Чарлз Чаплин
Моята автобиография (6)

IV

1899 г. беше епоха на бакенбардите: бакенбарди носеха крале, държавници, войници и моряци, крюгеровци^[1], солсбъровци^[2], киченъровци^[3], кайзери и играчи на крикет — невероятни години на помпозност и абсурдност, на огромни богатства и крайна бедност, на глупав политически фанатизъм, който намираше израз както в карикатурите, така и в печата. Но Англия трябваше да понесе и много удари и огорчения. Неколцина бурски фермери от Африкански Трансваал воюваха нечестно, криеха се зад камъни и скали и избиваха нашите войници, чиито червени униформи бяха отличен прицел. Тогава на Министерството на войната изведнъж дойде просветление и червените униформи бързо бяха сменени със сивокафяви. Бурите получиха онова, което си търсеха.

За войната имах само смътна представа от патриотичните песни, водевилните скечове и снимките на генералите в кутиите за цигари. Неприятелите естествено бяха отявлени злодеи. Чухме тъжната новина за обсадата на Лейдисмит от бурите, а Англия полудя от истерична радост при освобождението на Мейфикинг. Най-сетне спечелихме войната — или по-скоро се измъкнахме от нея. Всички говореха за това освен мама. Тя нито веднъж не спомена за войната. Мама си имаше свой собствен фронт, на който воюваше.

Сидни вече беше навършил четиринадесет години, беше напуснал училище и работеше като раздавач на телеграми в пощата на бул. Стренд. Със заплатата на Сидни и с това, което мама изкарваше на шевната си машина — макар че нейният принос беше скромен, — почти успявахме да свържем двата края. Тя работеше на парче за едно експлоататорско предприятие: шиеше блузи, като за дузина й плащаха шилинг и шест пенса. Въпреки че й доставяха материала вече разкроен, за да ушие една дузина блузи, й бяха необходими дванадесет часа. Рекордът на мама беше петдесет и четири блузи на седмица, което правеше шест шилинга и девет пенса.

Нощем често лежах буден в нашата таванска стаичка и я гледах как седи прегърбена над шевната машина, главата й окръжена с ореол от светлината на газената лампа, лицето й в нежен полумрак, устните й леко разтворени от напрежението, когато тя минаваше бързо движещите се шевове на машината, докато най-сетне бръмченето на машината отново ме приспиваше. Когато мама работеше така до късно, това обикновено значеше, че трябва да се спази някакъв паричен срок. Въпросът за месечните вноски за машината, купена на изплащане, продължаваше да стои пред нас.

Но ето че настъпи нова криза. Сидни се нуждаеше от нов костюм. Той носеше пощенската си униформа всеки ден, дори в неделя и приятелите му бяха започнали да му се подиграват. Затова един-два уикенда той си стоя в къщи, докато мама успее да му купи костюм от син шевиот. По някакъв начин тя успя да събере осемнадесет шилинга. Това обърна нашите финанси с главата надолу и всеки понеделник, след като Сидни отидеше на работа в униформата си на пощенски служител, мама беше принудена да отнася костюма в заложната къща. За костюма й даваха седем шилинга и всяка събота тя го откупуваше, за да може Сидни да го носи през уикенда. Това беше традиционна ежеседмична церемония в продължение на цяла година, докато костюмът се износи. И тогава дойде ударът!

В понеделник сутринта, както обикновено, мама отишла в заложната къща. Собственикът се поколебал:

— Много съжалявам, мисис Чаплин, но вече не можем да ви заемаме по седем шилинга.

— Защо? — изненадано попитала мама.

— Рискът е много голям; панталоните са протрити. Вижте — и той прокарал ръка по седалището — направо се вижда през тях.

— Но аз ще го откупя идущата събота — казала мама.

Собственикът поклатил глава.

— Най-многото, което мога да ви предложа, са три шилинга за сакото и жилетката.

Мама рядко плачеше, но ударът беше така жесток, че тя се върна в къщи, потънала в сълзи. Тя беше разчитала на тези седем шилинга, за да можем да изкараме до края на седмицата.

Междувременно моето собствено облекло се намираше, меко казано, в недобро състояние. Това, което беше останало от костюма ми от трупата „Осемте ланкаширски момчета“, напомняше дрехите на шут. Навсякъде имаше кръпки — по лактите, панталоните, обувките и чорапите. И в този си вид аз случайно налетях на моето малко симпатично приятелче от Стокуел. Не зная какво търсеше то в Кенингтън, но бях прекалено смутен, за да го попитам. То ме поздрави доста приятелски, но го видях как оглеждаше плачевния ми вид. За да преодолея смущението си, заех безгрижна поза и с най-добрия си възможен тон му казах, че нося старите си дрехи, защото се връщам от някакъв отвратителен урок по дърводелство.

Но той не прояви особен интерес към обясненията ми. Взе да гледа унило встрани, за да скрие собственото си смущение. Запита ме как е мама.

Отвърнах му без колебание, че тя е в провинцията, и смених темата, като заговорих за него:

— На същото място ли живееш?

— Да, — отвърна той и започна да ме оглежда, като че ли бях извършил някакъв смъртен грях.

— Е, време е да си вървя — внезапно казах аз.

— Довиждане — каза той и леко се усмихна, докато се сбогувахме.

Той спокойно продължи пътя си, а аз, разгневен и засрамен, затичах презглава в обратната посока.

 

 

Мама повтаряше една поговорка: „Всякога можеш да се наведеш и пак нищо да не намериш.“ Но самата тя не се придържаше към тази поговорка и често накърняваше чувството ми за благоприличие. Един ден, като се връщахме от болницата в Бромптън, мама се спря, за да смъмри няколко момчета, които дразнеха една изпаднала жена, комично дрипава и мръсна. Косата й беше ниско подстригана, нещо необичайно за онова време, и момчетата се смееха и се блъскаха едно друго към нея, като че ли имаше опасност да се заразят само ако я докоснат. Бедната жена се защищаваше отчаяно, докато мама се намеси. И изведнъж лицето на жената се проясни:

— Лил — немощно каза тя, споменавайки името, което мама използуваше на сцената, — не ме ли позна? Аз съм Ива Лесток.

Мама веднага си я спомни — стара нейна приятелка от мюзикхола.

Аз се почувствувах така неловко, че се отдалечих и зачаках мама на ъгъла на улицата. Момчетата минаха покрай мен, като се хилеха и кикотеха. Побеснях от яд. Обърнах се да разбера какво става с мама и какво да видя: нещастницата беше тръгнала с нея и двете идваха към мен.

— Спомняш ли си малкия Чарли? — попита мама.

— Как да не си го спомням! — тъжно каза жената. — Толкова пъти съм го държала на ръце, когато беше бебе.

Самата мисъл за това ме отврати, тъй като жената беше мръсна и отблъскваща. Докато вървяхме заедно, беше ми неудобно да виждам как хората се обръщат и ни оглеждат.

Във водевила мама я знаела като „пленителната Ива Лесток“. По думите й тогава тя била хубава и жизнена. Жената каза, че дълго време боледувала и откакто излязла от болницата, спяла под мостовете и в приютите на Армията на спасението^[4].

Мама първо я изпрати в обществената баня, а после за голям мой ужас я доведе у дома в малката ни таванска стаичка. Не успях да разбера дали само болестта й е била причина за нейното състояние. Това, което най-много ме разгневи, беше, че мама я сложи да спи на сгъваемото легло на Сидни. Подари й всички дрехи, които можеше да отдели, и дори й даде на заем един-два шилинга. Тя си отиде след три дни и това беше последният път, когато видяхме или чухме за „пленителната Ива Лесток“!

 

 

Преди да почине татко, ние се преместихме от Паунъл теръс и наехме стая в къщата на една приятелка на мама, мисис Тейлър, членка на църквата и ревностна вярваща. Тя беше ниска, набита жена към петдесет, петдесет и пет години, с ъгловата челюст и изпито, сбърчено лице. Докато я наблюдавах в черквата, открих, че има изкуствени челюсти. Когато пееше химните, горната челюст се откъсваше от венците и падаше върху езика й — ефектът ме хипнотизираше.

Тя се държеше властно и беше извънредно енергична. Приела мама под своето християнско крило, тя й беше дала срещу много приличен наем една лицева стая на втория етаж на голямата си къща, която се намираше до едно гробище.

Съпругът й, копие на Дикенсовия мистър Пикуик, правеше сметачни линийки и работилницата му се намираше на най-горния етаж. Стаята имаше капандура и имах чувството, че се намирам в рая — толкова спокойно беше там. Често наблюдавах с възхищение мистър Тейлър по време на работа: той се взираше с очилата си с дебели стъкла през една силна лупа, когато изработваше стоманена линийка, която можеше да измерва една петдесета част от инча. Работеше сам и аз често изпълнявах негови поръчки.

Единственото желание на мисис Тейлър беше да направи съпруга си вярващ, защото според нейните религиозни разбирания той беше грешник. Дъщеря им имаше чертите на майката, беше само по-малко бледа и естествено, много по-млада. Тя би могла да изглежда дори привлекателна, ако не беше нейното високомерно и неприятно държане. Подобно на баща си тя никога не отиваше на черква. Но мисис Тейлър не губеше надежда, че ще може да приобщи и двамата към религията. За нея тя беше скъпа като зеницата на окото й, но мама никак не я обичаше.

Един следобед, докато бях на горния етаж и гледах как работи мистър Тейлър, дочух някакво спречкване между мама и мис Тейлър. Мисиз Тейлър беше излязла. Не зная как е започнало скарването, но двете взеха да си крещят високо една на друга. Когато стигнах до площадката на стълбището на нашия етаж, мама се беше надвесила над перилата:

— А ти коя мислиш, че си? Леди Лайняна?

— О! — възмути се дъщерята. — Какви хубави думи от устата на една вярваща!

— Няма защо да се безпокоиш — бързо й отвърна мама. — Има ги в Библията, мила моя: Второзаконието, двадесет и осма глава, тридесет и седмия стих. Вярно, там е използувана друга дума. Но Лайняна ти подхожда добре.

След тази история ние отново се преместихме на Паунъл теръс.

 

 

Татко не беше редовен клиент на кръчмата „Трите елена“ на Кенингтън роуд, но когато една вечер минавах край нея, нещо ме накара да надникна вътре, за да видя дали не е там. Открехнах вратата на кръчмата няколко инча и го видях седнал в ъгъла! Готвех се да си тръгна, но лицето му светна и той ме повика с пръст. Изненадах се от посрещането, тъй като той никога не даваше външен израз на чувствата си. Той изглеждаше много болен; очите му бяха хлътнали, а тялото му се беше подуло до невероятни размери. Едната си ръка подобно на Наполеон беше пъхнал под жилетката, сякаш искаше да облекчи затрудненото си дишане. Тази вечер той беше извънредно внимателен. Попита как са мама и Сидни и преди да тръгна, ме взе в прегръдките си и за пръв път ме целуна. Това беше и последният път, когато го видях жив.

Три седмици по-късно го отведоха в болницата „Сейнт Томас“. За да го закарат там, трябвало да го напият. Когато разбрал къде се намира, започнал бясно да се съпротивява, но вече бил на умиране. Макар че беше много млад, едва на тридесет и седем години, той умираше от воднянка. От коляното му изсмукаха шестнадесет куорта^[5] течност.

Мама ходи няколко пъти да го види и след посещенията винаги се връщаше натъжена. Разправи ми как й казал, че иска отново да се върне при нея и да започнат нов живот в Африка. Когато аз се оживих от една такава перспектива, мама поклати глава, защото нещата й бяха по-ясни, отколкото на мен.

— Той казва това само за да бъде мил — каза тя.

Един ден тя се върна от болницата възмутена от това, което свещеникът евангелист Джон Макнийл казал, когато бил при татко:

— Е, Чарли, като те гледам, идва ми наум старата поговорка: „Каквото си посял, това и ще пожънеш.“

— Хубави думи, за да утешиш един умиращ човек — възмущаваше се мама.

Няколко дни след това татко почина.

От болницата искаха да разберат кой ще се заеме с погребението му. Тъй като мама нямаше нито грош, тя предложи разноските да поеме благотворителният фонд на вариететните артисти — взаимоспомагателна театрална организация. Това предизвика протест от страна на роднините на баща ми; те не можеха да понесат унижението той да бъде погребан с благотворителни средства. Най-малкият брат на татко, някой си чичо Албърт, който живееше в Африка, но по това време се намираше в Лондон, заяви, че той ще поеме разноските по погребението.

В деня на погребението трябваше да се срещнем в болницата „Сейнт Томас“, където щяхме да се присъединим към останалите членове на семейство Чаплин, и оттам да тръгнем за гробището Тутинг. Сидни не можа да дойде, понеже беше на работа. Ние с мама пристигнахме в болницата един-два часа преди определеното време, защото мама искаше да види татко, преди да сложат капака на ковчега.

Ковчегът беше обвит в бял сатен и около лицето на татко бяха наредени малки бели маргаритки. Мама ги намери така мили и трогателни, че попита кой ги е поставил там. Един служител ни каза, че рано сутринта дошла някаква жена с малко момченце. Това е била Луиз.

В първия файтон седнахме с мама и чичо Албърт. Пътуването ни до Тутинг беше цяло мъчение, защото мама никога преди не се беше виждала с чичо Албърт. Той имаше вид на конте и говореше превзето; макар и да беше учтив, държането му към нас беше ледено. За него се говореше, че бил богат; в Трансваал имал големи конеферми и през войната срещу бурите снабдявал британското правителство с коне.

По време на службата заваля проливен дъжд; гробарите хвърлиха върху ковчега бучки пръст, които отекнаха глухо и жестоко. Церемонията беше зловеща и ужасяваща и аз се разревах. После роднините започнаха да хвърлят върху гроба своите венци и цветя. Тъй като мама нямаше какво да хвърли, тя взе моята хубава траурна кърпичка. „Ето, синко — прошепна ми тя, — това ще бъде от двама ни.“ След това Чаплинови се спряха да обядват в една от техните кръчми и преди да се сбогуват с нас, учтиво ни запитаха къде бихме искали да ни откарат. Откараха ни у дома.

Когато се прибрахме в къщи, в долапа нямаше нищо за ядене освен купичка със сос от говеждо, а мама нямаше нито едно пени, тъй като беше дала последните си два пенса на Сидни да обядва. Откакто татко се беше разболял, тя почти не беше работила и сега, към края на седмицата, надницата от седем шилинга, която Сидни получаваше като раздавач на телеграми, вече се беше свършила. След погребението бяхме огладнели. За щастие край къщи мина вехтошарят, а ние имахме една стара петролна печка и мама неохотно я продаде за половин пени и купи с него хляб, за да си топим в соса.

На следния ден мама като законна вдовица на татко бе извикана в болницата, за да прибере вещите му; това бяха един черен костюм, опръскан с кръв, бельо, риза, черна връзка, стар халат и чифт пантофи от кариран плат, в които бяха натикани портокали. Когато тя извади портокалите, върху леглото изпадна половин суверен. Това беше дар от бога!

Седмици наред носех на ръката си траурна лента. Този знак на скръбта започна да се рентира, когато взех да продавам цветя в събота следобед. Убедих мама да ми даде назаем един шилинг, отидох на пазара за цветя, купих две връзки нарциси и след училище се заех да ги правя на букетчета за по едно пени. Ако продадях всичките, щях да имам стопроцентова печалба.

Влизах в кръчмите с тъжен вид и тихичко предлагах: „Нарциси, госпожице! Нарциси, госпожо!“ Жените винаги ме питаха: „Кого си загубил, синко?“ А аз снижавах гласа си до шепот и казват: „Татко“ — и тогава те ми даваха бакшиш. Мама се учуди, когато вечерта се върнах в къщи с повече от пет шилинга, спечелени само за един следобед. Един ден обаче тя ме срещна точно когато излизах от една кръчма и това сложи край на моето продаване на цветя; мисълта, че синът й продава цветя из кръчмите, засягаше религиозните й скрупули. „Пиенето уби баща ти — каза ми тя — и пари от такъв източник могат да ни донесат само нещастие.“ Тя все пак задържа парите, макар че не ми позволи повече да продавам цветя.

Аз имах силно развит усет към търговията. В главата ми непрекъснато се въртяха планове за някакъв бизнес. Оглеждах дюкянчетата, които се даваха под наем, и си мислех какъв доходен бизнес бих могъл да направя от тях — от ресторантчета, в които се сервира риба с пържени картофи, до бакалници. Всичките ми планове имаха някаква връзка с яденето. Трябваха ми само средства — но откъде да ги намери човек? Най-сетне успях да убедя мама да напусна училище и да се хвана на работа.

Смених много занаяти. Най-напред станах момче за поръчки в една работилница за свещи и сладкиши. Когато нямах работа, с удоволствие отивах в мазето, където потъвах сред запасите от сапун, нишесте, свещи, бонбони и бисквити, и хапвах от всички сладкиши, докато ми втръсне.

След това бях прислужник в лекарска фирма — „Хул & Кинзи-Тейлър“ на авеню Трогмортън, — която работеше за една застрахователна компания; този пост наследих от Сидни, който ме беше препоръчал. Работата беше лека и ми плащаха дванадесет шилинга седмично, за да посрещам посетителите и да чистя помещенията, след като лекарите си отидат. Що се отнася до посрещането на посетителите, имах голям успех и забавлявах всички пациенти в чакалнята, но когато станеше дума за почистване на канцеларията, никак не ми са работеше. Сидни много повече го биваше за тази работа. Нямах нищо против да изпразвам епруветките с урина, но чистенето на онези огромни десетфутови прозорци в приемната беше наистина непосилна задача; в резултат на това стаите ставаха все по-мрачни и прашни, докато един ден учтиво ми казаха, че съм много малък за тази работа.

Когато ми съобщиха новината, аз се разхленчих. Д-р Кинзи-Тейлър, който беше женен за много богата жена и имаше голяма къща на Ленкастър гейт, ме съжали и каза, че ще ме наеме за прислужник. Отдъхнах си. Прислужник в частна къща — и при това така богата!

Работата беше много приятна и аз станах любимец на всички домашни прислужнички. Те се отнасяха с мен като с дете и ме целуваха за лека нощ, преди да си легна. Ако не се беше намесила съдбата, може би щях да стана лакей. Господарката ми нареди да разчистя едно помещение в зимника, където бяха струпани сандъци и всевъзможни отпадъци, които трябваше да бъдат сортирани, почистени и подредени. От изпълнението на тази работа ме отклони интересът ми към една желязна тръба, дълга около осем фута, през която започнах да свиря като с тромпет. Точно когато се забавлявах с нея, се появи господарката и аз получих предупреждение да напусна в срок от три дни.

Приятно ми беше да работя за книжарите вестникопродавци „У. Х. Смит & Син“, но те ме уволниха веднага щом разбраха, че съм по-малък от изискваната възраст. След това работих един ден като духач на стъкло. В училище бях чел за духането на стъкло и това ми се струваше романтично, но не успях да издържа на горещината: изнесоха ме в безсъзнание и ме сложиха върху купчина пясък. Това ми стигаше; не се върнах дори да получа надницата си за този ден. После постъпих при Стрейкър, печатари и търговци на канцеларски материали. Опитах се да ги излъжа, че зная да работя на печатарската преса „Уорфдейл“ — едно огромно чудовище, дълго повече от двадесет фута. От улицата я бях наблюдавал как работи в мазето и работата ми се стори проста я лесна. Отвън имаше обява: „Търси се момче за работа с печатарска преса «Уорфдейл».“ Когато цеховият майстор ме заведе при машината, тя се издигна пред мен като ламя. За да я пусна в действие, трябваше да се кача на площадка, висока пет фута. Имах чувството, че се намирам на върха на Айфеловата кула.

 

 

— Удари я! — каза майсторът.

— Да я ударя ли?

Като видя, че се колебая, той се изсмя:

— Ти никога не си работил с „Уорфдейл“.

— Само ми дайте възможност. Бързо ще се науча — казах аз. „Да я ударя“ значело да дръпна ръчката, която пускаше чудовището в движение. Той ми показа ръчката, после включи звяра на половин скорост. Машината започна да се върти, да скърца и да ръмжи; имах чувството, че ще ме разкъса. Листовете бяха огромни: в един-единствен от тях можеха да ме увият. С едно стъргало от слонова кост вдигах листовете, подхващах ги откъм ъгъла и внимателно ги поставях до зъбците навреме, за да може чудовището да ги сграбчи, да ги погълне и да ги изхвърли от обратната страна. В края на деня се чувствувах като разглобен; гладният звяр все искаше да ме изпревари. Независимо от това назначиха ме на работа със заплата дванадесет шилинга седмично.

Имаше известна романтика, нещо приключенско в това да излизаш преди разсъмване в онези студени утрини и да отиваш на работа — улиците бяха смълчани и пусти с изключение на силуетите на един-двама души, упътени към светлините, идещи откъм кафенето на Локхарт, за да закусят. Докато сърбаше горещия чай сред меката светлина и топлината на този минутен отдих, преди да започне ежедневната си работа, човек изпитваше чувство на задоволство, че се намира сред своите другари. А и печатарският занаят не беше неприятен; като се изключи тежката работа в края на седмицата, когато трябваше да се изчиства мастилото от високите, тежки мазни валяци, всеки от които тежеше повече от сто фунта, работата беше поносима. Но след като изкарах три седмици там, разболях се от инфлуенца и мама настоя пак да тръгна на училище.

Сидни вече беше навършил шестнадесет години и един ден се върна възбуден в къщи — беше получил работа като тръбач в един пътнически кораб на фирмата „Донъвън & Касл“, който тръгваше за Африка. Задължението му се състоеше в това да свири сигнала за обед и пр. Той се беше научил да свири на тръба на учебния кораб „Ексмаут“ и ето че сега това му беше от полза. Щеше да получава две и половина лири месечно, както и бакшиши като келнер на три маси във втора класа. Преди да отпътува, щеше да получи тридесет и пет шилинга, които естествено щеше да даде на мама. При тези щастливи перспективи ние се преместихме в две стаи на Честър стрийт, над една бръснарница.

Завръщането на Сидни от първото му плаване стана повод за празненство, защото той си дойде с повече от три лири от бакшиши, и то все в сребърни монети. Спомням си как изсипа монетите от джобовете си на леглото. Струваше ми се, че никога през живота си не съм виждал толкова пари, и не можех да откъсна ръце от тях. Събирах монетите в шепите си, пусках ги, нареждах ги на купчинки и си играех с тях, докато мама и Сидни не ми казаха, че съм бил скъперник.

Какъв лукс! Какво охолство! Беше лято и това беше периодът, през който можахме да се натъпчем с пасти и сладолед, както и да си позволим много други лакомства. Това беше също така и периодът, през който ядяхме до пресищане пушена херинга, солена риба, морска треска, банички и палачинки в неделя сутрин

Сидни простина и лежа няколко дни, а мама и аз се грижехме за него. Точно тогава започнахме да се тъпчем със сладолед, купен за едно пени; за голямо раздразнение на италианеца — собственик на дюкянчето за сладолед, аз се явявах с една голяма паница. Когато отидох втори път, той ме посъветва да донеса корито. Едно от любимите ни питиета през това лято беше шербет с мляко; шербетът, който цвъртеше през разпенената сметана, наистина беше извънредно вкусен.

Сидни ни разказа много забавни истории от своето плаване. Още преди да вдигнат котва, едва не го уволнили, когато изсвирил първата тръба за обед. Той бил отвикнал и войниците, които се намирали на борда, хорово издюдюкали. Главният стюард пристигнал разгневен:

— Какво по дяволите смяташ, че е това?!

— Извинявайте, сър — казал Сидни, — но устните ми още не са привикнали.

— Тогава накарай глупавите си устни да привикнат, преди да вдигнем котва, защото иначе ще те свалим на брега.

По време на ядене в кухнята се нареждала дълга редица келнери, които приемали своите поръчки. Докато дойдел редът на Сидни, той забравял какво са му поръчали и се нареждал отново на края на опашката. Сидни ни каза, че през първите няколко дни, когато всички пасажери довършвали десерта си, той още сервирал супата.

Сидни остана в къщи, докато парите се свършиха. Ангажираха го обаче за ново плаване и пак му платиха в аванс тридесет и пет шилинга, които той даде на мама. Но те не стигнаха за дълго. След три седмици ние вече стържехме дъното на тенджерата, а оставаха още три седмици до завръщането на Сидни. Макар че мама продължаваше да работи с шевната си машина, това, което изкарваше, не беше достатъчно, за да се прехранваме. Изпаднахме в нова криза.

Но аз бях находчив. Мама имаше куп стари дрехи и тъй като беше събота сутрин, убедих я да опитам да ги продам на пазара. На мама й стана малко неловко и каза, че те съвсем нищо не стрували. Въпреки това аз ги увих в един стар чаршаф и се запътих към Нюингтън бътс, където наредих моята мизерна стока на тротоара — каква тъжна и печална гледка! После застанах на бордюра, взех една вехта блуза, после един корсет и започнах да викам: „Хайде! Какво ще ми дадете? Един шилинг, шест пенса, три пенса, два пенса?“ Не успях да продам нищо даже и когато слязох на едно пени. Хората се спираха, изглеждаха ме учудено, изсмиваха се и отминаваха. Взех да се чувствувам неловко, особено когато продавачите в отсрещния бижутериен магазин започнаха да ме гледат през витрината. Нищо обаче не можеше да ме накара да се откажа. Най-сетне успях да продам за шест пенса чифт гети, които не изглеждаха чак толкова износени. Но колкото по-дълго стоях, толкова по-неудобно се чувствувах. След малко джентълменът от бижутерийния магазин дойде при мен и със силен руски акцент ме попита откога се занимавам с този бизнес. Въпреки сериозното изражение на лицето му във въпроса долових известна насмешка и му казах, че току-що съм започнал. Той бавно се върна при двамата си съдружници, които ухилени ме наблюдаваха през витрината. Това ми беше достатъчно! Реших, че е време да прибера стоката си и да се върна в къщи. Когато казах на мама, че съм продал гетите за шест пенса, тя се възмути:

— Трябваше да ти дадат повече — каза тя. — Това бяха такива хубави гети!

По това време не се безпокояхме много за наема; този въпрос разрешавахме лесно, като изчезвахме от къщи в деня, когато идваше човекът за наемите; а тъй като нашите лични вещи не струваха почти нищо, би им излязло по-скъпо да ги изнесат. Независимо от това ние се върнахме на Паунъл теръс № 3.

По същото време се запознах с един възрастен човек и сина му, които работеха в стара конюшня зад Кенингтън роуд. Те бяха амбулантни майстори на играчки, дошли от Глазгоу, и продаваха произведенията си от град на град. Чувствуваха се свободни, нямаха никакви грижи и аз им завиждах. За занаята им трябваше съвсем малко капитал. Те можеха да започнат своя бизнес с нищожното капиталовложение от един шилинг. Събираха кутии от обувки, от които всички магазини бяха доволни да се отърват, както и талаш от корк, амбалаж за грозде, който също получаваха безплатно. Нужно им беше само да купят лепило за едно пени, дървен материал за още едно пени, лико за два пенса, цветна коледна хартия за едно пени и три кълба лъскав тел за по два пенса. За един шилинг те можеха да изработят седем дузини корабчета, които продаваха по едно пени всяко. Страничните стени изрязваха от кутиите за обувки и ги пришиваха към основа от картон, намазваха меката повърхност с лепило и я посипваха с корковия талаш. Мачтите оцветяваха с цветна хартия, а на главната мачта и на предния и задния прът за опъване на корабните платна окачваха сини, жълти и червени флагчета. Стотина или повече от тези малки корабчета играчки с цветната хартия и флагчетата бяха весела и празнична гледка, която привличаше купувачите, и затова те се продаваха лесно.

След като се запознахме, аз започнах да им помагам и много скоро усвоих изкуството им. Когато те напуснаха нашия квартал, започнах свой собствен бизнес. С ограничения капитал от шест пенса и с цената на мехурите, които се появиха на ръцете ми от рязането на картона, за една седмица успях да измайсторя три дузини корабчета.

Но в нашата мансарда нямаше достатъчно място за работата на мама и за моето производство на корабчета. Освен това мама оплакваше от миризмата на врящото лепило и от това, че кутията с лепилото била постоянна заплаха за нейните ленени блузи, които между другото изпълваха по-голямата част от стаята. Понеже моите печалби бяха по-малки от мамините, нейната работа получи предимство и аз изоставих занаята си.

По това време рядко виждахме дядо. През последната година той не беше много добре. Ръцете му бяха подути от ревматизъм и му беше трудно да упражнява занаята си — обущарството. В миналото, когато имаше възможност, той беше помагал на мама с по един-два шилинга. Понякога ни приготвяше и вечеря — прекрасна бедняшка яхния от овесени ядки и главички лук, сварени в мляко със сол и пипер. През зимните вечери това беше основното ни ястие, благодарение на което устоявахме на студа.

Когато бях малък, смятах дядо за суров, свадлив старец, който винаги правеше бележки било за държането ми, било за граматиката ми. Заради тези малки спречквания бях започнал да го мразя. Сега беше болен от ревматизъм и мама отиваше в болницата да го вижда в дните, когато разрешаваха посещения. От тези посещения имаше полза, защото тя обикновено се връщаше с чанта, пълна с пресни яйца — истински лукс по време на трудния период, който изживявахме. Когато тя самата не можеше да отиде, пращаше мен. Винаги се изненадвах, когато виждах колко мило се държи дядо и колко се радва, че ме вижда. Той беше станал любимец на сестрите. По-късно, когато пораснах, дядо ми разказа, че се шегувал с тях и им казвал, че въпреки ревматизма, който го сковавал, целият му организъм не бил напълно излязъл от строя. Тези глупави хвалби забавлявали сестрите. Когато ревматизмът му позволяваше, той работеше в кухнята — оттам идваха и нашите яйца. В дните за посещения обикновено лежеше в леглото си и от нощното си шкафче тайно измъкваше и ми подаваше голяма кесия с яйца, която, преди да си тръгна, бързо скривах под моряшката си рубашка.

Седмици наред живяхме само с яйца, приготвени по най-различен начин — варени, пържени или пък с млечен сос. Въпреки уверенията на дядо, че сестрите му били приятелки и повече или по-малко знаели какво става, когато излизах от болничното отделение с яйцата, винаги ме беше страх, ужасяваше ме мисълта, че мога да се подхлъзна върху излъскания с пчелен восък под или че ще забележат колко необичайно съм издут. Колкото и странно да беше това, винаги когато се готвех да си тръгвам, сестрите изчезваха от отделението. Денят, в който дядо се излекува от ревматизма си и излезе от болницата, беше тъжен за нас.

Бяха изминали вече шест седмици, а Сидни все още не се връщаше. Отначало това не обезпокои мама, но след като мина още една седмица, тя писа до бюрото на параходната линия „Донъвън & Каел“, откъдето й съобщиха, че Сидни бил свален в Кейптаун, за да се лекува от ревматизъм. Тази новина така разтревожи мама, че се отрази на здравето й. Тя продължаваше да работи на шевната си машина, а аз имах късмет да намеря работа. След училище давах уроци по танц в едно семейство срещу пет шилинга седмично.

По това време на Кенингтън роуд дойде да живее семейство Макарти. Мисиз Макарти била ирландска вариететна артистка и приятелка на мама. Тя беше омъжена за Уолтър Макарти, заклет експерт-счетоводител. Откакто мама беше принудена да напусне сцената, ние не бяхме виждали мистър и мисис Макарти в продължение на седем години, докато не се установиха в Уолкот меншънз, в по-хубавата част на Кенингтън роуд.

Със сина им Уоли Макарти бяхме връстници. Като малки деца за голямо забавление на родителите ни играехме на възрастни, преструвахме се на водевилни актьори, пушехме въображаеми пури и карахме свои въображаеми кабриолети.

След като Макартови се установиха в Уолкот меншънз, мама рядко ги виждаше, но ние с Уоли станахме неразделни приятели. Веднага щом свършех училище, аз изтичвах в къщи при мама, за да видя дали има да изпълнявам някои поръчки, след това отивах у Макартови. В задния двор на Уолкот меншънз играехме на театър. Тъй като аз бях режисьорът, винаги вземах за себе си ролите на отрицателния герой, защото инстинктивно знаех, че тези роли са по-цветисти, отколкото ролите на положителния герой. Играехме, докато станеше време Уоли да вечеря. Обикновено канеха на вечеря и мен. Когато идваше време за ядене, аз намирах начин да им дам да разберат, че не бих имал нищо против да остана. Имаше обаче случаи, когато моите маневри не бяха сполучливи и аз неохотно се връщах у дома. Мама винаги се радваше да ме види и ми приготвяше нещо — пържени филийки или едно от дядовите яйца с чаша чай. После ми четеше или пък сядахме заедно до прозореца и тя ме забавляваше, като правеше забележки по адрес на минувачите. Измисляше всевъзможни истории за тях. Ако минаваше млад човек с жива, енергична походка, тя казваше: „Виж мистър Хопендскоч^[6]. Той отива да заложи на конните състезания. Ако днес има късмет, ще купи от вехтошарите един тандем за себе си и за приятелката си.“

После бавно минаваше човек, който си влачеше краката: „Хм, този се връща в къщи, където го очаква вечеря с яхния от пащърнак, която той мрази.“

След това минаваше някой с израз на превъзходство: „Виж един изтънчен млад мъж, но в момента го безпокои дупката на дъното на панталоните му.“

После под прозореца бързо минаваше някой друг: „Този джентълмен току-що е взел очистително.“ И тя продължаваше все в този дух, като ме разсмиваше до сълзи.

Измина още една седмица, а от Сидни нямахме никаква вест. Ако не бях толкова млад и по-добре съзнавах безпокойството на мама, може би щях да разбера какво ни предстоеше. Може би щях да забележа, че вече няколко дни наред тя седеше апатична, не се погрижваше да разтреби стаята и бе станала необичайно мълчалива. Щях да се обезпокоя, когато фирмата, която произвеждаше блузи, започна да открива недостатъци в работата на мама и престана да й възлага нова работа, когато отнесоха шевната й машина, защото бяхме изостанали в плащането на месечните вноски, или пък когато изведнъж спрях да получавам петте шилинга, които печелех от уроците по танц; щях да забележа, че към всичко това мама си оставаше равнодушна и апатична.

Мисиз Макарти внезапно почина. Тя боледуваше от известно време и здравето й бързо се влоши, докато тя накрая си отиде. Изведнъж в главата ми нахлу мисълта: колко хубаво би било, ако мистър Макарти се оженеше за мама. Уоли и аз бяхме такива добри приятели! И после това би било идеалното разрешение на всички мамини затруднения.

Скоро след погребението аз заговорих на мама по този въпрос:

— Трябва да направиш всички възможно да се виждаш по-често с мистър Макарти. Обзалагам се, че той би поискал да се ожени за теб.

Мама се усмихна тъжно:

— Остави на бедния човек време да си отдъхне — каза тя.

— Ако се облечеш, както трябва, и станеш така привлекателна, както беше едно време, той ще се ожени за теб. Но ти не правиш никакво усилие; само седиш в тази мръсна стая и имаш ужасен вид.

Бедната мама. Колко съжалявам за тези думи. Аз въобще не съзнавах, че тя беше отслабнала от недояждане. Но на следния ден с някакво свръхчовешко усилие мама беше разтребила стаята.

Току-що беше започнала лятната ваканция и аз реших да отида по-рано у Макартови — бях готов да направя всичко, само и само да се измъкна от мизерията на нашата мансарда. Поканиха ме да остана на обяд, но някаква интуиция ми подсказваше, че трябва да се върна вкъщи при мама. Когато стигнах до Паунъл теръс, на вратата ме спряха съседски деца.

— Майка ти се побърка — каза едно малко момченце.

Думите ме шибнаха като плесник.

— Какво искаш да кажеш? — измърморих аз.

— Вярно е — обади се друго дете. — Тя тръгна да чука по вратите на всички къщи и да раздава бучки въглища, като казваше, че това били подаръци за рождените дни на децата. Питай мама.

Без да слушам повече, аз изтичах по пътечката през отворената врата на къщата и прескачайки стъпалата, отворих вратата на нашата стая. Спрях се за момент, за да си поема дъх, втренчил поглед в мама. Беше летен следобед и атмосферата беше душна и потискаща. Мама, както обикновено, седеше до прозореца. Тя бавно се обърна и ме погледна с бледо и измъчено лице.

— Мамо! — почти изкрещях аз.

— Какво има? — равнодушно попита тя.

Тогава аз изтичах при нея, паднах на колене, зарових лице в скута й и избухнах в неудържим плач.

— Хайде, хайде — нежно каза тя, разрошвайки косите ми. — Какво се е случило?

— Ти не си добре — изхълцах аз.

— Разбира се, че съм добре — успокои ме тя.

Изглеждаше странно разсеяна и загрижена.

— Не! Не! Казват, че си обикаляла по всички къщи и… — не можах да довърша и продължих да хълцам.

— Търсех Сидни — със слаб глас каза тя. — Те го крият от мен.

Тогава разбрах, че това, което децата ми бяха казали, беше вярно.

— О, мамо, не говори така! Недей! Недей! — изхълцах аз. — Сега ще повикам лекар.

Рошейки косите ми, тя продължи:

— Макартови знаят къде е, но го крият от мен.

— Мамо, моля те, нека потърся лекар! — извиках аз. Станах и тръгнах към вратата.

Тя ме погледна с мъчителен израз на лицето.

— Къде отиваш?

— Да намеря лекар. Няма да се бавя много.

Не ми отвърна нищо, но ме изгледа загрижено. Аз бързо изтичах надолу по стълбите при хазяйката:

— Трябва веднага да повикам лекар. Мама не е добре.

— Вече пратихме за лекар — отвърна хазяйката.

Кварталният лекар беше стар и свадлив човек и след като чу разказа на хазяйката, който не се различаваше от онова, което ми бяха казали децата, той прегледа мама повърхностно.

— Побъркала се е — каза той. — Пратете я в болницата.

Лекарят написа една бележка; в нея между другото се казваше, че тя страда от недояждане, и той ми обясни какво значи това.

— Там ще е по-добре и ще се храни, както трябва — опита се да ме успокои хазяйката.

Тя ми помогна да съберем дрехите на мама и да я облечем. Мама беше послушна като дете; беше толкова слаба, че волята й сякаш я беше напуснала. Когато излизахме от къщи, съседите и дечурлигата се бяха насъбрали около входната врата и ни гледаха с ужас.

Болницата беше на около миля от къщи. Докато вървяхме нататък, мама залиташе от слабост като пияна, олюляваше се наляво и надясно, а аз я подкрепях. Замръзналото следобедно слънце сякаш безмилостно разкриваше цялата ни трагедия. Хората, които минаваха покрай нас, сигурно са си мислили, че мама е пияна, но за мен те бяха само призраци в някакъв сън. Тя нито веднъж не проговори, но, изглежда, разбираше къде отиваме и й се искаше по-скоро да стигнем там. По пътя аз се опитвах да й вдъхна увереност, но тя само се усмихваше, тъй като беше прекалено слаба, за да може да говори.

Когато най-сетне стигнахме в болницата, с нея се зае един млад лекар. Като прочете бележката, той вежливо каза:

— Хайде, мисис Чаплин, елате с мен.

Тя послушно се подчини. Но когато сестрите я отвеждаха, внезапно се извърна с болезненото съзнание, че ме оставя.

— Утре ще се видим — с престорена веселост й казах аз.

Те я отвеждаха, а тя през цялото време загрижено гледаше към мен. Когато се изгуби от погледа ми, лекарят каза:

— А какво ще стане с теб, млади момко?

Тъй като ми бяха дошли до гуша училищата в приютите за бедни, аз учтиво му отговорих:

— О, аз ще отида да живея при леля.

Докато се връщах от болницата към къщи, единственото чувство, което изпитвах, беше чувството на вцепеняваща тъга. И все пак изпитвах и известно облекчение, защото знаех, че мама ще се чувствува по-добре в болницата, отколкото ако седи сама в мрачната стая, без да има какво да яде. Но никога няма да забравя сърцераздирателния поглед, който тя ми отправи, когато я отвеждаха. Мислех си за милото й държане, за нейната веселост, нежност и любов; мислех си за тази изтощена дребна фигура, която вървеше по улицата с уморен и загрижен вид, докато не ме видеше да тичам към нея; спомних си как изражението й веднага се променяше и как се усмихваше, когато жадно започвах да ровя в книжната кесия, в която винаги ни носеше онези малки сладкиши. Дори и тази сутрин тя беше запазила няколко бонбона, които ми даде, докато ридаех на скута й.

Не се прибрах веднага в къщи — не можех. Тръгнах по посока на пазара в Нюингтън бътс и гледах по витрините до късно следобед. Когато се върнах в мансардата, тя изглеждаше укорително празна. На един стол имаше корито, наполовина пълно с вода. В него бяха накиснати две от моите ризи и един комбинезон на мама. Започнах да тършувам: в долапа нямаше нищо за ядене, с изключение на едно полупразно пакетче чай. На лавицата над камината открих портмонето й, в което намерих три монети от по половин пени, няколко ключа и разписки за заложени предмети. На ъгъла на масата още стояха бонбоните, които мама ми беше дала. Нервите ми не издържаха и аз отново се разплаках.

Изтощен от всички тези вълнения, през нощта спах дълбоко. Сутринта се събудих с някакво потискащо чувство на празнота; лъчите на слънцето по пода сякаш още по-силно напомняха за отсъствието на мама. По-късно дойде хазяйката и ми каза, че мога да остана в стаята, докато я даде на нов наемател, и че ако ми се прияде, тя ще ми даде храна. Благодарих й и казах, че Сидни ще плати всичките ни дългове, когато се върне. Но бях прекалено срамежлив, за да я помоля за храна.

На другия ден не отидох да видя мама, както й бях обещал. Не можех; това съвсем щеше да ме разстрои. Но хазяйката се беше срещнала с лекаря, който й казал, че мама вече била преместена в лудницата в Кейн хил. Тази тъжна новина ме освободи от угризенията на съвестта ми, тъй като Кейн хил се намираше на двадесет мили и аз нямах нито начин, нито средства да отида там. Сидни скоро щеше да се върне и тогава щяхме да я посетим заедно. През първите няколко дни не срещнах, нито пък се обадих на някой познат.

Измъквах се рано сутринта и по цял ден не се връщах в къщи. Винаги успявах да намеря нещо за ядене, а когато някой път пропуснех яденето, това не беше чак толкова страшно. Една сутрин хазяйката ме спипа точно когато се промъквах надолу по стълбите и ме попита дали съм закусил. Аз поклатих глава. „Тогава ела!“ — с обичайния си грубоват тон каза тя.

Аз отбягвах Макартови, защото не исках да разберат какво е станало с мен. Странех от всички като беглец.

 

 

Беше изминала седмица, откакто бяха отвели мама, и аз водех едно несигурно съществуване, за което не съжалявах, но и не харесвах. Най-голямата ми грижа беше хазяйката, защото ако Сидни не се върнеше, тя рано или късно трябваше да съобщи за мен на енорийските власти и тогава отново щяха да ме пратят в училището в Хенуел. Затова избягвах да я срещам, понякога дори спях навън.

Сприятелих се с двама дървари: те работеха в една конюшня зад Кенингтън роуд — изпаднали хора, които се трудеха непосилно от сутрин до вечер и си говореха тихо, почти шепнешком; по цял ден режеха и цепеха дърва и ги правеха на връзки за по половин пени. Аз висях около отворената врата и ги наблюдавах. Те вземаха дърво, дебело един фут, и го разцепваха на парчета, дебели един инч, после разцепваха тези парчета на трески. Цепеха дървата така бързо, че това ме удивяваше: работата ми се стори привлекателна. Скоро започнах да им помагам. Те купуваха дървения си материал от предприемачи, които събаряха сгради, превозваха го до бараката и го складираха, което им отнемаше поне един ден, после още един ден режеха дървения материал с трион, а на третия ден го цепеха на трески. В петък и събота продаваха треските за подпалки. Но продажбата им не ме интересуваше; много по-приятно беше да работим заедно в бараката.

Те бяха приветливи, тихи, около четиридесетгодишни мъже, но изглеждаха и се държаха като много по-възрастни. Шефът (така го наричахме) имаше червен нос на диабетик и всичките му горни зъби бяха изпадали, с изключение на един-единствен кучешки зъб. Въпреки това в лицето му имаше нещо нежно и мило. Когато се усмихваше, изражението му ставаше смешно, защото единственият му зъб като по чудо щръкваше. Когато не достигаше една чаша за чай, той вземаше празно бурканче от мляко, изплакваше го и ухилено питаше: „Това ще стане ли?“ Другият мъж, макар и приятен, беше тих, с бледо лице, с дебели устни и говореше бавно. Към един часа шефът поглеждаше към мен и питаше:

— Ял ли си някога миш-маш с кори от сирене?

— Много пъти сме яли — отвърнах аз.

След това се ухилваше, даваше ми два пенса и аз отивах при бакалина Еш на ъгъла; той ме обичаше и винаги ми даваше малко повечко за парите, които му плащах, и купувах кори от сирене и хляб за по едно пени. След като измивахме и изстъргвахме корите, прибавяхме вода, малко сол и пипер. Понякога шефът слагаше в гозбата късче сланина и резенчета лук и всичко това, придружено от чаша горещ чай, беше много апетитно ястие.

Макар че не бяхме говорили за заплащане, в края на седмицата шефът ми даде шест пенса, което приятно ме изненада.

Джо, човекът с бледото лице, имаше припадъци и шефът гореше хартия под носа му, за да го свести. Понякога по устните му се появяваше пяна и той прехапваше езика си, а когато се съвземеше, гледаше тъжно и засрамено.

Дърварите работеха от седем часа сутринта до седем часа вечерта, понякога и до по-късно, и на мен винаги ми ставаше мъчно, когато затваряха бараката и си отиваха вкъщи. Една вечер шефът реши да ни купи билети от по два пенса в галерията на мюзикхола в Южен Лондон. Ние с Джо вече се бяхме измили и изчистили и го чакахме. Бях много възбуден, защото тази седмица там играеха комедията „Ранни птици“ на Фред Карно — трупата, в която няколко години след това се включих. Джо се беше облегнал на една стена в глухата уличка и аз стоех срещу него, ентусиазиран и развълнуван, когато той изведнъж изрева и се плъзна настрани по стената в един от своите припадъци. Възбудата от това, което му предстоеше, се беше оказала прекалено силна за него. Шефът искаше да остане и се грижи за него, но Джо настоя да отидем без него, като ни уверяваше, че на сутринта щял да се оправи.

Училището ми се струваше някакво чудовище, което никога не ме оставяше на мира. От време на време дърварите ме питаха за това и аз се чувствувах малко неловко, когато ваканцията свърши. За да избягна подозрението им, започнах да отивам при тях едва след четири и половина часа, когато занятията в училището свършваха. Но денят, прекаран сред блясъка на улиците, които ме гледаха с укор, докато чаках да стане четири и половина часа, за да се върна в моето тихо убежище при дърварите, беше дълъг и аз се чувствувах много самотен.

Една вечер, когато тихичко се промъквах към стаята си, за да си легна, хазяйката ме извика. Тя беше стояла будна, за да ме дочака. Беше много възбудена и ми подаде телеграма, в която се казваше: „Пристигам утре десет часа сутринта, гара Ватерло. Целувки Сидни.“

Когато отидох да го посрещна на гарата, видът ми не беше особено внушителен. Дрехите ми бяха мръсни и изпокъсани, обувките ми зееха, а хастарът на каскета ми се подаваше подобно на комбинезон под роклята на жена. Освен това бях си мил лицето само на чешмата при дърварите, за да не влача кофа с вода по стълбището, и то покрай кухнята на хазяйката. Когато посрещнах Сидни, ушите и вратът ми бяха черни.

Оглеждайки ме, той попита:

— Какво се е случило?

Казах му без заобикалки:

— Мама полудя и се наложи да я изпратим в болница.

Лицето му се помрачи, но той се овладя:

— Къде живееш сега?

— На същото място — Паунъл теръс.

Той отиде да се погрижи за багажа си. Забелязах, че изглеждаше блед и отслабнал. Повика кола и носачите натовариха на покрива багажа му, в който имаше и каса банани!

— Това наше ли е? — жадно попитах аз.

Той кимна с глава:

— Още са зелени; ще трябва да почакаме ден-два, преди да можем да ги ядем.

На път за къщи започна да ме разпитва за мама. Бях прекалено развълнуван, за да му разкажа свързано цялата история, но той доби известна представа за нея. След това ми каза, че го оставили на лечение в една болница в Кейптаун и че на връщане бил спечелил двадесет лири, които възнамерявал да даде на мама. Получил ги от войниците, като устройвал томболи и лотарии.

Разказа ми и за плановете си. Имал намерение да се откаже от морето и да стане актьор. По негова преценка парите щели да ни стигнат за двадесет седмици, през което време щял да търси работа в театъра.

Пристигането ни с кола и с касата банани направи впечатление както на съседите, така и на хазяйката. Тя разказа на Сидни за мама, без да се впуска в болезнени подробности.

Същия ден Сидни отиде да пазарува и ми купи нови дрехи, а вечерта, добре облечени от главата до петите, седяхме в партера на мюзикхола в Южен Лондон. По време на представлението Сидни непрестанно повтаряше:

— Помисли си само какво би означавала тази вечер за мама.

Същата седмица отидохме в Кейн хил да я видим. Докато седяхме в стаята за посещения, болезненото чакане стана почти непоносимо. Спомням си как се завъртяха ключовете и мама влезе в стаята. Тя беше бледа, устните й бяха посинели и въпреки че ни позна, не се зарадва особено: предишната й жизненост беше изчезнала. Придружаваше я една сестра, безобидна словоохотлива жена, която стоеше при нас и непрекъснато говореше:

— Жалко, че дойдохте в такъв момент — каза тя, — защото днес не сме съвсем на себе си, нали, миличка?

Мама учтиво я погледна и леко се усмихна, като че ли чакаше тя да си тръгне.

— Трябва да дойдете друг път, когато сме малко по-добре — прибави сестрата.

Тя най-сетне излезе и ние останахме сами. Макар че Сидни се опита да развесели мама, като й разказа за късмета си, за парите, които беше спечелил, и за причините, поради които бе отсъствувал така дълго, мама само седеше и го слушаше, кимайки с глава с отвлечен и загрижен вид. Казах й, че скоро ще се оправи.

— Разбира се — тъжно каза тя. — Аз щях да съм добре, ако ми беше дал чаша чай оня следобед.

По-късно лекарят каза на Сидни, че душевното й състояние несъмнено е нарушено поради недояждане, че тя се нуждае от добри лекарски грижи и че макар от време на време да има моменти на прояснение, ще минат месеци, преди да може да се съвземе напълно. Дни наред ме преследваше нейната забележка: „Щях да съм добре, ако ми беше дал чаша чай.“