Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Чаплин

Заглавие: Моята автобиография

Преводач: Веселин Измирлиев

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: Наука и изкуство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: автобиография

Националност: английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: октомври 1986 г.

Редактор: на първото издание Николай попов

Художествен редактор: Лиляна Радева

Технически редактор: Теменужка Хаджииванова

Художник: Богдан Мавродинов; Жеко Алексиев

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5616

История

  1. — Добавяне

I

Роден съм на 16 април 1889 г. в осем часа вечерта на уличката Ийст Лейн, Уолуърт. Скоро след това сме се преместили на Уест скуеър, Сейнт Джордж роуд в Ламбет[1]. Според мама аз съм се появил на бял свят в приятна обстановка. Радвали сме се на сравнително охолство: живеели сме в три мебелирани с вкус стаи. Един от ранните ми спомени е как всяка вечер, преди да отиде в театъра, мама нежно ни завиваше със Сидни в удобното легло и ни оставяше на грижите на прислужничката. В света на едно три и половина годишно дете всичко е възможно; щом като Сидни, който беше четири години по-голям от мен, можеше да прави фокуси и да поглъща монета, а след това да я вади от врата си, защо да не мога и аз да направя същото? Така че погълнах монета от половин пени и мама бе принудена да повика лекар.

Всяка вечер, като се връщаше от театъра, тя имаше навика да оставя на масата сладкиши за Сидни и за мен, които намирахме на сутринта — резен неаполитанска торта или бонбони, — като предварително се бяхме разбрали, че сутринта нямаше да вдигаме шум, тъй като тя обикновено спеше до късно.

Мама беше субретка във вариетета, близо тридесетгодишна „миньонка“ със свежа кожа, виолетово-сини очи и дълга светлокестенява коса, толкова дълга, че би могла да седне върху нея. Ние със Сидни я обожавахме. Макар че не беше изключителна красавица, за нас тя беше прекрасна. По-късно хората, които са я познавали, ми казваха, че била нежна и привлекателна и имала необикновено обаяние. За нея беше удоволствие да ни облича за неделните разходки — Сидни в костюм на училището Итън[2] с дълги панталони, а мен — в син кадифен костюм с подходящи сини ръкавици. Дните, когато се разхождахме по Кенингтън роуд в тези дрехи, бяха за нас истински празник.

В онези дни Лондон беше спокоен град. Спокойно беше темпото, дори и конските трамваи по Уестминстър бридж роуд се движеха спокойно и спокойно се обръщаха върху въртящите се релси на последната спирка, близо до моста. Докато мама изкарваше добри пари, ние също живеехме на Уестминстър бридж роуд. Атмосферата на тази улица беше весела и дружелюбна, с привлекателни магазини, ресторанти и мюзикхолове. Магазинът за плодове на ъгъла срещу моста беше цяла галактика от цветове с грижливо подредените пред него пирамиди от портокали, ябълки, круши и банани, които контрастираха с тържествения сив цвят на Парламента точно на отсрещната страна на реката.

Такъв беше Лондон по времето на моето детство, на моите мечти и на моите открития: спомени за Ламбет през пролетта; за дребни случки и неща; за пътуванията с мама на горния етаж на тегления от коне омнибус, когато се опитвах да докосна с ръка люляковите храсти, край които минавахме; за разноцветните омнибусни билети — оранжеви, сини, розови и зелени, с които беше осеян тротоарът на трамвайните и омнибусните спирки, за руменобузестите цветарки на ъгъла на моста Уестминстър, които със сръчните си пръсти правеха пъстри бутониерки от станиол и трептяща папрат; за влажния дъх на току-що полетите рози, който ми навяваше някаква смътна тъга; за тъжните неделни дни и бледите родители и техните деца, които минаваха през моста, понесли въртележки и цветни балончета, и за туристическите параходчета, които бавно сваляха комините си, за да се плъзнат под моста. Струва ми се, че от такива най-обикновени неща се роди душата ми.

И после предметите в нашата гостна, които повлияха върху моите сетива: маминият портрет на Нел Гуин в естествен ръст, който не ми харесваше; гарафите с дълги гърла, които стояха на бюфета и ме потискаха, както и малката кръгла музикална кутия с емайлирана повърхност, върху която бяха изобразени ангели, седнали на облаци, и която едновременно ми харесваше и ме озадачаваше. Но аз особено много обичах моя стол играчка, купен от циганите за шест пенса, защото той ми създаваше вълнуващото чувство, че наистина притежавам нещо.

Спомени за епични моменти: едно посещение с мама в Кралския аквариум[3], където гледахме „Тя“ — главата на жена, която се усмихваше сред пламъци; „риболова с изненади“ за шест пенса и мама, вдигнала ме на ръце върху голямо буре, пълно с талаш, за да си уловя пакетчето сюрприз със захарна свирка, която не свиреше, и брошка играчка с фалшиви рубини. След това — посещение в кентърберийския мюзикхол, където седяхме на червени плюшени кресла и гледахме татко да играе…

Сега е нощ, увили са ме в одеяло и седя в горната част на карета, теглена от четири коня, с която мама и приятелките й от театъра се прибират; унесен от безгрижния им весел смях, слушам как нашият тръбач с фанфари ни пробива път по Кенингтън роуд на фона на ритмичното звънтене на хамутите и тропота на конските копита.

 

 

И тогава се случи нещо! Не помня дали беше минал месец или само няколко дни, но изведнъж разбрах, че не всичко е в ред с мама и околния свят. Тя цялата сутрин беше с една приятелка и се върна в къщи много възбудена. Аз си играех на пода и чувствувах над себе си такова силно вълнение, като че ли слушах от дъното на кладенец. Мама избухваше в яростни възклицания, прекъсвани от плач, по адрес на някой си Армстронг, чието име непрестанно споменаваше — Армстронг каза това, Армстронг каза онова, Армстронг е звяр! Възбудата й беше така странна и толкова силна, че аз се разплаках, и мама бе принудена да ме вземе на ръце, за да ме успокои. Няколко години по-късно разбрах значението на това, което се беше случило този следобед. Мама се беше върнала от съда, където съдеше баща ми за издръжка на своите деца, и делото не се беше развило в нейна полза. Армстронг беше адвокатът на баща ми.

Аз едва ли имах представа, че имам баща, и не си спомням той да е живял при нас. Той също беше актьор във водевила, тих и вглъбен в себе си човек с тъмни очи. Мама казваше, че приличал на Наполеон. Той имаше приятен баритон и го смятаха за много добър актьор. Дори в онези дни печелеше значителната сума от четиридесет лири седмично. Бедата беше, че пиеше прекалено много, и това според мама беше причината за тяхната раздяла.

За водевилните актьори по онова време беше трудно да не пият, защото алкохол се продаваше във всички театри и след представлението за актьора беше нормално да отиде в бара на театъра и да се почерпи с посетителите. Някои театри изкарваха по-голяма печалба от бара, отколкото от продажбата на билети и на много звезди плащаха големи заплати не само заради таланта им, а и поради това, че харчеха по-голямата част от парите си в бара на театъра. Затова много актьори пропадаха от пиянство и баща ми беше един от тях. Той умря на 37-годишна възраст от злоупотреба с алкохол.

Мама ни разказваше за него истории, в които хуморът се примесваше с тъга. Когато пиел, той буйствувал и в такъв един момент тя отишла с приятели в Брайтън; в отговор на неговата крайно тревожна телеграма: „Какво си си наумила? Отговори веднага!“, тя телеграфирала: „Балове, забави, пикници, мили!“

Мама беше по-голямата от две сестри. Баща й, Чарлз Хил, ирландски обущар, беше от графството Корк в Ирландия. Той имаше розови като ябълки бузи, рошава бяла коса и брада като брадата на Карлайл[4] в портрета на Уислър[5]. Беше превит надве от ревматизъм, получен според него, когато спял на влажните полета, криейки се от полицията по време на националистическите въстания. След време той се установил в Лондон и отворил обущарско дюкянче на ул. Ийст лейн в квартал Уолуърт.

Баба беше наполовина циганка. Това беше нашата семейна тайна. Независимо от това баба се хвалеше, че нейното семейство винаги е плащало поземлен данък. Моминското й име било Смит. Спомням си я като жива, дребна старица, която винаги ме посрещаше любвеобилно и ми говореше на бебешки език. Тя умря, преди да навърша шест години. С дядо бяха разделени, по някакви причини, за които и двамата не искаха да говорят. Но според леля Кейт имало семеен триъгълник и дядо бил заловил баба с любовника й.

Да се съди за морала на нашето семейство по обикновените норми би било толкова погрешно, колкото и да се постави термометър във вряща вода. С тези си наследствени качества двете хубавички дъщери на обущаря бързо напуснали дома си и се насочили към сцената.

По-малката сестра на мама, леля Кейт, също беше субретка, но ние малко знаехме за нея, тъй като тя съвсем случайно се появяваше и изчезваше от живота ни. Тя беше хубавичка и темпераментна и никога не се разбираше с мама. Редките й посещения обикновено завършваха внезапно с някаква язвителна забележка по повод на нещо, което мама била казала или направила.

На осемнадесет години мама пристанала на един човек на средна възраст, с когото избягала в Африка, Тя често говореше за живота си там: живеела в охолство сред плантации, слуги и коне за езда.

Когато била на осемнадесет години, се родил брат ми Сидни. На мен ми се каза, че той бил син на лорд и когато станел на двадесет и една години, щял да наследи две хиляди лири. Това едновременно ми доставяше удоволствие и ме дразнеше.

Мама не останала дълго в Африка, а се върнала в Англия и се омъжила за татко. Не зная какво е сложило край на африканския епизод в нейния живот, но когато изпаднахме в крайна бедност, аз я упреквах, че е изоставила такъв чудесен живот. Тя се засмиваше и казваше, че тогава била много млада, за да бъде предпазлива или разумна.

Никога не успях да разбера колко силни са били чувствата на мама към баща ми, но винаги когато ставаше дума за него, тя говореше без горчивина и това ме караше да смятам, че тя е прекалено обективна, за да е била силно влюбена в него. Понякога ми говореше за него със симпатия, а друг път ми разказваше за неговите пиянства и буйства. По-късно, когато ми се сърдеше по някакъв повод, тъжно ми казваше: „Ще свършиш в тинята като баща си.“

Тя се познавала с татко, преди да отиде в Африка. Били влюбени и играели заедно в една ирландска мелодрама, озаглавена „Шеймъс О’Брайън“. На шестнадесетгодишна възраст тя играела главната роля. При едно турне на трупата срещнала този лорд на средна възраст и избягала с него в Африка. Като се върнала в Англия, татко завързал разкъсаните нишки на тяхната любовна история и те се оженили. Аз съм се родил три години по-късно.

Какви други фактори освен пиянството са изиграли роля, не зная, но една година след като съм се родил, родителите ми се разделили. Мама не поискала издръжка. Тъй като самата тя била добре известна звезда и печелела по двадесет и пет лири седмично, успявала да издържа себе си и децата си. Тя потърси помощ едва когато я връхлетя нещастието; иначе никога не би направила постъпки чрез съда.

Мама имаше неприятности с гласа си. Гласът й никога не е бил силен и най-малката простуда водеше до ларингит, който траеше със седмици; но тя беше принудена да продължава да работи, така че състоянието на гласа й прогресивно се влошаваше. Тя не можеше да разчита на него. По средата на песента той секваше или внезапно се изгубваше и се превръщаше в шепот, а зрителите започваха да се смеят и дюдюкат. Безпокойството за гласа й се отрази и на здравето й и разстрои нервите й. В резултат на това броят на театралните й ангажименти намаля, докато на практика стигна до нула.

Именно поради това състояние на гласа й аз за пръв път се появих на сцената на петгодишна възраст. Вечерно време мама обикновено предпочиташе да ме взема със себе си в театъра, отколкото да ме оставя сам в стаите, които държахме под наем. По онова време тя играеше в театър „Кантийн“ в Олдършот — мръсен, западнал театър, посещаван главно от войници. Те бяха шумна публика и използуваха най-малкия повод, за да започнат да се подиграват или да осмиват актьорите. За изпълнителите една седмица в Олдършот беше цяло изпитание.

Спомням си, че стоях зад кулисите, когато гласът на майка ми секна и премина в шепот. Публиката започна да се смее, да пее с фалцет и да подсвирква. Всичко това ми беше много неясно и не разбирах какво точно става. Но шумът се усили, докато най-сетне мама се принуди да напусне сцената. Когато дойде зад кулисите, тя беше много разстроена и започна да спори с инспициента, който ме беше виждал да играя пред мамини приятели, и започна да го убеждава да я заместя на сцената.

Сред цялата тая суматоха си спомням как той ме поведе за ръка и след няколко обяснителни думи към публиката ме остави сам на сцената. И под блясъка на светлините на рампата и пред обвитите в цигарен дим лица аз взех да пея, акомпаниран от оркестъра, който доста време си игра, докато налучка моята гама. Това беше една добре известна песен, наречена „Джек Джоунс“, със следните думи:

Джек Джуонс — кой не го познава,

той на пазара все седи

и нямам нищо против него,

какъвто беше той преди.

Но наследи торбичка злато

и Джек съвсем се промени,

другари стари не поглежда,

от всички почна да страни.

По-рано той „Звезда“ четеше,

сега купува „Телеграф“ —

откакто джоба му е пълен,

омразен стана той в града.[6]

По средата на песента на сцената се изсипа дъжд от монети. Аз веднага спрях да пея и заявих, че най-напред ще събера монетите и после ще продължа. Това предизвика общ смях. Инспициентът се появи с носна кърпичка и ми помогна да ги събера. Помислих си, че той ще ги задържи за себе си. Публиката разбра моите опасения и се разсмя още повече, особено когато инспициентът тръгна с кърпичката към кулисите, а аз загрижено го последвах. Върнах се и продължих да пея едва когато той предаде кърпичката на мама. Чувствувах се съвсем като у дома си. Разговарях с публиката, танцувах и имитирах редица актьори, включително и мама, когато пее своята ирландска маршова песен:

Райли, Райли — момче на място,

Райли, Райли — за мен е той.

По-строен в армията няма,

по-весел в мир, по-храбър в бой.

Сержантът Райли е един

и взводът му — непобедим.

Съвсем невинно, повтаряйки думите на рефрена, започнах да подражавам на падналия глас на мама и се изненадах от въздействието, което това имаше върху аудиторията. Смях, ръкопляскания и отново дъжд от монети, а когато мама дойде на сцената да ме вземе, появяването й предизвика бурни аплодисменти. Тази вечер беше моето първо и маминото последно появяване на сцената.

Когато съдбата се бърка в участта на човека, за нея няма ни милосърдие, ни справедливост. Така се отнесе тя и с мама. Мама никога не успя да възвърне гласа си. Както есента преминава в зима, така и нашето материално положение ставаше от лошо по-лошо. Въпреки че мама беше предвидлива и беше спестила малко пари, те много скоро се стопиха подобно на нейните бижута и другите дребни неща, които тя залагаше, за да можем да живеем, с надеждата, че гласът й ще се възвърне.

Междувременно от трите комфортни стаи, които заемахме, се преместихме в две, после в една; имуществото ни намаляваше, а кварталите, в които се местехме, бяха все по-мрачни и по-бедни.

Мама се обърна към религията, предполагам с надеждата, че това ще възвърне гласа й. Тя редовно отиваше в Христовата черква на Уестминстър бридж роуд и всяка неделя аз трябваше да седя през цялото време, докато на органа свиреха музика от Бах, и да слушам с мъчително нетърпение свещеника Ф. Б. Мейър, чийто пламенен и драматичен глас отекваше в централната част на черквата като шума на влачещи се крака. Проповедите му вероятно са били затрогващи, защото от време на време виждах как мама тихичко изтрива сълза, а това ме караше да се чувствувам малко неловко.

Много добре си спомням светото причастие в един горещ ден и хладната сребърна купа, пълна с прекрасен гроздов сок, която минаваше от ръка на ръка между вярващите, спомням си и нежната ръка на мама, която ме възпря, когато отпих повече, отколкото трябваше; спомням си и какво облекчение изпитах, когато свещеникът затвори Библията, защото това значеше, че проповедта скоро ще свърши и че ще минат към молитвите и заключителния химн.

Откакто мама стана религиозна, тя рядко се срещаше с приятелите си от театъра. Театралният свят се беше изпарил, беше се превърнал само в спомен. Имах чувството, че винаги сме живели при тези отвратителни условия. Тази година ми се стори безкрайна мъка. Сега живеехме в безрадостен полумрак. Да се намери работа беше трудно, а мама, която не знаеше нищо друго, освен работата си на сцената, срещаше допълнителни затруднения. Дребничка, нежна и чувствителна, тя беше изправена срещу ужасни трудности в тази викторианска епоха[7], в която богатството и мизерията стигаха до крайност и жените от бедните класи почти нямаха друг избор, освен да станат слугини или робини в работилниците. Понякога мама намираше работа като болногледачка, но рядко и за кратко време. Тя обаче беше изобретателна; тъй като някога сама си беше шила костюмите за театъра и добре умееше да борави с иглата, сега тя успяваше да припечели по някой и друг шилинг, като шиеше дрехи за членове на църквата. Но това едва стигаше за издръжката на трима ни. Поради пиянството на татко неговите театрални ангажименти, както и седмичните му вноски от десет шилинга за нашата издръжка ставаха все по-нередовни.

Мама вече беше продала повечето от своите вещи. Последното нещо, което продаде, беше сандъкът с театралните й костюми. Тя го пазеше докрай с надеждата, че може би ще успее да възстанови гласа си и да се върне на сцената. От време на време тя бъркаше в него, за да потърси нещо, и ние виждахме костюм със златни пайети или пък перука и я карахме да си ги сложи. Спомням си как веднъж облече тогата и сложи перуката на съдия и със слабия си глас ни изпя една от старите си песни, която беше написала сама и която й беше донесла успех. Песента беше с жив ритъм в две четвърти такт със следния текст:

Аз съм девойка съдия,

добър съдия съм аз.

Обмислям всичко здраво,

навред раздавам право.

На всички адвокати

един урок ще дам,

ще им покажа скоро,

че много нещо знам…

После тя с учудваща лекота се впускаше в грациозен танц, забравяйки шиенето си, и започваше да ни забавлява с други свои популярни песни и танци, докато остане без дъх и се изтощи. След това се връщаше към спомените си и ни показваше някои от своите стари афиши. На един от тях пишеше:

Изключителен ангажимент

на нежната и талантлива

Лили Харли

комедиантка, имитаторка и танцьорка!

Тя не само изпълняваше пред нас собствените си водевилни номера, но подражаваше и на други актриси, които беше гледала в така наречения истински театър.

Когато разказваше някоя пиеса, тя същевременно изпълняваше и съответните роли, както например в „Знакът на кръста“ — ролята на Мерция, която, озарена от божествена светлина, отива на арената, за да я хвърлят на лъвовете. Имитираше високия проповеднически глас на Уилсън Барет, който — обут в обувки с петинчови[8] подметки, защото беше дребен човек — тържествено заявява: „Не зная какво нещо е християнството. Но убеден съм, че ако то създава жени като Мерция, Рим — не! — целият свят ще бъде по-чист благодарение на него!“ И тя произнасяше тези думи с известна насмешлива нотка, но не без уважение към таланта на Барет.

 

Инстинктът й да открива хората с истински талант беше безпогрешен. Станеше ли дума за актрисата Елин Тери или за мюзикхоловия актьор Джо Елвин, мама ни обясняваше в какво се състои тяхното изкуство. Тя инстинктивно чувствуваше техниката на театъра и говореше за него, както може да говори само човек, който го обича.

Разказваше анекдоти и ги разиграваше пред нас: например един епизод от живота на император Наполеон I. Изправил се на пръсти, той се мъчи да вземе една книга от горните лавици на библиотеката си, когато влиза маршал Ней (мама играеше и двете роли, но винаги с чувство за хумор): „Ваше величество, позволете да ви услужа. Аз съм по-голям.“ А Наполеон с гримаса на възмущение отвръща: „По-голям ли? Вие сте само по-висок!“

Тя играеше ролята на Нел Гуин, като живо я представяше как се е надвесила над стълбите на двореца и държейки бебето си в ръце, заплашва Чарлз II: „Дайте име на това дете или ще го хвърля на земята!“ — и как Чарлз II бързо се съгласява: „Добре! Отсега нататък то ще се нарича херцог Свети Олбънз!“

Спомням си една вечер в едничката ни стая в мазето на Окли стрийт. Лежах в леглото и укрепвах здравето си, след като бях прекарал треска. Сидни беше във вечерното училище и бяхме сами с мама. Беше късно следобед и тя седеше с гръб към прозореца, четеше, играеше и по своя неподражаем начин ми обясняваше Новия завет, любовта и състраданието на Христос към бедните и към малките деца. Възможно е вълнението й да се е дължало на болестта ми, но тя даде най-блестящата и затрогваща интерпретация на Христос, която някога съм чувал и виждал. Говореше ми за неговата търпимост и разбиране; за жената, която съгрешила и която искали да убият с камъни, и за думите му към тълпата: „Нека този между вас, който никога не е грешил, пръв хвърли камък върху нея.“

Тя чете, докато се здрачи, само прекъсна, колкото да запали лампата, и после взе да ми разказва за вярата, която Исус вдъхвал на болните, и за това, че било достатъчно те само да се докоснат до крайчеца на дрехата му, за да се излекуват.

Разказа ми и за омразата и завистта на първосвещениците и на фарисеите и ми описа Христос, разказа ми за неговото залавяне и за спокойното му и достойно държане пред Пилат Понтийски, който, умивайки ръцете си, казал (това тя изигра с театрален шарж): „Не намирам вина в този човек!“ Разказа ми как снели дрехите му, бичували го и сложили трънен венец на главата му, как започнали да му се подиграват и да го оплюват с викове: „Привет, царю юдейски!“

Докато четеше, очите й се наливаха със сълзи. Разказа ми за Симон, който помогнал на Исус да изнесе кръста си, и за трогателния поглед на благодарност, отправен му от Исус; за покаялия се крадец, умиращ на кръста до него, който му поискал опрощение; за думите на Исус: „Днес ти ще бъдеш с мен в рая“; за това, как Исус погледнал от кръста към майка си и казал: „Жено, виж сина си!“ И за това, как в смъртната си агония извикал: „Господи, защо ме изостави?“ На това място и двамата се разплакахме.

— Виждаш ли колко човечен е бил? — каза мама. — Като всички нас и той е изпитвал съмнение.

Мама така ме увлече тази вечер, че исках да умра още същата нощ и да срещна Исус. Но мама не беше толкова ентусиазирана.

— Исус иска ти най-напред да живееш и да изпълниш това, което ти е предопределено тук, на земята — каза тя.

В онази мрачна стаичка в приземния етаж на Окли стрийт мама разкри пред очите ми най-нежната светлина, която светът някога е познавал и която е дарила литературата и театъра с най-възвишените им и богати теми: любовта, милосърдието, човечността.

Понеже живеехме сред бедните слоеве на обществото, лесно беше да придобием навика да не обръщаме внимание на нашето произношение. Но мама винаги се държеше настрана от околната среда и внимателно следеше как говорим, поправяше граматическите ни грешки и ни караше да се чувствуваме от по-високо съсловие.

Сред мизерията, в която все повече затъвахме, с детското си невежество аз я упреквах, че не се връща на сцената. Тя се усмихваше и ми казваше, че там животът бил фалшив и изкуствен, че в такава среда човек лесно би могъл да забрави бога. И въпреки това винаги когато говореше за театъра, тя се забравяше и отново я обземаше ентусиазъм. Някои дни, след като се впускаше във възпоминания, тя дълго мълчеше, наведена над шевната машина, и аз страдах, че вече не сме част от този блестящ живот. А мама вдигаше очи и като ме виждаше така натъжен, се опитваше да ме успокои.

Наближаваше зимата, а Сидни вече нямаше какво да облече, затова мама му уши палто от един свой стар кадифен жакет. Ръкавите му бяха на червени и черни райета, набрани в раменете. Мама направи всичко възможно да го поправи, но без особен успех. Когато го накара да го облече, Сидни се разплака:

— Какво ще си помислят момчетата в училище?

— Какво те е грижа какво си мислят хората? — отвърна тя. — Освен това изглеждаш много елегантен. — Мама говореше така убедително, че Сидни и до ден-днешен не е разбрал как се е съгласил да го носи. Но той го облече — и палтото, и един чифт мамини обувки с отрязани токове го въвлякоха в не един бой в училище. Момчетата го наричаха „Йосиф с шареното палто“. А мен, с чорапи, които мама беше изрязала от едно свое червено трико (и които изглеждаха плисирани), нарекоха „Сър Френсис Дрейк“[9].

По време на този мъчителен период мама започна да се оплаква от мигрена и трябваше да изостави шиенето си и дни наред да лежи в тъмната стаичка с компреси от чаени листа върху очите си. Пикасо е имал своя „син период“. Ние имахме нашия „сив период“, през който живеехме с благотворителни подаяния от енорията, купони за супа и пакети, раздавани на бедняците. В междучасията Сидни продаваше вестници и макар че неговият принос беше по-малък и от капка в морето, все пак помагаше. Но във всяка криза винаги идва кулминационна точка и в нашия случай тя ни донесе щастие.

Един ден, докато мама още укрепваше здравето си и лежеше с компрес на очите, Сидни се втурна в тъмната стая, захвърли вестниците на кревата и извика: „Намерих портмоне!“ Той го подаде на мама. Когато тя го отвори, видя в него шепа сребърни и медни монети. Мама бързо затвори портмонето и от вълнение се отпусна на леглото.

Сидни се беше качвал в омнибусите да продава вестници. На втория етаж на един омнибус на една празна седалка видял портмоне. Бързо, уж случайно, той изпуснал върху него един вестник, след това го вдигнал заедно с портмонето и изскочил от омнибуса. Отворил портмонето зад една дъска с афиши и видял шепа сребърни и медни монети. Той ни каза, че сърцето му се разтупало и без да брои парите, затворил портмонето и дотичал в къщи.

Когато мама се съвзе от вълнението си, тя изпразни съдържанието на портмонето върху леглото. Но портмонето все още тежеше. Имаше средна преградка! Мама я отвори и видя седем златни суверена. Полудяхме от радост. Слава богу, в портмонето нямаше адрес и религиозните скрупули на мама не можаха да се проявят. Макар че мимоходом си помислихме за нещастието, сполетяло собственика му, тази мисъл бързо се разсея от увереността на мама, че бог ни е изпратил портмонето като небесна благословия.

Не зная дали болестта на мама беше физическа или душевна. Но тя оздравя за една седмица. Веднага щом се оправи, отидохме на почивка в Саутенд-он-сий[10], като мама ни облече от главата до петите в нови дрехи.

Когато видях морето за пръв път, то ме хипнотизира. Докато се приближавах към него откъм една стръмна уличка сред ярката слънчева светлина, то сякаш бе надвиснало като някакво живо треперещо чудовище, готово да се нахвърли върху мен. Свалихме обувките си и нагазихме във водата. Хладката морска вода, която се пенеше около глезените ми, и мекият пясък, който потъваше под краката ми, бяха върхът на блаженството.

Какъв чуден ден! Кехлибареният пясък, осеян с розови и сини кофички и дървени лопатки, с цветни палатки и чадъри; платноходките, които весело се люлееха върху малките вълни, а на брега други лодки, лениво полегнали на една страна и миришещи на водорасли и катран — вълшебният спомен за този ден още е запазен в паметта ми.

В 1957 г. аз отново отидох в Саутенд и напразно търсих тясната стръмна уличка, от която за пръв път бях видял морето; от нея нямаше и следа. В края на града стояха останките от нещо, което приличаше на познато рибарско село със старомодни фасади на дюкянчетата. То смътно ми напомни за миналото — а може би всичко се дължеше на миризмата на водорасли и катран.

Нашите средства се свършиха така бързо, както изтича пясъкът в пясъчен часовник, и трудностите отново започнаха да ни преследват. Мама потърси друга работа, но работа мъчно се намираше. Мъчнотиите ни започнаха да растат. Изостанахме с изплащането на месечните вноски и затова отнесоха шевната машина на мама. А татковите седмични вноски от десет шилинга бяха спрели напълно.

В отчаянието си мама потърси нов адвокат, който, като разбра, че едва ли ще спечели нещо от делото, я посъветва да постави себе си и децата си в ръцете на общинските власти в Ламбет, за да принуди татко да плаща за нашата издръжка.

С две деца и с разклатено здраве мама нямаше друг избор: затова тя реши тримата да постъпим в ламбетския приют за бедни.

Бележки

[1] Ламбет — квартал в южен Лондон. — Бел.пр.

[2] Итън — колеж в Англия, в който се учат почти изключително децата на аристократите и на едрите буржоа. — Бел.пр.

[3] Голяма зала, която се издигаше на ъгъла на Виктория стрийт срещу Уестминстърското абатство и в която даваха панаирджийски спектакли и театрални представления.

[4] Томас Карлайл (1795–1881) — английски историк и критик, роден в Шотландия — Бел.пр.

[5] Джеймс Уислър (1834–1903) — американски художник портретист — Бел.пр.

[6] Стиховете преведе Л.М.

[7] Периодът на царуването на кралица Виктория (втората половина на XIX век), през който настъпва масово обедняване на английската работническа класа и селяните. — Бел.пр.

[8] Един инч = 2,54 см. — Бел.пр.

[9] Сър Френсис Дрейк (1540–1596) — английски адмирал, един от главните участници в разгрома на испанската „Непобедима армада“. — Бел.пр.

[10] Английски курорт, разположен на устието на р. Темза. — Бел.пр.