Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Чаплин

Заглавие: Моята автобиография

Преводач: Веселин Измирлиев

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: Наука и изкуство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: автобиография

Националност: английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: октомври 1986 г.

Редактор: на първото издание Николай попов

Художествен редактор: Лиляна Радева

Технически редактор: Теменужка Хаджииванова

Художник: Богдан Мавродинов; Жеко Алексиев

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5616

История

  1. — Добавяне

VIII

В продължение на дванадесет дни при ужасно време плавахме по посока на Квебек. Три дни стояхме на едно място с повредено кормило. Но въпреки това при мисълта, че отивах в друг континент, на сърцето ми беше леко и весело. Пътувахме през Канада с кораб за пренасяне на добитък и макар на борда да нямаше никакъв добитък, корабът гъмжеше от плъхове, които нахално се изправяха под койката, докато не ги изгонех, хвърляйки по тях някаква обувка.

В началото на септември минахме покрай Нюфъндленд в мъгливо време. Най-сетне пред нас се очерта континентът. Валеше ситен дъжд и бреговете на река Сейнт Лорънс изглеждаха пусти. От кораба Квебек приличаше на крепост, в която би могъл да витае призракът на Хамлет, и аз започвах да се питам какво ли ще представляват Съединените щати.

Но колкото повече приближавахме Торонто, толкова по-красива и по-живописна ставаше природата в своите есенни цветове и аз се обнадеждих. В Торонто сменихме влака и минахме през американските имиграционни власти. Най-сетне в неделя в десет часа сутринта пристигнахме в Ню Йорк. Когато слязохме от трамвая на Таймс скуеър, бях леко разочарован. По паважа и по тротоарите вятърът носеше вестници и Бродуей изглеждаше размъкнат като отпусната жена, току-що станала от леглото. Почти на всеки ъгъл имаше столчета с подставки за краката и на тях удобно се бяха разположили хора по ризи, които чакаха да им лъснат обувките. Имах чувството, че довършват тоалета си на улицата. Много от тях напомняха чужденци, застанали безцелно по тротоарите, сякаш току-що са излезли от гарата, за да убият времето си до следващия влак.

И все пак това беше Ню Йорк, пълен с приключения, главозамайващ и малко застрашителен. В сравнение с него Париж беше приятелски настроен. Макар че не знаех езика, Париж ме бе посрещал на всяко ъгълче с кръчмичките и кафенетата си с извадените отвън маси. А Ню Йорк беше предимно център на едрия бизнес. Високите небостъргачи изглеждаха безпощадно арогантни, сякаш пет пари не даваха за удобствата на обикновените хора; дори и в баровете клиентите нямаше къде да седнат — имаше само една дълга месингова тръба, върху която да поставят краката си; а макар и заведенията, в които се хранеше народът, да бяха чисти и облицовани с бял мрамор, те имаха студения вид на клиники.

Наех си вътрешна стая в една от къщите, изградени от кафяв камък, близо до Четиридесет и трета улица, където сега се издига Таймс билдинг[1]. Стаята беше мрачна и мръсна и ме обзе носталгия за Лондон и за малкия ни апартамент. В подземието на сградата имаше фирма за химическо чистене и гладене и през цялата седмица зловонната миризма от гладенето и прането на дрехите стигаше до стаичката и увеличаваше неудобствата ми.

Първия ден се чувствувах съвсем като чужденец. Беше цяло мъчение да си поръчам нещо в ресторанта, защото говорех с английски акцент, и то бавно. Толкова много хора говореха бързо и изяждаха думите, че се чувствувах неловко и се страхувах да не взема да заеквам и да губя времето им.

Не можех да се приспособя към това напрегнато темпо. В Ню Йорк дори и собственикът на най-малкото предприятие работи пъргаво. Ваксаджийчето пъргаво лъска обувките ви с кадифения си парцал. Барманът пъргаво ви сервира бирата, като плъзга халбата до вас по полирания тезгях. Когато бюфетчията ви сервира малцово мляко с разбито яйце, той извършва цялата операция като жонгльор в стихията си. С невероятна бързина той грабва чаша и яростно наблъсква в нея всичко, каквото трябва: ванилиева есенция, топка сладолед, две лъжички малц и едно сурово яйце, което счупва с един удар. След това прибавя мляко, разтърсва сместа в един съд и ви я сервира за по-малко от минута.

Струваше ми се, че много хора на Бродуей се чувствуваха самотни и изоставени като мен; други пък се разхождаха наперено, сякаш всичко наоколо им принадлежеше. Мнозина имаха такъв суров и студен вид, като че ли да бъдеш приятен или любезен беше доказателство за слабост. Но вечерта, когато се смесих с облечената в летни дрехи тълпа на Бродуей, увереността ми се възвърна. Бяхме тръгнали от Англия при хапещ септемврийски студ, а пристигнахме в Ню Йорк в разгара на сиромашкото лято при осемдесет градуса температура[2]; докато се разхождах, по Бродуей заблестяха безброй разноцветни електрически крушки и улицата заискри като брилянт. В топлата вечер настроението ми съвсем се промени и аз започнах да разбирам какво е Америка: високите небостъргачи, весело бляскащите светлини, вълнуващите светлинни реклами ме изпълниха с надежда и с жажда за приключения.

— Това е то! — казах си аз. — Тук е моето място!

На Бродуей като че ли всеки беше свързан с театъра: актьори, водевилни артисти, циркови и кабаретни артисти се срещаха навсякъде по улиците, в ресторантите, в хотелите и универсалните магазини. Носеха се имената на собственици на театри: Ли Шуберт, Мартин Бек, Уилям Морис, Пърси Уилямс, Кло & Ерлангър, Фроман, Съливън & Консидайн, Пентиджис. Чистачки и момчета, обслужващи асансьорите, келнери и трамвайни кондуктори, бармани, млекари и хлебари — всички говореха като хора от занаята. По улиците можеше да дочуеш разговор между възрастни жени домакини, прилични на съпруги на фермери: „Той току-що завърши турне на Запад с три представления на ден за Пентиджис[3]. С подходящ материал този момък би трябвало да успее в големите мюзикхолове.“ „Чухте ли Ал Джолсън[4] в «Уинтър Гардън»? — пита някакъв портиер. — Без него представлението на Джейк положително беше загубено.“

Всеки ден вестниците посвещаваха цяла страница на театъра: водевилните номера биваха класирани на първо, второ и трето място по популярност и аплодисменти подобно на резултатите от конни състезания. Ние още не се бяхме включили в конкуренцията и аз с нетърпение чаках да видя какво място ще заемем в класирането. Бяхме ангажирани само за шестседмично турне в театрите на компанията на Пърси Уилямс. След това нямахме други ангажименти. Следователно продължителността на престоя ни в Америка зависеше от успеха ни. Ако се проваляхме, щяхме да се върнем в Англия.

Наехме студио за репетиции и в продължение на една седмица репетирахме „Уау-уау“. В трупата участвуваше и старият Уимзикъл[5] Уокър, прочутият клоун от театъра „Друъри лейн“. Той беше надхвърлил седемдесетте и имаше дълбок звучен глас, но без никаква дикция, както установихме по време на репетициите, а от него зависеше яснотата на интригата. Той не можа да запомни, както трябва, репликата си: „Ще се забавляваме лудешки ad libitum.“[6] Първата вечер той измънка „Аблиб-блум“ и постепенно стигна до „аблибум“, но никога не успя да каже точната дума.

В Америка Карно се ползваше с голямо реноме. Затова нашата атракция заемаше централно място в програми, в които участвуваха отлични актьори. И макар че ненавиждах скеча, аз естествено се опитах да извлека колкото се може повече от него. Надявах се, че той може би е, както твърдеше Карно, „точно това, което Америка очаква“.

Няма да описвам нервите, безпокойството и напрежението, които предшествуваха моето появяване на сцената първата вечер, нито неудобството пред американските артисти, които ни наблюдаваха иззад кулисите. В Англия още първата ми шега разсмиваше публиката и се считаше като барометър за това, как ще бъде посрещната останалата част от комедията. Действието се развиваше в лагер. Аз излизах на сцената от палатка с чаша за чай в ръка.

АРЧИ (това бях аз). Добро утро, Хъдзън. Можеш ли да ми дадеш малко вода?

ХЪДЗЪН: Разбира се. За какво ти е?

АРЧИ: Искам да се изкъпя.

(Слабо хихикане, после ледено мълчание от страна на публиката.)

ХЪДЗЪН: А как спа снощи, Арчи?

АРЧИ: О, ужасно! Сънувах, че ме гони гъсеница.

Пак гробна тишина. И така продължихме монотонно да изговаряме репликите си, а лицата на актьорите американци зад кулисите все повече се удължаваха. Но американците изчезнаха, преди да свърши скечът ни.

Скечът беше глупав и скучен и аз бях посъветвал Карно да не откриваме турнето си с него. В репертоара си имахме други, много по-забавни скечове, като „На пързалката“, „Изисканите крадци“, „Пощата“ и „Членът на парламента мистър Пъркинс“, които биха се харесали на американската публика. Но Карно държеше на своето.

Меко казано, провалът в една чужда страна обезсърчава. Страшно мъчително беше всяка вечер да се явяваш пред студена и мълчалива аудитория с една шумна и лековата английска комедия. Влизахме и излизахме от театъра като бегълци. Цели шест седмици търпяхме този срам. Останалите артисти страняха от нас като от чумави. Когато, смазани и унижени, се събирахме зад кулисите, преди да излезем на сцената, имахме вид на хора, изправени пред разстрел.

Макар че се чувствувах самотен и отхвърлен, бях доволен, че живеех сам. Поне не бях принуден да споделям унижението си с други хора. През деня се разхождах до безкрайност по дългите авенюта, които сякаш не водеха наникъде, разсейвах се с посещения в зоологически градини, паркове, аквариуми и музеи. След неуспеха ни Ню Йорк ми се струваше прекалено страшен със своите необичайно високи сгради и с потискащата си атмосфера на конкуренция. Великолепните къщи по Петото авеню не бяха жилища, а паметници на преуспяването. Разкошните му извисяващи се здания и модерните му магазини сякаш безмилостно ми напомняха колко незначителен съм в сравнение с неговото величие.

Правех дълги разходки из града и отивах чак до бордеите, като минавах през парка на Медисън скуеър, където по пейките в безнадеждна вцепененост седяха бездомни старци с лица на мумии, втренчили очи в краката си. След това тръгвах към Трето и Второ авеню. Тук мизерията беше жестока, горчива и цинична; тя беше навсякъде — крещеше, смееше се, плачеше по входовете на къщите и по спасителните стълбички в случай на пожар, заливаше улиците. Всичко това силно ме потискаше и ме караше бързо да се върна на Бродуей.

Американецът е оптимист и мисълта му непрекъснато е заета с нови идеи; той никога не се уморява да изпробва нещо ново. Той се надява да направи внезапен „удар“. Спечелѝ на покер! Измъкнѝ се от низините! Продай цялата стока с печалба! Вземи парите и изчезвай! Намери някаква нова комбинация! И все пак това ненормално отношение започна да ме ободрява. Колкото и парадоксално да звучи това, благодарение на нашия неуспех взех да се чувствувам по-свободен и необвързан. В Америка съществуваха много други възможности. Защо да оставам актьор? Не бях се посветил на изкуството. Намери някаква нова комбинация! Самочувствието ми постепенно се възвръщаше. Каквото и да станеше, бях решил да остана в Америка.

За да се разсея от мисълта за нашия провал, реших да се образовам; започнах да обикалям антикварните книжарници. Купих си няколко учебника — „Реториката“ на Келог, една английска граматика и един латинско-английски речник — с намерение да ги изуча. Но от намерението ми не излезе нищо. Едва ги бях купил и ги сложих на дъното на сандъка си и забравих за тях — погледнах ги отново чак при второто ни посещение в Съединените щати.

През първата ни седмица в Ню Йорк в програмата на театъра беше включен и един номер, наречен „Гюс Едуардс на училище“, изпълняван само от деца. В тази трупа имаше един доста привлекателен нехранимайко, който изглеждаше малък за превзетите си маниери. Той беше страстен комарджия и играеше с купони от цигарени кутии, които магазините на Юнайтед сигар разменяха срещу различни предмети — от никелиран кафеник до роял; той винаги беше готов да играе на зарове за тези купони с техниците в театъра или с когото и да било другиго. Казваше се Уолтър Уинчел[7], говореше извънредно бързо и макар през целия си живот да продължи да говори като картечница, по-късно често му се случваше да не улучи целта, когато ставаше дума за истината.

Макар че представлението ни се провали, за мен се появиха много добри отзиви. Сайм Силвърман от списанието „Варайъти“ писа за мен: „В трупата имаше поне един забавен англичанин, добър и за Америка.“

Ние вече се бяхме примирили с мисълта, че като изтекат шестте седмици, ще трябва да си стегнем куфарите и да се върнем в Англия. Но третата седмица играхме в театъра на Пето авеню пред публика, състояща се предимно от прислужници и лакеи — англичани. За мое голямо учудване първото представление в понеделник мина при изключителен успех. Те се смееха на всяка шега. Всички от трупата, включително и аз, бяхме изненадани — аз очаквах обичайното безразличие. Тъй като играех, без да влагам големи усилия, предполагам, че съм се отпуснал. Следователно нямало е как да сбъркам.

По това време ни видя един импресарио и ни ангажира за двадесетседмична обиколка в Западните щати в театрите на компанията „Съливън & Консидайн“. Щяхме да играем в евтини водевилни театри и да даваме по три представления на ден.

Макар и успехът ни през първото турне, организирано от „Съливън & Консидайн“, да не беше блестящ, ние бяхме много по-добри в сравнение с останалите номера. По онова време Средният запад[8] имаше чар. Темпото на живота беше по-бавно, атмосферата — романтична; пред входа на всеки дръг-стоур[9] и бар имаше масичка за хвърляне на зарове срещу всички продукти, които се продаваха вътре. В неделя сутрин по главната улица непрекъснато отекваше глухият звън на търкалящите се зарове; този звук беше приятен и успокояващ и много пъти за десет цента спечелвах продукти, които струваха един долар.

Животът беше евтин. В един малък хотел човек можеше за седем долара седмично да получи пълен пансион, включително три ястия дневно. Храната беше почти без пари. Опората на нашата трупа беше бюфетът за безплатни обеди в бирариите. За един никел[10] човек можеше да получи чаша бира, а освен това и да си избере каквито студени закуски иска. Имаше свински крачета, резени шунка, картофена салата, сардини, стъргано сирене, разнообразие от нарязани суджучета, лебервурст, салам и кренвирши. Някои от членовете на трупата се възползуваха от това и препълваха чиниите си, докато не се намесеше бюфетчията: „Ей, закъде по дяволите си тръгнал с тоя товар, да не би да си мислиш, че отиваш в Клондайк“[11]?

В трупата бяхме най-малко петнадесет души и всеки от нас спестяваше почти половината от заплатата си дори след като сам си плати леглото във влака. Моята заплата беше седемдесет и пет долара седмично, от които петдесет редовно и решително внасях в Манхатанската банка.

Турнето ни отведе чак до брега на Тихия океан. В Западните щати в същата програма участвуваше и един красив млад тексасец, акробат на трапец, който не можеше да реши дали да продължи да играе на трапеца със своя партньор, или да стане професионален боксьор. Всяка сутрин надявах боксовите ръкавици и се изправях срещу него и макар че той беше по-висок и по-тежък от мен, удрях го, когато си поискам. Ние станахме много добри приятели и след тренировката по бокс често обядвахме заедно. Той ми каза, че родителите му били обикновени тексаски фермери, и ми разправяше за живота във фермата. Не след много време взехме да се убеждаваме, че е по-добре да напуснем театъра и като съдружници да отглеждаме прасета.

Помежду си бяхме спестили две хиляди долара и мечтаехме да направим състояние; възнамерявахме да купим земя в Арканзас по петдесет цента акъра — като започнем с две хиляди акра — и с останалата сума да закупим прасета и да облагородим земята. Бяхме изчислили, че ако всичко върви добре, от общия прираст на свинското стадо при средно пет прасета на прасене годишно за пет години щяхме да спечелим по сто хиляди долара.

Докато пътувахме с влака, гледахме през прозорците към свинефермите и възбудата ни нямаше край. Когато ядяхме, мислехме за прасета, когато спяхме, сънувахме прасета. И ако не бях си купил една книжка за научното отглеждане на прасетата, може би бих се отказал от театъра и бих започнал да отглеждам прасета, но тази книжка, в която подробно се описваше кастрирането на прасетата, охлади ентусиазма ми и аз бързо забравих за плановете ни.

По време на обиколката носех със себе си цигулката и виолончелото си. Откакто бях навършил шестнадесет години, всеки ден се упражнявах на тези инструменти в стаята си от четири до шест часа. Всяка седмица вземах уроци от диригента на оркестъра в театъра или от някой друг, който той ми препоръчваше. Тъй като съм левак, струните на цигулката ми бяха разместени. Имах големи амбиции да стана концертиращ музикант, а ако не успеех да постигна това, да използувам умението си в някакъв водевилен номер, но с течение на времето ми стана ясно, че никога няма да стана добър музикант, и се отказах от заниманията си.

През 1910 г. Чикаго беше привлекателен въпреки своята черна и мръсна грозота; градът все още живееше в духа на „границата“[12], цъфтяща и героична столица „от дим и стомана“, както я нарече Карл Сендбърг[13]. Предполагам, че обширните равнини около нея приличат на руските степи. В Чикаго цареше атмосферата на дивите веселби на пионерите[14], която възбуждаше чувствата, но прикриваше една чисто мъжка самотност. Като противодействие на тази физическа болка имаше едно национално развлечение, познато под името бурлеска, в която играеха недодялани комици, заобиколени от двадесет или повече гърли. Някои от момичетата бяха хубави, други увехнали в професията си. Някои от комиците бяха смешни, а повечето от скечовете им бяха цинични историйки, чието действие се развиваше в харемна обстановка. Атмосферата беше „мъжествена“, заредена с вулгарен антагонизъм между двата пола, който, колкото и парадоксално да звучи това, охлаждаше желанието на зрителите към всякакви нормални полови отношения — те само подсмърчаха. В Чикаго изобилствуваха подобен род представления; в едно от тях, наречено „Говеждият тръст на Уотсън“, двадесет невероятно дебели жени на средна възраст се показваха на сцената облечени в трико. В рекламата се казваше, че общото им тегло било няколко тона. Снимките им на витрините пред театъра, показващи ги в свенливи пози, бяха тъжни и потискащи.

В Чикаго живеехме в малък хотел на Уобъш авеню в центъра на града: макар че беше мрачен и мръсен, в него имаше някакво романтично очарование, тъй като там живееха повечето гърли от бурлеската. Във всеки град ние отивахме направо в хотела, където отсядаха гърлите, със сластни надежди, които никога не се осъществяваха. Влаковете на въздушното метро[15] профучаваха покрай прозореца ми през нощта и светлините им трептяха по стената на моята спалня подобно на старинен биоскоп. И все пак този хотел ми се хареса, макар че там не преживях нито едно приключение.

По някакви причини едно мълчаливо и младо момиче винаги беше самотно и вървеше с малко смутен вид. Понякога се разминавахме във фоайето на хотела, но аз нямах достатъчно смелост да се запозная с него, а трябва да си призная, че и то с нищо не ме насърчи.

Когато напуснахме Чикаго на път за Тихоокеанското крайбрежие, момичето пътуваше с нас във влака; бурлескните трупи, които отиваха на Запад, обикновено следваха еднакъв маршрут и играеха в едни и същи градове. Минавайки през вагона, аз го видях да разговаря с един от актьорите от нашата трупа. След малко той се върна и седна до мен.

— Що за момиче е тя? — попитах аз.

— Много е мила, бедната. Съжалявам я.

— Защо?

Той се наведе към ухото ми:

— Спомняш ли си за слуха, че една от гърлите била болна от сифилис? Това е тя.

В Сиатл момичето бе принудено да напусне трупата и да постъпи в болница. Събрахме пари, за да я подпомогнем — всички пътуващи трупи дадоха своя принос. Бедната девойка, всички знаеха от какво страда. Независимо от това тя ни беше много благодарна и след две седмици се върна в трупата си, излекувана с инжекциите „Салварзан“ — съвсем ново лекарство по онова време.

В онези дни в Америка изобилствуваха кварталите с червени фенери. Особено прочут в Чикаго беше „Домът на всички нации“, собственички на който бяха две стари моми — сестрите Евърли; той беше известен с това, че в него имаше жени от всички националности. Стаите бяха обзаведени във всевъзможни стилове и декори: турски, японски, Людовик XVI, имаше дори и една арабска шатра. Това беше най-луксозното заведение от този род в целия свят — и най-скъпото. Негови клиенти бяха милионери, едри индустриалци, министри, сенатори и съдии. Когато участниците в някакъв конгрес свършваха работата си, те обикновено наемаха цялото заведение за вечерта. Говореше се, че един богат сластолюбец се установил там за три седмици, без нито веднъж да види дневна светлина.

Колкото по на запад отивахме, толкова повече ми харесваше. Макар че пейзажът от обширни пусти равнини, който наблюдавах от влака, беше тъжен и мрачен, той ме изпълваше с надежди. Просторът има благотворно въздействие върху човешкия дух. По-свободно се диша и чувствувах как моят кръгозор се разширява. Градове като Кливленд, Сейнт Луис, Минеаполис, Сейнт Пол, Канзас сити, Денвър, Бют, Билингз пулсираха с динамиката на бъдещето, а аз бях изцяло проникнат от нея.

Сприятелихме се с много хора от другите водевилни трупи. Във всеки град се събирахме най-малко по шестима в кварталите на публичните домове. Понякога успявахме да спечелим симпатиите на собственичката на някой вертеп, тя затваряше „заведението“ за цялата нощ и ние се разполагахме в него на воля. От време на време някои от момичетата се влюбваха в актьорите и отиваха с тях до следващия град.

Кварталът с червените фенери в Бют, щата Монтана, се състоеше от една главна улица и няколко странични улички със стотина малки стаички, където се бяха настанили млади момичета от шестнадесет години нагоре, които се продаваха за по един долар. Бют се хвалеше с най-хубавите проститутки от целия Среден запад и това беше вярно. Ако видеше някое красиво, елегантно облечено момиче, можеше да бъдеш сигурен, че то беше от квартала с червените фенери и е тръгнало по покупки. Когато не бяха „на работа“, те не поглеждаха нито наляво, нито надясно и имаха съвсем почтен вид. Години след това спорихме със Съмърсет Моъм за неговата героиня Седи Томпсън от пиесата му „Дъжд“. В нейната роля, доколкото си спомням, Джейн Ийгълз се обличаше доста гротескно, с гумени ботушки. Казах му, че нито една проститутка в Бют, Монтана, не би могла да печели пари, ако се обличаше така.

В 1910 г. Бют, Монтана, беше още град от типа на Ник Картър[16] — миньорите носеха високи ботуши, обърнати в горната си част, шапки с широки периферии и червени шалове около врата. Бях очевидец и на стрелба по улицата — дебел възрастен шериф стреля в краката на един избягал затворник, когото накрая заловиха в една глуха уличка, за щастие невредим.

Колкото по на запад отивахме, толкова по-леко ставаше на сърцето ми. Маршрутът ми минаваше през Уинипег, Тейкома, Сиатл, Ванкувър и Портленд. В Уинипег и Ванкувър публиката беше предимно английска и въпреки моите проамерикански настроения ми правеше удоволствие да играя пред нея.

И най-сетне Калифорния! — слънчев рай с портокалови гори, лозя и палми, които се разстилаха на хиляди мили по Тихоокеанското крайбрежие. Сан Франциско, вратата към Ориента, беше град с добра храна и ниски цени; там за пръв път ядох жабешки бутчета à la provençale, кекс с ябълки и авокадо[17]. Ние отидохме там в 1910 г.; градът едва се бе съвзел от земетресението през 1906 г., или пожара, както предпочитаха да го наричат там. По стръмните улици все още се виждаха една-две пукнатини, но от разрушенията нямаше почти никаква следа. Всичко, включително и моят малък хотел, беше ново и блестеше.

Играехме в театър „Емпрес“, собственост на Сид Грауман и баща му, мили и общителни хора. За пръв път името ми се появи на афиш само, без да се споменава Карно. А колко очарователна беше публиката! Макар че „Уау-уау“" беше скучен скеч, салонът винаги беше претъпкан, а зрителите крещяха от смях. Грауман ентусиазирано ми каза: „Ако някой ден скъсате с трупата на Карно, върнете се тук и ще поставяме представления заедно.“ Този ентусиазъм беше нов за мен. В Сан Франциско човек чувствуваше духа на оптимизъм и предприемчивост.

Лос Анжелос, от друга страна, беше грозен, горещ и потискащ град, а хората имаха блед и анемичен вид. Климатът беше много по-топъл, но без свежестта на Сан Франциско; природата е надарила Северна Калифорния с богатства, които ще се запазят и ще процъфтяват, когато Холивуд ще е изчезнал в праисторическите катранени ями на булевард Уилтшър.

Първото си турне завършихме в Солт лейк сити, родината на мормоните[18], и това ми напомни за Мойсей, повел децата на Израел. Това беше голям, пръснат град, който сякаш трептеше в горещината на слънцето подобно на мираж, с широки улици, каквито могат да измислят само хора, прекосили обширни равнини. Подобно на мормоните градът беше горделив и суров — такава беше и публиката.

След като играхме „Уау-уау“" в турнето, организирано от „Съливън & Консидайн“, върнахме се обратно в Ню Йорк с намерение веднага да отпътуваме за Англия, но мистър Уилям Морис, който се бореше срещу другите водевилни тръстове, ни ангажира за шест седмици да изиграем целия си репертоар в неговия театър на Четиридесет и втора улица в Ню Йорк. Открихме със скеча „Една вечер в английски мюзикхол“, който имаше огромен успех.

Същата седмица един млад мъж и приятелят му имали доста късно среща с две момичета и за да убият времето, случайно влезли в Американския мюзикхол на Уилям Морис и видели нашето представление. Единият от тях забелязал: „Ако някога стана голяма клечка, ето един младеж, когото ще ангажирам.“ Той имал предвид моето изпълнение в ролята на пияницата от „Една вечер в английски мюзикхол“. По онова време той работеше като статист в компанията „Байоуграф“ на Д. У. Грифит[19] и получаваше по пет долара на ден. Това беше Мак Сенет, по-късно основател на филмовата компания „Кийстоун“.

След като шест седмици играхме с голям успех за Уилям Морис в Ню Йорк, бяхме ангажирани за ново двадесетседмично турне от „Съливън & Консидайн“.

Когато наближи краят на второто ни турне, аз загубих настроение. Оставаха ни само три седмици — Сан Франциско, Сан Диего, Солт Лейк сити и после обратно в Англия.

В деня преди да напуснем Сан Франциско, тръгнах да се разхождам по Маркит стрийт и попаднах на малко дюкянче със завеса на витрината и табелка с надпис: „Гледане на ръка и на карти — един долар.“ Влязох малко смутен и от една вътрешна стая излезе пълна жена на около четиридесет години, която още дъвчеше — бях прекъснал обеда й. Тя небрежно ми посочи малка масичка до стената срещу вратата и без да ме погледне, каза: „Седнете, моля“, после седна срещу мен. Маниерите й бяха резки. „Размесете тези карти и ги сечете три пъти по посока на мен, след това поставете ръцете си на масата с дланите нагоре.“ Тя обърна картите, разстла ги, разгледа ги, после погледна дланите ми. „Готвите се за дълъг път, което значи, че ще напуснете Щатите. Но скоро ще се върнете отново и ще минете на друга професия — нещо различно от това, което правите сега.“ Тук тя се поколеба и се обърка. „Всъщност професията ви ще бъде почти същата, но все пак различна. В това ново начинание виждам голям успех; предстои ви изключителна кариера, но не зная каква ще бъде тя.“ Тя за пръв път ме погледна, след това взе китката ми. „О, да, виждам три брака; първите два няма да са сполучливи, но ще свършите живота си щастливо женен, с три деца.“ (Тук тя сбърка!) След това отново разгледа ръката ми. „Да, ще натрупате огромно състояние — това е ръка, която печели пари.“ След това изучи лицето ми. „Ще умрете от бронхопневмония на осемдесет и две години. Един долар, моля. Имате ли някакви въпроси?“

— Не — засмях се аз — мисля, че това е достатъчно.

В Солт Лейк сити вестниците бяха пълни със съобщения за кражби и обири на банки. В нощни клубове и кафенета маскирани бандити, нахлузили чорапи върху главите си, принуждаваха посетителите да се наредят до стените и ги обираха. За една нощ имаше три обира от този род и бандитите тероризираха целия град.

След представлението обикновено отивахме в близкия бар на чашка и понякога се запознавахме с клиентите. Една вечер в бара влезе пълен човек с кръгло добродушно лице, придружен от още двама души. Пълният, най-възрастният от тримата, се приближи до нас:

— Не сте ли вие, дето играете в оная английска комедия в „Емпрес“?

Ние усмихнато кимнахме с глава.

— Видяхте ми се познати! Ей, момчета! Я елате насам! — Той повика двамата си приятели и след като ни ги представи, ни покани да пийнем нещо.

Дебелият беше англичанин, макар почти нищо да не беше останало от английския му акцент; той беше добродушен петдесетгодишен човек с малки игриви очи и румено лице.

Мина известно време и двамата му приятели и другите актьори от нашата трупа отидоха на бара; ние с „Шишко“, както го наричаха по-младите му приятели, останахме сами.

Той започна да ми се доверява:

— Преди три години се върнах в родината — каза той, — но тя вече не е същата… Тука си е най-хубаво. Дойдох преди трийсет години и като глупак се изкривих от работа в медните рудници на Монтана, но после поумнях. „Това е работа за кретени“ — казах си аз. — Сега имам момчета, които работят за мене.

Той измъкна от джоба си дебела пачка банкноти:

— Да пием още по едно.

— Внимавайте — шеговито казах аз. — Може да ви оберат!

Той ме погледна с дяволска, хитра усмивка, после ми намигна:

— Мен ще ме оберат друг път!

След това намигане ме обхвана ужасяващо чувство. Намигането даваше да се подразберат много неща. Той продължи да се усмихва, без да сваля очи от мен.

— Ясно ли ти е? — попита той.

Кимнах, че съм разбрал.

След това приближи устни до ухото ми и заговори с поверителен тон:

— Виждаш ли ги ония двамата? — прошепна той, като имаше предвид приятелите си. — Това са моите хора — двама идиоти… Нищичко нямат в главата си, но кураж — колкото искаш.

Аз поставих пръст на устните си в знак, че трябва да внимава, защото могат да ни чуят.

— Няма опасност, братле, тая вечер се измъкваме. Слушай — продължи той, — и двамата сме англичани, нали — идваме от старата мъгла. Много пъти съм те гледал в театър „Емпайър“ в Айлингтън, когато влизаш в оня сандък и падаш от него. — Той направи гримаса. — Това е тежък занаят, братле.

Аз се засмях.

Той започна да ми се доверява все повече и повече, каза, че искал да станем приятели за цял живот, и поиска да узнае адреса ми в Ню Йорк.

— Ще ти драсна някой ред, да ти припомня доброто старо време — каза той.

За щастие той никога не ми се обади.

Бележки

[1] Сградата, в която доскоро се помещаваше редакцията на в. „Ню Йорк таймс“, дала името си на Таймс скуеър в самия център на Манхатън. — Бел.пр.

[2] 80° по Фаренхайт = 27° по Целзий. — Бел.пр.

[3] Компанията „Пентиджис“, трупите на която даваха по три представления на ден.

[4] Един от най-популярните джазови певци в Съединените щати в началото на века. — Бел.пр.

[5] „Капризният“. — Бел.пр.

[6] На воля, както си искаме (лат.). — Бел.пр.

[7] В близкото минало един от най-известните коментатори по радиото и телевизията в Съединените щати. — Бел.пр.

[8] Обобщаващо название на щатите, които се намират в централната част на, САЩ. — Бел.пр.

[9] Буквално — аптека. В американския дръг-стоур обаче се продават и всевъзможни други неща, включително сандвичи, кафе, книги и др. — Бел.пр.

[10] Монета от пет цента. — Бел.пр.

[11] Река и местност в територията Юкон, Канада, център на прочутата „треска за злато“ в 1896 г. — Бел.пр.

[12] При постепенното завоюване на западните територии от заселниците в Северна Америка „границата“ непрестанно се е измествала все по на запад с изтребването на индианските племена — Бел.пр.

[13] Американ поет, автор на много стихосбирки, проучвания върху историята на САЩ и обемиста биография на Линкълн. — Бел.пр.

[14] Пионери — обичайно название в САЩ на хората, които първи са навлезли в Дивия запад. — Бел.пр.

[15] В някои градове на САЩ все още има влакове на метрото, които се движат върху релси, инсталирани на железобетонни пилони над улиците на височина 5–6 метра от земята. — Бел.пр.

[16] Герой от приключенски романи и филми. — Бел.пр.

[17] Плод, приличен на круша, с твърдо месо, отглеждан в Западните щати — Бел.пр.

[18] Религиозна секта, основана в 1830 г. от Дж. Смит, която до 1890 г. е допускала полигамия. — Бел.пр.

[19] Дейвид Грифит (1876–1948) — голям американски режисьор от немия период на киното. Поставил известните филми „Нетърпимост“, „Раждането на нацията“, „Пътят на изток“ и много други. Оказал голямо влияние върху развитието на световното киноизкуство. — Бел.пр.