пастелни жълти и златни цветове.

Имението му беше изключително красиво, а къщата мебелирана дръзко и със замах. Филип беше постигнал това, защото имаше изтънчен вкус. Спомням си какво силно впечатление ми направи луксозният апартамент, определен за мен: през нощта супата се топлеше на масата върху свещички, в случай че огладнея, а сутринта двама прислужници здравеняци докараха в спалнята ми един истински ресторант на колела с избор от зърнени ядки, котлети от риба, бекон и яйца. Бях забелязал, че откакто съм в Европа, никой не ми бе сервирал американски пшеничени питки, но ето че сега ми ги поднасяха в леглото съвсем топли, с масло и сироп. Имах чувството, че живея в приказките на „Хиляда и една нощ“.

Сър Филип ръководеше домакинството си с едната ръка в джоба на сакото си, а с другата прехвърляше като броеница перлите на огърлицата на майка си — всяка перла беше колкото нокът на палец. „Нося ги с мен, за да им поддържам живота“ — казваше той.

След като се съвзех от умората си, той ме попита дали не бих искал да отида с него в една болница в Брайтън, за да посетим инвалиди от войната, неизлечимо болни от спастична парализа. Невероятно тъжно беше да гледаш тези млади лица и да виждаш в очите им изгубената надежда. Един млад човек беше парализиран до такава степен, че рисуваше, захапал четка в устните си — единствената част от тялото, му, която можеше да използва. На друг юмруците му бяха така силно стиснати, че трябваше да му се дава упойка, за да могат да изрежат ноктите му и да им попречат да се враснат в дланите. Някои от пациентите бяха в такова ужасно състояние, че не ми позволиха да ги видя, но сър Филип ги посети.

След Лим се върнахме с кола в къщата на Съсуун на Парк Лейн в Лондон, където той организираше ежегодната си изложба от картини „Четиримата Джорджовци“ с благотворителна цел. Това беше великолепно жилище с голяма зимна градина, постлана с килим с цвета на сини зюмбюли. На следния ден обядвах там; килимът беше сменен и зюмбюлите бяха в друг цвят.

Посетихме и ателието на сър Уилям Орпън, където видяхме портрет на сестрата на Филип — леди Роксевидж — блестяща красавица. Впечатлението ми от Орпън бе по-скоро отрицателно; той се държеше глупаво и високомерно.

Отново се срещнах с Х. Дж. Уелс в къщата му в имението на графиня Уорик, където той живееше с жена си и двамата си синове, току-що завърнали се от Кеймбридж. Поканиха ме да пренощувам у тях.

Следобед се появиха повече от тридесет членове на Кеймбриджкия факултет, седнаха в градината един до друг подобно на група ученици, които позират за снимка, и мълчаливо ме наблюдаваха, сякаш бях същество от някаква друга планета.

Вечерта семейството на Уелс игра една игра, наречена „От животински, растителен или минерален произход“^[9], която ме накара да изпитам чувството, че правят проверка на умствените ми способности. Но споменът, който най-силно се отпечата в паметта ми, бяха ледените чаршафи и това, че си легнах при светлината на свещ. Това беше най-студената нощ, която съм прекарвал в Англия. След като на другата сутрин се размразих, Х. Дж. Уелс ме попита как съм спал.

— Доста добре — учтиво отвърнах аз.

— Много от нашите гости се оплакват, че стаята била студена — невинно каза той.

— Тя не е студена, а направо е ледник!

Той се засмя.

Запазил съм и някои други спомени от това посещение у Х. Дж. Уелс. Неговия малък и скромен работен кабинет, малко затъмнен от сянката на дърветата пред прозореца; старинната му наклонена писалищна маса; хубавичката му нежна жена, която ме разведе из една църква от XI век; разговора ни с един стар гравьор, заел се да прави медни отливки на някои от надгробните камъни; стадата елени, които скитаха около къщата; забележката на Ст. Джон Ървин относно чудните възможности на цветната фотография и моя отговор, че тя ме ужасява; момента, в който Х. Дж. Уелс четеше откъс от лекцията на един кеймбриджки професор, и моята реплика, че многословието му те кара да мислиш, че я е писал някакъв монах от XV век; и това, което Уелс ми разказа за Франк Харис. Каза ми, че като начинаещ млад автор бил написал една от първите научни статии за четвъртото измерение, която без успех предложил на редакторите на няколко списания. Накрая получил бележка от Франк Харис, който го канел да отиде в бюрото му.

— Макар че бях закъсал — каза Уелс, — за случая купих цилиндър на вехто. Харис ме посрещна с думите: „Къде по дяволите намерихте този цилиндър? И защо по дяволите смятате, че можете да продавате статии от този род на списанията?“ Той хвърли ръкописа ми върху бюрото си. „Много е интелигентна — в нашия бизнес няма пазар за интелигентността!“ Аз грижливо бях поставил цилиндъра на края на бюрото му а за по-голяма убедителност по време на интервюто Франк не преставаше да удря с юмрук по бюрото си и цилиндърът ми непрекъснато подскачаше. Ужасявах се при мисълта, че всеки момент юмрукът му може да се стовари върху цилиндъра. Той обаче взе статията и ми поръча да напиша и други.

В Лондон се запознах с автора на „Нощи в Лаймхаус“ Томъс Бърк — дребен, спокоен, загадъчен човек, с лице, което ми напомняше портрета на Кийтс^[10]. Той седеше неподвижен и рядко те гледаше в очите, когато разговаряше. Бърк обаче успя да ме накара да се отпусна. Имах чувството, че искам да разтворя душата си пред него — така и направих. Пред Бърк се чувствувах по-свободен, отколкото пред Уелс. Двамата се разхождахме по улиците на Лаймхаус и Чайнатаун^[11], без той да проговори и дума. По този начин той ме развеждаше из кварталите. Беше стеснителен човек и не успях да разбера какво точно мисли за мен, докато три-четири години след това той не ми изпрати полубиографичната си книга „Вятърът и дъждът“. Младостта му е била подобна на моята; тогава разбрах, че ме обича.

След като премина възбуждението ми от първите дни, вечерях с братовчеда си Обри и семейството му, а на следния ден посетих Джими Ръсъл, когото познавах от времето на Карно и който сега беше собственик на кръчма. След това започнах да мисля за завръщането си в Щатите.

Бях стигнал до състоянието, в което започнах да разбирам, че ако се застоя в Лондон, ще се превърна в безделник. Не ми се тръгваше от Англия. Но известността не можеше да ми даде нищо повече. Тръгвах си напълно доволен, макар и малко тъжен, защото зад себе си оставях не само шума на аплодисментите и вниманието на богатите и известни личности, които ме бяха канили, но и искрената привързаност и ентусиазъм на тълпите от англичани и французи, които бяха чакали да ме посрещнат на гарата Ватерло и на Северната гара; оставях зад себе си разочарованието, че ме бяха отнели от тях и ме бяха натиквали в таксита, без да мога да отговоря на приветствията им; болеше ме, като че ли газех цветя. Зад себе си оставях и своето минало. След посещението ми в Кенингтън и на Паунъл теръс №3 нещо в мен бе свършило окончателно; сега бях доволен, че се връщам в Калифорния и че отново ще започна работа, защото само работата можеше да осмисли живота — всичко друго беше химера.