Чарлз Чаплин
Моята автобиография (22)

XX

Когато се върнах в Бевърли Хилз, един приятел ме покани в дома си да ме запознае с Гъртруд Стайн^[1]. Когато пристигнах, мис Стайн седеше в едно кресло в средата на гостната, облечена в кафяво, с бяла дантелена якичка, сложила ръце върху скута си. Не зная защо, но тя ми напомняше портрета на мадам Рулен от Ван Гог, само че вместо червеникава коса с кок Гъртруд имаше късо подстригани кафяви коси.

Гостите стояха в полукръг около нея на почтително разстояние. Една „придворна дама“ пошушна нещо на Гъртруд, след това се приближи към мен:

— Мис Гъртруд Стайн би искала да се запознае с вас.

Аз бързо се приближих до нея. В момента нямаше почти никаква възможност да разговаряме, защото пристигаха други гости, които чакаха да й бъдат представени.

На обед домакинята ме постави до нея и от дума на дума стигнахме до темата изкуство. Мисля, че това стана, когато аз изразих възторга си от гледката, която се разкриваше от прозореца на столовата. Но Гъртруд прояви малко ентусиазъм.

— Природата — каза тя — е обикновена; подражанието е по-интересно.

Тя започна да развива тезата си, като заяви, че имитацията на мрамор е по-красива от истинския и че един залез на Търнър^[2] е по-красив от каквото и да е истинско небе. Макар тези твърдения да бяха доста парадоксални, аз от учтивост се съгласих с нея.

След това тя започна да теоретизира върху киносюжетите:

— Всички те са много изтъркани, усложнени и измислени. — Искала да ме гледа във филм, в който просто вървя по улицата, завивам покрай един ъгъл, после зад втори, после зад трети.

Мислех си да й кажа, че това е само парафраза на нейната мистична формула „Розата е роза е роза“, но нещо инстинктивно ме спря.

Обедът беше сервиран върху красива покривка от белгийска дантела, която предизвика много комплименти от страна на гостите. По време на разговорите ни сервираха кафе в много неустойчиви чашки със златни орнаменти и моята бе поставена твърде близко до ръкава ми, така че, когато леко отместих ръката си, разлях кафето върху покривката. Страшно се сконфузих! Още не бях престанал да се извинявам на домакинята, и Гъртруд направи точно същото — и тя разля кафето си. Изпитах вътрешно облекчение, защото вече не бях сам в такова неудобно положение. Но това ни най-малко не смути Гъртруд.

— Нищо, нищо — каза тя, — не се разля върху роклята ми.

Джон Мейсфийлд посети студиото; той беше висок, красив и тих човек, мил и отзивчив. Не зная защо тези му качества ме направиха извънредно стеснителен. За щастие току-що бях прочел поемата му „Вдовицата от глухата уличка“, от която се възхищавах, затова не бях съвсем ням, а цитирах някои от моите любими редове от нея:

Стояха пред вратите на затвора

камбаната да видят, люшната напред-назад.

Очакваха, тъй както чакат всички празни хора,

възбуда от отровата на чужди ад.

По време на снимките на „Треска за злато“ по телефона ми се обади Елинър Глин: „Драги Чарли, трябва да се запознаеш с Мериън Дейвис; тя е много мил човек и ще бъде очарована да се срещне с тебе. Ще можеш ли да вечеряш с нас в хотел «Амбасадор», а после да отидем заедно в Пасадина, за да гледаме филма ти «Безделническата класа»?“

Никога не бях срещал Мериън, но бях виждал ексцентричните реклами за нея. Имаше ги във всички Хърстови вестници и списания и ти се набиваха в очите до втръсване. Всичко това беше толкова прекалено, че името Мериън Дейвис стана предмет на много анекдоти. Така например, когато някой показал на Беатрис Лили гирляндите от светлини на Лос Анжелос, тя забелязала: „Чудни са! Предполагам, че по-късно те всички се сливат и изписват името «Мериън Дейвис»!“ Човек не можеше да разгърне списание или вестник на Хърст, без да попадне на огромна снимка на Мериън. Това само караше публиката да се държи настрана от кинотеатрите.

Но една вечер у Фербанксови прожектираха филма „Когато процъфтяваше рицарството“, в който играеше Мериън Дейвис. За моя голяма изненада тя беше доста добра актриса, очарователна и съблазнителна и би била звезда и без опустошителната реклама на Хърст. На вечерята у Елинор Глин я намерих непосредствена и обаятелна и това беше началото на едно голямо приятелство.

Връзката между Хърст и Мериън се беше превърнала в легенда не само в Съединените щати, но и за целия свят. Тя трая повече от тридесет години, до самата му смърт.

Ако ме запитат коя личност в моя живот ми е направила най-силно впечатление, бих отвърнал — Уилям Рендолф Хърст. Ще добавя, че това впечатление невинаги е било приятно, макар той да имаше похвални качества. Очароваха ме загадката на неговата личност, момчешкият му характер, проницателността му, добротата му, бруталността му, огромната му власт и богатство и най-вече непрестореното му държане. От гледна точка на материалните ценности той беше най-свободният човек, когото някога съм срещал. Империята на неговия бизнес беше баснословна и разнообразна и се състоеше от стотици публикации, големи капиталовложения в недвижима собственост в Ню Йорк, мини и обширни земи в Мексико. Секретарят му ми каза, че предприятията на Хърст се оценявали на четиристотин милиона долара — много пари за онова време.

За Хърст съществуват противоречиви мнения. Някои твърдят, че той бил искрен американски патриот, други — че бил опортюнист, който не се интересувал от нищо друго освен от тиража на вестниците си и от увеличаване на богатството си. Като млад той е бил авантюрист и либерал. Но касата на неговите родители винаги му е била подръка. Разправят, че финансистът Ръсъл Сейдж срещнал веднъж майката на Хърст, Фийби Хърст, на Петото авеню:

— Ако синът ви продължи да напада Уолстрийт — казал й той, — вестникът му ще губи по един милион долара годишно.

— При това темпо, мистър Сейдж — отвърнала майката — той може да издържи още осемдесет години.

Първия път, когато срещнах Хърст, извърших една faux pas^[3]. Редакторът и издателят на „Варайъти“ Сайм Силвърман ме заведе на обед в апартамента на Хърст на Ривърсайд драйв. Това беше типично богаташко жилище, два апартамента, слети в един, с картини от известни майстори, високи тавани, облицовка от махагон по стените и вградени витрини с порцеланови изделия. След като ме представиха на семейството Хърст, ние седнахме на масата.

Мисис Хърст беше привлекателна жена със сърдечни обноски, които ви предразполагаха. Хърст гледаше с широко отворени очи и ме оставяше аз да водя разговора.

— За пръв път ви видях, мистър Хърст, в ресторанта „Бо-з-ар“ — казах аз. — Бяхте с две дами. Един мой приятел ми каза, че сте вие.

Усетих, че под масата някой ме настъпва по крака. Разбрах, че това е Сайм Силвърман.

— О! — каза Хърст с подигравателно изражение на лицето.

Аз започнах да заеквам:

— Ако не сте били вие, то е бил някой, който много ви прилича, разбира се, приятелят ми не беше съвсем сигурен — наивно прибавих аз.

— Много е удобно човек да има двойник — каза Хърст и в очите му проблеснаха пламъчета.

— Да — изсмях се аз, може би малко по-шумно, отколкото трябваше.

Мисиз Хърст ми дойде на помощ:

— Това наистина е много удобно — усмихнато каза тя.

Всичко обаче се размина леко и мисля, че обедът мина много добре.

Мериън Дейвис дойде в Холивуд, за да играе във филмите на компанията „Космополитън продъкшънз“, собственост на Хърст. Тя нае къща в Бевърли Хилз, а Хърст преведе сто и осемдесетфутовата си яхта през Панамския канал в калифорнийски води. От този момент филмовите среди в Калифорния започнаха да живеят като в „Хиляда и една нощ“. Два-три пъти седмично Мериън даваше изумителни вечери, на които понякога присъствуваха стотина поканени — смесица от актьори, актриси, сенатори, играчи на поло, водевилни актьори, кралски особи, както и помощници и редактори на Хърст. На тези вечери цареше странна атмосфера на напрежение и лекомислие, защото никой не можеше да предвиди капризното настроение на всемогъщия Хърст, което беше барометър за това, дали вечерта ще премине добре, или не.

Спомням си една случка на една вечеря, която Мериън даде в наетата от нея къща. Около петдесетина гости стояхме прави, а Хърст седеше мрачен в едно кресло с високо облегало, заобиколен от редакционните си сътрудници. Мериън, в рокля à la мадам Рекамие, се беше изтегнала върху един диван и сияеше от красота, но се умълчаваше все повече и повече, докато Хърст продължаваше да се занимава със своите делови въпроси. Внезапно тя възмутено извика:

— Ей, вие там!

Хърст вдигна очи:

— Към мен ли се обръщате? — попита той.

— Да, към вас! Елате тук! — отвърна тя, втренчила в него големите си сини очи.

Помощниците му се отстраниха и присъствуващите притихнаха.

Хърст продължи да седи като сфинкс; очите му се свиха, той се навъси още повече и стисна устни, докато те се превърнаха в тънка линия, затропа нервно с пръсти по облегалките на своя стол, приличен на трон; не беше решил дали да се разгневи, или не. Искаше ми се да си взема шапката и да си отида. Но той изведнъж се вдигна от стола.

— Смятам, че ще трябва да отида — каза той и овладявайки се, непохватно се приближи до нея. — Е, и какво иска уважаемата дама?

— Занимавайте се с вашия бизнес в бюрото си, а не в моя дом — надменно каза Мериън. — Гостите ми нямат нищо за пиене, затова побързайте да им осигурите напитки.

— Добре, добре — каза той, повлече се като клоун към кухнята и всички се усмихнаха с облекчение.

Веднъж, когато пътувах по спешна работа с влака от Лос Анжелос за Ню Йорк, получих телеграма от Хърст, с която ме канеше да отида с него в Мексико. Отговорих му телеграфически, че съжалявам, но в Ню Йорк имам работа. В Канзас Сити обаче ме посрещнаха двама представители на Хърст: „Дошли сме да ви отвлечем от влака“ — усмихнато ми казаха те и ми обясниха, че нюйоркските адвокати на мистър Хърст щели да се погрижат за работата ми там. Но аз не се съгласих да тръгна с тях.

Никога не съм срещал човек, който да хвърля наляво и надясно пари с такова безразличие, както Хърст. Рокфелер чувствуваше моралната тежест на парите, Пиърпонт Морган беше проникнат от властта, която парите олицетворяваха, но Хърст харчеше милиони така безгрижно, като че ли това му бяха джобните пари за седмицата.

Крайбрежната къща, която Хърст подари на Мериън в Санта Моника, представляваше дворец, построен — и това беше символично — върху пясъка от специално доведени италиански майстори; това беше триетажна сграда в джорджиански стил, дълга триста фута, със седемдесет стаи, бална зала и столова с позлатени украшения. Навсякъде висяха картини от Рейналдс^[4], Лорънс^[5] и други художници — някои от картините бяха репродукции. В обширната библиотека, облицована с орехов фурнир, при натискането на едно копче част от пода се издигаше и се превръщаше в киноекран.

В столовата на Мериън спокойно можеха да седнат петдесет гости. Редица великолепни апартаменти позволяваха да се настанят поне двадесет души. В затворената градина с изглед към океана се намираше басейн, облицован с италиански мрамор и дълъг над сто фута, в средата с венециански мраморен мост. До басейна имаше бар с малък дансинг.

Властите в Санта Моника искаха да построят пристанище за малки корабчета и яхти — проект, поддържан от в._„Таймс“_ в Лос Анжелос. Тъй като самият аз притежавах малка яхта, идеята ми се стори добра и една сутрин на закуска казах това на Хърст.

— Цялата околност ще се деморализира, ако всевъзможни моряци вземат да надзъртат през прозорците, сякаш това тук е някакъв вертеп! — възмутено каза той.

По въпроса не беше казана повече нито дума.

Хърст беше забележително непосредствен човек. Когато се намираше в настроение, той танцуваше любимия си чарлстон с очарователна несръчност, без да го е грижа какво ще мислят хората за него. У него нямаше никаква поза и той се ръководеше само от онова, което го интересуваше. Създаваше ми впечатление на отегчителен човек — той може би наистина беше отегчителен, но не правеше никакви усилия да изглежда друг. Много хора смятаха, че ежедневните уводни статии, подписвани от Хърст, се пишат от Артър Бризбейн, но самият Бризбейн ми каза, че Хърст бил най-блестящият автор на уводни статии в страната.

Понякога той се държеше съвсем по детски и лесно се засягаше. Спомням си, че една вечер, когато си избирахме партньори, за да играем на шаради, той се оплака, че не сме го включили в играта.

— Добре — на шега каза Джон Гилбърт, — двамата с вас ще изиграем самостоятелно една шарада с думата „кутийка за хапчета“ — аз ще бъда кутийката, а вие можете да бъдете хапчето^[6].

На Хърст му стана криво.

— Не искам да играя на вашите глупави шаради — раздразнено каза той и излезе от стаята, като тръшна вратата зад себе си.

Ранчото на Хърст в Сен Симиън, разположено на площ от четиристотин хиляди акра^[7], се проточваше на тридесет мили край брега на Тихия океан. Жилищните сгради бяха разположени върху плато, прилично на цитадела, на петстотин фута над морското равнище и на четири мили от океана. Главният замък беше изграден от камъните на няколко замъка, пренесени от Европа в сандъци. Фасадата приличаше на съчетание от катедралата в Реймс и гигантска швейцарска планинска хижа. Около замъка като форпостове имаше пет вили в италиански стил, разположени по краищата на платото; във всяка от тях можеха да бъдат настанени по шест души. Те бяха мебелирани в италиански стил с барокови тавани, от които усмихнати ви гледаха изрязани от дърво серафими и херувими. В главния замък имаше място за още тридесет гости. В залата за приеми, дълга около деветдесет и широка около петдесет фута, висяха гоблени, някои от тях оригинални, други имитации. Сред тази баронска атмосфера във всеки ъгъл на салона имаше маси за табла и за електрически билярд. Столовата беше миниатюрно копие на кораба на Уестминстърското абатство и в нея спокойно можеха да се настанят осемдесет души. Прислугата броеше шестдесет души.

Близо до замъка имаше зоологическа градина с лъвове, тигри, мечки, маймуни, орангутани, птици и влечуги. От входната врата на имението до замъка водеше път, дълъг пет мили, край който бяха поставени табелки: „Животните имат предимство“. Човек трябваше да чака в колата си, докато двойка камилски птици решат да се махнат от пътя. Овци, елени, северни елени и бизони скитаха из имението на стада и забавяха придвижването ти.

Коли посрещаха гостите на железопътната гара, а за онези, които пристигаха със самолет, имаше частно летище. Ако пристигнеше следобед, отвеждаха те в апартамента и ти съобщаваха, че вечерята е в осем часа и че в седем и половина в големия салон ще бъдат поднесени коктейли.

Развлеченията бяха плуване, езда, тенис и всевъзможни игри или пък посещение в зоологическата градина. Хърст беше въвел строгото правило никому да не се сервират коктейли преди шест часа вечерта. Но Мериън събираше своите приятели в апартамента си и тайно им приготвяше коктейли.

Вечерите бяха внушителни; менюто приличаше на меню от банкетите на Чарлз I^[8]. Имаше дивеч според сезона: фазан, дива патица, яребица, елен. Но сред целия този разкош ни даваха книжни салфетки; гостите получаваха ленени салфетки само когато там беше мисис Хърст.

Мисис Хърст идваше в Сен Симиън всяка година, но това не предизвикваше никакъв конфликт. Съвместното съществуване на Мериън и мисис Хърст беше взаимно прието: когато наближаваше денят на пристигането на мисис Хърст, Мериън и всички останали дискретно напускахме замъка или пък се връщахме в къщата на Мериън в Санта Моника. Познавах Милисънт Хърст от 1916 г. и бяхме много добри приятели, затова имах достъп и до двете жилища. Когато се настанеше в ранчото със своите приятели от висшето общество в Сан Франциско, тя ме канеше да прекарам там уикенда и аз отивах, като че това беше първото ми посещение за сезона. Милисънт обаче не хранеше никакви илюзии. Макар и да се преструваше, че не знае нищо за неотдавнашното преселение на гостите от замъка, тя се отнасяше към това с чувство за хумор. „Ако не беше Мериън, щеше да бъде някоя друга“ — казваше тя. Тя често ми говореше за отношенията между Мериън и У. Р. доверително, но никога с горчивина. „Той продължава да се държи така, като че ли между нас нищо не се е случило и като че ли Мериън не съществува“ — казваше тя. „Когато дойда, той винаги се държи мило и очарователно, но никога не остава повече от няколко часа. И претекстът му е все един и същ: по средата на вечерята камердинерът му предава записка, той се извинява и става от масата. Когато се върне, той с глупав вид споменава, че някаква спешна работа налагала незабавното му присъствие в Лос Анжелос — и ние се преструваме, че му вярваме. А естествено, всички знаем, че се връща при Мериън.“

Веднъж след вечеря излязохме с Милисънт на разходка из парка. Лунните лъчи къпеха замъка и той изглеждаше чуден и призрачен върху фона на фантастичния декор на седемте планински върха, които го заобикаляха; звездите пронизваха изключително ясното небе. Спряхме за момент, възхищавайки се от красотата на панорамата. Откъм зоологическата градина от време на време долиташе ревът на лъв и се носеше непрестанният вой на един огромен орангутан; те откликваха в планинските върхове и ехото ги повтаряше. Звуците бяха зловещи и ужасяващи, защото всяка вечер орангутанът започваше отначало тихо, а след това все по-силно и по-силно да надига този смразяващ кръвта вой и това продължаваше цялата нощ.

— Това нещастно животно трябва да е ненормално — казах аз.

— Тук всичко е ненормално. Вижте! — каза тя, хвърляйки поглед към замъка. — Творение на лудия Ото^[9]… и той ще продължи да строи и да пристроява, докато умре. А след това каква ще бъде ползата от него? Никой няма да може да го поддържа. Замъкът не може да се използва за хотел, а ако го остави на държавата, съмнявам се дали и тя ще може да го използва — дори и за университет.

Милисънт винаги говореше за Хърст с майчински тон, което ме караше да мисля, че тя все още го обичаше. Тя беше добра и разбрана жена, но по-късно, когато станах политически неудобен, започна да се държи с мен високомерно.

Една вечер, когато пристигнах в Сен Симиън да прекарам уикенда, Мериън ме посрещна нервна и възбудена. Един от гостите бил нападнат с бръснач, докато пресичал парка.

Винаги когато беше развълнувана, Мериън заекваше, но това увеличаваше нейния чар и й придаваше вид на безпомощна жена.

— Още не з-з-знаем к-к-кой го е направил — прошепна тя, — но У. Р. повика няколко детективи, които сега претърсват парка, и се мъчим да запазим случката в тайна от другите гости. Някои смятат, че нападателят е филипинец, и У. Р. нареди всички филипинци да бъдат отстранени от ранчото, докато случаят не бъде разследван, както трябва.

— А кого са нападнали? — попитах аз.

— Ще го видите на вечерята — каза тя.

На вечерята седях срещу млад човек, чието лице беше бинтовано; виждаха се само блестящите му очи и белите зъби, които той разголваше в непрестанна усмивка.

Мериън ме бутна под масата:

— Ето го — прошепна тя.

Покушението, изглежда, никак не му се беше отразило, защото той вечеря с много добър апетит. На всички въпроси, които му задаваха, той само вдигаше рамене и се усмихваше.

След вечеря Мериън ми показа мястото, където е било извършено нападението.

— Ето тук, зад тази статуя — каза тя, сочейки ми едно мраморно копие на „Победата от Самотраки“. — Ето и следите от кръвта.

— А какво е правил зад статуята? — попитах аз.

— Оп-п-пииитвал се е да избяга от нап-п-падателя отвърна тя.

Внезапно гостът отново се появи в тъмнината с окървавено лице и залитайки, мина край нас. Мериън изпищя, а аз подскочих цели три фута. Изведнъж го заобиколиха двадесет души, появили се неизвестно откъде.

— Отново ме нападнаха — изохка той.

Двама детективи го отнесоха на ръце в стаята му, където го разпитаха. Мериън изчезна, но след един час я видях в главния салон.

— Какво става? — попитах аз.

— Казват, че сам го е направил — скептично отвърна тя. — Той е побъркан и иска да привлече вниманието върху себе си.

Без всякакво по-нататъшно съжаление ексцентрикът бе помолен да напусне къщата, а бедните филипинци се върнаха на работа на другата сутрин.

Сър Томас Липтън често беше канен в Сен Симиън и в дома на Мериън в Санта Моника; той беше приятен, бъбрив, стар, шотландец с очарователен акцент, говореше до безконечност и разказваше спомените си.

— Чарли — казваше той, — вие дойдохте в Америка и направихте кариера… и аз също. Първия път дойдох с товарен кораб, който пренасяше добитък. И си казах: „Следващия път ще дойда със собствена яхта“ — и дойдох.

Той ми се оплака, че непрекъснато го ограбвали с милиони долари при неговите сделки с чай. Посланикът в Испания Алегзандър Муър, сър Томас Липтън и аз често вечеряхме заедно в Лос Анжелос и Алекс и сър Томас разказваха спомените си, като всеки на свой ред от време на време пускаше по някое име на кралска особа така, както се пуска угарка, оставяйки у мен впечатлението, че кралските особи говорят само с епиграми.

По онова време често се виждах с Хърст и Мериън, защото ми харесваше екстравагантният им живот. Имах покана да прекарвам уикенда си в жилището на Мериън, когато пожелая, и аз често се възползвах от нея, още повече, че Дъг и Мери бяха в Европа. Една сутрин, докато закусвахме с неколцина приятели, Мериън ми поиска съвет относно нейния сценарий, но това, което й казах, не бе по вкуса на У. Р. Темата на сценария беше феминизмът и аз споменах, че жените избират своите партньори и че мъжете играят малка роля.

У. Р. не се съгласи с това мнение.

— О, не — каза той, — винаги мъжът прави избора.

— Само си мислим, че го правим — отвърнах аз, — но ако една малка госпожичка ви посочи с пръст и каже: „Този си избирам!“, вие сте свършен.

— Грешите напълно — уверено каза той.

— Бедата е там — продължих аз, — че те така добре прикриват техниката си, че ни карат да смятаме, че ние правим избора.

Хърст внезапно удари с длан по масата така силно, че всички съдове от закуската подскочиха.

— Когато кажа, че нещо е бяло, вие казвате черно — изкрещя той.

Мисля, че леко пребледнях. В момента камердинерът ми сипваше кафе. Вдигнах очи към него и казах:

— Моля ви, погрижете се някой да опакова багажа ми и да повика такси.

После, без да кажа нито дума, станах, отидох в балната зала и започнах да се разхождам нагоре-надолу, онемял от гняв. Няколко секунди след това се появи Мериън.

— Какво има, Чарли?

— Никой няма право да ми крещи така — казах аз с разтреперан глас. — Той за кого се мисли? За Нерон? Или за Наполеон?

Без да отговори, тя се обърна и бързо излезе от стаята. Миг след това се появи У. Р., преструвайки се, че нищо не се е случило.

— Какво става, Чарли?

— Не съм свикнал да ми крещят, особено когато съм гост в един дом. Затова си тръгвам. Аз… — гласът ми заглъхна в гърлото и не можах да довърша изречението.

У. Р. се замисли за момент, после и той започна да се разхожда из залата:

— Хайде да си поговорим — каза той също с треперещ глас.

Последвах го в хола до едно кътче, където имаше старинен двоен стол в стил Чипъндейл^[10]. Хърст беше шест фута и четири инча висок и доста пълен. Той седна и посочи към малкото останало място.

— Седнете, Чарли, и хайде да си поговорим.

Едва се сместих до него. Без да каже нито дума, той внезапно протегна ръка, която успях да стисна, макар че не можех да се помръдна от мястото си. След това той започна да обяснява все още с треперещ глас:

— Виждате ли, Чарли, аз всъщност не искам Мериън да снеме този филм, а тя уважава вашето мнение. И когато вие одобрихте сценария… ех, сигурно затова се държах малко рязко с вас.

Аз веднага се разнежих и започнах да отстъпвам, като настоявах, че за всичко съм виновен аз; като окончателен жест успяхме отново да си стиснем ръцете и взехме да ставаме, но се оказа, че сме се залостили в стола, който започна тревожно да скърца. След няколко опита най-сетне успяхме да се освободим, без да повредим стола.

След като ме остави в залата, Мериън отишла право при Хърст и го упрекнала, че се е държал така грубо, като му казала да дойде да се извини. Мериън знаеше кога да действува и кога да мълчи, както правеше понякога.

— Когато е в лошо настроение — каза Мериън, — бурята идва с г-г-гръмотевици.

Мериън беше весела и очарователна и когато У. Р. трябваше да отиде в Ню Йорк по работа, тя събираше всичките си приятели в къщата си в Бевърли Хилз (това беше, преди да построят вилата й в Санта Моника) и ние си уреждахме забави и играехме на шаради до малките часове. После Рудолф Валентино ни канеше в своята къща, а след това и аз канех гостите в моята. Понякога наемахме автобус, натъпквахме го с хранителни продукти, вземахме хармонист и десетина-двадесет души отивахме на плажа Малибу, където запалвахме огън, уреждахме си среднощни пикници и ловяхме риба.

С нас винаги идваше Хърстовата журналистка Луела Парсънс, придружена от Хари Крокър, който впоследствие стана един от моите асистент-режисьори. След подобни експедиции ние се връщахме в къщи едва в четири-пет часа сутринта. Мериън казваше на Луела:

— Ако У. Р. научи за това, една от нас ще изгуби мястото си и т-т-това няма да бъда аз.

По време на една весела вечеря у Мериън У. Р. се обади по телефона от Ню Йорк. Когато Мериън се върна на масата, тя беше разгневена.

— Можете ли да си представите — възмутено каза тя. — У. Р. наредил да ме следят.

По телефона Хърст й прочел рапорта на един детектив за това, което тя е правила по време на неговото отсъствие; в рапорта се казвало, че са я видели да напуска жилището на А. в четири часа сутринта, жилището на Б. в пет часа сутринта и т.н. По-късно тя ми каза, че той незабавно се връщал в Лос Анжелос, за да уреди отношенията си с нея, и че щели да се разделят. Мериън естествено беше възмутена, защото не беше направила нищо друго, освен да се забавлява с приятели. От фактическа гледна точка рапортът на детектива беше верен, но беше така изопачен, че създаваше погрешно впечатление. От Канзас Сити У. Р. й изпрати телеграма: „Промених решението си и няма да дойда в Калифорния, защото не мога да се върна отново там, където в миналото познах толкова щастие — затова заминавам обратно за Ню Йорк.“ Но скоро след това той изпрати нова телеграма, че пристига в Лос Анжелос.

Всички очаквахме с напрежение пристигането на У. Р. Но разговорът му с Мериън има благоприятни последици и за да се отпразнува завръщането на У. Р., в Бевърли Хилз беше уреден голям банкет. Към къщата, която наемаше, Мериън нареди да пристроят временна столова с места за сто и шестдесет гости. Всичко беше готово за два дни, включително декорациите, електрическото осветление и дансингът. Достатъчно беше Мериън да махне с магическата си пръчица — и всичко беше наред. Вечерта тя се появи с нов пръстен с изумруд, който струваше седемдесет и пет хиляди долара — подарък от У. Р.; между другото никой не изгуби мястото си.

За да сменим обстановката на Сен Симиън и Санта Моника, понякога прекарвахме уикенда си на яхтата на Хърст и отивахме до Каталайна или на юг — до Сан Диего. По време на една от тези разходки Томас Х. Инс, който беше поел ръководството на Хърстовата компания „Космополитън филм продъкшънз“, е трябвало да бъде свален от борда в Сан Диего. Аз не взех участие в тази разходка, но Елинър Глин, която е била на яхтата, ми каза, че Инс бил весел и в добро настроение, но че по време на обеда внезапно получил паралични болки и бил принуден да напусне масата. Всички помислили, че заболяването е стомашно, но на него му станало толкова лошо, че намерили за по-разумно да го свалят на брега и да го заведат в болница. Там открили, че е имал сърдечен удар, и го изпратили в дома му в Бевърли Хилз, където след три седмици той получи втори удар и почина.

Започнаха да се разпространяват злонамерени слухове, че Инс бил застрелян и че в това бил замесен Хърст. Тези слухове бяха неверни от начало до край. Зная това, защото с Хърст и Мериън отидохме да видим Инс у дома му две седмици преди да умре; той много се зарадва, като ни видя, и вярваше, че скоро ще се оправи.

Смъртта на Инс обърка плановете на „Космополитън продъкшънз“ и компанията беше откупена от „Уорнър Бръдърз“. След две години обаче тя премина към „Метро Голдуин Майер“, където за Мериън построиха луксозна съблекалня в една вила. (Аз я наричах Трианон^[11].)

Тук Хърст уреждаше по-голямата част от работата, свързана с вестниците му. Много пъти съм го виждал седнал в средата на приемната на Мериън, заобиколен от двадесетина журналисти, разположили се на пода. От креслото си той преглеждаше заглавията. „Това е лошо разпределение на материала — казваше той, сочейки към някакъв вестник. — И защо господин еди-кой си отдава такова голямо значение на тази история?“ Той вземаше съответното списание, прелистваше го и премерваше тежестта му с двете си ръце. „Какво става с рекламите на “Редбук" — този месец са много малко. Телеграфирайте на Рей Лонг веднага да дойде тук." По средата на тази сцена се появяваше Мериън, току-що завърнала се от снимки, и изящна, както винаги, шеговито нарочно стъпваше по вестниците и казваше: „Махни този боклук, цялата ми гримьорна е наопаки“.

Понякога Хърст биваше страшно наивен. Когато отиваше на премиерата на някой филм на Мериън, той ме поканваше да пътувам с тях и преди да стигнем до входа на кинотеатъра, слизаше от колата, за да не го видят, че пристига с Мериън. Но когато „Хърст Егзаминър“ и „Лос Анжелос Таймс“ се впуснаха в политически двубой, като Хърст нападаше ожесточено, а „Таймс“ му връщаше със същата монета, „Таймс“ прибягна до лични нападки и обвини Хърст, че водел двойствен живот и поддържал любовно гнездо в Санта Моника, като спомена и Мериън. Хърст не отвърна в своя вестник на нападките, но на следния ден (майката на Мериън току-що беше починала) дойде при мен и ме попита: „Чарли, ще се съгласите ли да носите заедно с мен ковчега при погребението на мисис Дейвис?“ Аз разбира се, се съгласих.

През 1933 г. Хърст ме покани да отида с него в Европа. Той беше ангажирал за своите гости всички първокласни каюти от едната страна на един от параходите на компанията „Кюнърд“. Аз обаче отклоних поканата, защото това значеше да се влача с още двадесетина души, да скучая, когато на Хърст му се скучаеше, и да бързам, когато на него му се бързаше.

Вече имах опит от подобно пътуване с него до Мексико по времето, когато втората ми съпруга беше бременна. Кортеж от десет коли следваше колата на Хърст и Мериън по неравни пътища и аз започнах да ругая цялото пътешествие. Пътищата бяха до такава степен непроходими, че ние трябваше да се откажем от мисълта да стигнем до нашата цел и се принудихме да пренощуваме в една мексиканска ферма. Имаше само две стаи, а ние бяхме двадесет души; бяха достатъчно мили да отделят една от стаите за жена ми, Елинър Глин и мен. Някои спаха върху маси и столове, други в птичарника и кухнята. Сцената в тази малка стая беше фантастична: жена ми заемаше единственото легло, аз се бях разположил на два стола, а Елинър, облечена като че ли ще отива в хотел „Риц“, спеше на разнебитена кушетка с шапката, воалетката и ръкавиците си. Тя лежеше със скръстени върху гърдите ръце подобно на мраморна статуя, изваяна върху гробница, и през цялата нощ не промени положението си. Зная това, защото тази нощ аз въобще не мигнах. На сутринта през полузатворените си очи я видях да става така, както си беше легнала: всичко беше на мястото си, нито едно косъмче от косата й не беше помръднало, кожата й беше бяла и нежна; тя беше така жизнена и пъргава, като че ли прекосяваше кафенето на хотел „Плаза“.

При пътуването си в Европа Хърст отведе със себе си бившия ми асистент-режисьор Хари Крокър. Хари беше станал секретар по протокола на Хърст и ме попита дали бих дал на У. Р. препоръчително писмо до сър Филип Сасуун; аз му дадох такова писмо.

Филип направи всичко възможно Хърст да прекара добре времето си. Тъй като знаеше, че от много, години Хърст беше отявлено антибритански настроен, той му уреди среща с Уелския принц. Затворил двамата в библиотеката си, където според Филип принцът направо запитал Хърст защо е така антибритански настроен. Те разговаряли два часа — каза Филип — и според него разговорът с принца имал отрезвяващо въздействие върху Хърст.

Никога не успях да разбера антибританските настроения на Хърст, защото той имаше значителни капиталовложения в Англия и получаваше от тях големи печалби. Неговите прогермански тенденции датираха от времето на Първата световна война и в този критичен период връзките и приятелството му с тогавашния посланик на Германия в Съединените щати граф Бернщорф едва не се превърнаха в скандал. Дори могъществото на Хърст трудно успя да го потули. Нещо повече, неговият кореспондент в чужбина Карл фон Веган винаги пишеше благоприятни статии за Германия до самото начало на Втората световна война.

По време на пътуването си в Европа Хърст посети Германия и има интервю с Хитлер. По онова време никой не знаеше нищо конкретно за хитлеристките концентрационни лагери. Първият намек за тях се появи в статиите на приятеля ми Корнилиъс Вандърбилт, който по някакъв начин бе успял да проникне в един от тях и писа за нацистките изтезания там. Но неговите статии за садистичната бруталност на нацистите бяха толкова фантастични, че малко хора им повярваха.

Вандърбилт ми изпрати няколко пощенски картички, които представяха Хитлер в момента, когато произнасяше реч. Лицето му беше невероятно комично — лошо подражание на моето, със смешните си мустаци, разчорлената си права коса и отвратителните си тънки устни. Не можех да приема Хитлер сериозно. Всяка картичка го представяше в различна поза: едната — с пръсти, сгърчени като ноктите на хищник, когато държеше реч пред тълпата; другата — вдигнал едната си ръка във въздуха и отпуснал другата подобно играч на крикет, който се готви да хвърли топката; третата — стиснал ръце пред себе си, като че ли вдига някаква въображаема гира. Неговият поздрав с ръка, изхвърлена зад рамото с дланта нагоре, ме изкушаваше да поставя върху нея поднос с мръсни чинии. „Този човек е луд!“ — помислих си аз. Но когато Айнщайн и Томас Ман бяха принудени да напуснат Германия, образът на Хитлер престана да бъде комичен и стана зловещ.

 

 

С Айнщайн се запознах през 1926 г., когато дойде в Калифорния, за да чете лекции. Според мен учените и философите са чисти романтици, които насочват страстите си в друга посока. Тази теория напълно подхождаше за личността на Айнщайн. Той имаше вид на типичен германец от Алпите в най-добрия смисъл на думата — весел и общителен. И макар че беше спокоен и добродушен, чувствувах, че зад всичко това се крие един крайно емоционален темперамент и че именно от него произлиза изключителната му интелектуална енергия.

Карл Лемли от компанията „Юнивърсъл“ ми се обади, че професор Айнщайн би искал да се запознае с мен. Бях много развълнуван. Ние обядвахме в студиото на „Юнивърсъл“ — професорът, жена му, секретарката му Хелин Дюкъс и неговият асистент Валтер Майер. Госпожа Айнщайн говореше английски много добре, всъщност по-добре от професора. Тя беше ниска и пълна, извънредно жизнена жена; очевидно беше, че й прави удоволствие да бъде съпруга на такъв велик човек, и не правеше никакви усилия да го скрие; ентусиазмът й беше очарователен.

След обеда, докато мистър Лемли ги развеждаше из студиото, госпожа Айнщайн ме дръпна настрана и ми прошепна:

— Защо не поканите професора у вас? Сигурна съм, че ще му направи голямо удоволствие да поговорим спокойно насаме.

Тъй като госпожа Айнщайн ме беше помолила да бъдем в съвсем тесен кръг, аз поканих само още двама приятели. По време на вечерята тя ми разказа за онази сутрин, когато съпругът й замислил теорията за относителността.

— Както обикновено, докторът дойде на закуска, облечен в халата си, но не хапна почти нищо. Помислих си, че нещо не е в ред, и го попитах какво го тревожи. „Мила — каза той, — хрумна ми една прекрасна идея.“ И след като изпи кафето си, той седна на пианото и започна да свири. От време на време спираше, правеше си някои бележки и после продължаваше да повтаря: „Имам прекрасна, великолепна идея!“

„Но за бога — казах аз, — кажи за какво става дума, не ме дръж в напрежение.“

„Трудно е — отвърна той. — Ще трябва да поработя по нея.“ Тя ми разказа, че той продължил да свири на пианото и да си взема бележки още половин час, след това отишъл в кабинета си, казал, че не иска да го безпокоят, и стоял там две седмици. „Всеки ден му изпращах яденето — каза тя, — а вечерно време той излизаше да се поразходи и отново се връщаше да работи.“

„Най-сетне — каза тя — той излезе от кабинета си съвсем пребледнял. «Ето» — каза ми той и с изморен вид постави на масата два листа хартия. Това беше неговата теория за относителността.“

Доктор Рейнълдс, когото бях поканил на вечерята и който имаше някои любителски познания по физика, попита професора дали е чел книгата на Дън „Експеримент с времето“.

Айнщайн поклати глава.

Рейнълдс продължи с лековат тон:

— Той има интересна теория относно измеренията, нещо като — тук той се поколеба, — нещо като продължение на едно измерение.

Айнщайн бързо се обърна към мен и лукаво ми прошепна:

— Продължение на едно измерение, Was ist das^[12]?

След това Рейнълдс се отказа от темата измерения и попита Айнщайн дали вярва в привидения. Айнщайн си призна, че никога не е виждал привидения, и прибави:

— Когато дванадесет души едновременно наблюдават едно и също явление, тогава бих могъл да повярвам. — И той се усмихна.

По онова време психическите явления бяха на мода и ектоплазмата се носеше над Холивуд като гъста мъгла, особено в домовете на филмовите звезди, където се правеха спиритически сеанси, демонстрации на плуващи във въздуха предмети и на други психически явления. Аз не присъствувах на тези сеанси, но известната артистка Фани Брайс се закле, че на един спиритически сеанс видяла как една маса се вдига от пода и плува из стаята. Запитах професора дали някога е бил свидетел на подобни явления. Той се усмихна вежливо и поклати глава. Запитах го също така дали неговата теория за относителността не противоречи на хипотезата на Нютън.

— Напротив — каза той, — тя е продължение на тази теория.

По време на вечерята казах на госпожа Айнщайн, че след премиерата на „Светлините на големия град“ възнамерявам да отида в Европа.

— Тогава трябва да дойдете да ни видите в Берлин — каза тя. — Къщата ни не е голяма — професорът не е богат; макар че фондацията „Рокфелер“ постави на негово разположение повече от един милион долара за научната му работа, той никога не ги е използвал.

По-късно, когато отидох в Берлин, аз посетих скромното им малко жилище. То приличаше на нещо, което човек би намерил в Бронкс — приемната, покрита със стари, изтъркани килими, служеше едновременно и за столова. Най-скъпата мебел беше черното пиано, върху което той беше направил онези исторически предварителни бележки за четвъртото измерение. Често съм се питал какво е станало с това пиано. То може би се намира в Смитсоновия институт или в музея „Метрополитън“ — а може би нацистите са го нацепили за подпалки.

Когато в Германия започна нацисткият терор, Айнщайнови потърсиха убежище в Съединените щати. Госпожа Айнщайн разказва интересна история за невежеството на професора по паричните въпроси. От университета „Принстън“ го поканили да преподава в съответния факултет и го попитали какви са му условията; професорът споменал такава скромна цифра, че ръководителите на Принстънския университет му отговорили, че при това положение той не би могъл да живее в Щатите и че са му необходими поне три пъти повече средства.

Когато Айнщайнови отново посетиха Калифорния през 1937 г., те дойдоха да ме видят. Айнщайн ме прегърна приятелски и ме предупреди, че води със себе си трима музиканти. „След вечерята ще ви посвирим“ — каза той. Същата вечер Айнщайн взе участие в квартета, който изпълни музика от Моцарт. Макар че не беше много сигурен в лъка и техниката му беше малко скована, той все пак свиреше с увлечение, затваряше очите си и се олюляваше. Тримата музиканти не проявиха голям ентусиазъм към участието на професора и деликатно предложиха той да си почине, а те сами да изсвирят нещо. Той се съгласи, седна при нас и се заслуша. Но след като те бяха изсвирили няколко пиеси, той се обърна към мен и шепнешком ме попита: „Кога пак ще свиря?“ Когато музикантите си отидоха, госпожа Айнщайн, леко възмутена, успокои съпруга си: „Ти свири по-добре от тримата, взети заедно.“

Няколко дни по-късно Айнщайнови отново дойдоха на вечеря; бях поканил Мери Пикфорд, Дъглас Фербанкс, Мериън Дейвис, У. Р. Хърст и още един-двама други приятели. Мериън Дейвис седеше до Айнщайн, а госпожа Айнщайн седеше от дясната ми страна до Хърст. Преди вечерята всичко като че ли вървеше добре; Хърст се държеше приятелски, а Айнщайн учтиво. Но по време на вечерята почувствувах, че атмосферата охладнява, докато накрая те престанаха да си говорят. Направих всичко възможно да съживя разговора, но нищо не можеше да ги накара да си проговорят. Някакво злокобно мълчание тежеше над столовата; Хърст тъжно гледаше десерта си, а професорът спокойно се усмихваше, погълнат от своите мисли.

Мериън, която беше бъбрива, се шегуваше с всички на масата с изключение на Айнщайн. Тя внезапно се обърна към него и закачливо му каза: „Здравейте!“ — после прокара средните си пръсти през косата му като ножица и попита: „Защо не се подстрижете?“

Айнщайн се усмихна и аз реших, че е време да отидем в приемната да пием кафе.

 

 

Руският режисьор Айзенщайн дойде в Холивуд със своята група, в която бяха Григорий Александров, както и Айвър Монтегю, млад англичанин, приятел на Айзенщайн. Аз често се виждах с тях. Те, особено Александров, играеха доста лошо тенис на моя корт.

Айзенщайн трябваше да снеме един филм за компанията „Парамаунт“. Той идваше със славата си от „Броненосецът «Потьомкин»« и »Десет дни, които разтърсиха света“. Компанията „Парамаунт“ беше преценила, че ще има полза да го ангажира да направи филм по негов собствен сценарий и с негова режисура. Той написа прекрасния сценарий „Златото на Сътър“ въз основа на интересен документален материал от първите дни на златната треска в Калифорния. В него нямаше никаква пропаганда, но тъй като Айзенщайн идваше от Русия, по-късно „Парамаунт“ се изплаши и от цялата работа не излезе нищо.

Веднъж, когато с него беседвахме за комунизма, аз го попитах дали той смята, че от интелектуална гледна точка образованият пролетарий може да се сравнява с аристократа, който има цели поколения от културни прадеди зад себе си. Струва ми се, че той се изненада от невежеството ми. Айзенщайн, който произлизаше от семейството на инженер, заяви: „Интелектуалните възможности на масите аз бих сравнил с богата неразорана нива — дайте им само образование.“

Айзенщайновият филм „Иван Грозни“, който гледах след Втората световна война, е най-високото постижение в областта на историческия филм. Той тълкува историята поетично и според мен това е прекрасен начин за тълкуването й. Като виждам как се изопачават събитията дори от най-близкото минало, историята въобще ме настройва скептично. А поетичното тълкуване дава обща представа за съответния период. Всъщност в произведенията на изкуството има повече ценни факти и подробности, отколкото в учебниците по история.