Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Чаплин

Заглавие: Моята автобиография

Преводач: Веселин Измирлиев

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: Наука и изкуство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: автобиография

Националност: английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: октомври 1986 г.

Редактор: на първото издание Николай попов

Художествен редактор: Лиляна Радева

Технически редактор: Теменужка Хаджииванова

Художник: Богдан Мавродинов; Жеко Алексиев

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5616

История

  1. — Добавяне

XII

Самотата е отблъскваща. Около нея има някаква атмосфера на тъга, тя нито привлича, нито предизвиква интерес у когото и да било; човек дори малко се срамува от нея. В по-голяма или по-малка степен всички хора изживяват такива чувства. Моята самота обаче беше ужасяваща, защото имах всичко необходимо, за да си създам приятели; бях млад, богат и знаменит и въпреки това се скитах сам из Ню Йорк и се чувствувах неловко. Спомням си, че внезапно, докато се разхождах по Петото авеню, срещнах красивата английска вариететна звезда Джоузи Колинс.

— А! — съчувствено каза тя. — Какво правите тук съвсем сам?

Имах чувството, че са ме заловили в момент, когато извършвам някакво дребно престъпление. Усмихнах се и отвърнах, че точно отивам да обядвам с приятели; много ми се искаше да й кажа истината — че съм самотен и че би ми било приятно да я поканя на обед, но моята свенливост ми попречи.

Същия следобед, докато се разхождах край операта „Метрополитън“, срещнах Морис Гетс, зет на Дейвид Беласкоу. С Морис се бях запознал в Лос Анжелос. Той беше започнал като „спекулант с билети“ — бизнес, който процъфтяваше, когато за пръв път пристигнах в Ню Йорк. (Това беше човек, който закупуваше най-добрите места в залата, заставаше пред театъра и ги препродаваше с печалба.) Морис направи метеорична кариера като театрален директор, чиято кулминационна точка бе изключителното представление „Чудото“, режисирано от Макс Райнхард. Морис — славянски тип с бледо лице, едри като бъбреци очи, голяма уста и дебели устни — напомняше грубо издание на Оскар Уайлд. Той беше емоционална натура и когато говореше, струваше ти се, че те заплашва.

— Къде по дяволите се бяхте дянали? — и преди да успея да му отговоря: — Защо по дяволите не ми се обадихте?

Казах му, че просто се разхождам.

— А защо по дяволите! Не трябва да бъдете сам! Къде отивате?

— Никъде — смутено отвърнах аз. — Просто исках да подишам малко чист въздух.

— Хайде с мен! — каза той, обърна ме в посоката, в която отиваше, и ме хвана подръка така силно, че нямаше как да се изплъзна. — Ще ви запозная с истински хора, с такива хора, с които би трябвало да се срещате.

— Къде отиваме? — загрижено попитах аз.

— Ще ви запозная с моя приятел Карузо — каза той.

Протестите ми бяха напразни.

— Днес има матине на „Кармен“ с Карузо и Джерълдин Фарар.

— Но аз…

— Господи, да не би случайно да ви е страх! Карузо е прекрасен човек — непосредствен и човечен като самия вас. Той ще полудее от радост, като го запозная с вас, ще ви нарисува и прочее.

Опитах се да му обясня, че искам да се поразходя и да взема малко чист въздух.

— От това ще имате повече полза, отколкото от чистия въздух!

Той ме повлече през фоайето на „Метрополитън“ и ме замъкна по пътеката в залата към две празни места.

— Седнете тук! — прошепна Гест. — Ще се върна през антракта. — След това тръгна нагоре по пътеката и изчезна.

Бях слушал няколко пъти музиката на „Кармен“, но сега тя ми звучеше необичайно. Погледнах програмата си: да, беше сряда и този ден даваха „Кармен“. Но пееха ария, която също така ми се стори позната и която повече ми приличаше на „Риголето“. Обърках се. Около две минути преди края на действието Гест се плъзна безшумно в креслото до мен.

— Това „Кармен“ ли е? — прошепнах аз.

— Да — отвърна той, — нямате ли програма?

Той я измъкна от ръцете ми:

— Да — прошепна той, — „Матине в сряда, “Кармен" с Карузо и Джерълдин Фарар" — ето вижте!

Пуснаха завесата и той ме изтика през редиците до една странична врата, която водеше към кулисите.

Мъже с плъстени обувки местеха декорите по такъв начин, че аз сякаш все им се изпречвах на пътя. Атмосферата напомняше неспокоен сън. В него се появи висок, мускулест човек, с тържествен и суров вид, заострена брадичка и очи като на хрътка, които се вгледаха в мен отвисоко. Той стоеше загрижен в центъра на сцената, докато около него внасяха и изнасяха декори.

— А как е моят добър приятел синьор Гати-Казаца? — попита Морис Гест, протягайки ръка.

Гати-Казаца я стисна, после махна с ръка и измърмори нещо. Гест се обърна към мен:

— Прав сте, това не било „Кармен“, а „Риголето“. Джерълдин Фарар се обадила в последния момент, че е простинала. — Това е Чарли Чаплин — каза Гест. — Водя го да го запозная с Карузо, може би това ще го развесели. Елате с нас. — Но Гати-Казаца тъжно поклати глава.

— Къде е гримьорната му?

Гати-Казаца повика инспициента:

— Той ще ви покаже.

Инстинктът ми ме предупреждаваше, че не трябва да безпокоим Карузо в такъв момент, и казах това на Гест.

— Не ставайте глупав — отвърна той.

Опипахме пътя си по коридора до гримьорната на Карузо.

— Някой е изключил осветлението — каза инспициентът. — Само минутка, докато намеря ключа.

— Слушайте — каза Гест, — чакат ме хора, трябва да вървя.

— Да не ме оставите? — бързо попитах аз.

— Нищо ви няма.

Преди да успея да му отговоря, той изчезна, оставяйки ме в пълна тъмнина. Инспициентът драсна клечка кибрит.

— Готово — каза той и тихо почука на една врата. Отвътре се обади някой на италиански език.

Моят познат отвърна също на италиански, като последните му думи бяха „Чарли Чаплин!“

Отвътре отново избумтя гласът.

— Слушайте — прошепнах аз — хайде да оставим за друг път.

— Не, не — каза той; сега той вече се чувствуваше призван да изпълни някаква мисия. Вратата се открехна и отвътре някой надникна в тъмнината. Със сериозен тон моят познат обясни кой съм.

— О! — каза гримьорът, после отново затвори вратата. След малко тя пак се отвори. — Влезте, моля!

Моят познат изпадна във възторг от тази малка победа. Когато влязохме, Карузо беше седнал до тоалетката пред едно огледало с гръб към нас и подстригваше мустаците си.

— А, синьоре — радостно каза моят познат. — Много съм щастлив да ви представя филмовия Карузо, мистър Чарли Чаплин.

Карузо кимна в огледалото и продължи да подстригва мустаците си.

Най-после той се изправи и ме огледа, докато стягаше колана си.

— Вие имате голям успех, да? Печелите много пари?

— Да — усмихнах се аз.

— Трябва да сте много щастлив.

— Да, разбира се — казах аз и погледнах инспициента.

— Добре — весело каза той, намеквайки, че е време да си тръгваме.

Аз станах и се усмихнах на Карузо:

— Не искам да изпусна сцената с тореадора.

— Тя е в „Кармен“, а това е „Риголето“ — каза той, раздрусвайки ръката ми.

— О, да, разбира се! Ха-ха!

Бях получил от Ню Йорк толкова, колкото ми беше приятно и възможно при тези обстоятелства, и реших, че е време да го напусна, преди да започнат да ми се втръсват удоволствията на този панаир на суетата. Освен това горях от нетърпение да започна работа по моя договор.

Когато се върнах в Лос Анжелос, отседнах в най-модния хотел в града — хотел „Александрия“ на ъгъла на Пета улица и на Главната улица. Той беше изграден във величествен стил рококо: мраморни колони и кристални полилеи красяха фоайето, в центъра на което се намираше прословутият „килим за един милион долара“ — Меката на всички големи филмови сделки, — наименуван шеговито така и поради многобройните посредници и псевдоимпресарии, които стояха върху него и говореха за астрономически суми.

Независимо от това именно на този килим Ейбрахамсън направи състояние, като продаваше евтино филмите на компанията „Стейт Райт“, които изработваше икономично, наемайки площ в студиите и безработни актьори. Тези филми бяха познати като произведения от „Уличката на бедняците“. Вече починалият Хари Кон, директор на компанията „Кълъмбия“, също е започнал кариерата си в „Уличката на бедняците“.

Ейбрахамсън беше реалист и признаваше, че не се интересува от изкуство, а от пари. Той имаше силен руски акцент и когато режисираше някой филм, крещеше на главната героиня: „Хайде сега влес затнешком“ (той искаше да каже: с гръб към камерата). „А сега застани пред огледалото и се погледни. О-о-о-о! Колко съм красива! А сега помотай се в продължение на двайсет фута.“ (Той искаше да каже тя да импровизира, колкото да се запълнят двадесет фута филмова лента.) Героинята обикновено беше пълногръда млада жена с широко деколте. Той я караше да се обърне с лице към камерата, да се наведе и да завърже връзките на обувките си, да люлее люлка или пък да гали куче. По този начин Ейбрахамсън спечели два милиона долара, след това разумно се оттегли от филмовия бизнес.

„Килимът за един милион долара“ доведе Сид Грауман от Сан Франциско, за да уговори строежа на своите кинотеатри за един милион долара. Със забогатяването на града растеше и състоянието на Сид. Той имаше нюх към ексцентричната реклама и веднъж изплаши Лос Анжелос с две таксита, които се преследваха през града, а мъжете в тях си разменяха изстрели с халосни патрони; на гърбовете на такситата имаше плакати със следния текст: „Гледайте “Подземния свят" в Граумановия театър за един милион долара!"

Той беше новатор и в областта на евтината реклама. Една от фантастичните идеи на Сид бе да кара холивудските звезди да оставят отпечатъци от ръцете и краката си във влажен цимент пред неговия Китайски театър; не зная защо, но те го правеха. Това беше почти толкова голяма чест, колкото и да получиш наградата „Оскар“.

Когато пристигнах в хотел „Александрия“, от канцеларията ми връчиха писмо от прочутата актриса мис Мод Фийли, партньорка на сър Хенри Ървинг и Уилям Джилет; тя ме канеше на вечерята, която даваше в сряда в хотел „Холивуд“ в чест на Павлова. Аз естествено бях възхитен. Макар че не се познавах лично с мис Фийли, из целия Лондон бях виждал нейни снимки и бях поклонник на красотата й.

В деня преди вечерята наредих на секретарката си да й се обади и да попита дали вечерята е неофициална или ще трябва да бъда във вечерно облекло.

— Кой се обажда? — запитала мис Фийли.

— Тук е секретарката на мистър Чаплин; става дума за вашата покана за вечеря в сряда вечер…

Мис Фийли изглеждала ужасена:

— О, моля ви, съвсем неофициална — отвърнала тя.

Мис Фийли ме чакаше на верандата на хотел „Холивуд“. Тя беше все така красива. Почти половин час приказвахме за това-онова и аз започнах да се чудя кога ще пристигнат другите гости.

Най-сетне тя попита:

— Да отидем ли да вечеряме?

За голяма моя изненада видях, че ще вечеряме сами!

Мис Фийли беше не само очарователна жена, но и много резервирана и като я гледах срещу мен на масата, се питах каква ли е причината за този „tête-à-tête“. Закачливи и недостойни мисли минаваха през главата ми, но тя изглеждаше прекалено изискана за моите непристойни предположения. Въпреки това започнах да опипвам терена, за да разбера какво се очаква от мен:

— Наистина е много приятно да вечеряме ей така, сами — възторжено казах аз.

Тя вежливо се усмихна.

— Хайде да се позабавляваме след вечеря — казах аз. — Да отидем в някое нощно заведение или нещо подобно.

На лицето й се появи израз на леко безпокойство и тя се поколеба:

— Съжалявам, но тази вечер трябва да си легна рано, защото утре сутрин започвам репетиции на „Макбет“.

Пипалата ми потръпнаха. Бях напълно объркан. За щастие поднесоха ни първото ястие и известно време ядохме мълчаливо. Нещо не беше в ред и двамата го разбирахме. Мис Фийли се поколеба:

— Опасявам се, че тази вечер ви е много скучно.

— Напротив, много ми е приятно — отвърнах аз.

— Съжалявам, че не бяхте тук преди три месеца на една вечеря, която дадох в чест на Павлова, защото доколкото зная, тя е ваша приятелка. Но разбрах, че сте в Ню Йорк.

— Извинете — бързо казах аз, извадих писмото на мис Фийли и за пръв път погледнах датата. След това й го подадох.

— Виждате ли — изсмях се аз. — Пристигнал съм с три месеца закъснение!

 

 

През 1910 г. в Лос Анжелос свършваше ерата на пионерите в завоюването на Запада и на магнатите и повечето от тях ме канеха на гости.

Един от тях беше сега вече починалият Уилям А. Кларк, мултимилионер, железопътен магнат и крал на медта, музикант любител; той ежегодно правеше дарения от по 150 000 долара на Филхармоничния симфоничен оркестър, в който той свиреше втора цигулка, седнал сред останалите членове на оркестъра.

Скоти от Долината на смъртта беше чудновата личност; весел пълнобузест човек, който носеше огромна каубойска шапка, червена риза и дочени панталони и всяка вечер харчеше с хиляди долари по баровете и нощните клубове по Спринг стрийт, като организираше приеми, даваше на келнерите бакшиши от по сто долара, след това тайнствено изчезваше, за да се появи след около месец и да даде нов прием; това той прави години наред. Никой не знаеше откъде идват парите му. Някои смятаха, че има тайна златна мина в Долината на смъртта, и се бяха опитвали да го проследят до нея, но той винаги им се изплъзваше и до ден-днешен никой не е научил тайната му. Преди да умре в 1940 г., насред пустинята в Долината на смъртта той построи огромен замък, една фантастична сграда, която му струваше повече от половин милион долара. Сградата още стои там и се руши под слънчевите лъчи.

Мисис Крейни-Гетс от Пасадена притежаваше състояние от четиридесет милиона долара, беше запалена социалистка и плащаше разноските по съдебната защита на много анархисти, социалисти и членове на ИУУ[1].

По онова време Глен Къртис работеше за Сенет, изпълняваше акробатически номера от аероплан и упорито търсеше капитал, за да финансира това, което днес е огромната самолетна компания „Къртис“.

А. П. Джанини притежаваше две малки банки, които впоследствие се превърнаха в една от най-големите финансови институции в САЩ: Американската банка.

Хауърд Хюс беше наследил огромно богатство от баща си, изобретателя на съвременната петролна сонда. Хауърд умножи милионите си, като се впусна в самолетостроителната промишленост; той беше ексцентричен човек, ръководеше големите си промишлени предприятия по телефона от една стая в треторазреден хотел и рядко се появяваше на бял свят. От време на време се занимаваше и с финансирането на филми и постигна значителен успех с филми като „Ангелите на ада“, в който главната роля се изпълняваше от Джийн Херлоу.

В онези дни обичайните ми забавления бяха да гледам всеки петък боксовите мачове на Джек Дойл в театър „Върнън“; да посещавам водевилните представления в театър „Орфиъм“ в понеделник вечер, представленията на трупата на театър „Мороско“ в четвъртък и от време на време да слушам симфоничните концерти в залата на Клюн.

 

 

Атлетическият клуб на Лос Анжелос беше център, където в часа за коктейли се събираше елитът на местното общество и на бизнеса. Това беше нещо като колония на чужда територия.

Из фоайето се въртеше един младеж, който играеше малки роли, един самотен човек на име Валентино, дошъл в Холивуд да си опита щастието, дотогава без особен успех. С него ме запозна друг изпълнител на второстепенни роли на име Джон Гилбърт. След това не видях Валентино около една година: междувременно той беше станал звезда. Когато се срещнахме отново, Валентино ме гледаше малко недоверчиво, докато не му казах:

— Откакто ви видях за последен път, вие сте влезли в редиците на безсмъртните. — Тогава той се изсмя, свали гарда си и започна да се държи доста приятелски.

Валентино имаше тъжен вид. Приемаше успеха си с благосклонност и изглеждаше едва ли не потиснат от него. Той беше интелигентен и тих човек, без никаква суетност; жените го смятаха за извънредно привлекателен, но с тях не му вършеше много и онези, за които се ожени, го третираха много лошо. Скоро след един от неговите бракове жена му стана любовница на един техник от филмовата лаборатория, с когото се криеше в тъмната стаичка. Нито един мъж не е бил по-привлекателен за жените от Валентино — и нито един мъж не е бил повече мамен от тях.

Започнах да се подготвям за изпълнението на договора си за 670 000 долара. Мистър Колфийлд, който представляваше „Мючуъл филм корпорейшън“ и се занимаваше с всички делови въпроси, нае едно студио в центъра на Холивуд. С малка трупа от опитни актьори, между които Една Първиънс, Ерик Кембъл, Хенри Бергман, Албърт Остин, Лойд Бейкън, Джон Ренд, Франк Джо Коулман и Лио Уайт, аз се почувствувах уверен и започнах работа.

Първият ми филм, „Пазачът в универсалния магазин“, за щастие има голям успех. Действието се развиваше в универсален магазин и се гонехме по ескалатора. Когато Сенет видя филма, каза:

— Защо по дяволите досега не се бяхме сетили за ескалатор?

Много скоро започнах да работя със замах и всеки месец създавах по една комедия от две части. След „Пазачът в универсалния магазин“ се появиха „Пожарникарят“, „Странствуващият музикант“, „В един часа след полунощ“, „Графът“, „Заложната къща“, „Отвъд екрана“, „На пързалката“, „Тихата улица“, „Лечението“, „Имигрантът“ и „Авантюристът“[2]. За да завърша тези дванадесет комедии, ми бяха необходими всичко шестнадесет месеца, включително времето, загубено поради заболяване на артистите и други незначителни трудности.

Понякога някой сюжет ме изправяше пред труден за разрешаване проблем. В такива случаи прекъсвах работата и се опитвах да мисля, като нервно се разхождах из съблекалнята или пък седях с часове зад кулисите и търсех решение. Самият вид на представителя на компанията или на актьорите, които ме наблюдаваха, ме смущаваше, още повече, че „Мючуъл“ плащаше разноските на продукцията и мистър Колфийлд беше там, за да се грижи всичко да бъде в ред.

Виждах го отдалеч да прекосява студиото. От самия му силует много добре знаех какво си мисли: нищо не се прави, а разноските растат. И тогава „деликатно“ като с чук му намеквах, че когато мисля, не обичам наоколо ми да се мотаят хора или пък да имам чувството, че те се безпокоят.

В края на някой такъв безплоден ден той ме срещаше уж случайно, когато излизах от студиото, поздравяваше ме с престорена безгрижност и ме питаше:

— Как върви?

— Ужасно! Май че съм свършил! Не мога повече да мисля!

А той издаваше някакъв глух звук, който трябваше да наподобява смях:

— Не се безпокой, ще се уреди.

Понякога решението идваше в края на деня, когато вече бях отчаян, след като бях обмислял всевъзможни варианти и ги бях отхвърлял; и изведнъж се появяваше решението, сякаш някой е измел праха от мраморен под — ето я красивата мозайка, която търсех! Напрежението изчезваше, студиото се оживяваше — и колко доволен беше мистър Колфийлд!

В нашите филми нито един от трупата ми не получи нараняване. Епизодите, в които се показваше насилие, бяха грижливо репетирани и подготвяни като балетна постановка. Плесниците винаги бяха изпълнявани триково. Колкото и голяма да беше бъркотията, всеки знаеше точно какво прави, всичко беше съгласувано като по часовник. Беше непростимо да получиш нараняване, защото във филмите всички ефекти — насилие, земетресение, корабокрушения и катастрофи — се постигат лесно и изглеждат напълно убедителни.

През целия този период имахме само един инцидент. Това стана при снимането на „Тихата улица“. Докато навеждах един уличен фенер над едрия бандит, лампата на фенера падна и острата й метална част поряза носа ми; наложи се да ми зашият носа на две места.

Смятам, че моята работа с „Мючуъл“ беше най-щастливият период в кариерата ми. Чувствувах се леко и свободно, бях на двадесет и седем години с чудни перспективи и един приятелски настроен, очарователен свят пред мен. Не след много щях да стана милионер — всичко ми се струваше малко налудничаво. Парите течаха в касите ми. Десетте хиляди долара, които получавах всяка седмица, се натрупваха и превръщаха в стотици хиляди. Един ден имах състояние от четиристотин хиляди долара, на следния — петстотин хиляди. Просто не можех да повярвам.

Спомням си, че веднъж Максин Елиът, приятелка на Дж. П. Моргън, ми каза: „Парите са хубаво нещо, защото можеш винаги да ги забравиш.“ Но те са и нещо, което си заслужава да запомниш, твърдя аз.

Няма съмнение, че онези, които са успели в живота, живеят в съвсем друг свят; когато аз срещах хора, лицата им светваха от интерес. Макар и да бях парвеню, на мнението ми обръщаха сериозно внимание. Случайни познати бяха готови да ми станат най-близки приятели и да споделят тревогите ми, като че ли бяха роднини. Всичко това много ме ласкаеше, но темпераментът ми не откликваше на такава натрапена интимност. Обичам компанията на приятели така, както обичам музиката — когато съм в подходящо настроение. Тази свобода обаче беше за сметка на известна самота.

Един ден към края на договора Сидни влезе в спалнята ми в Атлетическия клуб и весело каза:

— Е, Чарли, ти вече си от категорията на милионерите. Току-що сключих за теб договор с „Фърст Нешънъл“: ще им изработиш осем комедии от по две части за 1 200 000 долара.

Току-що се бях изкъпал, разхождах се из стаята с кърпа около кръста и си свирех „Хофманови приказки“ на цигулката.

— Хм, хм, предполагам, че това е прекрасно! — казах аз.

Сидни внезапно избухна в смях:

— Това ще влезе в мемоарите ми: ти с кърпа около кръста, свирещ на цигулка, и реакцията ти, когато научаваш, че съм подписал договор за милион и четвърт!

Признавам, че в държането ми имаше известна поза поради задачата, която ми се поставяше: парите трябваше да се изработят.

Във всеки случай цялата тази перспектива за богатство не промени начина ми на живот. Бях свикнал с богатството, но не и с използването му. Парите, които печелех, представляваха баснословни суми; но това бяха символи от цифри, защото всъщност никога не ги бях виждал. Затова трябваше да направя нещо, за да докажа, че ги имам. Наех си секретар и камериер, взех си кола с шофьор. Един ден, разхождайки се пред една витрина, видях седемместен „Локомобил“, който по онова време се смяташе за най-добрата кола в Америка. Чудовището изглеждаше прекалено великолепно и елегантно, за да бъде за продажба. Въпреки това влязох в магазина и попитах:

— Колко?

— Четири хиляди и деветстотин долара.

— Опаковайте ми го — казах аз.

Продавачът се стъписа и се опита да окаже съпротива на такава внезапна продажба.

— Не искате ли да видите мотора? — попита той.

— Това няма никакво значение — нищо не разбирам от мотори — отвърнах аз. Но все пак натиснах гумата с палец, за да покажа професионален похват.

Сделката беше проста: достатъчно беше да подпиша името си на едно късче хартия и колата стана моя.

Инвестирането на пари беше проблем, от който не разбирах почти нищо, но Сидни познаваше добре цялата номенклатура; знаеше какво значат книжна стойност, капитална печалба, преференциални и обикновени акции, котировка „А“ и „Б“, конвертабилни акции и бонове, финансиране на промишлени предприятия и облигации в спестовните банки. Възможностите за капиталовложения по онова време бяха огромни. Един спекулант с недвижими имоти от Лос Анжелос ми предложи да му стана съдружник, като всеки от нас вложи по двеста и петдесет хиляди долара, за да купим голяма площ земя в долината на Лос Анжелос. Ако бях вложил пари в неговия проект, моят дял щеше да възлиза на петдесет милиона долара, тъй като там бе открит петрол и този район стана един от най-богатите в Калифорния.

Бележки

[1] Интернешънъл уъркърз ъв дъ уърлд — на времето прогресивна профсъюзна организация в САЩ. — Бел.пр.

[2] Филмът е прожектиран у нас под названието „Чарли беглец“. — Бел.пр.