Чарлз Чаплин
Моята автобиография (7)

V

Джоузеф Конрад писал на един свой приятел, че животът го карал да се чувствува като сляп плъх, който, притиснат до стената, само чака да го смажат. Това сравнение може би дава точна представа за ужасните обстоятелства, при които всички ние живеем. И все пак за някои от нас идва часът на щастието; така стана и с мен.

Бях вестникарче, печатар, майстор на детски играчки, духач на стъкло, прислужник на лекар и т.н., но подобно на Сидни по време на всички тези „професионални отклонения“ нито за момент не забравях крайната си цел — да стана актьор. Затова, докато сменях професиите си, не преставах да си лъскам обувките, да си вчесвам косата, да си слагам чиста яка и периодично да отивам в театралната агенция „Блекмоур“ на Бедфърд стрийт до бул. Стренд. Правех го, докато дрехите ми имаха приличен вид.

Първия път, когато отидох там, канцеларията беше пълна с безупречно облечени теспианци^[1] от двата пола, които се разхождаха из стаята и надуто си говореха един на друг. С трепет и ужасно стеснение стоях в едно ъгълче до вратата, като се опитвах да скрия изтърканите си дрехи и обувките си, чиито върхове бяха деформирани. От вътрешната канцелария от време на време се появяваше млад служещ и като че със сабя разсичаше актьорската надменност с лаконичната забележка: „За вас — и за вас — и за вас — няма нищо!“ — и стаята постепенно се изпразваше като черква след богослужение. Веднъж останах сам! Когато служещият ме видя, той се спря на място:

— А вие какво искате?

Почувствувах се като Оливър Туист, който чака да му дадат още нещо.

— Имате ли някакви роли за момчета? — попитах аз и преглътнах.

— Записали ли сте се?

Поклатих отрицателно глава.

За моя изненада той ме въведе в съседната канцелария, записа името ми, адреса ми и всички останали подробности и каза, че ще ми се обадят, ако се яви някаква роля. Тръгнах си с приятното чувство, че съм изпълнил едно задължение, но и със задоволството, че от него не е излязло нищо.

Но ето че месец след завръщането на Сидни получих пощенска картичка със следния текст: „Обадете се в агенцията «Блекмоур» на Бедфърд стрийт до Стренд.“

Пременен в новия си костюм, бях въведен при самия мистър Блекмоур, който се разливаше в усмивки и се държеше много любезно. Мистър Блекмоур, когото си бях представял като някаква всемогъща личност с проницателен поглед, беше много мил и ми даде една бележка, която да предам на мистър С. И. Хемилтън в канцеларията на Чарлз Фроман.

Мистър Хемилтън прочете бележката и като видя колко съм малък, се изненада и развесели. Разбира се, аз го излъгах за възрастта си, като му казах, че съм четиринадесетгодишен — а тогава бях на дванадесет и половина години. Той ми обясни, че ще играя в ролята на Били, пажа от пиесата „Шерлок Холмс“, с договор за петмесечно турне, което ще започне през есента.

— Междувременно — каза мистър Хемилтън — има прекрасна роля за момче в една нова пиеса, наречена „Джим — любовната история на един кокни“^[2],написана от Х. А. Сейнтсбъри — господина, който ще играе главната роля в „Шерлок Холмс“ по време на предстоящото турне. „Джим“ щеше да бъде поставена в Кингстън за пробни представления преди турнето с „Шерлок Холмс“. Заплатата ми щеше да бъде две лири и десет шилинга седмично — толкова, колкото щях да получавам и в „Шерлок Холмс“.

Макар че сумата беше огромна за мен, не мигнах дори с очи.

— Трябва да се посъветвам с брат ми относно условията — тържествено заявих аз.

Мистър Хемилтън се изсмя и, изглежда, моите думи му доставиха голямо удоволствие; той извика целия персонал на канцеларията да ме видят.

— Ето го нашия Били! Как ви се харесва?

Всички бяха очаровани и взеха да ми се усмихват. Какво се беше случило? Сякаш светът внезапно се бе променил, нежно ме бе взел в прегръдките си и ме бе осиновил. После мистър Хемилтън ми даде една бележка до мистър Сейнтсбъри, когото съм можел да намеря в клуба „Зелената стая“ на Лестър скуеър. Тръгнах си, като буквално се носех из облаците.

Същото нещо се повтори и в клуба „Зелената стая“: мистър Сейнтсбъри повика някои от членовете на клуба да ме видят. На самото място той ми даде текста на ролята на Сами, като ми каза, че това е един от главните герои в пиесата. Чувствувах се малко неловко от страх да не поиска да я прочета пред него — това би ме поставило в неудобно положение, защото аз едва можех да чета. За щастие той ми каза да взема текста в къщи и да го прочета на спокойствие, тъй като репетициите щели да започнат чак след една седмица.

Отидох си в къщи с омнибуса, замаян от щастие, и едва тогава започнах да разбирам напълно какво се бе случило с мен. Изведнъж оставях зад гърба си мизерния живот и навлизах в един дълго желан сън — сън, за който мама често ми беше говорила и който я вълнуваше. Щях да стана актьор! Всичко се беше случило така внезапно, така неочаквано. Не преставах да разгръщам страниците на моята роля — те бяха сложени в нова мека кафява папка. Това беше най-важният документ, който някога съм държал в ръцете си. Докато пътувах с омнибуса, разбрах, че съм прекрачил една много важна преграда, че вече не съм някакво обикновено хлапе от бордеите, а личност в театъра. Идеше ми да заплача.

Очите на Сидни се навлажниха, когато му разказах за станалото. Той седеше приведен на леглото, замислено гледаше през прозореца, клатеше глава и кимаше; после със сериозен израз каза:

— Това е повратна точка в живота ни! Само мама да беше тука, за да се радва заедно с нас.

— Помисли си само — запалено продължих аз, — по две и половина лири седмично в продължение на четиридесет седмици! Аз казах на мистър Хемилтън, че ти се занимаваш с деловите въпроси — възбудено добавих аз, — така че ти би могъл да издействуваш и повече. Но при всички случаи тази година ще можем да спестим шестдесет лири!

След като ентусиазмът ни попремина, взехме да разсъждаваме, че две и половина лири едва ли са достатъчни за такава голяма роля. Сидни отиде да види дали няма начин да се увеличи сумата. „Нищо няма да изгубим, ако опитаме“ — казах аз. Но мистър Хемилтън се оказа непреклонен. „Две и половина лири е максимумът“ — казал той на Сидни. И ние се задоволихме и с това.

Сидни ми прочете ролята и ми помогна да зауча репликите. Ролята беше доста голяма — около тридесет и пет страници текст, — но за три дни аз я научих наизуст.

Репетициите на „Джим“ се провеждаха във фоайето на горния етаж на театъра „Друъри лейн“. Сидни така усърдно ме беше подготвил, че знаех текста почти безпогрешно. Безпокоеше ме само репликата: „Вие кой мислите, че сте — мистър Пиърпонт Морган?“ — а пък аз го произнасях „Пътърпайнт Морган“. Мистър Сейнтсбъри ме накара да оставя името така, както го произнасях. Тези първи репетиции бяха откровение за мен. Те ми разкриха един нов свят на театрална техника. Дотогава нямах представа какво значи сценично изкуство, ритъм, паузи, кога да се обърна или да седна, но всичко това възприех с лекота. Мистър Сейнтсбъри поправи само една моя грешка: прекалено много движех главата си и правех гримаси, когато говорех.

След като репетирахме няколко сцени, той беше учуден и ме попита дали съм играл преди. Какво невероятно задоволство — да се харесаш на мистър Сейнтсбъри и на останалите актьори! Аз обаче приех техния възторг така, като че ли са ми го дължали от рождение.

Пиесата „Джим“ щеше да бъде изпробвана за една седмица в театъра в Кингстън и за още една седмица в театъра във Фулъм. Това беше мелодрама по повестта „Сребърният крал“ на Хенри Артър Джоунз — историята на един аристократ, който страда от амнезия и внезапно се озовава в една мансарда заедно с млада цветарка и едно момче вестникопродавче: Сами — моята роля. От морална гледна точка пиесата беше безупречна: девойката спеше в килера на мансардата, херцогът, както го наричахме, се разполагаше на кушетката, а пък аз спях на пода.

Първото действие се развиваше в канцеларията на богатия адвокат Джеймс Сийтън Гетлок на Деверьо коурт № 7-а в квартала Темпл. Парцаливият херцог е отишъл при човека, който преди е бил негов съперник в любовта, да проси милостиня, за да помогне на своята благодетелка — цветарката, която го е издържала по време на амнезията.

При спречкването отрицателният герой изкрещява на херцога:

— Махай се и дано умрете от глад — и ти, и твоята любовница цветарка!

Макар отпаднал и слаб, херцогът вдига от бюрото нож за разрязване на книги и се готви да прободе злодея, но ножът пада от ръцете му върху бюрото, тъй като той получава епилептичен припадък и се отпуска в безсъзнание в краката на подлеца. В този момент бившата жена на отрицателния герой, в която одърпаният херцог някога е бил влюбен, влиза в стаята. Тя на свой ред започва да се застъпва за дрипавия херцог, като казва:

— Той се провали с мен; провали се и като адвокат! Поне ти можеш да му помогнеш!

Но отрицателният герой отказва. Сцената стига до кулминационната си точка, когато той обвинява бившата си жена в изневяра с нещастника и я обсипва с обиди. Обзета от ярост, тя вдига ножа и пробожда отрицателния герой, който пада мъртъв в креслото, докато херцогът все още лежи в безсъзнание в краката му. Жената изчезва от сцената; когато херцогът идва в съзнание, той открива своя съперник мъртъв.

— Господи, какво съм направил! — възкликва той. После става, претърсва джобовете на мъртвеца, намира портфейл, в който има няколко лири стерлинги, пръстен с диамант и други бижута, прибира всичко в джоба си и излиза през прозореца, като преди това се обръща и казва:

— Сбогом, Гетлок, в края на краищата ти все пак ми помогна.

Завеса.

Следващото действие се развива в мансардата, където живее херцогът. Когато завесата се вдига, един самотен детектив надзърта в килера. Аз влизам, подсвирквайки си, после виждам детектива и спирам на място.

Вестникарчето: Ей, вие там! Знаете ли, че това е дамска спалня?

Детективът: Какво, този килер ли? Я ела тука!

Вестникарчето: Как не го е срам!

Детективът: Дръж си устата! Влез и затвори вратата!

Вестникарчето (тръгвайки към него): Мислите, че сте много учтив, нали, като каните хората в собствените им гостни?

Детективът: Аз съм детектив.

Вестникарчето: Какво, фанте ли? Аз си тръгвам!

Детективът: Няма да ти сторя нищо лошо. Трябват ми само някои сведения, за да мога да помогна на един човек.

Вестникарчето: Да помогнеш, трънки! Ако на някого се случи нещо добро, то няма да дойде от фантетата!

Детективът: Не бъде глупав. Ако имах други намерения, щях ли още в началото да ти кажа, че съм детектив?

Вестникарчето: Няма за какво да ти благодаря. Видях ти ботушите.

Детективът: Кой живее тук?

Вестникарчето: Херцогът.

Детективът: Да, но как е истинското му име?

Вестникарчето: Отде да знам. Херцогът е неговият „nom de guerre“^[3], както казва той. И да ме убиеш, не знам какво значи това.

Детективът: А можеш ли да ми го опишеш?

Вестникарчето: Тънък като свирка, с посивели коси, гладко обръснат, носи цилиндър и монокъл. И нямаш представа, само да те погледне през монокъла!

Детективът: А Джим — той кой е?

Вестникарчето: Той ли? Искаш да кажеш тя.

Детективът: А, значи това е госпожицата, която…

Вестникарчето (прекъсва го): … която спи в килера, а пък тази стая тук е наша, моя и на херцога, и пр. и пр.

Имах още много реплики и ако щете вярвайте, публиката се забавляваше много, може би защото изглеждах много по-малък, отколкото бях всъщност. Всяка моя реплика предизвикваше смях. Тормозеха ме само технически проблеми: например как да приготвя истински чай на сцената. Обърквах се какво да сипя по-напред — чая или врялата вода. Колкото и странно да звучи това, по-лесно ми беше да изговарям репликите си, отколкото да върша каквото и да било друго на сцената.

„Джим“ нямаше особен успех. Театралните критици безмилостно съсякоха пиесата. Независимо от това критиките за мен бяха благоприятни. Една от тях, която ми показа един от членовете на нашата трупа, мистър Чарлз Рок, беше изключително добра. Той беше стар актьор от „Аделфи“^[4] с голямо реноме и в повечето сцени аз играех заедно с него. „Млади човече — тържествено ми каза той, — не се превъзнасяй, когато прочетеш това!“ И след като ми изнесе цяла лекция относно скромността и благоприличието, прочете ми критиката в „Лъндън топикъл таймз“, която си спомням дума по дума. След като критикът се подиграваше с пиесата, той пишеше: „Но има нещо, което отчасти я спасява — ролята на вестникарчето Сами, хитро лондонско хлапе, което до голяма степен създава комичния елемент в пиесата. Макар и ролята му да е банална и старомодна, тя се изпълнява по извънредно забавен начин от момчето Чарлз Чаплин — един блестящ и жизнен млад актьор. За това момче никога преди не бях чувал, но се надявам да чуя много за неговите успехи в близко бъдеще.“ Сидни купи цяла дузина броеве от вестника.

След като приключихме с двуседмичните представления на „Джим“, започнахме репетициите на „Шерлок Холмс“. По онова време все още живеехме със Сидни на Паунъл теръс, тъй като от икономическа гледна точка не бяхме съвсем сигурни за нашето положение.

В свободното от репетиции време отидохме в Кейн хил да видим мама. Отначало сестрите казаха, че не можем да я видим, защото този ден не се чувствувала добре. Те дръпнаха Сидни настрана, но аз все пак успях да го чуя, като им казваше:

— Не, не вярвам да се съгласи. — След това с тъжен вид се обърна към мен. — Не искаш да видиш мама в специална килия за луди, нали?

— Не, не! Не бих могъл да понеса това! — отдръпнах се аз.

Но Сидни отиде при нея; мама го познала и била на себе си. След няколко минути една сестра ми каза, че мама била достатъчно добре и мога, ако искам, да я видя — и ние седнахме заедно с нея в килията й. Преди да си тръгнем, тя ме отведе настрана и тъжно ми пошушна на ухото:

— Гледай да не се загубиш, като си тръгваш, защото може да те задържат тука.

Тя остана осемнадесет месеца в Кейн хил, докато възстанови здравето си. По време на моето турне Сидни редовно я посещаваше.

 

 

Мистър Х. А. Сейнтсбъри, който изпълняваше ролята на Холмс по време на нашето турне, беше живо повторение на илюстрациите в списанието „Стренд“. Той имаше продълговато интелигентно лице и вдъхновено чело. От всички актьори, играли в ролята на Холмс, той беше считан за най-добрия, по-добър дори от Уилям Джилет, създателя на тази роля и автор на пиесата.

По време на първото ни турне ръководството реши аз да живея при мистър и мисис Грийн, дърводелеца на трупата и жена му, която беше гардеробиерка. Това не беше много привлекателно, защото мистър и мисис Грийн си попийваха. Нещо повече, на мен невинаги ми се ядеше, когато те ядяха, нито пък онова, което ядяха. Сигурен съм, че съжителството ми със семейството Грийн дразнеше повече тях, отколкото мен; затова след три седмици ние се споразумяхме да се разделим и тъй като бях прекалено млад, за да живея с който и да било друг член на трупата, започнах да живея сам. Озовавах се сам в непознати градове, сам в мрачни стаи и рядко срещах когото и да било, докато настъпи часът за вечерното представление — чувах само собствения си глас, когато говорех на себе си. Понякога отивах в бирариите, където се събираха членовете на трупата, и ги наблюдавах как играят билярд; но винаги имах чувството, че моето присъствие ги стеснява и пречи на разговора им, а и те самите не пропускаха случая да ми дадат да разбера това. Дори не можех да се усмихна на техните лековати шеги, без да ме изгледат със свъсени вежди.

Започна да ме обзема меланхолия. Да пристигнеш неделя вечер в някакъв град в Северна Англия и да слушаш тъжния звън на църковните камбани, докато вървиш по мрачната главна улица на града — това едва ли би облекчило твоята самотност. През седмицата обикалях пазарите в квартала, купувах бакалски стоки и месо, а хазяйката ми ги сготвяше. Понякога наемах квартира с пълен пансион и се хранех в кухнята заедно със семейството. Това ми беше приятно, защото в Северна Англия кухните бяха чисти и приветливи, с излъскани пиростии и сини огнища. Когато хазяйката печеше хляб, ми беше особено приятно да избягам от студения мрачен ден и да се приютя до топлия светлик на едно ланкаширско огнище, да гледам около него самуните на готовия за печене хляб и да седна да пия чай заедно със семейството — вкусът на топлия хляб, току-що изваден от фурната и намазан с прясно масло, беше винаги едно приятно и тържествено наслаждение.

Бях прекарал вече шест месеца в провинцията. Междувременно Сидни не бе успял да получи работа като актьор и бе принуден да изостави театралните си амбиции и да стане барман в „Дупката за въглища“ на бул. Стренд. Предпочели него измежду сто и петдесет кандидати. Независимо от това обаче той се чувствуваше страшно паднал в собствените си очи.

Пишеше ми редовно и ме държеше в течение на състоянието на мама, но аз рядко отговарях на писмата му; една от причините беше, че не бях добре с правописа. Едно негово писмо дълбоко ме разчувствува и силно ме привърза към него; той ме упрекваше, че не отговарям на писмата му, и припомняше мизерията, в която бяхме живели заедно и която би трябвало още повече да ни свързва. „Откакто мама се разболя — пишеше Сидни, — всичко, което имаме на света, сме си ние двамата. Затова трябва редовно да ми пишеш, за да зная, че си имам брат.“ Писмото му беше толкова трогателно, че аз незабавно му отговорих. Сега видях Сидни в нова светлина. Писмото му укрепи братската обич, продължила през целия ни живот.

Свикнах да живея сам. Но толкова бях отвикнал да разговарям, че ужасно се стеснявах, когато срещнех случайно някого от трупата. Не успявах да събера мислите си, за да отговарям свързано на въпросите им, и съм сигурен, че оставаха разтревожени за душевното ми състояние. Така например изпълнителката на главните роли, красивата и очарователна мис Грета Хан, се държеше много мило с мен; и въпреки това, когато я виждах да прекосява улицата, бързо се обръщах и се заглеждах в някоя витрина или пък свивах в друга улица, за да я отбягна.

Започнах да занемарявам външността си, а навиците ми станаха непостоянни. Когато пътувах с трупата, винаги закъснявах за влака, пристигах в последния момент с разчорлени коси, без яка на ризата си и непрекъснато ми правеха бележки за това.

За компания си купих един заек и където и да отседнех, го вмъквах тайно в стаята си, за да не разбере хазяйката. Това беше мило малко същество, но непривикнало да живее затворено. Козината му, бяла и чиста, беше в пълен контраст с острата му миризма. Държех го в дървена клетка под леглото си. Хазяйката ми влизаше със закуската в стаята ми весело усмихната, но щом до ноздрите й достигнеше миризмата, излизаше бързо със загрижен и объркан вид. Щом затвореше вратата, аз пусках заека на свобода и той подскачаше из стаята.

Не след дълго го научих да скача в клетката си, щом се потропа на вратата. Ако хазяйката откриеше тайната ми, карах заека да повтаря този трик; това обикновено спечелваше сърцето й и тя се съгласяваше да ни остави до края на седмицата.

Но в Тонипенди в Уелз, като й показах трика, хазяйката се усмихна загадъчно и не каза нито дума, но вечерта, като се върнах от театъра, заекът беше изчезнал. Когато попитах какво е станало с него, хазяйката само поклати глава:

— Сигурно е избягал или пък някой го е откраднал — каза тя. Очевидно беше намерила свой собствен начин да се справи ефикасно с проблема.

От Тонипенди отидохме за три вечерни представления в миньорския град Ебд Вейл и аз бях доволен, че не беше за по-дълго, защото по онова време Ебд Вейл беше мрачен, грозен град с редица отвратително еднакви къщички, всяка с по четири малки стаи, осветявани с газени лампи. Повечето от членовете на трупата отседнаха в един малък хотел. За щастие аз намерих стая откъм улицата в едно миньорско жилище; макар и малка, тя беше удобна и чиста. Вечер след представлението ми оставяха вечерята пред огнището, за да не изстива.

Хазяйката ми, висока хубава жена на средна възраст, имаше тъжен вид. Сутрин влизаше в стаята със закуската и рядко ми проговаряше. Забелязах, че държаха вратата на кухнята винаги затворена; когато ми трябваше нещо, налагаше се да чукам и тогава открехваха вратата само няколко инча.

Втората вечер, докато вечерях, дойде съпругът й, човек почти на същата възраст като нея. Той беше присъствувал на нашето представление и пиесата му беше харесала. Мъжът постоя малко да си поприказваме със запалена свещ в ръка, готвейки се да отиде да си легне. Поколеба се за момент, сякаш обмисляше онова, което искаше да ми каже:

— Знаете ли, имам нещо, което може да подхожда за вашата работа. Виждали ли сте някога човек жаба? Подръжте свещта, докато взема лампата.

Той ме поведе към кухнята и постави лампата върху долапа, в долната част на който вместо врати имаше перде.

— Ей, Гилбърт, я излез оттам! — извика той, разгръщайки пердето.

Изпод долапа изпълзя половин човек, без крака, с несъразмерно голяма, русокоса, сплескана глава, болезнено бледо лице, вдлъбнат нос, голяма уста и силни мускулести рамене и гърди. Той носеше долни дрехи от трико, а гащите му бяха изрязани до бедрата, от които се подаваха десет къси дебели пръста. Това чудовищно същество можеше да бъде на двадесет или на четиридесет години. То ме погледна и се ухили, показвайки редките си жълти зъби.

— Ей, Гилбърт, скачай! — каза бащата и нещастникът бавно се наведе и се изхвърли с ръцете си почти на височината на главата ми.

— Как смятате, ще го приемат ли в някой цирк? Човека жаба!

Бях толкова ужасен, че едва успях да отговоря. Все пак споменах имената на няколко цирка, до които би могъл да пише.

Бащата настоя жалкото същество да изпълни още няколко номера — да подскача, да се катери и да стои на ръцете си върху дръжките на люлеещ се стол. Когато най-сетне представлението свърши, аз се престорих на много възхитен и го поздравих за номера му.

— Лека нощ, Гилбърт — казах аз, преди да си тръгна, и с глух и заекващ глас нещастникът отвърна:

— Лека нощ.

През нощта на няколко пъти се събуждах и опитвах дали вратата ми е заключена. На следната сутрин хазяйката изглеждаше доволна и общителна.

— Разбрах, че снощи сте видели Гилбърт — каза ми тя. — Естествено, той спи под долапа само когато вземаме наематели от театъра.

Тогава ми мина ужасяващата мисъл, че аз всъщност спях в леглото на Гилбърт.

— Да — отвърнах аз и с не особено голям ентусиазъм заговорих за възможността той да постъпи в някой цирк.

— Често сме мислили за това — кимна с глава тя.

Моят ентусиазъм — или наречете го, както щете, — изглежда направи удоволствие на хазяйката; преди да си замина, отидох в кухнята да се сбогуваме с Гилбърт. Правейки усилие да не се вълнувам, стиснах грамадната му груба ръка, а той леко раздруса моята.

След четиридесет седмици представления в провинцията ние се върнахме за осемседмичен гастрол в лондонските предградия. Успехът на „Шерлок Холмс“ беше феноменален и щяхме да започнем ново турне с пиесата след три седмици.

Сега вече решихме със Сидни да напуснем квартирата си на Паунъл теръс и да наемем по-прилична квартира на Кенингтън роуд; подобно на змии искахме да сменим кожите си и да се отърсим от всички остатъци от миналото.

Говорих с управата на трупата за участието на Сидни в една малка роля през следващото турне с „Шерлок Холмс“ и той получи ролята — при заплата тридесет и пет шилинга седмично! Този път тръгнахме на турне заедно.

Сидни пишеше на мама всяка седмица и към края на второто турне получихме писмо от лудницата в Кейн хил, с което ни съобщаваха, че тя напълно е възстановила здравето си. Това беше наистина добра новина. Бързо уредихме излизането й и се подготвихме да се съберем в Рединг^[5]. По този случай наехме и специален луксозен апартамент, който се състоеше от две спални и гостна с пиано, украсихме мамината спалня с цветя и поръчахме великолепна вечеря.

Напрегнати и щастливи, ние със Сидни стояхме и я чакахме на гарата, макар че не преставах да се безпокоя дали тя отново ще успее да се върне в нашия живот, тъй като знаех, че никога не ще можем да възстановим близостта си от миналото.

Най-сетне влакът дойде. С вълнение и несигурност разглеждахме лицата на пътниците, които слизаха от вагоните. И ето че мама най-после се появи и усмихната, спокойно се упъти към нас. Тя не изглеждаше много развълнувана, когато изтичахме да я посрещнем, но ни поздрави с топлота и някак тържествено. Очевидно и на нея й беше трудно да се приспособи към новата обстановка.

По време на краткото ни пътуване с файтон до нашата квартира говорихме за стотици различни неща — и важни, и незначителни.

След като премина първият ни изблик на ентусиазъм, докато й показвахме апартамента и цветята в спалнята й, ние се озовахме в гостната и започнахме да се гледаме един друг леко задъхани. Денят беше слънчев, апартаментът се намираше на тиха уличка, но сега тишината започна да ни потиска и въпреки че исках да бъда щастлив, имах чувството, че се боря срещу депресия. Бедната мама, която толкова малко искаше от живота, за да бъде весела и засмяна, ми напомни за моето нещастно минало — а тя всъщност беше последният човек, който би трябвало да предизвика такова настроение у мен. Но аз направих всичко възможно да прикрия това. Тя беше поостаряла и понапълняла. Винаги се бях гордял с вида и облеклото на мама и исках да я покажа на трупата в най-добрия й вид, но ето че сега тя ми изглеждаше малко повлекана. Мама трябва да е разбрала моите опасения, защото се обърна към мен и ме погледна въпросително.

Срамежливо оправих кичурче от косата й.

— Преди да те представя на трупата, искам да изглеждаш отлично — усмихнах се аз.

Тя пак ме погледна, извади пухчето от пудриерата си и напудри лицето си.

— Просто съм щастлива, че живея — весело каза тя.

Не мина много време и ние напълно свикнахме един с друг; унинието ми изчезна. Тя разбираше по-добре от самите нас, че е минало времето на нашата взаимна интимност, когато бяхме деца, и това я правеше още по-скъпа. По време на турнето тя пазаруваше и ни готвеше, като носеше в къщи плодове, деликатеси и винаги малко цветя. В миналото, колкото и бедни да сме били, когато отиваше на покупки в събота вечер, тя винаги успяваше да купи букетче шибои за едно пени. Понякога мама беше мълчалива и затворена и това ме натъжаваше. Държеше се по-скоро като гостенка, отколкото като наша майка.

След един месец тя поиска да се върне в Лондон, където мислела да се настани и да ни уреди дом, в който да се приютим, когато свършим турнето си; освен това — казваше тя — ще бъде и по-евтино, отколкото да пътува с нас из цялата страна и да плащаме още един билет за влака.

Мама нае апартамента над бръснарницата на Честър стрийт, в който вече бяхме живели, и купи мебели на изплащане за десет лири. Квартирата ни не беше нито толкова просторна, нито толкова луксозна, колкото Версайският дворец, но мама извърши чудеса в спалните, като покри сандъчета от портокали с кретон, така че да приличат на нощни шкафчета. Със Сидни печелехме общо четири лири и пет шилинга седмично и от тях изпращахме на мама една лира и пет шилинга.

Сидни и аз се върнахме в къщи след второто ни турне и прекарахме няколко седмици заедно с мама. Макар че ни беше приятно да бъдем при нея, тайничко се зарадвахме, когато тръгнахме отново на турне, защото на Честър стрийт нямахме необходимите удобства, които ни предлагаха квартирите в провинцията — онези малки удобства, с които вече бяхме свикнали. Мама несъмнено разбираше това. Когато ни изпрати на гарата, тя изглеждаше доста весела, но и двамата имахме чувството, че й беше мъчно, докато стоеше на перона и махаше с кърпичката си, когато потегляше влакът.

По време на третото ни турне мама ни писа, че Луиз, с която ние със Сидни бяхме живели на Кенингтън роуд, умряла — по ирония на съдбата — в ламбетския приют за бедни — същия приют, където бяха въдворили и самите нас. Тя беше преживяла татко само с четири години, оставяйки малкия си син сираче. И него като нас със Сидни бяха изпратили в училището в Хенуел.

Мама писа също така, че посетила момченцето, обяснила му коя е и му разказала, че Сидни и аз сме живели с баща му и майка му на Кенингтън роуд. Но то едва си спомняло за нас, тъй като по онова време беше само четиригодишно. Не си спомняло и баща си. Сега то било вече десетгодишно. Записали го били на моминското име на Луиз и доколкото мама успяла да установи, нямало никакви роднини. Тя ни го описа като хубаво момченце, много кротко, срамежливо и замислено. Занесла му пакетче бонбони, малко портокали и ябълки и обещала да го посещава редовно, което вярвам, че е правила, докато самата тя не се разболя отново и не беше изпратена пак в Кейн хил.

Новината за повторното заболяване на мама дойде като удар с нож в сърцето. Не успяхме да разберем кога и как е станало това. Получихме само едно сухо официално съобщение, че я намерили да скита по улиците и да говори несвързано. Нямаше какво да правим, освен да се примирим със съдбата на бедната мама.

До края на живота си тя не успя напълно да възвърне разума си. Няколко години тя крея в лудницата в Кейн хил, докато можахме да я настаним в частна клиника.

Понякога и боговете на злото се уморяват да си играят с жертвите си и проявяват милосърдие; така те постъпиха и с мама. През последните седем години на живота си тя щеше да живее сред удобства, обградена от цветя и слънчева светлина, и да види вече порасналите си синове, обкръжени от слава и богатства, които далеч надхвърляха всичко, за което тя е могла някога да мечтае.

 

 

Поради нашето турне с „Шерлок Холмс“ минаха много седмици, преди да успеем отново да видим мама. Ангажиментът ни с трупата на Фроман приключи окончателно. После собственикът на театър „Роял“ в Блекбърн мистър Хари Йорк откупи от Фроман авторските права на „Шерлок Холмс“, за да организира турне из по-малките градове. Новата трупа ни нае със Сидни, но при намалени заплати — по тридесет и пет шилинга седмично.

Това слизане надолу по стълбицата — да играеш в малките градчета в Северна Англия с по-лоша трупа, беше потискащо. Сравнението между новата трупа и трупата, която току-що бяхме напуснали, обаче изостри моето чувство за преценка. Опитвах се да не правя това сравнение открито, но по време на репетиции в желанието си да помогна на новия режисьор, който ме разпитваше за постановката, репликите, декорите и пр., аз с удоволствие му разказвах как е било всичко в трупата на Фроман. Това естествено не ме направи особено популярен сред останалите актьори и на мен взеха да гледат като на преждевременно развито хлапе. По-късно един нов постановчик си отмъсти, като ме глоби десет шилинга затова, че на униформата ми липсвало едно копче, за което няколко пъти ме беше предупреждавал.

Авторът на „Шерлок Холмс“ Уилям Джилет дойде в Лондон с Мари Доро, за да играят в една друга пиеса — „Клариса“. Критиците не се отнесоха добре към пиесата и към начина, по който той говореше на сцената — и това го накара да напише интермедия, озаглавена „Шерлок Холмс в тежко положение“, в която самият той не произнасяше нито дума. В интермедията имаше само три действуващи лица — една луда, Холмс и прислужникът му. Като манна небесна приех телеграмата на импресариото на Джилет мистър Постант, в която той ме питаше дали мога да отида в Лондон, за да играя заедно с Уилям Джилет ролята на Били в интермедията.

Треперех от безпокойство, тъй като беше съмнително дали в такъв кратък срок нашата трупа ще може да намери друг изпълнител на ролята на Били в провинцията, и няколко дни живях в мъчителна неизвестност. Те обаче успяха да си намерят друг Били.

Връщането си в Лондон на сцена в Уест Енд^[6] мога да окачествя само като мое възраждане. Вълнувах се при всяка най-малка случка: пристигането ми вечерта в театъра „Дюк ъв Йорк“, срещата ми с импресариото мистър Постант, който ме заведе в гримьорната на мистър Джилет, и думите на последния, когато му бях представен: „Искаш ли да играеш в “Шерлок Холмс" заедно с мен?", избликът ми на нервен ентусиазъм: „О, да, разбира се, мистър Джилет!“ И на следната сутрин, докато чаках на сцената за репетицията — първия път, когато видях Мари Доро, облечена в най-прекрасната лятна рокля, която бях виждал. Каква изненада да срещнеш една така красива жена толкова рано сутринта! Тя беше дошла със закрита каляска и сега, намерила на роклята си мастилено петно, питаше реквизитора дали има нещо, с което да може да го махне. Спомням си и очарователното й раздразнение, когато той изрази съмнение:

— О, колко ужасно е това!

Тя беше така изумително красива, че просто й се сърдех за това. Сърдех й се за нежните нацупени устни, за белите й правилни зъби, за прелестната й брадичка, за черните й гарванови коси, за тъмнокафявите й очи. Сърдех й се за престореното й раздразнение и за очарованието, което излъчваше чрез него. По време на целия си разговор с реквизитора тя не забеляза моето присъствие, макар че стоех съвсем близо, с широко отворени очи, вцепенен от красотата й. Току-що бях навършил шестнадесет години и внезапната близост на тази лъчезарна красота ме накара да взема решение да не позволя тя да ме завладее. Но, господи, колко красива беше тя! Това беше любов от пръв поглед.

В „Шерлок Холмс в тежко положение“ ролята на лудата се изпълняваше от мис Айрийн Венбра, забележително талантлива актриса, която говореше през цялото време, докато Холмс само седеше и слушаше. В това се състоеше и подигравката му с критиците. Встъпителните реплики бяха мои: аз се втурвах в апартамента на Холмс и натисках вратата, а лудата удряше отвън по нея с юмруци; после, докато възбудено се опитвах да обясня положението на Холмс, лудата нахълтваше в стаята. В продължение на двадесет минути тя не преставаше да бърбори несвързано за някакъв случай, който искала да възложи на Холмс. Холмс тайно написваше една бележка, звънваше на един звънец и скрито ми я подаваше. Малко по-късно двама здравеняци влизаха и отвеждаха жената, ние с Холмс оставахме сами и аз му казвах:

— Имате право, сър, точно за същата лудница ставаше дума.

Шегата хареса на критиците, но пиесата „Клариса“, която Джилет беше написал за Мари Доро, се провали. Макар че пишеха с възхищение за красотата на Мари, те заявяваха, че тя не е достатъчна да спаси една сълзлива мелодрама; затова Джилет запълни остатъка от сезона с нова постановка на „Шерлок Холмс“, в която ме нае да играя ролята на Били.

Бях толкова развълнуван, че ще играя със знаменития Уилям Джилет, че забравих да попитам за условията. В края на седмицата мистър Постант ми донесе плика със заплатата ми.

— Просто ме е срам, че ви давам само това — с малко смутен вид каза той, — но от канцеларията на Фроман ми казаха да ви платя толкова, колкото сте получавали преди от нас: две лири и десет шилинга.

Бях приятно изненадан.

По време на репетициите на „Шерлок Холмс“ отново срещнах Мари Доро — по-красива от всякога! — и въпреки решението си да не попадам в плен на нейното обаяние, продължих да потъвам още повече в безнадеждното блато на неизказаната любов. Мразех се заради тази си слабост и се ядосвах на себе си, че ми липсва воля. Изпитвах смесени чувства: едновременно я обичах и я мразех. На всичко отгоре тя се държеше извънредно мило и очарователно с мен.

В „Шерлок Холмс“ Мари Доро изпълняваше ролята на Алис Фокнър, но в пиесата въобще не се срещахме на сцената. Аз обаче я чаках, пресмятайки момента, когато ще я срещна по стълбите, и преглъщайки, ще й кажа: „Добър вечер“ и когато тя весело ще ми отвърне „Добър вечер“. И това беше всичко, което въобще се случи между нас.

„Шерлок Холмс“ веднага постигна успех. На едно от представленията присъствува и кралица Александра; заедно с нея в кралската ложа седяха гръцкият крал и принц Кристиан. Принцът очевидно обясняваше пиесата на краля и в най-напрегнатия момент, когато с Холмс стояхме мълчаливо на сцената, из залата прокънтя звучен глас с чужд акцент: „Не ми разказвайте! Не ми разказвайте!“

Канцеларията на Дайън Бусикоу се намираше в театър „Дюк ъф Йорк“ и когато минавах покрай него, той одобрително ме потупваше по главата; същото правеше и Хол Кейн, който често идваше зад кулисите, за да се види с Джилет. Един ден ми се усмихна и лорд Киченър.

Докато играехме „Шерлок Холмс“ почина сър Хенри Ървинг и аз присъствувах на погребението му в Уестминстърското абатство. Като актьор в Уест Енд ми бяха дали специален пропуск и аз много се гордеех с това. На погребението седях между заелия тържествена поза Луис Уолър, който тогава беше романтичният идол на матинетата в Лондон, и „д-р“ Уолфърд Боди, който винаги играеше ролята на хирург и когото по-късно имитирах в един водевилен скеч. Профилът на Уолър беше красив и напълно подходящ за случая; той седеше като замръзнал на мястото си, без да поглежда нито вляво, нито вдясно. Но „д-р“ Боди, за да види по-добре как спускат тялото на сър Хенри в криптата, под възмутения и презрителен поглед на мистър Уолър не преставаше да стъпва върху саркофага на някакъв херцог. Аз разбрах, че няма да видя нищо, и си седнах, като се примирих с това да гледам гърбовете на намиращите се пред мен хора.

Две седмици преди последното представление на „Шерлок Холмс“ мистър Бусикоу ми даде препоръчително писмо до знаменитите мистър и мисис Кендал, за да получа евентуална роля в новата им пиеса. Те току-що бяха приключили участието си в една сполучлива пиеса в театър „Сейнт Джеймс“. Уговорихме се в десет часа преди обед да се срещнем с мисис Кендал във фоайето на театъра. Тя закъсня двадесет минути. Най-сетне откъм улицата се появи някакъв силует: беше мисис Кендал, едра властна жена, чиито първи думи бяха:

— О, значи вие сте момчето! Скоро започваме турне в провинцията с нова пиеса и бих искала да ми прочетете някои от вашите реплики. Но в момента сме много заети. Можете ли да дойдете по същото време утре сутринта?

— Съжалявам, госпожо — хладно отвърнах аз, — но не мога да поема никакъв ангажимент извън Лондон. — И с тези думи свалих шапка, излязох от фоайето, дадох знак на един минаващ файтон — и в продължение на десет месеца стоях без работа.

Вечерта, в която завърши последното представление на „Шерлок Холмс“ в театър „Дюк ъв Йорк“ и когато Мари Доро трябваше да се върне в Америка, аз си тръгнах сам и се напих от отчаяние. Видях я отново във Филаделфия две-три години по-късно. Тя откриваше един нов театър, в който аз играех с трупата на Карно. Беше все така красива. Стоях гримиран зад кулисите и я гледах, докато тя произнасяше словото си, но бях прекалено срамежлив, за да й се обадя.

По същото време, когато представленията на „Шерлок Холмс“ приключиха в Лондон, свърши и турнето на трупата в провинцията, така че Сидни и аз се оказахме без работа. Но Сидни бързо си намери нова работа. Той видя едно обявление в театралното списание „Ера“ и се включи в трупата на Чарли Мейнън, съставена от комици акробати. По онова време из мюзикхоловете обикаляха няколко такива трупи: „Банковите служители“ на Чарли Болдуин, „Лудите хлебопекари“ на Джо Богани и трупата на Бойсет. Те изпълняваха само пантомими и бурлески, но под акомпанимента на хубава балетна музика и бяха много популярни. Най-известната трупа беше трупата на Фред Карно с богат репертоар от комедии. Във всяка от тях имаше думата „птици“. Те се наричаха „Птиците от затвора“^[7], „Ранните птици“, „Мълчаливите птици“ и пр. От тези три скеча Карно създаде театрално предприятие с повече от тридесет трупи, в чийто репертоар бяха включени коледни пантомими и сложни музикални комедии. От тези трупи се родиха и излязоха такива прекрасни актьори и комици като Фред Кичин, Джордж Грейвс, Хари Уелдън, Били Рийвс, Чарли Бел и много други.

Когато Сидни играеше с трупата на Мейнън, Фред Карно го видя и нае с надница от четири лири седмично. Тъй като бях четири години по-малък от Сидни, в театъра бях ни риба, ни рак, но докато играех в Лондон, бях спестил малко пари и по време на турнето на Сидни в провинцията стоях в Лондон и се мотаех из кафенетата.