Чарлз Чаплин
Моята автобиография (2)

Въведение

Преди да построят моста Уестминстър, Кенингтън роуд е бил само алея за езда. След 1750 г. от моста е бил прокаран нов път, който направо е свързвал Лондон с Брайтън^[1]. Поради това Кенингтън роуд, където прекарах по-голямата част от детството си, се гордееше с няколко архитектурно великолепно оформени сгради; от балконите им с решетки от ковано желязо обитателите им навремето са могли да наблюдават каляската на Джордж IV^[2] на път за Брайтън.

Към средата на XIX век повечето от тези жилища са били превърнати в пансиони или пък са били разделени на апартаменти. Някои обаче бяха запазени непокътнати и в тях живееха лекари, преуспели търговци и водевилни звезди. В неделя сутрин по Кенингтън роуд човек можеше да види кабриолет с пъргаво пони, спрял пред една от къщите и готов да отведе някоя водевилна звезда на разходка от десет мили, чак до Норууд или Мертън, спирайки се на връщане пред някоя кръчма — „Белият кон“, „Рогата“ или „Халбата“ на Кенингтън роуд.

Когато бях на дванадесет години, често заставах пред „Халбата“ и наблюдавах как тези знаменити господа слизат от своите кабриолети и влизат в кръчмите, където в неделя по традиция елитът на водевила се събираше да изпие „последната чашка“, преди да се прибере в къщи за обед. Колко внушителни бяха те с карираните си костюми, със сивите си бомбета и блесналите на слънцето диамантени пръстени и игли на вратовръзките си! В неделя в два часа следобед кръчмата се затваряше и клиентите й се изнизваха един след друг, застоявайки се за известно време, преди да се сбогуват; аз ги гледах с възхищение и ми беше забавно, защото някои от тях се олюляваха смешно.

Когато и последният си тръгнеше, слънцето сякаш се скриваше зад облак. Тогава аз се връщах към редицата стари, занемарени къщи зад Кенингтън роуд и когато стигнех до Паунъл теръс № 3, се изкачвах по паянтовите стълби, които водеха към нашата малка мансарда. Сградата беше потискаща и вонеше на помия и на стари дрехи. Тази неделя мама седеше до прозореца и гледаше навън. Тя се обърна и плахо се усмихна. Стаичката беше задушна, тя нямаше повече от дванадесет фута^[3], и сега ми се стори още по-малка, а наклоненият таван изглеждаше по-нисък. Опряната до стената маса бе отрупана с мръсни чинии и чаши за чай; в кьошето, приютило се под тавана, стоеше старо желязно легло, което мама беше боядисала в бяло. Между леглото и прозореца имаше малка камина, а в подножието на леглото стоеше стар фотьойл; той се отваряше и се превръщаше в единично легло, в което спеше брат ми Сидни. Но сега Сидни беше далеч на път в морето.

Тази неделя стаята беше още по-потискаща, защото поради някаква причина мама не се беше погрижила да я подреди. Тя обикновено я поддържаше чиста; тъй като беше жизнена, весела и още млада — не беше навършила тридесет и седем години, — тя успяваше да превърне тази бедна мансарда в блестяща комфортна стая. Спомням си особено зимните неделни утрини, когато тя ми носеше закуската в леглото и аз се събуждах в малка, добре подредена стая: в камината бумтеше огън, на пиростията изпускаше пара чайникът, а до него, докато тя препичаше хляб, се притопляше треска или херинга. Ободряващото присъствие на мама, уютността на стаята, шушненето на кипящата вода, когато тя я сипваше в пръстения чайник, докато аз четях комикса в неделния вестник — такива бяха удоволствията, свързани с една безгрижна неделна утрин.

Но тази неделя мама седеше до прозореца и равнодушно гледаше навън. Тя беше стояла до този прозорец през последните три дни странно тиха и загрижена. Знаех, че се безпокои. Сидни беше на път в морето и не ни се беше обаждал вече два месеца, а шевната машина, която мама беше взела под наем и с помощта на която се бореше да ни издържа, ни бе отнета (нещо обичайно), защото не бяхме плащали редовно месечните вноски. Аз също внезапно бях престанал да внасям своя седмичен принос от пет шилинга, печелени от уроци по танц.

Едва ли съм съзнавал, че преживяваме криза, защото животът ни беше непрекъсната криза, а като хлапак аз безгрижно махах с ръка и забравях всички неприятности. Обикновено веднага след училище изтичвах в къщи при мама, изпълнявах поръчките й, изхвърлях боклука и изкачвах ведро прясна вода, след това бързо отивах у Макартови и прекарвах вечерта там — правех всичко, за да се откъсна от потискащата атмосфера на нашата таванска стаичка.

Макартови бяха стари познати на мама още от времето, когато тя играеше във водевила. Те живееха в комфортен апартамент в луксозната част на Кенингтън роуд и в сравнение с нас бяха добре. Макартови имаха син на име Уоли, с когото си играехме до здрачаване, и те винаги ме канеха да остана на чай. Аз се застоявах и често вечерях там. Понякога мисис Макарти ме питаше как е мама и защо напоследък не я е виждала. Аз намирах някакво извинение, защото, след като мама беше изпаднала в затруднения, тя рядко се срещаше със своите по-раншни приятели от театъра.

Разбира се, имаше случаи, когато оставах в къщи и мама приготвяше чай и пържеше хляб в говежда тлъстина — ястие, за което си умирах, — а след това ми четеше в продължение на цял час; тя четеше чудесно и аз разбирах колко хубаво е при мама и колко по-приятно ми е да си стоя в къщи, отколкото да отивам у Макартови.

Но този ден още с влизането ми тя се обърна и ме погледна с укор. Видът й ме ужаси: беше отслабнала и бледа, а очите й ме гледаха с очите на човек, разкъсван от дълбоко терзание. Обхвана ме неизразима тъга — хем ми се искаше да остана вкъщи и да стоя при нея, хем исках да се измъкна от цялата тази мизерна обстановка. Тя ме погледна апатично:

— Защо не отидеш у Макартови?

Бях готов да се разплача.

— Защото искам да остана при теб.

Тя се обърна и безизразно погледна през прозореца.

— Иди у Макартови и вечеряй — тук нищо не мога да ти дам.

В тона й долових упрек, но реших да не му обръщам внимание.

— Щом искаш, ще отида — примирено казах аз.

Тя се усмихна уморено и ме погали по главата:

— Да, да, върви!

Макар че я молех да остана, тя настоя да отида. И аз излязох с чувството на вина, като я оставих да седи самичка в тази мизерна мансарда, без да съзнавам каква ужасна съдба я чакаше след няколко дни.