Чарлз Чаплин
Моята автобиография (33)

XXXI

След премиерите в Париж и Рим се върнахме в Лондон, където прекарахме няколко седмици. Предстоеше ми да намеря дом за семейството си. Един приятел ме посъветва да отидем в Швейцария. Аз, разбира се, бих предпочел да се установя в Лондон, но се съмнявах дали климатът ще бъде подходящ за децата; а освен това тогава, искрено казано, бяхме загрижени от валутните ограничения.

И така с известна меланхолия ние събрахме багажа си и с четирите деца пристигнахме в Швейцария. Временно се настанихме в Лозана, в хотел „Бо Риваж“ на брега на езерото. Есента беше доста тъжна, но планините бяха красиви.

В продължение на четири месеца търсихме подходящо жилище. Ууна, която чакаше петото си дете, категорично заяви, че след болницата не желае да се връща в хотел. Това ме накара да побързам с намирането на жилище: най-сетне се установихме в Маноар дьо Бан в селцето Корсие, малко над Веве. За наша изненада открихме, че имението се простира върху тридесет и седем акра^[1], с овощна градина, където се раждат едри черни череши, вкусни зелени сливи, ябълки и круши, както и градина с ягоди, прекрасни аспержи и царевица; по време на сезона независимо къде се намираме ние отиваме там на специално поклонение. Пред терасата се разстила петакрова ливада с великолепни високи дървета, зад които в далечината се очертават планините и езерото.

Наех много опитен персонал: мис Рашел Форд, която уреди домакинството ни и впоследствие започна да се занимава с деловите ми въпроси, и мадам Бюрние, моята секретарка от швейцарско-английски произход, която много пъти е преписвала настоящата книга на машината си.

Бяхме малко смутени от претенциозния вид на жилището и се питахме дали то ще отговаря на нашия бюджет, но когато собственикът ни каза колко струва поддържането му, видяхме, че то влиза в рамките на бюджета ни. И така ние се установихме в селцето Корсие, чието население възлиза на 1350 души.

Необходима ни беше поне една година, за да се ориентираме. Известно време децата ходеха на училище в Корсие. За тях беше много трудно изведнъж да започнат да учат всичко на френски и ние се опасявахме относно психологическото въздействие, което това може да окаже върху тях. Но не след дълго те проговориха френски отлично и беше доста трогателно да ги наблюдаваш как добре се приспособяват към швейцарския начин на живот. Дори бавачките на децата Кей Кей и Пини взеха да се преборват с френския.

Сега вече започнахме да се отърсваме от всички останали връзки със Съединените щати. Това ни отне доста време. Отидох при американския консул и му връчих моята обратна входна виза, като му казах, че се отказвам от жителството си в Съединените щати.

— Няма ли да се върнете, Чарли?

— Не — почти с извинение отвърнах аз. — Твърде стар съм вече, за да мога да понасям цялата тая глупост.

Той не направи никаква забележка, само каза:

— Е, ако искате, винаги можете да се върнете с обикновена виза.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Реших да се установя в Швейцария.

Стиснахме си ръце и това беше всичко.

Ууна реши от своя страна да се откаже от американското си поданство. По време на едно посещение в Лондон тя уведоми за решението си американското посолство. Оттам обаче й казаха, че за да се уредят формалностите, ще бъде необходим почти три четвърти час.

— Що за глупост! — казах аз на Ууна. — Смешно е за това да трябва толкова време. Ще дойда с теб.

Когато пристигнахме в посолството, у мен като балон, готов да се пукне, се бяха струпали всички обиди и клевети от миналото. С висок глас попитах къде е канцеларията на имиграционната служба. Ууна се почувствува неловко. Една от вратите на канцеларията се отвори и се появи един човек, който каза:

— Здравейте, Чарли, защо не влезете в канцеларията заедно със съпругата си?

Той трябва да е прочел мислите ми, защото първото нещо, което каза, беше:

— Един американец, който се отказва от поданството си, трябва да знае какво прави и да бъде напълно нормален. Затова сме въвели тази процедура с въпроси — за защита на гражданина.

В това естествено нямаше нищо неразумно.

Той беше към шестдесетгодишен човек.

— Гледал съм ви в Денвър през 1911 г. в стария театър „Емпрес“ — каза той, гледайки ме с укор.

Аз, разбира се, се размекнах и заговорихме за доброто старо време.

Когато изпитанието свърши и последният документ беше подписан, весело се сбогувахме. Беше ми малко мъчно, че почти не се развълнувах.

Скоро след завръщането ни в Швейцария получих писмо от Неру, към което беше приложено препоръчително писмо от леди Маунтбатън. Тя изразяваше своята увереност, че между мен и Неру има много допирни точки. Той щял да мине през Корсие и ние евентуално бихме могли да се срещнем. Тъй като провеждаше ежегодното съвещание с посланиците си в Люцерн, той ми пишеше, че би му доставило голямо удоволствие, ако мога да отида и да прекарам там нощта; на следния ден щял да ме върне в Маноар дьо Бан. Аз отидох в Люцерн.

Бях изненадан да видя един нисък като мен човек. Присъствуваше и дъщеря му, госпожа Ганди, очарователна, тиха жена. Неру ми направи впечатление на човек с променливо настроение, строг и чувствителен, с изключително остър и гъвкав ум. Отначало той беше резервиран, но само докато тръгнахме с кола от Люцерн за Маноар дьо Бан, където го бях поканил на обед; дъщеря му пътуваше след нас в друга кола, тъй като тя продължаваше за Женева. По пътя водихме интересен разговор. Той направи висока оценка на лорд Маунтбатън, който като вицекрал на Индия допринесъл много за ликвидиране на британските интереси в страната.

Попитах го в каква идеологическа насока ще се развива Индия. „В онази насока, която ще доведе до подобряване на живота на индийския народ“ — отвърна той и прибави, че те вече започнали изпълнението на петгодишен план. Той говори блестящо по време на целия път, докато шофьорът му навярно караше със седемдесет или повече мили в час, препускаше по стръмните тесни пътища и внезапно стигаше до остри завои. Неру се впусна да ми обяснява политиката на Индия, но трябва да си призная, че не чух половината от онова, което ми казваше — до такава степен „участвувах“ от задната седалка в шофирането на колата. Спирачките скърцаха, колата ни изхвърляше напред, но Неру невъзмутимо продължаваше да говори. Слава богу, получихме известен отдих, когато колата най-сетне спря за момент на един кръстопът, където дъщеря му трябваше да се сбогува с нас. Тогава той се превърна в любещ и загрижен баща, прегърна дъщеря си и нежно й каза: „Пази се“ — думи, които по-скоро дъщерята би трябвало да отправи към баща си.

Във Веве се сдобихме с нови приятели, между които г-н Емил Рсие и г-н Мишел Росие и семействата им — всички любители на музиката. Чрез Емил се запознах с пианистката Клара Хаскил. Тя живееше във Веве и винаги когато се намираше в градчето, Клара и двете семейства Росие идваха на вечеря, след което Клара ни свиреше. Макар че беше надхвърлила шестдесетте години, тя се намираше в апогея на кариерата си и имаше извънредно голям успех както в Европа, така и в Америка. Но в 1960 г. тя се подхлъзна от стъпалото на един влак в Белгия и беше отведена в болница, където почина.

Аз често слушам нейните плочи — последните, които записа преди смъртта си. Преди да започна да преработвам настоящия ръкопис за шести път, поставих на грамофона Третия концерт за пиано от Бетховен под диригентството на Маркевич с Клара на рояла: според мен това е шедьовър, пределно близо до истината в изкуството — извор на вдъхновение за завършване на тази книга.

Ако не бяхме така заети с децата си, бихме могли да имаме доста активен светски живот в Швейцария, тъй като живеем близо до испанската кралица и до граф и графиня Шьовро д’Антрег, които се държат много мило с нас. Освен това много близо живеят много филмови звезди и писатели; често се срещаме с Джордж и Бенита Сендърс, а Ноуъл Кауърд също ни е съсед. През пролетта ни посещават много наши американски и английски приятели. Често се отбива Труман Капоти, който понякога работи в Швейцария. През великденските празници отвеждаме децата в Южна Ирландия. Това е събитие, което цялото семейство всяка година очаква с нетърпение.

Лятно време вечеряме на терасата по шорти и стоим до десет часа, наблюдавайки залеза. Често внезапно ни хрумва да отидем в Лондон и Париж, понякога във Венеция или Рим — всички тия градове са само на два часа път.

В Париж много често ни кани нашият много близък приятел Пол-Луи Вейе; през август той кани цялото семейство да прекара един месец в красивото му имение „Кралица Жана“ на брега на Средиземно море, където децата плуват и карат водни ски до насита.

Приятели са ме питали дали Съединените щати и Ню Йорк ми липсват. Откровено казано — не. Америка и Ню Йорк са се изменили. Гигантският мащаб на промишлените предприятия, на печата, телевизията и търговската реклама напълно ме откъсна от американския начин на живот. Предпочитам другата страна на медала, едно по-просто, лично разбиране на живота, а не суетните авенюта и издигащите се до небето сгради, които непрестанно ти напомнят за едрия бизнес и за неговите претенциозни постижения.

Необходимо ми беше повече от година, за да ликвидирам всичките си капиталовложения в Съединените щати. Опитаха се да обложат с данък печалбите, които бях получил в Европа от „Светлините на рампата“ до 1955 г., под предлог, че все още съм бил американски жител, макар че още в 1952 г. забраниха достъпа ми в тази страна. Нямах възможност да защищавам делото, тъй като моят адвокат американец ми каза, че шансовете да се върна в Съединените щати са малки.

След като разтурих всичките си американски компании и ликвидирах всичките си капиталовложения в Съединените щати, можех да си позволя да им кажа да вървят по дяволите. Но тъй като не исках да ставам длъжник на друга държава за нейната протекция, сключихме споразумение за сума далеч под първоначалната в иска и далеч повече от това, което би следвало да платя.

Прекъсването на последните ми връзки със Съединените щати беше мъчително. Когато Хелин, нашата камериерка в дома ни в Бевърли Хилз научи, че няма да се връщаме, тя ни писа следното писмо:

„Драги мистър и мисис Чаплин,

Писала съм ви много писма, но никога не съм ги пускала в пощата. Сякаш всичко върви зле, откакто си тръгнахте — на самата мен за никого никога не ми е било по-мъчно освен за собственото ми семейство. Но всичко е така излишно, така безполезно, така несправедливо, че аз просто не мога да го преживея. И после получихме тъжната новина, която се страхувахме, че ще дойде… да опаковаме почти всичко… това просто не е възможно… просто не е вярно… почти всичко, което опаковахме, окъпахме със сълзите си и мен все още ме боли глава от мъка… не зная вие как го понасяте. Моля ви, МОЛЯ ВИ, мисис Ч., не позволявайте на мистър Ч. да продаде къщата, ако това е възможно. Всяка стая все още е запазила своя собствен облик, макар че тук са останали почти само килими и пердета… аз така много обичам тази къща, че не бих искала никой друг да живее в нея. Само да имах пари да я купя, но, разбира се, глупаво е дори да мисля за това. Ако желаете, намалете всички излишни разноски колкото е възможно повече. Но моля ви, МОЛЯ ВИ, запазете къщата. Зная, че не трябва да ви казвам това, но то е по-силно от мен… и никога няма да престана да се надявам, че един ден вие всички ще се върнете. Мисис Ч., засега стига толкова… имам да ви препращам три писма, но трябва да намеря по-големи пликове. Поздрави на всички и извинете, че ви пиша с молив, защото писалката ми се развали.

Искрено ваша,

Хелин“

Получихме писмо от домоуправителя ни Хенри, в което се казваше:

„Драги мистър и мисис Чаплин,

Не съм ви писал дълго време, тъй като ми е много трудно правилно да се изразявам на моя швейцарско-английски. Преди една седмица ми се случи нещо много приятно: имах възможност да видя филма “Светлините на рампата". Това беше частна прожекция. Покани ме мистър Рънзър. Присъствуваха около двадесет души. Единствените, които познавах, бяха мистър и мисис Сидни Чаплин, мис Рънзър и Роли. Седнах отзад, за да бъда сам с мислите си. Наистина си заслужаваше. Аз може би се смеех най-силно, но и очите ми бяха най-много просълзени. Най-хубавият филм, който някога съм гледал. В Лос Анжелос не са го прожектирали. По радиото свирят много плочи с музика от „Светлините на рампата“. Красива музика. Изтръпвам, като ги слушам. Никога не се споменава композиторът мистър Ч. Радвам се, че на децата Швейцария им се харесва. Разбира се, на възрастните хора е необходимо повече време да се приспособят в която и да било чужда страна. Убеден съм, че Швейцария е една от най-добрите. Най-добрите училища в света. Също така и най-старата република в света, основана през 1191 г. Там 4 юли^[2] е на 1 август. Празникът на независимостта. Не е почивен ден, но ще видите огньове по върховете на всички планини. Общо взето, една от малкото консервативни и благоденствуващи страни. Напуснах я през 1918 г., за да отида в Южна Америка. Оттогава съм се връщал два пъти. Служил съм на два пъти и в швейцарската армия. Роден съм в Сен Гален, в източната част на Швейцария. Имам по-млад брат в Берн и още един в Сен Гален.

Най-добри пожелания на всички ви.

С уважение,

Хенри"

Всички, които работеха за мен в Калифорния, бяха все още на заплата, но аз не можех да си позволя да им плащам сега, когато се бях установил в Швейцария. Затова уредих да им се изплати възнаграждението при уволнение, както и допълнителни възнаграждения на обща сума осемдесет хиляди долара. Освен че получи допълнителното си възнаграждение, Една Първиънс получаваше от мен заплата до деня на смъртта си.

Когато подбирах артисти за „Мосьо Верду“, предвиждах Една за важната роля на мадам Гроне. Не бях я виждал в продължение на двадесет години: тя никога не идваше в студиото, защото чекът със седмичната й заплата й се изпращаше от канцеларията. Тя по-късно ми призна, че когато й се обадили от студиото, по-скоро се смутила, отколкото развълнувала.

Когато Една пристигна, операторът Роли дойде в съблекалнята ми. Той също не я беше виждал вече двадесет години.

— Тя е тук — каза той с блестящи очи. — Разбира се, не е същата… но изглежда великолепно!

Каза ми, че чакала на пелузата пред съблекалнята си.

След толкова дълго време не исках да има някаква вълнуваща сцена на повторно събиране и затова се държах съвсем естествено, като че ли бяха изминали само няколко седмици, откакто не се бяхме виждали.

— Браво! Браво! — весело казах аз. — Най-сетне успяхме да те открием.

На слънчевата светлина забелязах, че устните й потръпват, докато тя се усмихваше. После започнах да й обяснявам защо сме я повикали и ентусиазирано й разказах за филма.

— Изглежда прекрасен — каза тя. (Една винаги се палеше лесно.)

Тя прочете ролята си нелошо; но през цялото време присъствието й ми вдъхваше една потискаща носталгия — защото тя беше свързана с първите ми успехи, с дните, когато всичко беше само бъдеще!

Една се зае от душа и сърце с ролята си, но всичко беше напразно, ролята изискваше европейска предвзетост, която Една никога не е притежавала, и след като работих с нея три-четири дни, бях принуден да призная, че тя не е подходяща за ролята. Самата Една изпита по-скоро облекчение, отколкото разочарование. Не бях я виждал, нито пък тя ми беше писала до деня, в който в Швейцария получих следното писмо, с което ми благодареше за допълнителното възнаграждение.

„Скъпи Чарли,

За пръв път мога да ти пиша, за да ти благодаря за твоето приятелство през всичките тия години и за всичко, което направи за мен.

Когато сме млади, изглежда, нямаме толкова неприятности, а зная, че ти си получил своя дял от тях. Надявам се, че с очарователната ти съпруга и семейство чашата на щастието ти е пълна…

(Тук тя описа болестта си и страхотните разноски за лекари и сестри, но, както винаги, завърши с шега):

Току-що ми разказаха един виц. Затворили един човек в ракета и го изстреляли, за да видят каква височина ще достигне — казали му да следи височината. И той започнал да брои: 25 000 мили… 30 000… 100 000… 500 000… Стигнал дотук, той казал на себе си: «Господи!», и един много тих и мек глас му отвърнал: «Да?…»

Чарли, моля те, много те моля, пиши ми скоро нещо за себе си. И моля те, върни се; твоето място е тук. Най-верният ти и най-искрен обожател, целувки,

Една“

През цялото това време не бях писал нито едно писмо на Една; винаги бях влизал във връзка с нея чрез студиото. В следното писмо тя ми благодари за съобщението, че ще продължи да получава от мен заплата:

13 ноември, 1956 г.

 

„Скъпи Чарли,

Ето че сърцето ми отново е изпълнено с благодарности.

Аз пак съм в болница (клиниката «Ливански кедри») и правят облъчвания с кобалт на врата ми. След облъчването адът не ми се вижда вече страшен! Всичко става за секунди. Все пак това е най-доброто лечение за моята болест. Надявам се в края на седмицата да се прибера у дома — тогава ще мога да отивам на амбулаторно лечение (колко хубаво!). Радвам се, че вътрешностите ми са добре и че това е чисто и просто локално заболяване, така поне казват. А това ми напомня за оня, който застава на ъгъла на Седмо авеню и Бродуей и започва да къса лист хартия на малки парченца и да ги хвърля около себе си. Идва полицай и го пита какво по дяволите му е хрумнало. Той отговаря: «Това е, за да държа слоновете настрана.» «Но в този район няма никакви слонове» — казва полицаят. «Значи това дава резултати, а?» — отвръща човекът. Това е поредният ми идиотски виц, затова прости ми.

Надявам се, че ти и семейството ти сте добре и се радвате на всичко, за което си се трудил.

Както винаги, с любов,

Една“

Скоро след като получих това писмо, тя почина. Светът наоколо се подмладява. И младежта поема щафетата. А ние, които сме живели малко по-дълго, се чувствуваме все по-отчуждени в нашия жизнен път.

И така аз ще сложа край на своята одисея. Зная, че времето и обстоятелствата са били благоприятни за мен. Станах любимец на хората по целия свят, обичали са ме и са ме мразили. Да, светът ми даде най-доброто, което имаше, и малко от най-лошото. Каквито и да са били превратностите на съдбата в моя живот, мисля, че щастието и нещастието връхлитат случайно като облаци през лятото. След като зная това, неприятностите никога не ме смущават много, а хубавите неща ми носят приятна изненада. Аз нямам определен план за живот, нямам жизнена философия — независимо дали сме мъдри или глупци, всички трябва да се борим с живота. Аз съм непоследователен: понякога малки неща ме дразнят, а катастрофите ме оставят равнодушен.

И все пак сега животът ми е по-вълнуващ от всякога. Здрав съм, все още мога да творя и имам планове да снимам още филми — в които аз може би няма да участвувам, — но да пиша сценарии и да ги режисирам с участието на членове на моето семейство, някои от които имат сериозен артистичен талант. Продължавам да бъда много амбициозен: никога не бих могъл да се примиря с бездействието. Има много неща, които бих искал да направя: освен някои недовършени филмови сценарии бих искал да напиша една пиеса и една опера — ако времето ми позволи.

Шопенхауер казва, че щастието е негативно състояние, но аз не съм съгласен с него. През последните двадесет години аз разбрах какво е щастие. Имах щастието да се оженя за прекрасна жена. Бих искал да пиша повече по този въпрос, но става дума за любов, а голямата любов е най-красивото от всички разочарования за един творец, защото той не намира думи да я изрази. В живота ми с Ууна непрестанно и наново откривам дълбочината и красотата на нейния характер. Дори когато тя върви пред мен по тесните улички на Веве и наблюдавам непрестореното й достойнство, изящната й стройна малка фигура, прибраната й тъмна коса, по която личат няколко сребърни нишки, в мен внезапно прелива вълна от любов и възхищение от всичко, което тя представлява, и в гърлото ми засяда буца.

Сред цялото това щастие аз понякога сядам на терасата при залез-слънце, гледам през широката зелена морава към езерото в далечината, а зад него — към спокойните планини и в това настроение не мисля за нищо и поглъщам прекрасната им ведрина.