Чарлз Чаплин
Моята автобиография (32)

XXX

На „Куийн Елизабет“ се качихме в пет часа сутринта, наистина романтичен час, но го направихме само поради отвратителната причина да избегнем евентуални съдебни чиновници, които биха могли да ми връчат призовка. Инструкциите на адвоката ми бяха да се кача дискретно на парахода, да се затворя в каютата си и да не се появявам на борда, преди да слезе лоцманът. И понеже последните десет години ме бяха научили да очаквам най-лошото, аз се подчиних.

Бях чакал с нетърпение да застана на горната палуба със семейството си и да вкуся този вълнуващ момент, когато параходът се отделя от кея и се впуска в далечни пътища към нов живот. Вместо това бях позорно заключен в каютата си и гледах през прозорчето.

Някой почука на вратата.

— Аз съм — обади се Ууна.

Отворих вратата.

— Джим Аджий току-що дойде да ни изпрати. Той е на кея. Извиках му, че се криеш от съдебните чиновници и че ще му махнеш от прозорчето. Ето го там, в края на кея — каза тя.

Джим стоеше малко настрана от група хора под палещото слънце и внимателно разглеждаше парахода. Бързо свалих плъстената си шапка, подадох ръка през прозорчето и започнах да му махам, докато Ууна гледаше през другото прозорче.

— Не, още не те е видял — каза тя.

Джим въобще не ме забеляза, а това беше последният път, в който аз го видях, застанал сам, сякаш откъснат от света, с втренчени очи, които ме търсеха. Две години по-късно той почина от сърдечен удар.

Лоцманът най-сетне напусна парахода и аз отключих вратата и излязох на палубата като свободен човек. Внушителната линия на нюйоркските небостъргачи, високомерни и възвишени, бягаше от мен под слънчевата светлина и с всеки изминал момент красотата й ставаше все по-ефирна… И докато тя се отдалечаваше, аз изпитах странно чувство при вида на този огромен континент, изчезващ в мъглявината.

Макар че се вълнувах при мисълта, че ще посетя Англия със семейството си, бях приятно отпуснат. Необятният простор на Атлантика прочиства душата. Почувствувах се нов човек. Престанах да бъда легенда във филмовия свят и предмет на злобни нападки и се превърнах в баща на семейство, който отива с жена си и децата си на почивка. Децата си играеха на горната палуба, а ние с Ууна се бяхме изтегнали в шезлонги. И в това настроение разбрах какво представлява пълното щастие — нещо много близко до тъгата.

Говорехме с любов за приятелите, които оставяхме зад себе си. Говорихме дори и за любезността на хората от имиграционната служба. Колко лесно се разтапя човек и от най-малката проява на внимание; колко трудно е да храниш неприязън.

С Ууна възнамерявахме да си отпочинем и да се посветим на удоволствията, а с лансирането на „Светлините на рампата“ почивката ни нямаше да бъде безцелна. Чувството, че съчетаваш полезното с приятното, беше изключително удоволствие.

Следния ден на обед бяхме в много весело настроение. Наши гости бяха Артур Рубинщайн със съпругата си и Адолф Грийн. Но по средата на обеда донесоха на Хари Крокър радиограма. Той се готвеше да я сложи в джоба си, но хопът каза: „Чакат отговор по радиото.“ Докато четеше радиограмата, лицето на Хари се помрачи; той се извини и стана от масата.

По-късно той ме повика в каютата си и ми прочете радиограмата. В нея се казваше, че достъпът в Съединените щати ми се забранява и че преди да мога да се върна там, ще трябва да се явя пред Анкетната комисия за имиграцията и да отговоря на редица обвинения от политически характер, както и на обвинения в морална разпуснатост. Агенция „Юнайтед прес“ ме питаше дали бих искал да направя някакви изявления по този повод.

Нервите ми се обтегнаха до крайност. За мен имаше малко значение дали ще се върна в тази нещастна страна, или не. Искаше ми се да им кажа, че колкото по-скоро се отърва от тази заредена с омраза атмосфера, толкова по-добре, тъй като ми е дошло до гуша от обидите и лицемерния морал на Америка и че това ми е страшно опротивяло. Но всичко, което притежавах, се намираше в Щатите и се ужасявах при мисълта, че могат да намерят някакъв начин да го конфискуват. Сега от тяхна страна можех да очаквам всякакви безскрупулни действия. Затова се задоволих с една помпозна декларация в смисъл, че ще се върна, за да отговоря на всички техни обвинения, че обратната ми входна виза не е къс хартия, а документ, издаден ми добронамерено от правителството на Съединените щати, и… дрън, дрън, дрън.

От този момент на парахода за мен повече нямаше почивка. От всички краища на света вестниците ме молеха с радиограми да направя изявления. В Шербур, първата ни спирка преди Саутхамптън, на борда се качиха поне сто репортьори на европейски вестници, които искаха да ме интервюират. Уговорихме се следобед да им отделим един час в бюфета. Макар че те бяха настроени съчувствено, пресконференцията ме отегчи и изтощи.

Пътуването ни от Саутхамптън до Лондон премина в безпокойство и напрежение, защото за мен не беше толкова важно това, че са забранили завръщането ми в САЩ, колкото да разбера каква ще бъде реакцията на Ууна и децата, когато за пръв път видят английския пейзаж. Години наред бях хвалил пред тях чудната красота на Югозападна Англия, на Девъншър и Корнуъл, а сега минавахме покрай мрачни гроздове от тухлени сгради и редица от еднакви къщи, накацали по хълмовете.

— Те всички си приличат — каза Ууна.

— Не бързай толкова — казах аз. — Ние току-що излязохме от Саутхамптън.

Естествено по-нататък пейзажът стана по-красив.

Когато пристигнахме на гара Ватерло в Лондон, вярната тълпа пак беше там, все така предана и ентусиазирана, както винаги. При изхода на гарата хората ни махаха с ръце и ръкопляскаха. „Натрий им мутрата, Чарли!“ — извика някой. Това наистина ми стопли сърцето.

Когато най-сетне останахме сами с Ууна, застанахме на прозореца на нашия апартамент на петия етаж на хотел „Савоя“. Показах й новия мост Ватерло; макар и красив, за мен сега той не означаваше почти нищо освен това, че през него минаваше пътят към моето детство. Ние стояхме мълчаливи, опиянявайки се от най-вълнуващата гледка, която човек би могъл да види в който и да било град на света. Възхищавал съм се от романтичната елегантност на Плас дьо ла Конкорд в Париж, чувствувал съм мистичното послание, излъчвано от хилядите прозорци, блестящи на залеза в Ню Йорк, но за мен изгледът на лондонската Темза от прозорците на нашия хотел надминаваше всичко това със своето величие — в него имаше нещо така дълбоко човечно.

Погледнах към Ууна, докато тя се възхищаваше от гледката с напрегнато от вълнение лице, което я правеше да изглежда по-млада, отколкото нейните двадесет и осем години. Откакто се оженихме, тя беше преминала заедно с мен през много премеждия; и докато тя гледаше към Лондон, а слънчевата светлина си играеше с черните й коси, за пръв път видях една-две сребристи нишки. Не казах нищо, но в този момент й се почувствувах робски предан, докато тя спокойно ми казваше: „Лондон ми харесва.“

Бяха изминали двадесет години, откакто бях идвал тук за последен път. От мястото, където бях застанал, се виждаше един от завоите на реката и по нейните брегове се издигаха модерни сгради, които загрозяваха пейзажа. Половината от детството ми беше преминало сред овъглените останки по потъналите в сажди незастроени места край бреговете й.

Докато с Ууна се разхождахме из Лестър скуеър и Пикадили, сега подправени с фалшивите украшения на американския начин на живот — ресторанти на самообслужване, щандове за кренвирши, млечни барове, видяхме разгърдени младежи и девойки с тесни панталони, които се въртяха безцелно наоколо. Спомням си времето, когато, отивайки в Уест енд, хората се обличаха елегантно и се разхождаха с жълти ръкавици и бастунчета. Но този свят си отиде и го замести друг, в който очите виждат другояче и други неща предизвикват емоции. Мъже плачат, когато слушат джаз, а насилието стана сексуално. Времето следва своя ход.

Взехме такси до Кенингтън, за да видим къщата на Паунъл теръс №3, но къщата беше празна и предстоеше събарянето й. Спряхме за момент пред Кенингтън роуд № 287, където ние със Сидни бяхме живели при баща ми. Минахме през Белгрейвиа^[1] и в салоните на великолепните едно време частни жилища, с неонови светлини и чиновници, седнали зад бюра; на мястото на други жилища се издигаха продълговати сгради, прилични на стъклени аквариуми или на циментови кибритени кутии, издигащи се към небето — и всичко това в името на прогреса.

Предстоеше ни да разрешим много проблеми и преди всичко да изнесем средствата си от Съединените щати. Наложи се Ууна да се върне в Калифорния със самолет и да вземе всичко, което се намираше в нашата касетка. Тя отсъствува десет дни и когато се върна, разказа ми как са се развили нещата. Служителят в банката внимателно проучил подписа й, погледнал я и отишъл при директора на банката, където дълго се съвещавал. Ууна се безпокояла до момента, в който отворили нашата касетка.

След като свършила работата си в банката, тя отишла в къщата ни в Бевърли Хилз. Всичко било точно така, както сме го оставили, и цветята, и паркът били много красиви. Тя останала за момент сама в дневната и я обзело силно вълнение. По-късно се видяла с нашия домоуправител швейцарец Хенри, който й казал, че след като сме заминали, хора от ФБР на два пъти идвали да го разпитват що за човек съм бил, дали той знаел в дома ми да е имало някакви вакханалии с голи жени и пр. Когато той им казал, че съм живеел спокойно с жена си и семейството си, те взели да го заплашват, попитали го от каква националност е, от колко време е в Съединените щати и поискали да видят паспорта му.

Ууна ми каза, че когато научила това, всички нишки, които още я свързвали с дома ни, се скъсали на самото място. Дори сълзите на камериерката ни Хелин, когато Ууна си тръгвала, само ускорили заминаването й.

Приятели са ме питали с какво съм успял да си навлека целия този антагонизъм на американците. Големият ми грях беше, че аз бях и си оставам човек, който не плува по течението. Макар и да не съм комунист, отказвах да следвам „официалната линия“ и да мразя комунистите. Това, естествено, шокира много хора, включително и Американския легион. Нямам нищо против истински градивната дейност на тази организация; такива мероприятия като закона за правата на бившите военнослужещи и за други привилегии за тях, както и подпомагането на нуждаещите се деца на ветераните от войните са прекрасни и хуманни. Но когато легионерите надхвърлят законните си права и под маската на патриотизъм използват влиянието си, за да посягат върху правата на другите, те извършват покушение срещу самите основи на американския строй. Такива свръхпатриоти могат да станат ядката, която да превърне Америка във фашистка държава.

На второ място, аз се противопоставях на Комисията за антиамериканска дейност — самото название на комисията поначало е безчестно, тъй като то е достатъчно разтегливо, за да хване за гърлото и заглуши гласа на всеки честен американец, чието мнение не съответствува на мнението на мнозинството.

На трето място, никога не се опитах да стана гражданин на Съединените щати. Но много американци, които изкарват прехраната си в Англия, никога не са се опитвали да станат британски поданици. Така например един американец, висш служител в „Метро Голдуин Майер“, чиято седмична заплата възлизаше на четирицифрена сума в долари, живя и работѝ в Англия в продължение на повече от тридесет и пет години, без да стане британски поданик — но англичаните пет пари не даваха за това.

Тези разяснения не представляват извинение. Когато започнах да пиша тази книга, зададох си въпроса, защо я пиша. Причините са много, но извинението не е една от тях. Накратко бих казал, че в атмосфера на могъщи клики и невидими правителства аз предизвиках антагонизма на цяла една нация и за съжаление изгубих любовта на американската публика.

Премиерата на „Светлините на рампата“ трябваше да се състои в кинотеатър „Оудиън“ на Лестър скуеър. Малко ме безпокоеше как щяха да приемат филма, тъй като това не беше характерна Чаплинова комедия. Преди премиерата устроихме прожекция за представителите на печата. Беше изминало достатъчно време, за да мога да гледам на филма обективно, и трябва да кажа, че той ме развълнува. Това не е нарцисизъм^[2], защото някои епизоди от моите филми ми харесват, а други направо мразя. Аз обаче не се просълзих, както намекна някакъв репортьор, но дори и да съм се просълзил, какво от това? Ако авторът не се вълнува от творбата си, той едва ли би могъл да очаква, че ще развълнува публиката. Откровено казано, на мен самия моите комедии ми харесват дори повече, отколкото на публиката.

Премиерата на „Светлините на рампата“ беше галапредставление с благотворителна цел, на което присъствува принцеса Маргърит. На следващия ден филмът беше показан на обикновените зрители. Въпреки че критиките бяха въздържани, филмът счупи световните рекорди и макар че беше бойкотиран в Америка, донесе повече печалби, отколкото всеки друг мой филм.

Преди да отпътуваме от Лондон за Париж, лорд Страболджи ни покани с Ууна на вечеря в Камарата на лордовете. На масата седях до Хърбърт Морисън и се изненадах, че макар и социалист, той подкрепя политиката за атомна отбрана. Казах му, че колкото и да увеличава своите запаси от ядрени оръжия, Англия винаги ще бъде силно уязвима цел; че това е малък остров и ответният удар едва ли ще ни донесе утешение, след като бъдем превърнати в пепел. Убеден съм, че най-разумната стратегия за отбраната на Англия е пълен неутралитет, защото в атомната ера аз се съмнявам дали пълният неутралитет ще бъде нарушен. Но моите възгледи далеч не съвпадаха с тези на Морисън.

Изненадан съм колко много интелигентни хора говорят в полза на атомните оръжия. На една друга вечеря се запознах с лорд Солсбъри, който беше на същото мнение с Морисън, и когато изразих отвращението си от стратегията на ядрената отбрана, почувствувах, че паднах в очите на лорда.

Мисля, че е дошъл моментът да резюмирам моето мнение относно сегашното положение в света. В резултат на все по-сложния съвременен живот и на нахлуването на кинетиката в двадесетия век индивидът е обкръжен от гигантски институции, които го застрашават от всички страни от политическа, научна и икономическа гледна точка. Ние ставаме жертва на ограничения на мисълта, на санкции и на разрешителни.

Тази матрица, в която позволихме да ни излеят, се дължи на липсата на културна проницателност. Ние сляпо се впуснахме сред грозотата и стадната психология и изгубихме усета си към естетиката. Разбирането ни за живота бе притъпено от печалбите, властта и монополите. Ние позволихме на тези сили да ни обградят, напълно пренебрегвайки злокобните последици от това.

Науката, лишена от разумно ръководство или чувство за отговорност, предостави на политиците и на воините оръжия с такава разрушителна мощ, че те държат в ръцете си съдбините на всяко живо същество на земята.

Тази прекомерна власт, предоставена в ръцете на хора, чиято морална отговорност и интелектуална компетентност в най-добрия случай не са непогрешими, а в много случаи подлежат и на съмнение, би могла да доведе до една война, която ще унищожи всякакъв живот на нашата планета. И въпреки това ние сляпо вървим в тази посока.

Д-р Робърт Оупънхаймер веднъж ми каза, че „човекът се движи от необходимостта да знае“. Това е вярно, но в много случаи той го прави, без да има предвид последиците. С това д-р Оупънхаймер се съгласи. Някои учени приличат на религиозни фанатици. Те безспирно дълбаят напред, уверени, че онова, което открият, е винаги за добро и че тяхното научно кредо се основава на морала.

Човекът е животно, което притежава примитивния инстинкт да се бори да оцелее. Затова неговата изобретателност най-напред е развила интелекта му, а едва впоследствие душата му. Затова и научният прогрес значително е изпреварил развитието на човешката етика.

Алтруизмът напредва бавно по пътя на прогреса на човечеството. Той се олюлява и се препъва по стъпките на науката. На него му се позволява да се прояви само поради силата на обстоятелствата. Мизерията не намаля в резултат на алтруизма или филантропията на правителствата, а поради действието на силите на диалектическия материализъм.

Карлайл казваше, че светът ще бъде спасен от хора, които мислят. Но за да може човек да мисли, той трябва да изпадне в трудно положение.

Така с разбиването на атома човекът беше притиснат до стената и беше принуден да мисли. Пред него стои алтернативата да се самоунищожи или да се държи, както трябва; бързото развитие на науката го принуждава да вземе това решение. И при тези обстоятелства аз вярвам, че в края на краищата неговият алтруизъм ще надделее и добрата му воля към останалата част от човечеството ще възтържествува.

След отпътуването ни от Америка животът ни беше на съвсем друго равнище. В Париж и Рим бяхме приети като герои победители: в Париж президентът Венсан Ориол ни покани на обед в Елисейския дворец, поканиха ни на обед и в британското посолство. После френското правителство ме повиши в степен офицер на Почетния легион, а същия ден Дружеството на драматурзите и композиторите на музика за театъра ме направи свой почетен член. По този повод получих едно силно затрогващо писмо от председателя на дружеството г-н Роже Фердинан. Ето го в превод:

„Благодарим ви, господин Чаплин,

Ако някои се изненадват на шума, вдигнат около вашето присъствие тук, това значи, че те са зле осведомени за причините, поради които ние всички ви приветствуваме, възхищаваме се от вас, обичаме ви; това значи, че те също така не умеят да ценят човешките стойности; това значи, че те не са си направили труд да изброят добрините, с които вие ни отрупвате от четиридесет години насам, да разберат неоценимата стойност на вашите поуки или на несравнимите радости и вълнения, които вие ни създадохте, с две думи, това значи, че те са големи неблагодарници.

Вие сте една от най-великите личности в света и вие имате право да искате слава, равна на славата на всички онези, които могат да се наредят между най-знаменитите личности в историята.

На първо място несъмнено стои вашият гений. И тази дума гений, с която така често се злоупотребява, придобива пълния си смисъл, когато тя се използва за човек, който не само е прекрасен актьор, но и автор, и композитор, и режисьор, и нещо повече, топъл и великодушен човек. Защото вие съчетавате всички тия качества с една скромност, която ви издига в очите на хората и която съвсем естествено предизвиква ентусиазма, който вие умеете да създавате и непрестанно да поддържате без предварителни планове или усилия, а като просто оставяте щедрото ви сърце да стигне до сърцето на съвременния човек, вълнуван от мисли, подобни на вашите.

Но геният не е достатъчен да заслужи уважение, той не е достатъчен и да породи любов. А във вашия случай би трябвало да се говори именно за любов.

На прожекцията на “Светлините на рампата" ние се смяхме, често до сълзи, но ние и плакахме — с истински сълзи — с вашите сълзи, от които вие ни направихте неоценим подарък.

Всъщност, виждате ли, истинската слава никога не се узурпира: тя има смисъл, трайност и стойност само когато допринася за едно добро дело. В това се състои именно и вашата победа, победата на една човешка, спонтанна, неподправена щедрост, която не се придържа към правила и не прибягва до хитрости, а блика от собствените ви страдания, радости, надежди и разочарования, от всичко онова, което е близко до човека, който страда пряко сили и иска състрадание, който всеки момент търси претекст да се утеши, да забрави, да се смее с един смях, който няма претенции да лекува, а само амбицията да утешава. Дори и да не го знаехме, бихме могли да си представим цената, която е трябвало да заплатите за чудния ви дар да ни забавлявате и след това да ни вълнувате Може да се гадае, нещо повече, може да се види през какви страдания самият вие сте минали и в резултат на какви мъки и терзания са се родили всички онези подробности, които ни вълнуват така силно и които вие сте извлекли от собствения си живот.

Защото вие имате добра памет.

Защото вие оставате верен на спомените от детството си.

Защото нищо не сте забравили за вашите болки и скъпи загуби, защото искате злото, което ви е било причинено, да бъде спестено на другите, защото искате на всички да дадете основание за надежда. Вие не сте изменили на тежкото си детство и славата не е имала силата да ви откъсне от миналото. Такива неща, уви, се случват.

И тази вярност към спомените от ранното ви детство може би е най-голямата ви заслуга, най-голямото ви богатство и основната причина, поради която масите ви обожават. Те откликват на всяка ваша мисъл и жест. Вие сякаш винаги сте в пряк допир със сърцата на другите. И наистина няма нищо по-хармонично от това съчетание между автор, актьор и режисьор, чиито обединени таланти се поставят в услуга единствено на онова, което е добро и човечно.

Ето защо вашето творчество винаги е било щедро. То не се оплита в теории — нито дори в техниката; то е една постоянна изповед, откровение, молитва. И всички са ваши съучастници, защото мислят и чувствуват като вас.

Единствено с таланта си вие можахте да укротите и критиците, защото успяхте да ги плените. Задачата е трудна. Те никога няма да признаят, че вие сте еднакво чувствителен към обаянието на старата мелодрама и към сатанинския жар на Фейдо^[3]. И все пак вие сте именно това, като същевременно притежавате някаква нежност, която ни напомня за Мюсе. Но въпреки това вие не подражавате на никого и не приличате на никого. В това също се крие тайната на вашата заслужена слава.

Днес нашето Дружество на драматурзите и композиторите на музика за театъра има честта и щастието да ви приеме в своите редове. По този начин ние ви отнемаме няколко момента и увеличаваме ангажиментите, които вие така смело понасяте. Ние много държим да ви приемем в нашата среда, г-н Чаплин, и да ви изразим нашето приятелство и възхищение и освен това да ви кажем, че вие наистина сте един от нас.

Защото във вашите филми сценарият е написан от г-н Чаплин.

Защото г-н Чаплин е и композиторът, и режисьорът.

Защото той освен това е и актьорът — допълнителен и също така великолепен принос.

С вас са френските автори, автори на пиеси и на филми, композитори, режисьори, всички онези, които подобно на вас по свой собствен начин, с еднакво желание и гордост и също така с цената на огромните усилия, които ви са познати, имат амбицията да вълнуват и забавляват масите, да разработват за тях благородни теми за щастието и нещастието в живота, за страха да загубиш любовта на хората, за състраданието към незаслужената съдба и за желанието тя да бъде променена в дух на мир, надежда и братство.

Благодарим ви, господин Чаплин.

Роже Фердинан"^[4]

На премиерата на „Светлините на рампата“ присъствува най-изискана публика, включително френски министри и чужди посланици. Американският посланик обаче не дойде.

В „Комеди Франсез“ бяхме почетни гости на специално представление на „Дон Жуан“ от Молиер, в което участвуваха най-добрите френски актьори. Тази вечер фонтаните на Пале Роял бяха осветени, а ние с Ууна бяхме посрещнати от студенти в „Комеди Франсез“, облечени в ливреи от XVIII век и държащи в ръце запалени свещници, които ни ескортираха до балкона, изпълнен с най-красивите жени в Европа.

В Рим бяхме посрещнати по същия начин: бяха ми оказани почести, връчиха ми ордени и президентът и министрите ме приеха. На премиерата на „Светлините на рампата“ стана забавна случка. Министърът на изкуствата предложи да мина през входа за артистите, за да избягна тълпата. Предложението на министъра ми се стори доста странно и аз му казах, че щом хората са били достатъчно търпеливи да чакат пред театъра, за да ме видят, елементарната учтивост ми налага да мина през главния вход и да им се покажа. Стори ми се, че лицето на министъра имаше странен израз, когато той плахо ми повтори, че ако вляза през задния вход, ще си спестя много неприятности. Но тъй като аз не отстъпих, той повече не настоя.

Вечерта се състоя обичайната бляскава премиера. Когато ние пристигнахме с лимузина, тълпите бяха обградени с кордони от другата страна на улицата — твърде далеч, помислих си аз. Влагайки цялата привлекателност и обаяние, на които бях способен, слязох от колата, заобиколих я, отидох до средата на улицата и под ослепителния блясък на прожекторите с широка усмивка вдигнах ръце à la de Gaulle^[5]. Незабавно покрай мен прелетя залп от зелки и домати. Не бях съвсем сигурен какво става, докато не чух моят италиански приятел, преводачът, да охка зад гърба ми: „И да си помислиш, че това може да стане в моята страна.“ Все пак нищо не ме улучи и ние бързо влязохме в кинотеатъра. Едва тогава разбрах колко забавно е цялото положение и не успях да сдържа смеха си. Дори и италианският ми приятел беше принуден да се разсмее заедно с мен.

По-късно разбрахме, че виновниците били млади неофашисти. Трябва да си призная, че в тяхната акция нямаше никаква ожесточеност — това беше по-скоро една демонстрация. Четирима от тях бяха незабавно арестувани и полицията ме попита дали възнамерявам да предявя някакво обвинение срещу тях. „Разбира се, че не — отвърнах аз, — те са само момчета“ (те бяха младежи от четиринадесет до шестнадесетгодишна възраст) — и по този начин въпросът беше ликвидиран.

Преди да тръгна от Париж за Рим, поетът и редакторът на „Летр Франсез“ Луи Арагон ми се обади по телефона и ми каза, че Жан-Пол Сартр и Пикасо искали да се запознаят с мен; поканих ги на вечеря. Те предложиха някаква по-спокойна обстановка и затова вечеряхме в моя апартамент в хотела. Когато рекламният ми агент Хари Крокър научи за това, той едва не получи припадък.

— Но това ще сведе до нула всички усилия, които направих, откакто напуснахме Щатите!

— Слушайте, Хари, това е Европа, а не Щатите, а тези господа са три измежду най-известните личности в света — отвърнах аз.

Бях много внимателен да не доверя нито на Хари, нито на когото и да било другиго, че нямах намерение да се завърна в Съединените щати, тъй като там все още имах собственост, с която не се бях разпоредил. Хари замалко щеше да ме накара да повярвам, че една среща с Арагон, Пикасо и Сартр представлява заговор за свалянето на западната демокрация. Все пак неговата загриженост не му попречи да остане, за да получи техните автографи. Хари не беше поканен на вечерята. Казах му, че малко по-късно очакваме да дойде Сталин и че не искаме никакъв рекламен шум.

Не бях много сигурен как ще мине тази вечер. Единствено Арагон знаеше английски, а да говориш чрез преводач е все едно да стреляш по далечна цел и да чакаш да ти съобщят дали си я улучил.

Арагон е красив мъж с добре очертани линии на лицето си. Пикасо има насмешлив и подигравателен вид и би могъл да мине по-скоро за акробат или клоун, отколкото за художник. Сартр има кръгло лице и макар че чертите му не се поддават на анализ, в тях има някаква изтънчена красота и чувствителност. Сартр не казваше почти нищо от онова, което мислеше. Същата вечер след вечерята Пикасо ни заведе в студиото си на левия бряг на Сена, което продължава да използва. Когато се изкачвахме по стълбите, на вратата на апартамента под неговия видяхме надпис: „Това не е студиото на Пикасо — един етаж по-горе, моля!“

Влязохме в жалка, прилична на хамбар мансарда, в която дори Чатъртън^[6] не би искал да умре. От един пирон, забит в греда на тавана, висеше гола електрическа крушка, на светлината на която видяхме паянтово старо желязно легло и счупена печка. До стената бяха натрупани прашни стари платна. Пикасо вдигна едно от тях — оказа се един прекрасен Сезан. Вдигна друго, после трето. Трябва да сме разгледали петдесетина шедьовъра. Изкушаваше ме мисълта да му предложа една кръгла сума за всички… само и само да се отърве от „боклука“. Това Горкиево „дъно“ беше златна мина.