Чарлз Чаплин
Моята автобиография (30)

XXVIII

По време на процеса бяхме заобиколени от много сърдечни приятели — всички бяха предани и ни съчувствуваха: Салка Фиртъл, семействата на Клифорд Одетс, Ханс Айслер, Фойхтвангер и много други.

Полската актриса Салка Фиртъл даваше интересни вечери у дома си в Санта Моника. Салка привличаше хора на литературата и изкуството: Томас Ман, Бертолт Брехт, Шьонберг, Ханс Айслер, Лион Фойхвангер, Стивън Спендър, Сирил Конъли и много други. Където и да живееше, Салка установяваше une maison Copet^[1].

У Ханс Айслер често се срещахме с Бертолт Брехт, който имаше подчертано енергичен вид с ниско подстриганата си коса и, доколкото си спомням, винаги пушеше пура. Няколко месеца по-късно показах ръкописа на „Мосьо Верду“, който той прелисти. Единствената му забележка беше: „О, вие пишете текстовете си по китайски маниер!“

Попитах Лион Фойхтвангер какво мисли за политическото положение в Съединените щати. Той ми отговори шеговито:

— Може би има нещо многозначително в обстоятелството, че когато завърших строежа на новата си къща в Берлин, Хитлер дойде на власт и трябваше да си изляза. Когато завърших обзавеждането на апартамента си в Париж, нацистите нахлуха в града и отново трябваше да си изляза. А сега, в Америка, току-що купих къща в Санта Моника — и той вдигна рамене и многозначително се усмихна.

Понякога се срещахме с Олдъс Хъксли и жена му. По това време той до голяма степен се беше приютил в обятията на мистицизма. Откровено казано, той повече ми харесваше като циничен млад човек, какъвто беше през двадесетте години.

През 1945 г. или приблизително по това време приятелят ни Франк Тейлър ни се обади по телефона и ни съобщи, че уелският поет Дилън Томас искал да се запознае с нас. Казахме му, че това ще ни направи голямо удоволствие. „Добре — колебливо отвърна Франк, — ще го доведа, ако е трезвен.“ По-късно същата вечер звънецът на входната врата иззвъня и когато отидох да отворя, Дилън Томас се сгромоляса в антрето. Ако това означаваше трезвен, как ли би изглеждал, когато е пиян? Няколко дни по-късно той дойде на вечеря и се държа по-добре. С дълбок звучен глас той ни прочете една от своите поеми. Не си спомням образите, но в чудните му стихове думата „целофан“ блестеше като отразена слънчева светлина.

Между приятелите ни беше и Теодор Драйзер, от когото се възхищавах. Той понякога вечеряше у дома с очарователната си съпруга Хелин. Макар че изгаряше от вътрешно негодувание, Драйзер беше тих и добродушен човек. Когато той почина, по молба на драматурга Джон Лосън, който прочете надгробното слово, съгласих се да държа един от шнуровете на траурния плащ и на церемонията да прочета едно стихотворение от Драйзер.

Въпреки че от време на време ме обземаше малодушие относно моята кариера, нито веднъж не се разколеба увереността ми, че една добра комедия ще сложи край на всичките ми неприятности. С тази увереност завърших „Мосьо Верду“. Работата по сценария ми отне две години, тъй като мотивирането на действието беше трудно, но за самото снимане на филма ми бяха необходими само дванадесет седмици — рекордно време за мен. После изпратих сценария в службата на Брийн за цензуриране. Не след много получих от службата писмо, с което филмът се забраняваше изцяло.

Службата на Брийн е клон от Легиона на приличието, цензурна служба, която Асоциацията на филмовата промишленост сама си беше наложила. Съгласен съм, че цензура е необходима, но тя трудно се прилага. Единственото предложение, което правя, е нейните правила да бъдат гъвкави, а не догматични, за филма да се съди не по сюжета, а по добрия вкус, интелигентност и чувствителност, проявени от създателите му.

Смятам, че от морална гледна точка физическото насилие и фалшивата философия са не по-малко вредни, отколкото една пикантна любовна сцена. Бърнард Шоу казваше, че е прекалено лесно да се опиташ да разрешиш житейските проблеми само като удариш злосторника по мутрата.

Преди да се спра на цензурирането на „Мосьо Верду“, необходимо е да дам кратко резюме на сюжета. Верду е многоженец, дребен банков чиновник, който, след като е изгубил поста си по време на кризата, замисля план да се жени за стари моми и да ги убива заради парите им. Законната му жена е инвалид и живее извън града с малкия си син, но тя не знае нищо за престъпленията на съпруга си. След като убие някоя от своите жертви, Верду се връща у дома като всеки съпруг буржоа след тежък работен ден. Той е парадокс на добродетели и пороци, човек, който не може да настъпи най-обикновена гъсеница, когато подрязва розовите храсти в градината си, докато в дъното на градината трупът на една от жертвите му изгаря в пламъците на една пещ. Фабулата изобилствува със сатанински хумор, остра сатира и социална критика.

Цензорите ми изпратиха доста дълго писмо, в което ми обясниха защо забраняват филма изцяло. Цитирам следната част от писмото им:

„… Отминаваме онези елементи, които ни изглеждат антисоциални по своя замисъл и значение. В сценария има пасажи, в които Верду осъжда самата обществена система и се обявява срещу сегашната социална структура. По-скоро бихме искали да привлечем вниманието ви върху нещо, което е дори по-осъдително и попада пряко под юрисдикцията на Кодекса…

Верду косвено твърди, че е смешно човек да се шокира от размера на неговите зверства, защото те представляват само «комедия от убийства» в сравнение с узаконените масови убийства по време на войната, за които «обществената система» раздава ордени със златни лентички. Без да влизаме в какъвто и да било спор по въпроса, дали войните представляват масови убийства или оправдано убиване, остава си фактът, че в своите речи Верду прави сериозен опит да оправдае моралния характер на своите престъпления.

Втората основна причина, поради която сценарият не може да бъде приет, можем да формулираме по-кратко. Тя се състои в това, че в основни линии това е разказ за един мошеник, който измамва редица жени да му поверят средствата си, като сключва с тях невалидни бракове. От този аспект на фабулата се разнася неприятният мирис на незаконни любовни отношения, а това според нас не е хубаво.“

Тук цензорите изброяват дълъг списък от конкретни възражения. За да дам пример за някои от тях, най-напред ще цитирам две страници от моя сценарий, отнасящи се до Лидия, една от незаконните съпруги на Верду, възрастна жена, която той се готви да убие същата вечер:

Лидия влиза в салона, потънал в полумрак, после отива в спалнята си, където се запалва лампа, която хвърля ивица от светлина в тъмния салон. Тогава Верду влиза бавно. В дъното на салона се намира голям прозорец, през който се вижда кръглата луна. Очарован, той отива бавно към прозореца.

Верду (sotto voce)^[2]: Колко е красив… този бледен час, часът на Ендимион^[3]…

Гласът на Лидия (от спалнята): За какво говориш?

Верду (в транс): За Ендимион, мила… един красив младеж, влюбен в луната.

Гласът на Лидия: Добре де, забрави го и ела в леглото.

Верду: Да, мила… Колко нежен беше допирът на цветята, когато се разхождахме сред тях.

Влиза в спалнята на Лидия; салонът остава празен и в полумрака на лунната светлина.

Гласът на Верду (от спалнята на Лидия): Погледни към луната. Никога не е блестяла така ярко!… Безсрамна луна!…

Гласът на Лидия: Безсрамна луна! Какъв глупак си… ха, ха, ха! Безсрамна луна!

Музиката стига до ужасяващо кресчендо, след това сцената прелива в сутрин. Същият салон, но сега в него проникват слънчевите лъчи. Верду излиза, тананикайки си, от спалнята на Лидия.

Възраженията на цензорите по горната сцена бяха следните: „Умолявате се да перефразирате репликата на Лидия: «Добре де, забрави го и ела в леглото», както следва: «Добре де, забрави го и иди да си легнеш.» Предполагаме, че цялата тази сцена ще бъде изиграна по начин, който да не създаде впечатлението, че Верду и Лидия се готвят да прекарат любовна нощ. Сменете също така израза: «Безсрамна луна», който се повтаря, както и сцената, когато на следната сутрин Верду се появява от спалнята на съпругата си, тананикайки си.“

Следващото възражение на цензорите беше по повод на разговора на Верду с една млада жена, която той среща късно вечерта. Те заявиха, че от характеристиката на младата жена става ясно, че се касае за проститутка, и следователно епизодът е неприемлив.

Естествено в моя сценарий тя е проститутка и би било детинско да се смята, че тя идва в апартамента на Верду само за да разгледа колекцията му от гравюри. Но в случая той я завежда в апартамента си, за да изпробва върху нея една смъртоносна отрова, която не оставя никакви следи, нито доказателства, но ще я умъртви един час след като напусне апартамента му. В сцената няма нищо развратно или възбуждащо. Ето и текста от моя сценарий:

Преливане в апартамента на Верду в Париж, над магазин за мебели. След като влизат, той открива, че младата жена е скрила под палтото си заблудено котенце.

Верду: Вие обичате котките, така ли?

Младата жена: Не особено, но това тук беше съвсем мокро и измръзнало. Нямате ли да му дадем малко мляко?

Верду: Имам, разбира се. Както виждате, бъдещето не е така мрачно, както си мислите.

Младата жена: Толкова песимистична ли изглеждам?

Верду: Да, но не мисля, че сте наистина така песимистична.

Младата жена: А защо?

Верду: Трябва да сте оптимистка, щом сте излязла по такова време.

Младата жена: Всичко друго съм, но не и това.

Верду: Животът е труден, нали?

Младата жена (със саркастичен тон): Вие сте забележително наблюдателен.

Верду: Откога се занимавате с тази професия?

Младата жена: О,…от три месеца.

Верду: Не ви вярвам.

Младата жена: Защо?

Верду: Такова привлекателно момиче като вас би постигнало повече в живота.

Младата жена (презрително): Благодаря!

Верду: А сега кажете ми истината. Току-що сте излязла от болница или от затвор… Кое от двете?

Младата жена (добродушно, но предизвикателно): А защо искате да знаете?

Верду: Защото искам да ви помогна.

Младата жена: Филантроп, така ли?

Верду (учтиво): Точно така… И не искам нищо в замяна.

Младата жена (оглежда го внимателно): Това какво е… Армията на спасението ли?

Верду: Добре. Ако мислите така, напълно свободна сте да си отидете.

Младата жена (лаконично): Току-що излязох от затвора.

Верду: А за какво бяхте в затвора?

Младата жена (вдига рамене): Какво значение има? Нарекоха го кражба… Дадох в заложната къща една пишеща машина, която бях взела под наем.

Верду: Я виж ти, я виж ти… А друг изход нямахте ли? И на колко ви осъдиха?

Младата жена: На три месеца.

Верду: И днес излязохте от затвора?

Младата жена: Да.

Верду: Гладна ли сте?

Тя кимна с глава и тъжно се усмихва.

Верду: В такъв случай, докато аз се занимавам с кулинарна дейност, ще ми помогнете да донесем някои неща от кухнята. Елате с мен.

Влизат в кухнята. Той започва да приготвя бъркани яйца и й помага да сложи приборите за вечерята върху поднос, който тя отнася в салона. В момента, в който тя излиза, Верду поглежда предпазливо след нея, после бързо отваря един долап и изважда отрова, сипва я в бутилка червено вино, запушва бутилката и я поставя на подноса заедно с две чаши, после излиза в салона.

Верду: Не зная дали това ще може да възбуди апетита ви… Бъркани яйца, препечен хляб и малко червено вино.

Младата жена: Прекрасно!

Тя оставя настрана книгата, която е разтворила, и се прозява.

Верду: Виждам, че сте уморена, затова веднага след вечеря ще ви отведа в хотела ви.

Той отпушва бутилката.

Младата жена (изучава го): Много сте мил. Не мога да разбера защо правите всичко това за мен.

Верду: А защо не? (Отлива от виното с отрова в чашата й.) Нима мъничко доброта е толкова рядко нещо?

Младата жена: Вече бях започнала да мисля, че наистина е така.

Той се готви да сипе от същото вино в собствената си чаша, но намира извинение.

Верду: Ах, забравих препечения хляб!

Изчезва с бутилката в кухнята, където бързо я заменя с друга бутилка, взема препечения хляб и тръгва към хола. Влиза в хола и оставя препечения хляб на масата с думата: „Voilà!“^[4] и от сменената бутилка си сипва чаша вино.

Младата жена (изненадано): Вие сте странен човек.

Верду: Така ли? А защо?

Младата жена: Не зная.

Верду: Както и да е, вие сте гладна, затова не се смущавайте.

Докато тя започва да яде, той вижда книгата на масата.

Верду: Какво четете?

Младата жена: Шопенхауер.

Верду: Харесва ли ви?

Младата жена: Горе-долу.

Верду: Чели ли сте неговия трактат за самоубийството?

Младата жена: Това не би ме интересувало.

Верду (с хипнотизиращ поглед): Даже и ако краят може да бъде така лесен? Да речем например, че заспите и въобще без да мислите за смъртта, изведнъж всичко спре… Не бихте ли предпочели това пред едно жалко съществуване?

Младата жена: Не зная…

Верду: Ужасяващото е мисълта, че смъртта наближава.

Младата жена (замислено): Струва ми се, че ако детето в утробата на майка си знае за приближаването на живота, то би се ужасило не по-малко.

Верду одобрително се усмихва и изпива чашата си. Тя вдига своята чаша с отровно вино и се готви да я изпие, но се спира.

Младата жена (замислено): И все пак животът е прекрасен.

Верду: Какво прекрасно има в него?

Младата жена: Всичко… пролетни утрини, летни вечери… музика, изкуство, любов…

Верду (презрително): Любов!

Младата жена (с леко предизвикателство): Такова нещо съществува!

Верду: А вие откъде знаете?

Младата жена: Едно време бях влюбена.

Верду: Искате да кажете, че физически сте била привлечена от някого.

Младата жена (въпросително): Вие като че ли не обичате жените?

Верду: Напротив, обожавам жените… Но не се възхищавам от тях.

Младата жена: И защо?

Верду: Жените са земни… реалистки, ръководени единствено от физическите качества.

Младата жена (недоверчиво): Що за глупости!

Верду: Когато една жена изневери на един мъж, тя започва да го мрази. Въпреки неговата доброта и положение тя ще го остави заради някой, който стои под него… ако този „някой“ физически е по-привлекателен.

Младата жена: Колко зле познавате жените.

Верду: Ще се изненадате, ако знаете колко добре ги познавам.

Младата жена: Но това не е любов.

Верду: А какво е любов?

Младата жена: Любовта е да дава… да се жертвуваш… същото чувство, което майката изпитва към детето си.

Верду (усмихвайки се): По този начин ли обичахте вие?

Младата жена: Да.

Верду: Кого?

Младата жена: Съпруга си.

Верду (изненадан): Вие омъжена ли сте?

Младата жена: Бях… Той умря, докато бях в затвора.

Верду: Разбирам ви… Разкажете ми за него.

Младата жена: Това е дълга история… (пауза). Той беше ранен по време на Гражданската война в Испания… остана инвалид за цял живот.

Верду (навежда се напред): Инвалид ли?

Младата жена (кима): Точно затова го обичах. Той имаше нужда от мен… зависеше от мен. Беше като дете. Но за мен той беше повече от дете. Той беше религия… собственият ми дъх… за него бих извършила дори убийство.

Тя преглъща сълзите си и се готви да изпие отровното вино.

Верду: Един момент… Струва ми се, че в чашата ви е попаднал малко корк. Позволете ми да ви донеса друга чаша.

Той взема чашата й, поставя я върху бюфета, взема чиста чаша и я напълва с вино от своята бутилка. Известно време те мълчаливо отпиват вино от чашите си. После Верду се вдига от стола си.

Верду: Много е късно, а вие сте изморена… Ето… (дава й пари), това ще ви помогне да изкарате един-два дни… Желая ви щастие.

Тя поглежда парите.

Младата жена: О, но това е твърде много… Аз не очаквах… (заравя лице в шепите си и се разридава). Колко е глупаво… да живееш така. Бях започнала да губя вяра във всичко. И после ми се случва това, което ме кара отново да повярвам във всичко.

Верду: Не вярвайте прекалено много. Светът е зъл.

Младата жена (поклаща глава): Това не е вярно. Това е свят, който греши, много тъжен свят… но мъничко доброта може да го направи красив.

Верду: По-добре си вървете, преди вашата философия да ме е покварила.

Тя отива до врата, обръща се и на излизане с усмивка му казва „Лека нощ!“

Цитирам някои от възраженията на цензорите по повод на горната сцена:

„Да се променят следните реплики в диалога между Верду и момичето: «Трябва да сте оптимистка, щом сте излязла по такова време»; «Откога се занимавате с тази професия?» и «Такова привлекателно момиче като вас би постигнало повече в живота».

Бихме искали да отбележим, че по наша преценка споменаването на Армията на спасението би могло да обиди тази организация.“

Към края на моя сценарий след много перипетии Верду отново среща младата жена. Той е изпаднал, а тя доста се е замогнала. Цензорите възразиха срещу нейното благоденствие. Става дума за следната сцена:

Преливане. Външен вид на кафене. Верду седи край една маса и чете вестник, в който се казва, че войната в Европа е предстояща. Той плаща сметката и си тръгва. Докато пресича улицата, едва не го смачква луксозни лимузина, която рязко свива до бордюра. Шофьорът спира и започва да натиска клаксона, а от прозореца на лимузината му маха ръка в ръкавица; и за своя голяма изненада на прозореца той вижда усмихнатото лице на Младата жена, с която едно време се бе сприятелил. Тя е облечена елегантно.

Младата жена: Как сте, господин филантропе?

Верду е озадачен.

Младата жена (продължавайки): Не си ли спомняте за мен? Вие ме отведохте в апартамента си… в една дъждовна нощ.

Верду (изненадано): Така ли?

Младата жена: И след като ме нахранихте и ми дадохте пари, отпратихте ме като добричко малко момиче.

Верду (шеговито): Трябва да не съм бил с всичкия си.

Младата жена (откровено): Не, напротив, вие бяхте много мил… Накъде сте тръгнали?

Верду: Наникъде.

Младата жена: Качете се.

Верду влиза в колата.

Вътрешността на колата.

Младата жена (към шофьора): Кафене Лафарж… Все още си мисля, че не си спомняте за мен… пък и защо ли да си спомняте?

Верду (разглеждайки я с възхищение): Всички причини, поради които би трябвало да си спомням, са налице.

Младата жена (усмихвайки се): Наистина ли не си спомняте? Нощта, когато се срещнахме… Аз току-що бях излязла от затвора.

Верду поставя пръст на устните си.

Верду: Шшш! (Посочва към шофьора, после опипва стъклото между него и тях). А, добре! Стъклото е вдигнато! (Поглежда с изненада към нея) Но вие… всичко това… (сочейки колата) — Какво е станало?

Младата жена: Старата история… от колибата в двореца. След като се срещнахме с вас, щастието ми се усмихна. Запознах се с един много богат човек — фабрикант на оръжие.

Верду: Именно такава професия трябваше да си избера. Що за човек е той?

Младата жена: Много е мил и щедър, но в бизнеса си е безпощаден.

Верду: Бизнесът винаги е безпощаден, мила моя… А вие обичате ли го?

Младата жена: Не, но точно това поддържа интереса му към мен.

По горните сцени цензорите направиха следните възражения:

„Умолявате се да промените подчертаните реплики: «… отпратихте ме като добричко малко момиче» и отговора: «Трябва да не съм бил с всичкия си», за да се избягнат сегашните недомлъвки в диалога. Умолявате се също така да включите в диалога някакъв намек, от който да се разбере, че фабрикантът на оръжие е годеник на младата жена, за да се избегне намекът, че тя е държанка.“

Други възражения се отнасяха до различни сцени и отделни моменти. Цитирам:

„Да не се набляга по вулгарен начин на «странните форми както отпред, така и отзад» на жената на средна възраст.“

„В костюмите и танците на гърлите от ревюто да няма нищо шокиращо. По-специално да не се показват голи крака над жартиерите.“

„Шегата за «докосването до задника ѝ» е неприемлива.“

„Да не се показват, нито пък да се намеква за присъствието на тоалетни чинии в банята.“

„Умолявате се да промените думата «похотлив» в речта на Верду.“

В заключение цензорите ме уведомяваха в писмото си, че с голямо удоволствие ще се поставят на мое разположение, за да обсъдим въпроса, и че би било възможно сценарият да бъде съобразен с изискванията на производствения кодекс, без това сериозно да се отрази на неговите забавни качества. Поради това аз отидох в службата на Брийн и ме въведоха лично при мистър Брийн. Минутка по-късно се появи един от помощниците му, висок, млад мъж със строг вид. Тонът му беше всичко друго, но не и приятелски.

— Какво имате против католическата църква? — ме попита той.

— Защо питате? — отвърнах аз.

— Вижте сам — каза той, тръшна един екземпляр от ръкописа ми върху бюрото и взе да прелиства страниците. — Сцената в килията на осъдените, където Верду се обръща към свещеника с думите: „А какво мога да направя за вас, добри човече?“

— Е добре, той не е ли добър човек?

— Казано е иронично — той махна пренебрежително с ръка.

— Не намирам нищо иронично в това да наречеш един човек „добър“ — отвърнах аз.

По време на разговора установих, че с него си разменяме реплики, сякаш взети от някаква пиеса на Шоу.

— Към един свещеник човек не се обръща с думите „добри човече“, а с прозвището „отче“.

— Добре, ще поставим „отче“ — казах аз.

— И после, този ред тук — и той посочи на друга страница. — Вие влагате в устата на отеца репликата: „Дойдох да ви поканя да се примирите с бога.“ А Верду отвръща: „Аз съм се примирил с бога, но съм в конфликт с човека.“ Знаете, че това е подигравка.

— Вие имате право на вашето мнение — отвърнах аз, — а аз на своето.

— А това — прекъсна ме той, продължавайки да чете от текста: — Свещеникът пита: „Не се ли разкайвате за греховете си?“ А Верду отговаря: „Кой знае какво нещо е грехът, родил се в рая от падналия ангел на бога, кой знае на какви тайнствени цели служи той?“

— Смятам, че грехът е също тъй голяма загадка, както добродетелта — отвърнах аз.

— Това не е нищо друго освен псевдофилософия — презрително каза той. — И после в текста ви Верду поглежда към свещеника и казва: „А какво щяхте да правите вие, ако не съществуваше грехът?“

— Съгласен съм, че тази реплика е малко спорна, но в края на краищата предвижда се тя да бъде иронична и смешна, а не да се отправи към свещеника неуважително.

— Но вашият Верду непрекъснато печели словесния си двубой със свещеника.

— А вие какво искате от свещеника — да играе комична роля ли?

— Естествено не, но защо не намерите за него подходяща реплика?

— Слушайте — казах аз. — Престъпникът отива на смърт и се опитва да бъде смел. Свещеникът се държи с достойнство през цялото това време и репликите му са подходящи. Независимо от това ще измисля някаква по-убедителна реплика за него.

— А този ред тук — продължи той: „Нека господ бог се смили над душата ви!“ А Верду му отговаря: „А защо не? Нали тя му принадлежи.“

— Какво лошо има в това? — попитах аз.

Той повтори лаконично:

— „А защо не?“ Така не се говори на свещеник.

— Верду произнася тази реплика на себе си — казах аз. — Почакайте, докато видите филма.

— Вие се опълчвате срещу обществото и цялата държава — каза той.

— Но държавата и обществото не са олицетворение на Симона^[5] и предполагам, че не е неприемливо те да бъдат критикувани, нали?

С една-две други дребни поправки сценарият беше приет. Трябва да отдам дължимото на мистър Брийн: голяма част от неговите критически бележки бяха градивни. Той тъжно ми каза:

— Не превръщайте и това момиче в проститутка. Почти във всеки холивудски сценарий има по една проститутка.

Трябва да си призная, че се почувствувах неловко. Обещах обаче да не наблягам на този аспект.

Когато филмът беше готов, прожектирахме го пред около двадесет-тридесет членове на Легиона на приличието, представители на цензорите и на религиозни групи от различните вероизповедания. Никога не съм се чувствувал така самотен, както по време на тази прожекция. Когато обаче филмът свърши и запалиха светлините, Брийн се обърна към останалите:

— Мисля, че всичко е наред… Хайде да го пуснем! — внезапно каза той.

Настъпи мълчание, после някой се обади:

— Аз нямам нищо против, няма дълбоки деколтета.

Останалите стояха наоколо мрачни.

С гримаса на лицето Брийн се обърна към другите и махна с ръка.

— Наред е, нали? Можем да го пуснем?

Малко хора реагираха; някои с неудоволствие кимнаха с глава. Брийн бързо парира всякакви евентуални възражения, като ме потупа по гърба, и каза:

— Добре, Чарли, започвайте да го въртите — с което искаше да каже да започнем да вадим игрални копия.

Малко се учудих, че те приеха филма, като имах предвид, че отначало искаха да го забранят изцяло. Бързото му приемане породи у мен съмнения. Дали нямаше да прибегнат до други средства?

Докато правех поправки в „Мосьо Верду“, получих телефонно съобщение от един федерален съдебен изпълнител, че имам призовка да се явя във Вашингтон пред Комисията за антиамериканска дейност. Призовки получихме деветнадесет души.

По онова време в Лос Анжелос се намираше сенаторът Пепър от Флорида и някой предложи да се посъветвам с него. Не отидох на срещата, защото статутът ми беше друг: аз не бях американски гражданин. На тази среща всички се съгласили, ако бъдат поканени във Вашингтон, да се позоват на конституционните си права. (Онези, които се позоваха на тях, бяха осъдени на една година затвор за обида на съда.)

В призовката се казваше, че ще бъда уведомен в срок от десет дни кога точно да се явя във Вашингтон, но скоро след това дойде телеграма, с която се уточняваше, че явяването ми пред Комисията е било отложено с още десет дни.

След третото отлагане изпратих телеграма, в която казах, че голямата организация, която ръководя, бездействува, че това ми причинява значителни загуби и че след като тяхната Комисия неотдавна е била в Холивуд, за да разпитва приятеля ми Ханс Айслер, тя е могла да ме разпита по същото време и да спести средства на данъкоплатците. „За да улесня обаче задачата ви — в заключение писах аз, — ще ви кажа това, което ми се струва, че искате да знаете. Не съм комунист, нито пък някога през живота си съм бил член на каквато и да било политическа партия или организация. Аз съм това, което вие наричате «пацифист». Надявам се, че това няма да ви обиди. Затова ви моля да ми съобщите окончателно кога ще трябва да се явя във Вашингтон. Искрено ваш, Чарлз Чаплин.“

Получих изненадващо учтив отговор, че моето явяване не е необходимо и че мога да смятам въпроса за приключен.