Чарлз Чаплин
Моята автобиография (15)

XIII

По онова време в студиото идваха много знаменитости: Мелба, Леополд Годовски и Падаревски, Нижински и Павлова.

Падаревски притежаваше голямо обаяние, но в него имаше нещо буржоазно, някакво пресилено достойнство. Той беше внушителен с дългите си коси, строгите си увиснали мустаци и малкото снопче косми под долната му устна, което според мен разкриваше някаква загадъчна суетност. Когато на неговите рецитали смекчаваха светлините в салона, а атмосферата беше тъжна и внушаваше страхопочитание и когато той се готвеше да седне на столчето пред пианото, винаги имах чувството, че някой трябва да го измъкне под него.

По време на войната го срещнах в хотел „Риц“ в Ню Йорк, приветствувах го с ентусиазъм и го попитах дали е дошъл да дава концерти. Той ми отвърна с тържествеността на папа:

— Не давам концерти, когато служа на моята родина.

Падаревски стана министър-председател на Полша, но аз бях на мнението на Клемансо, който по време на едно заседание за злополучния Версайски договор му заявил:

— Как е възможно такъв надарен артист като вас да падне толкова ниско, че да стане политик?

За разлика от него Леополд Годовски, един още по-голям пианист, беше скромен и духовит, дребен човек с усмихнато кръгло лице. След концерта си в Лос Анжелос той нае там една къща и аз доста често му отивах на гости. В неделя имах привилегията да го слушам как се упражнява и да наблюдавам изключителната лекота и техника на неговите извънредно малки ръце.

Нижински също дойде в студиото с трупата на Руския балет. Той беше сериозен, красив мъж с изпъкнали скули и тъжни очи и приличаше на монах, облечен в светско облекло. Тогава ние снимахме „Лечението“. Седнал зад камерата, той ме наблюдаваше, докато снимах един епизод, който аз смятах за смешен, без нито веднъж да се усмихне. Макар че другите зрители се смееха, Нижински седеше и придобиваше все по-тъжен и по-тъжен вид. На тръгване той ми стисна ръка и с глухия си глас ми каза колко много харесал моята работа и ме попита дали може да дойде пак.

— Естествено — казах аз.

Два дни той редовно сядаше там и мрачно ме наблюдаваше. Последния ден наредих на оператора да не зарежда камерата, чувствувах, че тъжното присъствие на Нижински ще провали усилията ми да бъда смешен. Независимо от това в края на всеки ден той ми правеше комплименти:

— Вашата комедия е балет, а вие сте танцьор — каза ми той.

Още не бях гледал нито Руския, нито какъвто и да било друг балет. Но в края на седмицата бях поканен на матинето.

В театъра ме посрещна Дягилев — извънредно жизнен и ентусиазиран човек. Той се извини, че тоя ден не представят балета, който според него най-много би ми харесал.

— Жалко, че не е „Следобедът на един фавн“ — каза той. — Мисля, че той би ви допаднал. — После бързо се обърна към своя режисьор. — Кажете на Нижински, че след антракта ще представим „Фавна“ за Шарло.

Първият балет беше „Шехерезада“. Аз го възприех по-скоро отрицателно. Имаше твърде много игра и твърде малко танц, а музиката на Римски-Корсаков според мен се повтаряше. Следващият балет обаче беше „Pas de deux“ с Нижински. Още от момента, в който той се появи на сцената, бях като наелектризиран. В света съм срещал малко гении и Нижински беше един от тях. Той хипнотизираше публиката, приличаше на бог, а мрачният му вид разкриваше настроения от други светове; всяко негово движение беше поезия, всеки скок — полет към някаква странна фантазия.

Помолих Дягилев да ме заведе в съблекалнята му по време на антракта. Не намирах думи. Човек не може с жестове и думи да изрази възхищението си от едно велико изкуство. В съблекалнята му седях мълчалив и наблюдавах странното му лице в огледалото, докато той се гримираше за „Фавна“, поставяйки зелени кръгове на бузите си. Той неловко се опита да поведе разговор; задаваше за филмите ми неуместни въпроси, на които можех да отговоря само с едносрични думи. Звънецът оповести края на антракта и аз предложих да се върна на мястото си в залата.

— Не, не, не още — каза той.

На вратата се потропа:

— Г-н Нижински, увертюрата свърши.

Започнах да проявявам загриженост.

— Няма значение — отвърна той. — Има колкото искате време.

Бях слисан и не можех да разбера защо се държи по този начин:

— Не смятате ли, че е по-добре да си тръгвам?

— Не, нека изсвирят още една увертюра.

Най-сетне самият Дягилев нахлу в съблекалнята:

— Хайде! Хайде! Публиката ръкопляска.

— Нека да почака, тук ми е по-интересно — каза Нижински и започна да ми задава нови банални въпроси.

Аз се почувствувах неловко:

— Наистина време е да се върна на мястото си — казах аз.

Никой никога не е достигал Нижински в „Следобедът на един фавн“. Мистичният свят, който той създаваше, невидимата трагика, която се таеше в сенките на пасторалната красота, докато той се движеше сред нейната тайнственост като бог на страстната тъга — всичко това той предаваше с няколко прости жеста, които изпълняваше без видимо усилие.

Шест месеца по-късно Нижински полудя. Симптоми за това имаше още онзи следобед в неговата съблекалня, когато той караше публиката да чака. Бях свидетел на момента, в който един чувствителен дух започваше да се отдалечава от бруталния, разкъсван от войната свят, за да тръгне към един друг свят — света на своите мечти.

Възвишеното е рядкост във всяко призвание или изкуство. А Павлова бе една от малкото артистки, които го притежаваха. Тя винаги ме разчувстваше дълбоко. Нейното изкуство, макар и блестящо, излъчваше някаква бледа светлина и беше нежно като листенцето на бяла роза. Докато тя танцуваше, всяко нейно движение се намираше в центъра на тежестта. В момента, в който тя се появяваше на сцената, независимо от това, колко весела и привлекателна изглеждаше, ми се искаше да заплача, защото тя беше олицетворение на трагедията на съвършенството.

С „Пав“, както я наричаха приятелите й, се запознах в Холивуд, когато снимаше филм в студията на „Юнивърсъл“, и ние станахме много добри приятели. Истинска трагедия е, че бързият ритъм на немия филм не успя да улови лиризма на нейния танц и поради това нейното велико изкуство бе изгубено за света.

Веднъж руското консулство даде в нейна чест вечеря, на която присъствувах и аз. Това беше международен прием, и то доста тържествен. По време на вечерята имаше много тостове и речи, едни от тях на френски, други на руски. Мисля, че бях единственият англичанин, поканен да говори. Преди обаче да дойде моят ред, един професор направи на руски език блестяща възхвала на изкуството на Павлова. По едно време професорът избухна в сълзи, после се приближи до Павлова и жарко я целуна. Знаех, че след всичко това всяко усилие от моя страна ще изглежда бледо, затова станах и заявих, че тъй като английският ми език е съвсем недостатъчен да изрази величието на изкуството на Павлова, ще говоря на китайски. Започнах да говоря на някакъв невъобразим китайски жаргон, стигайки подобно на професора до кресчендо, и завърших речта си, като започнах да целувам Павлова още по-жарко, отколкото професорът, после взех една салфетка и я поставих върху главите на двама ни, като не преставах да я целувам. Присъствуващите избухнаха в смях и с тържествеността на вечерята се свърши.

Сара Бернар играеше във водевилния театър „Орфиъм“. Естествено тя вече беше много възрастна, към края на кариерата си, и не мога да направя вярна преценка на нейната игра. Но когато в Лос Анжелос дойде Дузе, дори възрастта и приближаващият край не можеха да засенчат блясъка на нейния гений. Тя бе придружена от отлична италианска трупа. Преди тя да се появи, един красив млад актьор изпълни прекрасно ролята си и великолепно овладя центъра на сцената. Как би могла Дузе да надмине забележителното изпълнение на този млад човек? — питах се аз.

После от крайната лява страна на сцената през една арка дискретно се появи Дузе. Тя се спря зад кошничка с бели хризантеми, поставена на рояла, и тихичко започна да ги пренарежда. Из залата се понесе шепот и вниманието ми веднага изостави младия актьор и се съсредоточи върху Дузе. Тя не погледна нито към младия актьор, нито към когото и да било от другите артисти, а продължи спокойно да подрежда букета, прибавяйки и други цветя, които беше донесла със себе си. Когато свърши, тя бавно прекоси по диагонал сцената, седна в едно кресло край камината и се загледа в огъня. Веднъж и само веднъж тя погледна към младия човек — и в този поглед бе събрана цялата мъдрост и болка на човечеството. След това тя продължи да слуша и да грее на огъня ръцете си — такива красиви, чувствителни ръце.

Когато той свърши страстната си тирада, тя заговори спокойно, без да вдига очи от огъня. В изпълнението й нямаше обичайното театралничене; гласът й излизаше от жарта на една трагична страст. Не разбирах нито дума, но чувствувах, че пред мен е най-великата актриса, която бях виждал в живота си.

 

 

Констънс Колиър, примадоната в трупата на сър Хърбърт Бийрбом Трий, бе ангажирана от филмовата компания „Трайенгъл“ да играе леди Макбет като партньорка на сър Хърбърт. Като момче я бях гледал много пъти от галерията на Кралския театър и се бях възхищавал от забележителното й изпълнение във „Вечният град“ и в ролята на Ненси в „Оливър Туист“. Затова, когато получих на масата си в кафенето на Ливай бележка, че мис Колиър би желала да се запознае с мен и пита дали бих се съгласил да отида на нейната маса, аз приех с голямо удоволствие. След тази среща ние станахме приятели за цял живот. Тя беше добра душа, която излъчваше топлина и жажда за живот. Правеше й удоволствие да сближава хората. Искаше да ме запознае със сър Хърбърт и с един млад човек на име Дъглас Фербанкс, с когото според нея сме имали нещо много общо.

Мисля, че сър Хърбърт беше доайенът на английския театър и един от най-фините актьори, които завладяват не само разума, но и чувствата ти. Неговият Фейгин в „Оливър Туист“ беше едновременно смешен и отвратителен. С малки усилия той успяваше да създаде напрежение, което беше почти непоносимо. Достатъчно беше с вилицата за печене само лекичко да докосне хитреца Джон Докинз, за да предизвика ужас. Трий винаги блестящо се вживяваше в ролята си. Смешният Свенгали беше един пример за това; той караше публиката да вярва в този абсурден герой и му придаваше не само хумор, но и поезия. Критиците твърдяха, че Трий не преставал да маниерничи; това беше вярно, но той ефектно използваше своето маниерничене. Играта му беше изключително съвременна. В „Юлий Цезар“ интерпретацията му беше интелектуална. В ролята на Марк Антоний в сцената на погребението, вместо да държи реч пред тълпата с обичайната страст, той говореше безразлично над главите на хората с цинизъм и подчертано презрение.

 

 

Като четиринадесетгодишно момче бях гледал Трий в много от неговите големи роли, така че когато Констънс уреди една малка вечеря за сър Хърбърт, дъщеря му Айрис и мен, аз бях действително развълнуван. Уговорихме да се срещнем в апартамента на Трий в хотел „Александрия“. Аз нарочно закъснях с надеждата, че Констънс вече ще бъде там, за да размрази атмосферата, но когато сър Хърбърт ме въведе в апартамента си, той беше сам с изключение на режисьора на неговите филми Джон Емърсън.

— Заповядайте, Чаплин — каза сър Хърбърт. — Толкова много съм чувал за вас от Констънс!

Като ме представи на Емърсън, той обясни, че уточнявали някои сцени от „Макбет“. Емърсън скоро си отиде и аз изведнъж се вкамених от смущение.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза сър Хърбърт, сядайки в един фотьойл срещу мен. — Обмисляхме един ефект за сцената с вещиците.

— О-о-о! — заекнах аз.

— Мисля, че ще бъде доста интересно, ако провесим прозрачна материя върху балони и ги пуснем да се носят във въздуха по време на цялата сцена. Какво мислите за това?

— О-о-о! Прекрасна идея!

Сър Хърбърт спря и ме погледна:

— Вие имате феноменален успех, нали?

— О, съвсем не! — извинително промърморих аз.

— Но вие сте известен в целия свят! В Англия и Франция войниците дори пеят песнички за вас.

— Така ли? — казах аз, правейки се, че не зная.

Той отново ме погледна — видях на лицето му да се изписват съмнение и известна резервираност. После той стана.

— Констънс закъсня. Ще телефонирам да разбера какво се е случило. Междувременно трябва да се запознаете с дъщеря ми Айрис — прибави той и излезе от стаята.

Отдъхнах си с облекчение, защото си представях някакво дете, с което бих могъл да разговарям на моето собствено равнище за училище и за филми. Но в стаята влезе висока млада жена с дълго цигаре в ръка, която ми каза с нисък, но звучен глас:

— Приятно ми е, мистър Чаплин. Вероятно аз съм единственият човек в света, който още не ви е виждал на екрана.

Усмихнах се и кимнах с глава.

Айрис приличаше на скандинавка, с руса, късо подстригана коса, чип нос и светлосини очи. Тогава тя беше осемнадесетгодишна и много привлекателна, с малко интелигентски вид в стила на Мейфеър^[1]; на петнадесетгодишна възраст бе публикувала сборник стихове.

— Констънс говори така много за вас — каза тя.

Аз пак се усмихнах и кимнах с глава.

Най-сетне сър Хърбърт се върна и съобщи, че Констънс нямало да дойде, понеже се била забавила с проби на костюми, и че ще вечеряме без нея.

Господи! Как ще издържа цялата вечер с тези непознати хора! И докато тази мисъл ме тормозеше, ние мълчаливо излязохме от стаята, мълчаливо взехме асансьора и мълчаливо влязохме в ресторанта и седнахме край една маса, сякаш току-що сме се върнали от погребение.

Бедният сър Хърбърт и Айрис направиха всичко възможно да поддържат разговора. Тя скоро се отказа, облегна се на стола си и започна да оглежда салона. Поне да сервираха по-бързо, защото яденето би могло да облекчи моето ужасно напрежение… Бащата и дъщерята поговориха малко за Южна Франция, Рим и Залцбург — ходил ли съм там? Гледал ли съм някои от постановките на Макс Райнхард?

Аз поклатих глава с извинение.

Трий тогава ме изгледа продължително:

— Трябва да пътувате, знаете ли? — каза той.

Отвърнах, че за това ми остава малко време, и продължих:

— Виждате ли, сър Хърбърт, моят успех беше така внезапен, че даже не ми е оставало време да се приспособя към него. Но когато бях на четиринадесет години, ви гледах в ролите на Свенгали, на Фейгин, на Марк Антоний, на Фалстаф, в някои от тях дори по няколко пъти и оттогава насам вие сте били моят идол. Никога не съм мислил, че можете да съществувате и извън сцената. Вие бяхте легенда. И съм силно развълнуван, че вечерям тази вечер с вас в Лос Анжелос.

Трий се трогна:

— Наистина ли? — не преставаше да повтаря той. — Наистина ли?

От тази вечер ние станахме много добри приятели. Той ми се обаждаше от време на време и ние тримата — Айрис, сър Хърбърт и аз — вечеряхме заедно. Понякога идваше и Констънс, отивахме в ресторанта „Виктор Юго“, размишлявахме над чашите кафе и слушахме сантиментална камерна музика.

 

 

От Констънс бях чувал много за чара и таланта на Дъглас Фербанкс не само като личност, но и като блестящ оратор на банкети. В онези дни аз мразех блестящите млади хора — особено блестящите оратори на банкети. Все пак в неговия дом бе уредена една вечеря.

И Дъглас, и аз разказвахме по свой начин за тази вечер. Преди да отида, аз се извиних на Констънс, че съм неразположен, но тя не искаше и да чуе. Затова реших да се престоря, че имам главоболие, и да си тръгна рано. Фербанкс каза, че и той бил нервен и когато чул звънеца, бързо слязъл в приземието, където имаше билярдна маса, и започнал да играе. Тази нощ между нас започна приятелство, което продължи цял живот.

Неслучайно Дъглас бе спечелил въображението и любовта на публиката. Духът на неговите филми, техният оптимизъм, неизбежният успех на героя извънредно много допадаха на вкуса на американеца, а всъщност и на целия свят. Той притежаваше изключителен магнетизъм и обаяние, както и един истински момчешки ентусиазъм, който предаваше на публиката. Когато го опознах по-отблизо, разбрах, че той те обезоръжава със своята честност, тъй като признаваше, че му се харесва да бъде сноб и че го привличат успелите в живота хора.

Макар и самият Дъг да беше извънредно популярен, той щедро хвалеше таланта на другите и говореше скромно за своя собствен талант. Той често казваше, че Мери Пикфорд и аз сме били гениални, докато той притежавал само незначителен талант. Това, разбира се, не беше вярно: Дъглас беше творец и правеше нещата със замах.

За „Робин Худ“ той изгради декори върху площ от десет акра и замък с огромни крепостни стени и подвижни мостове — далеч по-голям от всеки замък, който някога е съществувал. С голяма гордост Дъглас ми показа огромния подвижен мост.

— Великолепно е — казах аз. — Какво прекрасно начало за една от моите комедии; мостът се спуска, аз изпъждам котката и излизам да прибера бутилката с мляко.

Той имаше най-разнообразни приятели, от каубои до крале, у всеки от които откриваше интересни качества. Приятелят му Чарли Мак, каубой, лекомислен и словоохотлив човек, много забавляваше Дъглас. Докато вечеряхме, Чарли се появяваше на вратата и казваше:

— Хубаво жилище си имаш, Дъг. — После оглеждаше трапезарията: — Само че е много просторно и е трудно човек да плюне от масата направо в камината. — След това клякаше и ни разказваше как жена му искала „раз-вод“ поради „жес-с-то-кост“. — Господин съдия, казвам аз, в малкото пръстче на тази жена има повече „жес-с-то-кост“, отколкото в цялото ми тяло. Не съм срещал досега мадама, която по-добре да борави с пистолета от нея. Тя толкова често ме кара да подскачам и да се крия зад старото ни дърво в двора и то е така надупчено, че можеш да виждаш през него! — Имах чувството, че Чарли репетираше шутовските си номера, преди да дойде на гости у Дъг.

Къщата на Дъглас преди е била ловджийска хижа — доста грозна двуетажна дървена къща, разположена на един хълм в средата на пустошта. Такива бяха по онова време голите, обрасли с шубраци хълмове на Бевърли. Храсталаците от пелин изпускаха силен кисел мирис, от който ти пресъхваше гърлото, а ноздрите те смъдяха.

По онова време Бевърли Хилс приличаше на изоставен строителен район. Тротоарите се проточваха и изчезваха в пущинака; улични лампи с бели глобуси красяха празните улици; повечето от глобусите липсваха — изпочупени от пияници, връщащи се от крайпътните ханчета.

Дъглас Фербанкс беше първата филмова звезда, която дойде да живее в Бевърли Хилс и често ме канеше да прекарам уикенда си при него. Нощно време от спалнята си слушах воя на койотите, които на глутници нападаха кофите за боклук. Воят им беше странен и напомняше на звънтенето на малки камбанки.

В дома му винаги имаше двама-трима приятели. Том Джерати, автор на сценариите му, бившият олимпийски атлет Карл и един-двама каубои. Том, Дъг и аз бяхме нещо като тримата мускетари.

В неделя сутрин Дъг устройваше хайка; ставахме в тъмно и препускахме на гърба на понита през хълмовете да посрещнем изгрева. Ковбоите завързваха конете, запалваха лагерен огън и приготвяха закуска от кафе, топъл кекс и бекон. Докато наблюдавахме изгрева, Дъг ставаше красноречив, а аз започвах да се шегувам за това, че не сме си доотспали и че изгревът заслужава да се наблюдава само в компанията на представител на другия пол. Независимо от това тези ранни утринни разходки бяха романтични. Дъглас е единственият човек, който въобще някога е успявал да ме накара да се кача на кон — въпреки моите твърдения, че хората са прекалено сантиментални по отношение на това животно и че то е подло, заядливо и тъпо.

По онова време той се беше разделил с първата си жена. Вечер канеше на вечеря приятели, включително и Мери Пикфорд, в която беше безумно влюбен. По отношение на любовта си двамата се държаха като изплашени зайци. Аз ги съветвах да не се женят, а просто да живеят заедно и по този начин да изживеят чувствата си, но те не одобряваха моите малко непривични идеи. Аз така силно се противопоставях на брака им, че когато накрая се ожениха, поканиха на сватбата всичките си приятели с изключение на мен.

През тези дни с Дъглас често се впускахме във философски разговори и аз твърдях, че животът е безполезен; Дъглас смяташе, че животът ни е предопределен и че съдбата ни е от голямо значение. Когато изпадаше в плен на тази мистична възбуда, това обикновено предизвикваше у мен философско-цинична реакция. Спомням си една топла лятна вечер, когато двамата се качихме до върха на голяма водна цистерна, седнахме там и заговорихме сред дивото величие на Бевърли. Звездите блещукаха тайнствено, луната блестеше и аз току-що бях заявил, че животът няма никакъв смисъл.

— Погледни! — разпалено каза Дъглас и обхвана с ръка цялото небе. — Луната! И милиардите звезди! Не може да няма смисъл в цялата тази красота! Тя не може да не осъществява някаква предначертана цел! Сигурно съществува за нещо хубаво и ти и аз сме част от него! — След това той се обърна към мен, обхванат внезапно от вдъхновение. — Защо на теб ти е даден този талант, защо ти е предоставено това прекрасно средство — киното, което стига до милиони хора по света?

— А защо е то предоставено и на Луис Б. Майер и на братята Уорнър^[2]? — попитах аз. И Дъглас се изсмя.

Дъглас беше непоправим романтик. Когато прекарвах уикенда у дома му, понякога в три часа сутринта бях събуждан от дълбок сън, за да видя през сумрака на полянката хавайски оркестър да прави серенада на Мери. Всичко това беше очарователно, но трудно е да се проникнеш от духа на нещо, в което не си лично замесен. Затова пък тези му момчешки прояви го правеха симпатичен.

Дъглас се занимаваше и със спорт и на задната седалка на открития му кадилак стояха овчарски и полицейски кучета. Такива неща много му се нравеха.

Холивуд бързо се превръщаше в Мека на писателите, актьорите и интелектуалците. От всички части на света там идваха прочути писатели: сър Гилбърт Паркър, Уилям Дж. Лок, Рекс Бийч, Йозеф Хергесхаймер, Съмърсет Моъм, Гуверньор Морис, Ибанес, Елинър Глин, Едит Уортън, Кетлийн Норис и много други.

Съмърсет Моъм никога не е работил в Холивуд, макар че неговите разкази се търсеха много. Той обаче остана там няколко седмици, преди да замине за южните морета, където написа прекрасните си разкази. На една вечеря с Дъглас той ни разказа историята на „Седи Томпсън“, която — както ни каза — се основавала на действителна случка и която по-късно бе драматизира на под названието „Дъжд“. Винаги съм смятал „Дъжд“ за образцова пиеса. Преподобният Дейвидсън и жена му са прекрасно разкрити герои — по-интересни от Седи Томпсън. Колко изящно Трий би изпълнил ролята на преподобния Дейвидсън! Той би създал образа на герой, който е едновременно нежен и безпощаден, мазен и ужасяващ.

В тази холивудска среда се издигаше едно третокласно паянтово, наподобяващо хамбар здание, наречено хотел „Холивуд“. То приличаше на слисано селско момиче, получило огромно наследство. Стаите се даваха срещу баснословни наеми само защото пътят от Лос Анжелос до Холивуд бе станал почти непроходим, а тези литературни знаменитости искаха да живеят в близост до студията. Но всички се чувствуваха изгубени, като че ли бяха попаднали на погрешен адрес.

В този хотел Елинър Глин заемаше две спални; една от тях бе превърнала в гостна, като бе направила на възглавниците калъфки от плат в пастелен тон и ги бе разпръснала по леглото, за да прилича на софа. Тук тя посрещаше гостите си.

Запознах се с Елинър, когато тя даде вечеря за десет души. Преди да отидем в ресторанта на хотела, бяхме поканени на коктейл в нейните стаи и аз пристигнах пръв.

— Ах — каза тя и обхвана лицето ми с двете си ръце, гледайки ме втренчено. — Позволете ми да ви разгледам добре. Колко странно! Мислех, че очите ви са кафяви, а те са съвсем сини.

Въпреки че отначало ме смути, аз много я обикнах.

Макар че Елинър бе символ на английската „почтеност“, тя шокира едуардския свят с повестта си „Три седмици“. Героят на повестта Пол, млад англичанин от добро семейство, има любовна история с една кралица — последното й приключение, преди да се омъжи за стария крал. Естествено бебето престолонаследник, което се ражда впоследствие, е син на Пол. Докато чакахме да пристигнат останалите гости, Елинър ме заведе в другата стая, където по стените висяха в рамки снимки на млади английски офицери от Първата световна война. Замахвайки с ръка, тя ги обхвана всички и каза:

— Всеки един от тях е бил моят Пол.

Тя беше страстно привързана към окултните науки. Спомням си, че един следобед Мери Пикфорд се оплака от преумора и безсъние. Намирахме се в спалнята на Мери.

— Покажи ми накъде се намира север! — заповяда Елинър. После леко постави пръст върху челото на Мери и каза: — Сега тя ще заспи дълбоко.

Ние с Дъглас се приближихме на пръсти, за да погледнем Мери, чиито клепки потръпваха. По-късно Мери ни каза, че в продължение на повече от един час трябвало да се преструва на заспала, защото Елинър останала в стаята и я наблюдавала.

Творчеството на Елинър минаваше за сензационно, но едва ли някой е гледал по-сериозно на това, което пише. Нейните представи за любовта във филмите бяха момичешки и наивни. Героините й галеха с клепачи бузите на своите любими или чезнеха, изтегнати върху тигрови кожи.

В трилогията, която тя написа за Холивуд, дължината на времето постоянно намаляваше: първият й филм се наричаше „Трите седмици“, вторият — „Неговият час“, третият — „Нейният миг“. В „Нейният миг“ имаше страшно заплетени епизоди. Във филма се говореше за една уважаема леди — чиято роля се изпълняваше от Глория Суонсън, — която трябва да се омъжи за човек, когото не обича. Тя се намира сред тропически джунгли. Един ден отива сама на езда и понеже се интересува от ботаника, слиза от коня си да разгледа едно рядко цвете. Когато се навежда към него, отровна змия я ухапва точно по гърдите. Глория притиска гърдите си и започва да крещи; виковете й чува човекът, когото тя истински обича и който по една случайност минава наблизо. Това е красивият Томи Миън. Той бързо изскача от джунглата.

— Какво се е случило?

Тя посочва към отровното влечуго:

— Ухапа ме!

— Къде?

Тя посочва гръдта си.

— Това е най-смъртоносната пепелянка! — казва Томи, като, разбира се, има предвид змията. — Бързо, трябва да се направи нещо! Нямаме и минутка за губене!

Те се намират на десетки мили от най-близкия лекар, а не може да се приложи и обикновеното за случая средство — около ухапаната част на тялото да се увие носна кърпичка, за да се спре кръвообращението. Внезапно той я взема на ръце, разкъсва блузата й, разголва блестящо белите й рамене, след това обръща гръб към вулгарния поглед на камерата, навежда се над нея и с устните си изсмуква отровата и я изплюва. В резултат на тази устна операция тя се омъжва за него.