Чарлз Чаплин
Моята автобиография (24)

XXII

Питах се как ще ме приеме Лондон след десет години. Бих предпочел да пристигна незабелязано, без никакъв шум. Но бях дошъл да присъствувам на премиерата на „Светлините на големия град“ и трябваше да се прави реклама на филма. И все пак не бях разочарован от това, че ме посрещна огромна тълпа.

Този път отседнах в хотел „Карлтън“, защото той беше по-стара забележителност от „Риц“ и чрез него Лондон ми ставаше по-близък. Апартаментът ми беше прекрасен. Най-тъжното нещо, което мога да си представя, е да свикнеш с лукса. Всеки ден, когато влизах в „Карлтън“, имах чувството, че влизам в позлатен рай. Да бъдеш богат в Лондон това означава всеки миг от живота ти да бъде вълнуващо приключение. Целият свят беше едно развлечение. Представлението започваше още от сутринта.

Погледнах от прозореца на стаята си и долу на улицата видях няколко плаката. „Чарли е все още техният любимец“ — пишеше на един от тях. Усмихнах се замислено на смисъла на тези думи. Печатът се държа извънредно мило; в едно интервю бях допуснал доста голяма нетактичност, когато ме бяха попитали дали възнамерявам да посетя „Елстрий“. „А това къде е?“ — невинно попитах аз. Репортьорите усмихнато се спогледаха и ми обясниха, че това бил центърът на английската филмова промишленост. Смущението ми беше така искрено, че те не се засегнаха.

Това второ посещение в Лондон ме разтърси и развълнува почти толкова, колкото и първото, но то несъмнено беше по-интересно, защото имах щастието да се запозная с много интересни хора.

Сър Филип Съсуун телефонира и ни покани с Ралф на няколко вечери в своето жилище в града на Парк Лейн, както и в жилището си в провинцията, в Лим. С него обядвахме и в Камарата на общините, където във фоайето се запознахме с лейди Астър. Един-два дни по-късно тя ни покани на обед на Сейнт Джеймсис скуеър №1.

Когато влязохме в салона, имахме впечатлението, че влизаме в залата на знаменитостите в музея на мадам Тюсо^[1] — пред нас бяха Бърнърд Шоу, Джон Мейнърд Кейнс, Лойд Джордж и др., — но от плът и кръв. Леди Астър поддържаше разговора с неизменната си находчивост, но внезапно я повикаха и настъпи неловко мълчание. Тогава Бърнърд Шоу пое щафетата и ни разказа един забавен анекдот за преподобния Инг, който, възмущавайки се от учението на св. Павел, казал: „Той до такава степен е изопачил учението на спасителя, че в преносен смисъл го е разпънал с главата надолу.“ Тази сърдечност и добродушие при поддържането на разговора бяха една от най-приятните и привлекателни черти на Шоу.

По време на обеда разговарях с икономиста Мейнърд Кейнс и му казах, че съм чел в едно английско списание за кредитните операции на Бенк ъв Инглънд, която по онова време беше частна корпорация; как по време на войната банката била изчерпала златните си резерви и имала само 400 000 000 английски лири в чуждестранни ценни книжа и когато правителството й поискало заем от 500 000 000 лири в банката просто извадили ценните книжа, погледнали ги, отново ги сложили в хранилището и отпуснали искания от правителството заем и как тази сделка била повторена няколко пъти.

Кейнс кимна с глава и каза:

— Горе-долу така стана.

— Но как бяха изплатени тези заеми? — учтиво попитах аз.

— Със същите книжни пари — отвърна Кейнс.

Към края на обеда леди Астър си постави театрални изкуствени зъби и имитира дама от викторианската епоха, която произнася реч пред един клуб на любителите на коне. Зъбите изкривяваха лицето й и му придаваха много комично изражение. Тя пламенно каза:

— По наше време ние, британските жени, следвахме хрътките, както подобава на една дама, а не възседнали коня по вулгарния начин на онези нахални момичета от Дивия запад в Америка. Седяхме на коня отстрани и яздехме смело и бързо, с достойнство и женско благоприличие.

От леди Астър би станало отлична актриса. Тя беше очарователна домакиня и аз трябва да й благодаря за редица прекрасни приеми, които ми дадоха възможност да се запозная с много от видните личности на Англия.

Следобед, когато всички поканени се бяха разотишли, лорд Астър ни заведе да видим портрета му, рисуван от Мънингс. Когато пристигнахме в ателието, Мънингс не искаше да ни пусне да влезем, но лорд Астър най-сетне успя да го убеди. Портретът представляваше лорд Астър в ловджийски дрехи, на кон, заобиколен от глутница хрътки. Аз спечелих Мънингс, като изразих възхищението си не само от готовия портрет, но и от редицата предварителни скици, които той бе направил на движенията на кучетата. „Действието е музика“ — казах аз. Лицето на Мънингс светна и той ми показа още няколко скици.

Един-два дни по-късно бяхме на обед у Бърнърд Шоу. След това Дж. Б. ме отведе в библиотеката си — бяхме само двамата; леди Астър и другите гости останаха в салона. Библиотеката беше светла, приятна стая с изглед към Темза. И ето че изведнъж се озовах пред цял рафт с книги на Шоу над камината и като невежа — тъй като почти не бях чел Шоу — се приближих до тях с възклицанието: „А, това са всичките ви произведения!“ После ми хрумна, че той може би беше създал тази благоприятна възможност, за да провери интелекта ми чрез обсъждане на неговите книги. Представих си, че ние двамата сме така увлечени от разговора, че другите гости трябваше да дойдат и го прекратят. Как ми се искаше да бъде така! Но вместо това настъпи кратко мълчание, аз се усмихнах, обърнах се, огледах стаята и направих някаква банална забележка относно приятната обстановка. После отидохме при другите гости.

След това много пъти съм се срещал с мисис Шоу. Спомням си, че обсъждахме с нея пиесата на Дж. Б. „Количка с ябълки“, която критиката беше посрещнала с безразличие. Мисис Шоу беше възмутена. „Казах на Дж. Б. — заяви тя, — че не трябва да пише повече пиеси; публиката и критиците не ги заслужават!“

През следващите три седмици бяхме отрупани с покани — от министър-председателя Ремзи Макдонълд, от Уинстън Чърчил, леди Астър, сър Филип Сасуун и други видни личности.

С Уинстън Чърчил се бях запознал във вилата на Мериън Дейвис. Около петдесетина гости се въртяха из балната зала и салона, когато той се появи на прага с Хърст и застана там в позата на Наполеон, пъхнал ръка под жилетката си, като наблюдаваше танцуващите. Имаше вид на човек, който се е загубил и е попаднал не където трябва. У. Р. ме видя, повика ме и ни запозна.

Макар Чърчил да се държеше интимно, маниерите му бяха доста резки. Хърст ни остави сами и известно време, докато около нас сновяха гостите, ние си разменяхме обичайните банални забележки. Лицето му се оживи едва когато заговорих за английското лейбъристко правителство.

— Това, което не разбирам — казах аз, — е, че избирането в Англия на едно социалистическо правителство не променя положението на краля и кралицата.

В бързия поглед, който той ми отправи, се четеше насмешливо предизвикателство:

— Разбира се, че не — отвърна той.

— Мислех, че социалистите са против монархията.

— Ако бяхте в Англия — засмя се той, — щяхме да ви отрежем главата за тези думи.

Няколко дни по-късно той ме покани на вечеря в апартамента си в хотела. Присъствуваха още двама други гости, както и синът му Рендолф, хубав шестнадесетгодишен юноша, жаден за интелектуални спорове с присъщата критична нетърпимост на младеж. Личеше си, че сър Уинстън много се гордее с него. Това беше много приятна вечер, през време на която бащата и синът говореха шеговито за дреболии. След това често се срещахме във вилата на Мериън, преди Чърчил да се върне в Англия.

А сега бяхме в Лондон и мистър Чърчил ни покани с Ралф да прекараме уикенда в Чартуел. Пътувахме дотам в студено, хапещо време. Чартуел беше прекрасна къща, мебелирана скромно, но с вкус, в която цареше семейна атмосфера. Едва по време на това мое второ посещение в Лондон аз започнах истински да опознавам Чърчил. По това време той беше един от редовите членове на Камарата на общините.

Предполагам, че сър Уинстън е прекарал живота си по-забавно, отколкото мнозина от нас. На сцената на живота той е играл много роли с кураж, усърдие и забележителен ентусиазъм. Малко от удоволствията на този свят са му убягнали. Животът е бил благосклонен към него. Той е живял добре и е играл добре — залагал е високо и е печелил. Той се е радвал на власт, но властта никога не е ставала идея фикс за него. Въпреки голямата си заетост той е намирал време и за любимите си развлечения: зидарство, конни състезания и рисуване. В столовата забелязах един натюрморт, окачен над камината. Уинстън видя, че живо се интересувам от картината.

— Аз съм я рисувал — каза той.

— Колко забележително! — ентусиазирано казах аз.

— Нищо особено… В Южна Франция видях един човек да рисува пейзаж и си казах: „Защо и аз да не мога.“

На следната сутрин той ми показва зида около Чартуел, който беше изградил собственоръчно. Аз бях учуден и подметнах, че зидарското майсторство не е толкова лесно, колкото изглежда.

— Ще ви покажа как се зида и ще се научите за пет минути.

Първата вечер дойдоха няколко млади членове на парламента, които, така да се каже, седяха в краката му; между тях беше и мистър Бутби, понастоящем лорд Бутби, както и вече починалият Брендън Брекън, по-късно лорд Брекън — и двамата обаятелни и интересни събеседници. Казах им, че ще се срещна с Ганди, който по това време се намираше в Лондон.

— Достатъчно сме угаждали на този човек — каза Брекън. — Гладни стачки или не, трябва да го тикнат в затвора и да го държат там. Ако не сме твърди, ще изгубим Индия.

— Хвърлянето му в затвора би било много просто разрешение, ако имаше полза от това — намесих се аз. — Но ако затворите един Ганди, ще се появи друг. Той е символ на онова, което иска индийският народ, и докато не го получи, този народ ще ражда един Ганди след друг.

Чърчил се обърна към мен и се усмихна:

— От вас би станало добър лейбъристки член на парламента.

Обаянието на Чърчил се криеше в неговата търпимост и уважение към възгледите на другите. Изглежда, че той не питаеше злоба към онези, които не бяха съгласни с него.

Брекън и Бутби си отидоха още същата вечер, а следния ден прекарах в интимната среда на Уинстън и семейството му. Това беше ден на политически кипеж; лорд Бийвърбрук от сутринта до вечерта се обаждаше по телефона в Чартуел, а на вечерята Уинстън на няколко пъти бе вдиган от масата. Това ставаше по време на изборите и в разгара на икономическата криза.

Когато бяхме на масата, аз се забавлявах, защото Уинстън произнасяше истински политически речи, а членовете на семейството му го слушаха със самодоволно равнодушие. Човек имаше чувството, че това се случваше често и че те вече бяха свикнали.

— Правителството говори за трудностите да се уравновеси бюджетът — каза Чърчил, поглеждайки крадешком към семейството си, а след това към мен. — То твърди, че е стигнало до границата на своите кредити, че вече не остава нищо, което да може да се обложи с данък, а Англия разбърква чая си гъст като сироп. — Той спря, за да види ефекта.

— Възможно ли е бюджетът да бъде балансиран чрез допълнителен данък върху чая? — попитах аз.

Той ме погледна и се поколеба.

— Да — отвърна той, но според мен без вътрешно убеждение.

Бях възхитен от простотата и от почти спартанския вкус в Чартуел. Спалнята на Уинстън беше едновременно и библиотека; рафтовете бяха претъпкани с книги, книги бяха натрупани и до всички стени. Цяла стена бе отделена за стенографските дневници на парламентарните дебати „Хенсард“. Имаше и много томове за Наполеон.

— Да — призна той, — аз съм голям негов почитател. Чух, че възнамерявате да правите филм за Наполеон — продължи той. — Трябва да го направите: Наполеон се къпе; в банята се втурва брат му Жером, облечен в позлатената си униформа, и се възползува от случая да постави Наполеон натясно и да го накара да се съгласи с исканията му. Но Наполеон нарочно се подхлъзва във ваната и опръсква с вода цялата униформа на брат си, като му нарежда да си върви. Брат му си излиза безславно — прекрасна комична сцена.

Спомням си един ден, когато мистър и мисис Чърчил обядваха в ресторанта на Куалино. Чърчил седеше нацупен като момче. Отидох да ги поздравя.

— Имате вид като че ли върху раменете ви се е стоварило бремето на света — усмихнат казах аз.

Той ми каза, че току-що се е върнал от дебати в Камарата на общините и че не му се е харесало онова, което са разисквали там относно Германия. Аз направих някаква лековата забележка, но той поклати глава.

— О, не, това е сериозно, наистина много сериозно.

С Ганди се запознах скоро след престоя ми у Чърчилови. Винаги съм уважавал Ганди и съм се възхищавал от него заради политическата му проницателност и желязната му воля. Но според мен посещението му в Лондон беше грешка. Легендарното значение на Ганди се изпаряваше на лондонската сцена, а религиозното му благочестие не беше така внушително. Сред студения и влажен климат на Англия, наметнат с традиционния плат, чиито дипли безразборно събираше около тялото си, той изглеждаше съвсем не на място. Поради това и присъствието му в Лондон стана повод за подмятания и карикатури. Човек винаги е по-внушителен от разстояние. Бяха ме попитали дали бих искал да се запозная с него. Аз естествено много се развълнувах.

Срещнахме се в малка, скромна къща в бедняшкия квартал зад Ийст Индия док роуд. Улиците гъмжаха от тълпи, а двата етажа бяха претъпкани с репортьори и фотографи. Разговорът се състоя в една предна стая на втория етаж около дванадесет на дванадесет фута. Махатма още не беше дошъл и докато го чаках, започнах да си мисля какво ще му кажа. Бях чувал за затварянето му и за гладните стачки, както и за борбата му за свободата на Индия, и смътно знаех, че е против механизацията.

Когато той най-после пристигна, разнесоха се викове „ура“ и приветствени възгласи, докато слизаше от таксито, прибирайки около пояса диплите на дрехата си. Сцената беше необикновена — задръстената малка бедняшка уличка и странната фигура, която влиза в скромното жилище, съпроводена от приветствията на тълпата. Ганди се качи горе и се показа на прозореца, после ми направи знак и ние двамата махнахме с ръка на тълпите долу.

Докато седяхме на дивана, в стаята внезапно нахлуха светкавиците на фотоапаратите. Аз се намирах отдясно на Махатма. Беше дошъл тревожният, ужасяващ момент, когато трябваше да кажа нещо умно по въпрос, който едва познавах. От дясната ми страна седеше една натрапчива млада жена, която ми разказваше някаква дълга история; не чувах нито дума, но одобрително кимах с глава, като през цялото време се чудех какво ще кажа на Ганди. Знаех, че разговорът трябва да започна аз, че не можех да очаквам от Махатма да ми каже колко много е харесал последния ми филм и пр. — съмнявах се дали той въобще някога е гледал филм. Властният глас на една индуска обаче прекъсна словоохотливата млада жена:

— Мис, ще бъдете ли така добра да свършите разговора си и да позволите на мистър Чаплин да поговори с Ганди?

В претъпканата стая изведнъж се възцари тишина. И тъй като на приличното на маска лице на Махатма се четеше очакване, имах чувството, че цяла Индия също чака думите ми. Покашлях се и казах:

— Естествено аз симпатизирам на въжделенията и на борбите на Индия за свобода. Но все пак не мога да разбера вашата омраза към машините.

Махатма кимна и се усмихна, а аз продължих:

— В края на краищата, ако машините се използват по алтруистичен начин, те би трябвало да помогнат на човека да се освободи от оковите на робството, да му осигурят по-кратък работен ден и време да се образова и да се радва на живота.

— Разбирам ви — спокойно отвърна той. — Но преди Индия да може да постигне тези цели, тя трябва най-напред да се отърси от английското иго. В миналото машините ни направиха зависими от Англия и единственият начин, по който можем да се освободим от тази зависимост, е да бойкотираме всички стоки, произведени от машини. Затова ние вменихме като патриотичен дълг на всеки индус да преде собствения си памук и да тъче собствените си тъкани. Това е нашият метод на борба срещу една такава могъща нация като Англия, а, разбира се, има и други причини. Климатът на Индия е различен от английския, нейните обичаи и нужди са по-други. В Англия студеното време изисква силно развита промишленост и сложна икономика. На вас ви е необходима промишленост за производството на прибори за ядене; ние използваме пръстите си. И така всичко води до многобройни различия.

По този начин получих ясен, нагледен урок по тактическите методи в борбата на Индия за свобода — борба, вдъхновявана, колкото и странно да звучи това, от един мечтател реалист с мъжествен дух и желязна воля да я доведе докрай. Той също така ми каза, че висшата степен на независимост се състои в това да се отърсиш от излишните неща и че насилието в края на краищата се самоунищожава.

Когато стаята се изпразни, той ме попита дали не бих желал да остана и да ги гледам по време на молитва. Махатма седна на пода по турски с кръстосани крака, а петимата други седнаха в кръг около него. Това беше странна гледка: шест души седнали на пода в тази малка стая, сред лондонските бордеи; тъмнооранжевото слънце бързо се спускаше зад покривите, а аз седях на дивана и ги гледах, докато те смирено и монотонно пееха молитвите си. Какъв парадокс — мислех си аз, като гледах как острият ум на юриста и дълбокият усет към политическата действителност у този извънредно реалистичен човек сякаш изчезват в монотонния шепот.

 

 

В деня на премиерата на „Светлините на големия град“ валеше като из ведро, но имаше огромна тълпа и филмът мина много добре. Седнах на балкона до Бърнърд Шоу — това се посрещна с много смях и аплодисменти. Накараха ни да се изправим двамата и да се поклоним. Това предизвика нов взрив от смях.

Чърчил присъствува на премиерата, както и на вечерята след нея. Той произнесе реч, в която каза, че искал да вдигне наздравица за един човек, започнал като хлапак от Южен Лондон и спечелил любовта на целия свят — Чарли Чаплин! Това беше неочаквано и аз бях малко смутен, особено когато той започна словото си с обръщението: „Уважаеми лордове, госпожи и господа.“ Проникнат обаче от официалния тон на тържеството, отвърнах в същия стил: „Уважаеми лордове, госпожи и господа! Както моят приятел, старият канцлер на съкровището…“ — не успях да продължа, защото избухна силен смях. Някакъв бумтящ глас повтаряше: „Старият, старият! Много ми хареса «старият»!“ Разбира се, това беше Чърчил. Когато се окопитих, аз казах; „Звучи ми странно да кажа: «бившият канцлер на съкровището»^[2].“

Мелкъм Макдоналд, син на лейбъристкия министър-председател Ремзи Макдоналд, ни покани с Ралф да се запознаем с баща му и да прекараме нощта в Чекърс^[3].

Срещнахме министър-председателя по пътя, когато правеше редовната си разходка; със своя голф, шал, каскет, лула и бастун — типичен провинциален земевладелец — той беше последният човек, когото бихте взели за ръководител на Лейбъристката партия. Правеше впечатление на човек, изпълнен с голямо достойнство, съзнаващ напълно бремето на своя министър-председателски пост, с благородно изражение, в което не липсваше хумор.

В началото на вечерта цареше известна сдържаност. Но след вечеря отидохме да пием кафе в прочутата историческа Дълга стая и след като разгледахме оригиналната смъртна маска на Кромуел и други исторически реликви, седнахме да поговорим на спокойствие. Казах му, че след моето първо посещение в Лондон са настъпили големи промени и подобрения. В 1921 г. в Лондон бях видял много мизерия и стари жени с посивели коси, заспали по кейовете на Темза; сега обаче тези стари жени ги нямаше и там не спяха никакви скитници. Магазините изглеждаха добре снабдени със стоки, а децата прилично обути — а това несъмнено бе заслуга на лейбъристкото правителство.

С неразгадаемо изражение на лицето той ме остави да продължа, без да ме прекъсва. Запитах го дали лейбъристкото правителство, което, доколкото разбирам, е социалистическо правителство, има властта основно да измени конституцията на страната. В очите му се появиха пламъчета и той ми отвърна с хумор:

— То би трябвало да направи това, но парадоксът на британската политика е, че в момента, в който дойдете на власт, ставате безсилен.

Той помисли за момент, след това ми разказа за първата си аудиенция в Бъкингамския дворец като министър-председател. Негово Величество го приветствувал сърдечно и му казал:

— Е, сега какво ще правите с мен вие, социалистите?

Министър-председателят се засмял и отвърнал:

— Нищо друго, освен да се опитаме да служим на Ваше Величество и на интересите на страната.

По време на изборите леди Астър ни покани с Ралф да прекараме уикенда в къщата й в Плимут и да се запознаем с Т. Е. Лорънс^[4], който също щял да прекара уикенда там. По някаква причина обаче Лорънс не дойде. Тя все пак ни покани в своята избирателна колегия на едно събрание близо до доковете, на което щеше да говори пред рибари. Попита ме дали не бих искал и аз да кажа няколко думи. Предупредих я, че съм за лейбъристите и че не бих могъл да подкрепя нейната политика.

— Това няма значение — каза тя, — те просто искат да ви видят, това е всичко.

Митингът беше на открито и ние говорихме от един голям камион. Там беше и епископът на нейната избирателна колегия, който изглеждаше доста раздразнен и, както ми се стори, ни поздрави доста студено. След кратката встъпителна реч на леди Астър аз се качих на камиона.

— Здравейте, приятели! — казах аз. — На нас, милионерите, ни е лесно да ви казваме как да гласувате, но нашите условия на живот са съвсем различни от вашите.

— Браво! — внезапно извика епископът.

— Между леди Астър и вас — продължих аз — може би има нещо общо, макар че не зная какво е то. Предполагам, че вие го знаете по-добре от мен.

— Много добре! Отлично! — възкликна епископът.

— Що се отнася до нейната политика и до досегашните й заслуги като представител на тази …хм …хм… („Избирателна колегия“ — каза епископът; всеки път, когато се колебаех, той ми подсказваше думата),… активът на леди Астър навярно е много задоволителен. — И аз завърших словото си, като казах, че я познавам като мила и добродушна жена, която се ръководи от най-добри намерения. Когато слязох от камиона, епископът беше ухилен до уши и сърдечно стисна ръката ми.

У английските духовници има силно развито чувство за откровеност и искреност и това е особеност на Англия, гледана откъм най-добрата й страна. Именно хора като д-р Хюлит Джонсън^[5], каноникът Колинс и много други прелати дават жизненост на английската църква.

 

 

Приятелят ми Ралф Бартън се държеше странно. Забелязах, че електрическият часовник в салона беше спрял — някой беше прерязал жиците му. Когато казах това на Ралф, той ми отвърна: „Да, аз ги отрязах. Мразя тиктакането на стенните часовници.“ Обезпокоих се и малко се раздразних, но отдадох всичко на една от ексцентричните прищевки на Ралф. Откакто бяхме напуснали Ню Йорк, той сякаш се бе съвзел напълно от своята депресия. Сега беше решил да се върне в Щатите.

Преди да отпътува, той ме попита дали искам да посетим заедно с него дъщеря му, която само година преди това беше станала монахиня и сега се намираше в един католически манастир в Хекни. Тя беше най-голямата му дъщеря от първия му брак. Ралф често бе говорил за нея и ми беше казал, че още от четиринадесетгодишна възраст тя чувствувала призвание да стане монахиня, въпреки че той и жена му направили всичко възможно да я разубедят. Показа ми нейна снимка, направена на шестнадесет години, и мен веднага ме порази нейната красота: две големи черни очи, пълни, чувствени устни и привлекателна усмивка.

Ралф ми обясни, че в Париж я водили на множество танци и много нощни заведения с надеждата да я отклонят от желанието й да се посвети на църквата. Запознавали я с интересни мъже и й създавали всевъзможни развлечения, които, изглежда, й доставяли удоволствие. Но нищо не могло да я разубеди да стане монахиня. Ралф не я беше виждал от осемнадесет месеца. Сега тя беше свършила своето послушничество и беше станала монахиня.

Манастирът беше мрачна, тъмна сграда в сърцето на един беден квартал в Хекни. Когато пристигнахме там, посрещна ни игуменката и ни въведе в малка, неприветлива стая. Седнахме и зачакахме — на мен ми се стори, че чакаме невероятно дълго. Най-сетне влезе дъщеря му. Веднага ме обзе тъга, защото тя беше така красива, както на снимката. Само когато се усмихнеше, личеше, че отстрани й липсват два зъба.

Сцената беше странна: тримата седяхме в тази малка тъжна стая — един тридесет и седем годишен баща, жизнерадостен и изискан, преметнал крак върху крак и запалил цигара, и неговата дъщеря, тази хубава деветнадесетгодишна монахиня, която седеше срещу нас. Исках да се извиня и да чакам отвън в колата, но и двамата не искаха да чуят за това.

Макар че тя беше весела и жива, виждах, че се е откъснала от живота. Движенията й бяха нервни и резки и в тях личеше напрегнатост, докато тя ни описваше задълженията си като учителка.

— Да се учат малки деца е толкова трудно — каза тя, — но ще свикна.

Очите на Ралф блестяха от гордост, когато говореше с нея и пушеше цигарата си. Макар че не беше верующ, виждах, че е доста доволен от това, че дъщеря му е монахиня.

Срещата им беше проникната от някакво тъжно самовглъбяване. Дъщерята на Ралф несъмнено бе изживяла духовно изпитание. Макар че беше хубава и млада, лицето й беше тъжно и на него се четеше набожност. Тя говорѝ за хвалебствените репортажи за нашето посрещане в Лондон и попита как е петата жена на Ралф, Жермен Тайфер. Ралф й каза, че са се разделили.

— Разбира се — усмихнато каза тя, обръщайки се към мен, — не успявам да бъда в течение на татковите съпруги.

Двамата с Ралф се изсмяхме смутено.

Ралф я попита дали дълго ще стои в Хекни. Тя замислено поклати глава и каза, че може би ще я изпратят в Централна Америка.

— Но никога не ни казват кога или къде.

— Бихте могли да пишете на баща си, когато пристигнете там — намесих се аз.

Тя се поколеба:

— На нас не ни разрешават да се свързваме с когото и да било.

— Дори и с родителите ли? — попитах аз.

— Да — каза тя, като се опитваше да бъде безразлична, после се усмихна на баща си. Последва минутно мълчание.

Когато дойде време да си тръгваме, тя взе ръката на баща си и я стиска дълго и с любов, сякаш имаше някакво предчувствие. В колата Ралф беше потиснат, макар и все още апатичен. Две седмици по-късно той се самоуби в апартамента си в Ню Йорк, като се застреля, легнал в леглото си и покрил главата си с чаршаф.

 

 

Сега се виждах често с Х. Дж. Уелс. Той имаше апартамент на Бейкър стрийт. Когато отидох да го посетя там, четири секретарки бяха потънали сред справочници, сверяваха и вземаха бележки от енциклопедии, технически трудове, документи и вестници.

— Това е новата ми книга — „Анатомия на парите“ — каза той. — Цяла индустрия.

— Прави ми впечатление — шеговито отбелязах аз, — че те вършат по-голямата част от работата.

На един висок рафт по цялото протежение на библиотеката бяха наредени папки, които приличаха на големи кутии за бисквити, всяка с етикет: „Биографичен материал“, „Лични писма“, „Философия“, „Научни данни“ и пр.

След вечеря пристигнаха негови приятели, между които и професор Ласки, все още много младолик. Той беше отличен оратор. Бях го слушал да говори пред Асоциацията на американските адвокати в Калифорния — той говорѝ блестящо и самоуверено в продължение на един час без каквито и да било бележки. Тази вечер в апартамента на Х. Дж. Хералд ми разказа за изумителните нововъведения във философията на социализма. Той каза, че най-малкото ускоряване на бързината поражда страхотни социални различия. Разговорът беше извънредно интересен, но дойде часът, в който Х. Дж. си лягаше, и той намекна за това не особено деликатно, като поглеждаше гостите, после часовника си, докато всички си отидоха.

Когато Уелс ме посети през 1935 г. в Калифорния, аз го упрекнах за критиките му срещу Русия. Бях чел за критичните му репортажи, затова исках да чуя мнението му лично от него и се изненадах, че той е настроен едва ли не ожесточено по този въпрос.

— Но не е ли още твърде рано да се съди? — възразих аз. — Те бяха изправени пред трудна задача, с опозиция и заговори отвътре и отвън. Несъмнено след време ще последват добри резултати.

По онова време Уелс говореше с ентусиазъм за това, което Рузвелт беше осъществил с програмата си „Ню дийл“ („Нов курс“), и беше на мнение, че от умиращия капитализъм в Америка ще се роди един псевдосоциализъм. Той ми се стори особено критичен по отношение на Сталин, когото беше интервюирал, и каза, че под неговото управление Русия се била превърнала в тиранична диктатура.

— Ако вие като социалист вярвате, че капитализмът е обречен — казах аз, — каква надежда има за света, ако социализмът в Русия се провали?

— Социализмът няма да се провали в Русия, нито където и да било другаде — отвърна той — но това конкретно негово развитие се е превърнало в диктатура.

— Русия естествено е правила грешки — казах аз — и подобно на другите страни ще продължава да ги прави. Най-голямата според мен бе отказът й от нейните чуждестранни заеми, от руските бонове и пр. и това, че след революцията ги нарекоха „дългове на царя“. Макар че тя може да е имала оправдание да откаже да ги изплати, мисля, че тя направи сериозна грешка, тъй като предизвика антагонизъм в света, бойкоти и военни нашествия. Така че това й струваше двойно повече, отколкото ако ги беше платила.

Уелс се съгласи отчасти с мен и каза, че моите разсъждения са добри на теория, но не и на практика, защото отказът от царските дългове бе един от декретите, вдъхновили революцията. Народът би реагирал остро, ако трябвало да плаща дълговете на стария режим.

— Но ако Русия беше действувала по-гъвкаво и по-малко идеалистично — възразих аз, — тя би могла да вземе назаем големи суми от капиталистическите страни и по-бързо да изгради своята икономика, а при трудностите, които капиталистическият свят изживява след войната — инфлацията и други подобни явления, — тя лесно би могла да ликвидира дълговете си, запазвайки същевременно благоразположението на света.

— Сега е вече много късно — засмя се Уелс.

Имах възможността да видя Х. Дж. в най-различна светлина. В Южна Франция той беше построил къща за любовницата си — една много темпераментна рускиня. Над камината стоеше надпис с готически букви: „Двама влюбени построиха този дом.“

— Да — каза той, след като аз споменах нещо по този повод. — Няколко пъти го поставяме и сваляме. Когато се скараме, нареждам на зидаря да го махне, а като се сдобрим, тя му нарежда да го постави отново. Поставяхме го и го сваляхме толкова много пъти, че зидарят най-сетне престана да ни обръща внимание.

В 1931 г. Уелс завърши „Анатомия на парите“, резултат на двегодишен труд, и изглеждаше доста изморен.

— А сега какво смятате да правите? — попитах го аз.

— Ще напиша нова книга — уморено се усмихна той.

— Господи! — възкликнах аз. — Не бихте ли искали да си починете или да правите нещо друго?

— Какво друго има да се прави?

Скромният произход на Уелс бе оставил своя отпечатък — не върху творчеството или външния му вид, но — както при мен — в една извънредно подчертана лична чувствителност. Спомням си, че веднъж той произнесе едно „Н“ като придихателен звук там, където не трябваше, и се изчерви до уши. Такъв голям човек да се изчерви за такова незначително нещо! Спомням си, че той ми разказваше за един свой чичо, който бил главен градинар в имението на някакъв английски благородник. Амбицията на чичото била Уелс да стане домашен прислужник. „Ако бог не беше милостив — иронично каза Х. Дж., — сега може би щях да бъда помощник-лакей.“

Уелс искаше да разбере как съм се заинтересувал от социализма. Казах му, че това стана едва след като отидох в Съединените щати и се запознах с Ъптън Синклер. Пътувахме с кола за къщата му в Пасадина, където щяхме да обядваме, и със спокойния си глас той ме запита дали вярвам в системата на печалбите. Отвърнах му на шега, че на този въпрос може да отговори само счетоводител. Въпросът беше безобиден, но инстинктивно почувствувах, че той засяга самата същност на въпроса, и от този момент у мен се зароди интерес и аз започнах да гледам на политиката не като на история, а като на икономически проблем.

Уелс постави под въпрос убеждението ми, че имам свръхестествени възприятия. Разказах му за една случка, която може би е била нещо повече от случайност. Веднъж с шампиона по тенис Анри Коше и един друг приятел влязохме в един бар в Биариц. На стената висяха три лотарийни колела, всяко с номера от едно до десет. Аз оповестих с драматичен тон, че се чувствувам обзет от свръхземни сили, че ще завъртя колелата и че първото колело ще спре на девет, второто на четири, а третото на седем. И ето че първото колело спря на девет, второто на четири, а третото на седем — шанс на един милион!

Уелс каза, че това е чиста случайност.

— Но повторението на случайностите заслужава да се разгледа — отвърнах аз и му разказах история от детството си. Минавах покрай една бакалница на Кембъруел роуд и забелязах нещо необикновено — капаците на прозорците бяха затворени. Нещо ме накара да се покатеря на перваза и да надникна през ромбоидното отверстие на капака. Вътре беше тъмно и пусто, но всички бакалски стоки си бяха по местата, а в средата на стаята на пода имаше голям сандък. Скочих от перваза с чувство на отвращение и отминах по пътя си. Скоро след това бе разкрита серия от убийства. Едгар Едуардс, приветлив шестдесет и пет годишен джентълмен, се беше сдобил с пет бакалници, като чисто и просто умъртвявал собствениците им с тъпо оръжие и присвоявал дюкяните им. В сандъка в оная бакалница в Кембъруел се намериха труповете на последните му три жертви — мистър и мисис Дарби и детето им.

Но Уелс не искаше и да чуе: той каза, че в живота на всеки човек е нещо обикновено да има много случайности и че това още нищо не доказва. С това нашият спор свърши, но аз бих могъл да му разкажа и друга случка. Бях малко момче, когато един ден се отбих в една кръчма на Лъндън бридж роуд и поисках чаша вода. Подаде ми я един любезен, добродушен джентълмен с черни мустаци. Не зная защо, но не можах да изпия водата. Престорих се, че пия, но в момента, в който човекът се обърна да говори с някакъв клиент, аз оставих чашата и си излязох. Две седмици по-късно Джордж Чепман, собственик на кръчмата „Короната“ на Лъндън бридж роуд, беше обвинен, че е убил пет свои съпруги, като ги е отровил със стрихнин. В деня, в който той ми беше дал чашата с вода, последната от жертвите му агонизирала в една стая над кръчмата. И Чепман, и Едуардс бяха обесени.

Говорейки за тайнственото, спомням си, че около една година, преди да построя къщата си в Бевърли Хилз, получих анонимно писмо. Авторът ми пишеше, че е ясновидец и че в съня си видял къща, кацнала на върха на хълм, пред която се разстилала морава, завършваща с връх, подобен на носа на кораб — къща с четиридесет прозореца и голяма зала за музика с висок таван. Площта, на която била построена къщата, била свещено място; преди две хиляди години там древните индиански племена принасяли човешки жертви. Къщата била навестявана от духове и не трябвало никога да се оставя в тъмнина. В писмото се казваше, че ако никога не оставам сам в нея и винаги има светлина, духове няма да се появят.

Тогава не обърнах никакво внимание на писмото; смятах, че го е писал някой побъркан, и го прибрах само защото ми се стори странно и забавно. Когато две години след това подреждах бюрото си, попаднах на писмото и го препрочетох. Колкото и да беше странно, описанието на къщата и на моравата бяха точни. Не бях броил прозорците и реших да ги преброя; за мое удивление, те се оказаха точно четиридесет.

Макар че не вярвам в привидения, реших да направя един експеримент. В събота вечер прислугата беше свободна, къщата беше празна и аз вечерях вън. Незабавно след вечеря се върнах в къщи, и отидох в залата с органа, което беше дълга и тясна подобно на кораба на черква и имаше таван в готически стил. Дръпнах завесата и изгасих всички светлини. После пипнешком намерих едно кресло и мълчаливо седях в него поне десет минути. Гъстият мрак стимулираше сетивата ми и аз си представях, че пред очите ми плуват безформени фигури; разсъдих и реших, че това е лунната светлина, която прониква през някакъв тесен процеп между завесите и се отразява в една кристална гарафа.

Дръпнах още по-плътно завесите и плуващите форми изчезнаха. После отново зачаках в тъмнината — чаках сигурно около пет минути. Тъй като нищо не се случи, започнах високо да говоря: „Ако тук има духове, моля ви дайте някакъв знак.“ Чаках известно време, но пак нищо не стана. После продължих: „Няма ли някакъв начин да се свържем? Може би чрез потропване или пък по друг начин — чрез моя разум, който би могъл да ме подтикне да напиша нещо; или може би полъх от студен въздух ще покаже нечие присъствие.“

Седях още пет минути, но нямаше нито полъх на въздух, нито някаква друга проява. Тишината беше оглушителна, мозъкът ми — празен. Най-сетне изоставих експеримента като празна работа и запалих една лампа. След това отидох в дневната. Завесите не бяха дръпнати и на лунната светлина се очертаваше пианото. Седнах и прокарах пръсти по клавишите. Най-сетне се спрях на акорд, чийто звук ме очароваше, и ударих клавишите няколко пъти, докато цялата стая вибрираше от звуците. Защо правех това? Може би това беше някаква проява на духовете! Продължих да удрям същите клавиши. Изведнъж бял обръч от светлина ме обгърна около кръста; скочих като ужилен от пианото и замръзнах на място, а сърцето ми биеше като барабан.

Когато се опомних, опитах се да разсъждавам. Пианото се намираше в една ниша до прозореца. Тогава разбрах, че това, което бях взел за пояс от ектоплазма, са били всъщност светлините на някакъв автомобил, който се е спускал по хълма. За да се уверя, седнах на пианото и отново няколко пъти ударих същите клавиши. В другия край на дневната имаше тъмен коридор, а срещу него беше вратата на столовата. С крайчеца на окото си видях вратата да се отваря и нещо да излиза от столовата и да минава по тъмния коридор — гротескно джудже, чудовище с бели кръгове около очите като на клоун, вървеше, клатушкайки се към залата с органа. Докато обърна глава, то бе изчезнало. Ужасен, станах и се опитах да го проследя, но то беше потънало вдън земя. Реших, че при възбуденото състояние на нервите ми потрепването на един клепач е могло да създаде илюзията, и продължих да свиря на пианото. Но нищо повече не се случи и реших да отида да си легна.

Облякох пижамата си и влязох в банята. Като запалих лампата, призракът седеше във ваната и ме гледаше! Изскочих от банята почти хоризонтално. Това беше скункс! Същото мъничко същество, което бях видял с крайчеца на окото си, само че долу то ми се бе сторило много по-голямо.

Сутринта прислужникът постави обърканата животинка в клетка и ние постепенно я опитомихме. Един ден обаче тя изчезна и повече не я видяхме.

 

 

Преди да напусна Лондон, херцог и херцогиня Йорк ме поканиха на обед. Обедът беше в интимна обстановка — присъствуваха само херцогът, херцогинята, баща й, майка й и брат й — малко момче на около тринадесет години. По-късно дойде и сър Филип Съсуун и ние с него бяхме натоварени със задачата да заведем малкия брат на херцогинята в Итън след ваканцията. Тих и дребен на ръст, той вървеше след нас, докато двама класни отговорници, които ни бяха поканили на чай със сър Филип и още няколко души, ни развеждаха из колежа.

Когато влязохме в сладкарницата, най-обикновено заведение, в което продаваха сладкиши и сервираха чаша чай за шест пенса, той остана отвън заедно с около стотина ученици от колежа. Ние четиримата седнахме на миниатюрна масичка в претъпкана малка стая на горния етаж. Всичко вървеше великолепно до момента, в който ме попитаха дали искам още една чаша чай и аз имах непредпазливостта да кажа „да!“ Това предизвика финансова криза, тъй като нашият домакин нямаше достатъчно пари и беше принуден да отиде и си пошушне нещо с няколко други момчета.

— Боя се, че не им достигат два пенса, а ние нищо не можем да направим — прошепна ми Филип. Те обаче успяха да поръчат с общи усилия още един чайник чай, който трябваше да изпием набързо, тъй като училищният звънец започна да звъни; за една минута те трябваше да бъдат в двора на училището и затова всички се втурнаха презглава. В училището бяхме приветствувани от директора; той ни показа залата, където Шели и много други знаменитости бяха вписали имената си. После директорът отново ни предаде в ръцете на двамата класни отговорници; те ни въведоха в училищната светая светих — стаята, която едно време е заемал Шели. Но нашият малък приятел Боуз-Лайън остана отвън.

— Ти какво искаш? — с повелителен глас го попита младият ни домакин.

— О, той е с нас — намеси се сър Филип, обяснявайки, че сме го довели от Лондон.

— Добре — с нетърпение каза младият ни домакин. — Влез!

— Те правят голяма отстъпка, като го пускат да влезе — прошепна сър Филип. — Ако някое друго момче престъпи прага на това светилище, кариерата му би се оказала в опасност.

Едва по-късно, когато посетих Итън с лейди Астър, разбрах каква спартанска дисциплина цари в училището. При хапещ студ сред тъмнината ние пипнешком вървяхме по зле осветения боядисан в кафяво коридор; до всяка врата имаше съд за измиване на краката. Най-сетне намерихме търсената врата и почукахме.

Отвори синът й, дребно момче с бледо лице. В стаята двете му другарчета се бяха свили край шепа въглени в малката камина и грееха ръцете си. Атмосферата наистина беше мрачна.

— Исках да разбера дали мога да те взема за уикенда — каза леди Астър.

Разговаряхме известно време, после на вратата внезапно се почука и преди да успеем да кажем: „Влезте!“, бравата се завъртя и в стаята влезе надзирателят на пансиона — хубав, добре сложен, около четиридесетгодишен рус мъж. „Добър вечер“ — сухо каза той на леди Астър, а на мен само кимна. След това облегна рамо на малката полица над камината и запуши лулата си. Съзнавайки, че посещението й е явно ненавременно, леди Астър започна да обяснява.

— Дойдох да видя дали мога да взема малкия за уикенда.

— Много съжалявам, но няма да можете — беше резкият отговор.

— Хайде, хайде — каза леди Астър с приятния си глас. — Не бъдете толкова упорит.

— Аз не съм упорит, просто ви съобщавам един факт.

— Но той има толкова блед вид.

— Глупости, нищо му няма.

Тя стана от леглото на момчето и се приближи до надзирателя: „Хайде, съгласете се, де!“ — с примамливия си глас каза тя и леко го побутна, както често я бях виждал да прави с Лойд Джордж и други хора, които се опитваше да убеди.

— Леди Астър — каза надзирателят, — вие имате неприятния навик да потупвате хората и да ги карате да губят равновесие. Моля ви да не го правите.

При тези думи цялото savoir faire^[6] на леди Астър я напусна.

Не зная как разговорът мина на политически теми и надзирателят рязко го прекъсна с лаконичната забележка.

— Бедата с английската политика е, че жените прекалено много се месят в нея, и с това ви казвам лека нощ, леди Астър. — И с тези думи той ни кимна сухо и излезе.

— Какъв неприятен човек — каза леди Астър.

Но синът й го защити:

— О, не, мамо, той наистина е много мил човек.

Можех само да се възхищавам от този човек въпреки омразата му към жените; в него имаше някаква честност и прямота. Макар и лишен от хумор, той поне беше искрен.

 

 

Тъй като не се бяхме виждали с брат ми Сидни вече няколко години, напуснах Англия, за да прекарам известно време при него в Ница. Сидни винаги беше казвал, че когато спести 250 000 долара, ще се оттегли. Мога да прибавя, че той спести значително повече. Той беше не само ловък бизнесмен, но и отличен артист, с успех играл в много филми, като „Лоцманът на подводницата“, „По-доброто убежище“, „Човекът в сандъка“ и „Лелята на Чарли“, а това увеличи значително състоянието му. Сидни вече се беше оттеглил и живееше с жена си в Ница.

Когато Франк Дж. Гулд, който също живееше в Ница, научи, че отивам да посетя брат си, той ме покани да му гостувам в Жюан-ле-Пен и аз приех.

На път за Ница спрях за два дни в Париж и отидох във „Фоли Бержер“, защото там работеше Алфрид Джексън от някогашната трупа „Осемте ланкаширски момчета“. Когато се видяхме с Алфрид, той ми каза, че семейството Джексън доста се било замогнало, че сега за тях работели осем трупи танцьорки и че баща му още бил жив. Ако съм отидел във „Фоли Бержер“, където репетирали, можел съм да го видя. Макар и да бе надхвърлил осемдесетте, старецът все още беше бодър и имаше здрав вид. Говорихме за доброто старо време с възклицания като „Кой би повярвал!“

— Знаеш ли, Чарли — каза той. — Най-яркият спомен, който имам за теб като момче, е споменът за благия ти характер.

Не трябва дълго време да бездействуваш сред ласкателството на публиката; подобно на суфле, щом го оставиш да престои, то спада. Така стана и с приема, който ми беше оказан; той изведнъж охладня. Първият студен полъх дойде от печата. След преувеличените хвалебствия журналистите застанаха на противоположно гледище. Предполагам, че това правеше статиите им по-интересни за читателите.

Вълнението в Лондон и Париж беше оставило своя отпечатък. Бях уморен и имах нужда от почивка. Докато възстановявах силите си в Жюан-ле-Пен, бях помолен да взема участие в благотворително представление, уреждано от кралското семейство в лондонския театър „Палейдиъм“. Вместо това аз изпратих чек за двеста лири. Това предизвика скандал. Обидил съм бил краля и съм се бил отнесъл с неуважение към кралското представление. Писмото на директора на „Палейдиъм“ за мен не беше кралска заповед. Освен това не бях готов да се явя на сцената при такова внезапно повикване.

Следващата атака дойде няколко седмици по-късно. Чаках на тенискорта моя партньор, когато се появи млад човек и ми се представи за приятел на един мой приятел. След като разменихме някоя и друга шега, започнахме да споделяме мнението си по разни въпроси. Той беше приятен и извънредно симпатичен млад мъж. Тъй като имам способността изведнъж да се привързвам към някои хора — особено ако те са добри слушатели, — аз се спрях на много въпроси. Говорейки по международната политика, проявих песимизъм, като му казах, че положението в Европа води към нова война.

— Във всеки случай за следващата война няма да ме хванат — каза приятелят ми.

— Не ви упреквам — отвърнах аз. — Не изпитвам никакво уважение към онези, които ни вкарват в беда; не обичам да ми казват кого да убивам и за какво да умра — и всичко това в името на патриотизма.

Доколкото си спомням, разделихме се сърдечно. Дори се уговорихме да вечеряме заедно на следния ден, но той изобщо не се яви. И ето оказа се, че съм разговарял не с приятел, а с вестникарски репортьор; на следния ден на първа страница във вестниците се появиха огромни заглавия: „Чарли Чаплин не е патриот!“ и пр.

Това е вярно, но по онова време не исках личните ми убеждения да се появяват в печата. Факт е, че аз не съм патриот — не само поради морални или интелектуални съображения, а защото не изпитвам чувство на патриотизъм. Как може да се толерира патриотизмът, когато в негово име бяха избити шест милиона евреи? Някои ще кажат, че това е станало в Германия; и все пак клетките, пораждащи убийствата, се намират в латентно състояние във всяка нация.

Не мога да крещя за национална гордост. Ако човек е пропит от традициите за семейство, дом с градина, щастливо детство, близки и приятели, бих могъл да разбера това чувство, но аз не съм израсъл в такава обстановка. В най-добрия случай моят патриотизъм се подхранва от местни навици: конни състезания, лов, йоркшърски пудинг, американски хембургър^[7] и кока-кола, но днес тези местни навици са залели света. Естествено, ако срещу страната, в която живея, бъде извършена агресия, смятам, че както повечето хора ще бъда способен на върховна саможертва. Но аз не съм способен да изпитвам пламенна любов към родината си, защото е достатъчно тя да стане нацистка, за да я напусна без всякакво угризение на съвестта, а от моите наблюдения зная, че клетките на нацизма, макар и дремещи понастоящем, могат много бързо да бъдат съживени във всяка страна. Затова не желая да правя никакви жертви за каквато и да било политическа кауза, освен ако не вярвам лично в нея. Не съм мъченик на национализма, нито пък желая да умирам за някакъв си президент, министър-председател или диктатор.

Няколко дни по-късно сър Филип Съсуун ме заведе на обед у Консуело Вандърбилд Болсън в една красива къща в Южна Франция. Сред гостите се открояваше висок, слаб мъж с черна коса и ниско подстригани мустаци, приятен и забавен, с когото поведохме разговор. Аз говорех за книгата на майор Дъглас „Икономическа демокрация“ и твърдях, че неговата теория за кредита може много успешно да разреши сегашната световна криза; по повод на този обед Консуело Болсън заяви: „Чаплин беше интересен събеседник и забелязах силните му социалистически тенденции.“

Трябва да съм казал нещо, което особено много е допаднало на високия джентълмен, защото лицето му се озари и очите му така широко се разтвориха, че можех да видя бялото им. Той като че одобряваше всичко, което казвах, докато стигнах до кулминационната точка на моята теза, а тя трябва да се е отклонила в противоположната посока на неговата, защото той изглеждаше разочарован. Оказа се, че съм разговарял със сър Осуалд Мозли, без да подозирам, че този човек ще стане ръководител на черноризците в Англия — но тези очи с бялото, което се показваше над зениците, и тази голяма уста, изкривена в гримаса, са се отпечатали в паметта ми като едно наистина странно, ако не е и малко страшно изражение.

В Южна Франция се запознах и с Емил Лудвиг, автора на обемистите биографии на Наполеон, Бисмарк, Балзак и др. Той описваше Наполеон интересно, но до такава степен прекаляваше с психологическия анализ, че отклоняваше интереса на читателя от фабулата.

Лудвиг ми изпрати телеграма, в която ми пишеше, че филмът „Светлините на големия град“ много му е харесал и че би искал да се запознаем. Той съвсем не изглеждаше така, както си го представях. Приличаше на изтънчен Оскар Уайлд, с доста дълга коса и дебели женски устни. Срещнахме се в моя хотел, където ми се представи по доста фрапантен и драматичен начин, като ми поднесе лавров лист с думите: „Когато един римлянин е достигнал величие, окичвали са го с венец от лаврови листа. Затова аз ви поднасям един лавров лист.“

Необходимо ми беше известно време, за да се приспособя към това излияние; после разбрах, че то е прикритие на неговата свенливост. Когато дойде на себе си, пред мен стоеше един много умен и интересен човек. Попитах го какво смята за основно при написването на една биография.

— Отношението — каза той.

— Но тогава биографията ще бъде предубедено и цензурирано произведение — казах аз.

— Шестдесет и пет процента от станалото никога не се казват, защото са замесени други лица — отвърна той.

По време на вечерята той ме попита коя е най-красивата гледка, която някога съм виждал. Без да се замислям, отговорих: движенията на Хелин Уилс, когато играе тенис: в тях има грация, пестеливост, както и непокварен сексапил. Спомних си и една сцена от филмов преглед: скоро след примирието селянин оре нива във Фландрия, където са паднали хиляди хора. Лудвиг описва залеза на един плаж във Флорида: открита спортна кола, пълна с красиви момичета в бански костюми, се движи бавно по плажа; едно от момичетата е седнало на задната броня, отпуснало крак, и пръстите му, докосвайки пясъка, оставят безкрайна следа.

Сега си спомням и друго красиво видение: „Персей“ на Бенвенуто Челини на Пиаца дела Синьориа във Флоренция. Беше нощ, площадът беше осветен и аз бях примамен там от „Давид“ на Микеланджело. Но щом видях „Персей“, всичко друго остана на заден план. Бях очарован от неосезаемата красота и грация на неговите форми. Персей, вдигнал високо в ръка главата на Медуза, докато нейното окаяно тяло се гърчи в нозете му, е олицетворение на тъгата, и това ме накара да си спомня мистичните редове на Оскар Уайлд: „…Всеки човек убива онова, което обича“^[8]. В тази вечна загадъчна борба между доброто и злото той бе разбил живота си.

Получих телеграма от херцог Алба, с която ме канеше в Испания. Но на следния ден във всички вестници се появиха огромни заглавия: „Революция в Испания“. Така че вместо в Испания, аз отидох във Виена — тъжната, чувствена Виена. Най-яркият спомен, запазен от това посещение, е едно любовно приключение с красива девойка. То напомняше последната глава на роман от викторианската епоха: заклехме се във вечна любов и се разделихме с целувка, знаейки, че никога няма да се видим отново.

След Виена отидох във Венеция. Беше есен и градът беше пуст. Венеция ми харесва повече, когато там има туристи, защото те стоплят и съживяват града, който без тях прилича по-скоро на гробище. Аз обичам туристите, защото хората ми изглеждат по-приятни, когато са на почивка, отколкото когато се блъскат едни в други през въртящите се врати на учрежденията.

Макар че Венеция беше красива, тя беше същевременно и тъжна и аз останах там само две нощи; понеже нямаше какво друго да правя, пусках си грамофонни плочи — и то тайно, тъй като Мусолини беше забранил в неделя да се танцува или да се свирят грамофонни плочи.

Искаше ми се да се върна във Виена и да продължа любовната си история. Но в Париж имах ангажимент, който не можех да пропусна — обед с Аристид Бриан, създател и покровител на идеята за Европейски съединени щати. Г-н Бриан ми се стори с разклатено здраве, разочарован и огорчен. Обедът се състоя у издателя на парижкия вестник „Л’Ентрансижан“ г-н Байби и беше много интересен, макар аз да не говорех френски. Графиня Дьо Ноай^[9], дребна жива жена, прилична на птичка, говореше английски и беше извънредно духовита и очарователна. Г-н Бриан я посрещна с думите: „Напоследък почти не ви виждам; вие се появявате така рядко като любовница, която човек е изоставил.“

Следобед ме отведоха в Елисейския дворец и ме направиха кавалер на Почетния легион.

 

 

Няма да описвам лудия ентусиазъм на огромната тълпа, която ме посрещна при второто ми посещение в Берлин, макар че едва устоявам на изкушението.

По този повод си спомням за филма, който Мери и Дъглас ни показаха за своето пътуване в чужбина. Бях се приготвил да гледам с удоволствие интересен документален филм. Най-напред ни показаха пристигането на Мери и Дъглас в Лондон с огромните ентусиазирани тълпи на гарата и огромните ентусиазирани тълпи пред хотела им, после посрещането им в Париж с още по-огромни тълпи. След като видях външния вид на хотелите и железопътните гари в Лондон, Париж, Москва, Виена и Будапеща, попитах наивно: „А кога ще видим нещо от града и от страната?“ И двамата се изсмяха. Признавам, че и аз не съм прекалено скромен, когато описвам тълпите, които идваха да ме посрещат.

В Берлин бях гост на демократичното правителство и към мен бе делегирана графиня Йорк, много привлекателна германска девойка. Това беше през 1931 г., скоро след като нацистите се бяха появили като сила в райхстага, и аз не знаех, че половината от печата е против мен, изтъквайки, че съм бил чужденец и че германците ставали смешни, като ми уреждали такова фанатично посрещане. Естествено подобни бележки се появиха само в нацистките вестници и тъй като аз не ги четях, не знаех нищо за тях и прекарах отлично.

Един братовчед на кайзера беше така добър да ме разведе из Потсдам и Сан-Суси. За мен всички дворци са смешни — безвкусен, мрачен израз на самохвалството. Въпреки историческия интерес, който представляват Версай, Кремъл, Потсдам, Бъкингамският дворец и останалите подобни мавзолеи, когато си помисля за тях, разбирам какви помпозни и суетни личности са ги създавали. Братовчедът на кайзера ми каза, че дворецът Сан-Суси бил изграден с по-добър вкус — с по-скромни размери и по-човешки; но на мен той ми приличаше на женски несесер и не ми направи никакво впечатление.

Посещението ми в музея на берлинската полиция беше ужасяващо и потискащо: снимки на жертвите на убийци, на самоубили се, на дегенерати и всевъзможни ненормални типове. Когато излязох от сградата, бях доволен, че мога отново да дишам свежия въздух.

Д-р фон Фулмюлер, автор на „Чудото“, ме покани у дома си, където се запознах с представители на германския театър и изкуство. Друга вечер прекарах с Айнщайнови в малкия им апартамент. Бяха предвидили вечеря и с генерал фон Хинденбург, но в последния момент се оказа, че той е неразположен, и аз отново се върнах в Южна Франция.

На друго място в тази книга казах, че ще говоря за любовта, но няма да се спирам надълго, тъй като не мога да прибавя нищо ново към тази тема. И все пак размножаването е главната грижа на природата и всеки мъж, млад или стар, когато срещне която и да било жена, преценява възможността за интимни връзки с нея. Така поне винаги е било с мен.

По време на работа жените никога не са ме интересували: бях уязвим само в периода между снимането на два филма, когато нямаше какво да правя. Както казва Х. Дж. Уелс: „Идва момент през деня, в който, след като сте написали заплануваните страници сутринта и сте отговорили на писмата си следобед, нямате какво повече да правите. Тогава идва часът на скуката; това е часът на любовта.“

И така, като нямаше какво да правя на Лазурния бряг, имах щастието да се запозная с очарователна млада жена, която притежаваше всичко необходимо, за да облекчи тези часове на униние и скука. Като мен и тя не беше обвързана с никого и ние взаимно се приехме такива, каквито бяхме. Довери ми, че току-що се е съвзела от нещастна любовна история с някакъв млад египтянин. Макар че не говорехме за нашите отношения, по тях съществуваше мълчаливо разбирателство: тя знаеше, че един ден аз ще се върна в Америка. Давах й определена сума седмично и заедно обикаляхме казината, ресторантите и галапредставленията. Вечеряхме и танцувахме танго, отдавайки се на обичайния лековат живот. Но нашата близост ме оплете в мрежата на нейния чар и се случи неизбежното: намесиха се моите чувства. И когато си мислех за завръщането ми в Америка, не бях съвсем сигурен дали трябва да я оставя. Самата мисъл да я напусна ме терзаеше: тя беше весела, очарователна, симпатична. Но имаше случаи, които предизвикваха у мен недоверие.

Един следобед, на чай с танци в казиното, тя внезапно стисна ръката ми. Там се намираше С., нейният любовник египтянин, за когото така много ми беше разказвала. Много се раздразних, но след малко си тръгнахме. Когато приближихме до хотела, тя изведнъж „откри“, че е забравила ръкавиците си и че трябва да се върне да ги вземе, като ми каза да не я чакам. Претекстът й беше съвсем очевиден. Не възразих, не казах нищо и се прибрах в хотела. Когато минаха два часа и тя не се върна, разбрах, че се касае за нещо повече от обикновен чифт ръкавици. Същата вечер бях поканил няколко приятели на вечеря, часът наближаваше, а нея още я нямаше. Точно когато се готвех да изляза от стаята, тя се появи, разчорлена и бледа.

— Много закъсня за вечерята — казах аз, — затова ще е по-добре да се върнеш в приятното си топло легло.

Тя започна да отрича, да ми се моли, да ме убеждава, но не можа да ми даде приемливо обяснение за дългото си отсъствие. Бях убеден, че е била с любовника си, и като произнесох една саркастична тирада, тръгнах без нея.

Кой не е седял и разговарял на фона на хълцащите саксофони, на шума и трясъка на един нощен клуб, внезапно обзет от чувство на самотност? Седиш с другите, изпълняваш задълженията си на домакин, но вътрешно нещо те терзае. Когато се върнах в хотела, нея я нямаше. Изпаднах в паника. Отишла ли си е вече? Толкова бързо! Влязох в спалнята й и за мое голямо успокоение дрехите и другите й вещи бяха още там. Тя се върна след десет минути, жизнена, весела и каза, че била на кино. Аз студено й заявих, че на следния ден заминавам за Париж, че ще уредя сметките си с нея и че всичко между нас окончателно е свършено. Тя не възрази на нищо, но продължаваше да отрича, че е била с египтянина.

— Ти убиваш малкото приятелство, останало между нас, като поддържаш тази заблуда — казах аз. След това я излъгах, че съм наредил да я следят и зная, че от казиното е отишла със своя приятел египтянин в неговия хотел. За моя изненада, та отстъпи и призна, че това е вярно, като ми обеща и се закле, че никога повече няма да го види.

На следната сутрин, докато опаковах багажа си и се готвех да тръгна, тя започна тихичко да хлипа. Щях да пътувам с колата на мой приятел, който се качи да ми каже, че всичко е готово и че ще ме чака долу. Тя захапа показалеца си и започна горчиво да плаче.

— Моля те, не ме оставяй, моля те, недей, недей.

— Какво искаш да правя? — студено я попитах аз.

— Само ми позволи да дойда с теб до Париж; обещавам ти, че след това никога няма да те безпокоя — отвърна тя.

Тя изглеждаше така достойна за съжаление, че сърцето ми се смекчи. Предупредих я, че това ще бъде тъжно пътуване и че няма да има никакъв смисъл, защото в момента, в който пристигнем в Париж, ще се разделим. Тя се съгласяваше на всичко. Същата сутрин тримата отпътувахме за Париж с колата на приятеля ми.

Пътуването започна студено: тя беше мълчалива и потисната, аз хладен и учтив. Но да се запази тази атмосфера беше трудно, защото по време на пътуването някои неща привличаха вниманието и на двама ни и тя или аз се обаждахме. Това обаче с нищо не напомняше предишната ни интимност.

Отведохме я направо в нейния хотел, след това се сбогувахме. Усилията й да представи раздялата ни като своето последно „сбогом“ бяха невероятно прозрачни. Тя ми благодари за всичко, което бях направил за нея, стисна ръката ми и след като драматично се сбогува, изчезна в хотела.

На следния ден ми телефонира да ме попита дали не бих я поканил на обед. Аз отказах. Но когато излязохме с приятеля ми от хотела, тя чакаше пред входа, облечена в кожено палто и докарана от глава до пети. И така тримата обядвахме заедно, а след това посетихме Малмезон, където Жозефина е живяла и починала след развода си с Наполеон. Това беше красива къща, в която Жозефина е проляла много сълзи.

Мрачният есенен ден подхождаше на печалното състояние на нашите отношения. Изведнъж забелязах, че приятелката ми е изчезнала, после я намерих в градината, седнала на една каменна пейка и потънала в сълзи, сякаш проникната от духа на околната атмосфера. Ако бих му позволил, сърцето ми щеше да се разнежи, но не можех да забравя нейния любовник египтянин. И така ние се разделихме в Париж и аз отпътувах за Лондон.

 

 

Когато се върнах в Лондон, няколко пъти се видяхме с Уелския принц. Една моя приятелка, леди Фърнис, ни беше запознала в Биариц. Заедно с тенисмана Коше и двама други приятели седяхме в един известен ресторант, когато влязоха принцът и леди Фърнис. Телма изпрати бележка до нашата маса, питайки ни дали по-късно не бихме искали да се видим с тях в Руския клуб.

Според мен тази първа среща беше формална. Представиха ни един на друг, после негово височество поръча напитки и стана да танцува с лейди Фърнис. Като се върна на масата, принцът седна до мен и започна да ме разпитва:

— Вие, разбира се, сте американец? — попита той.

— Не, англичанин съм.

Той се изненада:

— А откога сте в Щатите?

— От 1910 година.

— О! — той кимна замислено. — Преди войната?

— Така ми се струва.

Той се изсмя.

По време на разговора тази вечер споменах, че Шаляпин дава вечеря в моя чест. Съвсем по момчешки принцът каза, че би желал и той да присъствува.

— Сигурен съм, сър — казах аз, — че това ще направи чест на Шаляпин и че той ще бъде доволен, — и помолих за разрешение да уредя поканването му.

На вечерята принцът спечели моето уважение, като седя до около деветдесетгодишната майка на Шаляпин, докато тя се оттегли. Едва тогава той дойде при нас и започна да се забавлява.

Сега Уелският принц беше в Лондон и ме бе поканил във Форт Белвидиър — имението му в провинцията. Това беше стар замък, подновен и мебелиран без особен вкус, но кухнята беше отлична, а принцът се оказа очарователен домакин. Той ме разведе из замъка: спалнята му беше скромна и наивна, с модерни червени копринени тапети и кралския герб над леглото му. В една друга спалня едва не ми се замая главата: розови и бели тапети, легло с колони и по три розови пера на върха на всяка колона. После се сетих: разбира се, перата бяха кралският герб на принца.

Същата вечер един от гостите ни научи на игра, която беше много популярна в Америка и се наричаше: „Откровена оценка“. На всеки от гостите се даваше карта с десет графи: обаяние, интелигентност, характер, сексапил, красота, искреност, чувство за хумор, способност да се приспособява и пр. Един от гостите излизаше от стаята и отбелязваше на картата своята откровена оценка за себе си, като си вписваше бележки от едно до десет: така например аз си писах седем за хумор, шест за сексапил, шест за красота, осем за способността да се приспособявам, четири за искреност. Междувременно всеки гост даваше оценка на качествата на жертвата, напуснала стаята, и тайно вписваше оценката си в картата й. След това жертвата влизаше, казваше каква оценка си е дала, а един от останалите гости прочиташе техните оценки, за да се види доколко те съвпадат с нейните.

Когато дойде ред на принца, той съобщи, че си е писал три за сексапил, а гостите му дадоха средно четири, аз му дадох пет, а някои само две. В графата „красота“ принцът беше отбелязал шест, средната оценка на гостите беше осем, а моята седем. В графата „обаяние“ той беше вписал пет, гостите му дадоха осем, аз също. В рубриката „искреност“ принцът си беше дал максимума — десет, гостите му дадоха средно три и половина, а аз четири. Принцът се възмути: „Искреността е главното качество, което мисля, че притежавам“ — каза той.

Едно време като момче бях живял няколко месеца в Манчестър. Сега, когато нямах никаква особена работа, реших отново да видя този град. Въпреки мрачния си вид за мен Манчестър притежаваше някаква романтична привлекателност, някакъв недоловим блясък сред мъглите и дъжда — това може би беше споменът за огнището в ланкаширската кухня или пък нещо в духа на неговите жители. Както и да е, наех кола и потеглих на север.

На път за Манчестър спрях в Стретфърд-он-Ейвън^[10], където дотогава не бях ходил. Пристигнах късно в събота и след вечеря излязох да се разходя с надеждата да намеря жилището на Шекспир. Нощта беше непрогледна, но аз инстинктивно свих в малка уличка, спрях пред една къща, драснах клечка кибрит и прочетох надпис: „Къщата на Шекспир“ Несъмнено ме бе водил някакъв сроден дух — може би духът на самия бард!

Сутринта кметът на Стретфърд сър Арчибълд Флауър дойде в хотела и ме разведе из жилището на Шекспир. В никакъв случай не бих могъл да свържа барда с това жилище; струва ми се невероятно такъв ум някога да е живял или да е израснал там. Лесно е човек да си представи един селски син да отиде в Лондон и там да има успех като актьор или собственик на театър; но струва ми се невероятно такъв човек да стане велик поет и драматург и да придобие такива познания за живота в чуждестранните дворове, за живота на кардинали и крале. За мен няма значение кой е писал творбите на Шекспир — дали Бейкън, Саутхамптън или Ричмънд^[11], но според мен това едва ли е било момчето от Стретфърд. Тези творби са писани от аристократ, който и да е бил той. Такова пълно пренебрежение към граматиката може да допусне само талантливият интелект на един благородник. А след като видях жилището на Шекспир и чух оскъдните местни клюки за буйното му детство, слабите му бележки в училище, бракониерството му и еснафските му възгледи, не мога да повярвам той да е претърпял такава интелектуална метаморфоза, че да стане най-великият поет на всички времена. В творбите на великите гении скромният им произход оставя някъде своето отражение; в творбите на Шекспир няма и най-малка следа от това.

От Стретфърд пътувах с кола до Манчестър, където пристигнах към три часа следобед. Беше неделя и Манчестър беше замрял; по улиците нямаше жива душа. Затова с удоволствие се върнах в колата и продължих към Блекбърн.

Когато като момче ходех на турнета с пиесата „Шерлок Холмс“, Блекбърн беше един от любимите ми градове. Обикновено отсядах в малък хан срещу четиринадесет шилинга седмично за пълен пансион и в свободното си време играех на малката маса за билярд. Английският палач Билингтън често идваше там и аз се гордеех, че съм играл билярд с него.

Макар че в Блекбърн пристигнах едва в пет часа по тъмно, аз открих моето ханче и си пийнах, без никой да ме познае. Собственикът беше друг, но старата ми приятелка, билярдната маса, още стоеше там.

По-късно пипнешком намерих пътя до пазарния площад — три акра тъмнина, осветявани най-много от три-четири улични лампи. Около политическите оратори се бяха насъбрали групички. Беше по времето на най-дълбоката икономическа криза в Англия. Минавах от една групичка към друга и слушах различните речи. Някои от тях бяха остри и хапливи — в едни от тях се говореше за социализъм, в други за комунизъм, а в трети за плана на Дъглас, който за съжаление беше прекалено сложен, за да го разбере обикновеният работник. Вслушвайки се в по-малките групички, които се образуваха впоследствие, с изненада чух един стар викториански консерватор да излага становището си: „Бедата е там — каза той, — че Англия прекалено дълго е живяла на нашия гръб; помощта за безработните разорява Англия!“ В тъмнината не можах да устоя на изкушението и извиках: „Без помощта за безработните Англия не би съществувала!“ — около мен се разнесоха одобрителни възгласи.

Политическото положение беше катастрофално. В Англия имаше близо четири милиона безработни и техният брой растеше, а това, което им предлагаше лейбъристката партия, почти не се различаваше от предложенията на консервативната партия.

Отидох в Уулидж и слушах предизборната реч, която мистър Кънингъм Рийд произнесе от името на либералите. Макар че издрънка много политически софизми, той не обеща нищо и направи малко впечатление в тази избирателна колегия. Една млада лондончанка, седнала до мен, извика: „Оставете тия високопарни приказки и ни кажете какво ще направите за четирите милиона безработни, тогава ще знаем дали да гласуваме за вашата партия, или не.“

Ако тя е образец на интересуващия се от политика обикновен избирател, има надежда лейбъристите да спечелят изборите — помислих си аз, — но сбърках. След речта на Сноудън^[12] по радиото консерваторите спечелиха изборите с голямо болшинство, а Сноудън стана лорд. И така аз си тръгнах от Англия, когато на власт идваше консервативно правителство, а пристигнах в Америка, когато консервативното правителство напускаше властта.

 

 

В най-добрия случай почивката е безцелна. Прекалено дълго се влачих из европейските курорти — и знаех защо го правя. Нямах никакви стремежи, бях разстроен. С въвеждането на звука във филмите не можех да определя бъдещите си планове. Макар че „Светлините на големия град“ има огромен успех и донесе повече печалби, отколкото всеки говорящ филм навремето, имах чувството, че ако направя още един ням филм, сам ще си поставя препятствие — а освен това непрекъснато ме преследваше страхът, че съм старомоден. Макар че един добър ням филм би имал по-голяма художествена стойност, трябваше да призная, че говорът по-силно очертаваше характера на героите.

Имаше моменти, когато си мислех за възможността да направя говорящ филм, но самата мисъл ми беше неприятна, защото съзнавах, че никога не бих могъл да постигна съвършенството на моите неми филми. Това би значело окончателно да изоставя образа на скитника, който бях създал. Някои хора предложиха скитникът да проговори. Това беше немислимо, тъй като първата дума, която той би промълвил, би го превърнала в съвсем различен човек. И нещо друго: калъпът, от който той се бе родил, беше също така ням, както и парцаливите дрехи, които носеше.

Именно такива меланхолични мисли ме караха да продължавам почивката си, но съвестта ми не преставаше да ме мъчи: „Върни се в Холивуд и работѝ!“

След пътуването си в Северна Англия аз се върнах в хотел „Карлтън“ в Лондон с намерение да си запазя място за Калифорния през Ню Йорк, когато една телеграма на Дъглас Фербанкс от Сен Мориц промени плановете ми. „Ела в Сен Мориц — се казваше в нея. — Ще поръчам свеж сняг за пристигането ти. Ще те чакам. Сърдечни поздрави. Дъглас.“

Едва бях прочел телеграмата и някой плахо потропа на вратата. „Влез!“ — извиках аз, като очаквах, че ще се появи някакъв келнер. Но през вратата надзърна моята приятелка от Лазурния бряг. Изненадах се, ядосах се и се примирих. „Влез!“ — студено казах аз.

Отидохме в „Херъдз“^[13] и си купихме екипи за ски, а после в един бижутериен магазин на Бонд стрийт й купих гривна, която много й хареса. Един-два дни след това пристигнахме в Сен Мориц и самото присъствие на Дъглас ме развесели. Дъг беше изправен пред същата дилема по отношение на своята кариера, но и двамата не споменахме нито дума по този въпрос. Той беше сам — мисля, че се беше разделил с Мери. Независимо от това нашата среща в швейцарските планини разсея тъгата ни. Карахме заедно ски или по-скоро заедно се учехме да караме.

Германският престолонаследник, синът на кайзера, беше в нашия хотел, но с него не се запознахме, макар че когато случайно пътувахме заедно в асансьора, аз се усмихвах формално, мислейки си за моята комедия „Пушки на рамо“, в която престолонаследникът беше комичен герой.

Докато бях в Сен Мориц поканих Сидни да ми гостува. Понеже нямах бърза работа в Бевърли Хилс, реших да се върна в Калифорния през Ориента и Сидни се съгласи да ме придружи до Япония.

Отидохме в Неапол, където се сбогувах с моята приятелка. Този път обаче тя беше във весело настроение. Нямаше никакви сълзи. Мисля, че се беше примирила и даже изпитваше известно облекчение, тъй като след нашия престой в Швейцария и двамата знаехме, че взаимното привличане беше малко отслабнало. И така ние се разделихме като приятели. Когато параходът се отдалечаваше от пристанището, тя тръгна по кея като подражаваше на моята походка на скитник. Така я видях за последен път.