Чарлз Чаплин
Моята автобиография (17)

XV

Когато започна Първата световна война, общото мнение беше, че тя няма да продължи повече от четири месеца, че съвременната военна наука ще вземе от човечеството такъв ужасен данък в жертви, че то ще поиска да се сложи край на това варварство. Но ние се излъгахме. Бяхме повлечени от лавина диви разрушения и жестока касапница, която за удивление на света продължи четири години. Започнал беше кръвоизлив от световен мащаб и не можехме да го спрем. Стотици хиляди човешки същества се биеха и умираха и хората искаха да знаят защо и как е избухнала войната. Обясненията не бяха много ясни. Някои казваха, че причината била убийството на един ерцхерцог; но това едва ли бе истинската причина за такъв световен конфликт. Хората настояваха да получат по-реалистично обяснение. После казаха, че войната се водела, за да се спаси демокрацията в света. И макар че някои имаха повече неща, за които да воюват, отколкото други, жертвите бяха зловещо демократични. И докато милиони хора биваха покосявани, думата „демокрация“ излезе на преден план. В резултат на това бяха съборени тронове, създадени републики и цялото лице на Европа се промени.

Но в 1916 г. Съединените щати заявиха, че те са „прекалено горди, за да воюват“. В резултат на това сред народа се появи песента „Не съм отгледала сина си, за да го пратя на война“. Тази песен бе много популярна до потопяването на „Лузитания“^[1] — а то даде повод за съвсем различна песен: „Там отвъд“, и за много други забавни песнички. До потопяването на „Лузитания“ тежестта на войната в Европа почти не бе почувствувана в Калифорния. На пазара не липсваше нищо, нямаше никаква купонна система. В полза на Червен кръст се уреждаха градински празници и увеселения, които всъщност бяха претекст за развлечения. На едно галапредставление непозната на мен жена направи на Червен кръст дарение от 20 000 долара, за да получи място до мен на един много изискан банкет. Но с течение на времето всички започнаха, да разбират колко жестоко реална е войната.

В Съединените щати вече бяха проведени две кампании за продажба на „Бонове на свободата“ и сега Мери Пикфорд, Дъглас Фербанкс и аз бяхме официално помолени да открием третата кампания във Вашингтон.

Бях почти завършил първия си филм за „Фърст нешънъл“ — „Кучешки живот“. И тъй като бях поел задължението да го покажа за пръв път в деня на откриването на кампанията, не спах три денонощия, за да приключа с монтажа. Щом го завърших, качих се изтощен на влака и спах два дни. Когато се събудих, тримата започнахме да пишем речите си. Понеже никога дотогава не бях произнасял сериозна реч, нервничех и Дъг внуши да я изпробвам пред тълпите, които ни чакаха по железопътните гари. Спряхме на едно място и зад последния вагон се насъбра доста голяма тълпа. Дъг представи Мери, която произнесе кратка реч; след това представи и мен, но едва бях започнал да говоря, и влакът потегли; и колкото повече се отдалечаваше от хората, толкова по-красноречив и драматичен ставах аз, увереността ми растеше, а тълпата вече се губеше в далечината.

Във Вашингтон минахме по улиците като кралски особи и пристигнахме на футболния стадион, където трябваше да произнесем първите си речи.

Подиумът беше скован от груби дъски и обвит в знамена и транспаранти. Между застаналите наоколо представители на армията и военноморската флота имаше и един висок, красив, млад мъж; той стоеше до мен и ние започнахме да разговаряме. Казах му, че никога преди не съм държал речи и че малко се безпокоя.

— Няма от какво да се страхувате — с увереност ми каза той. — Говорете им без заобикалки; кажете им да купуват „Бонове на свободата“ и не се опитвайте да бъдете смешен.

— Не се безпокойте! — с ирония отвърнах аз.

Скоро чух, че ме представят, скочих на подиума в стила на Фербанкс и без никаква пауза се впуснах в словесен картечен огън, като едва спирах да си поема дъх:

— Германците са пред вратите ни! Трябва да ги спрем! И ние наистина ще ги спрем, ако купувате „Бонове на свободата“! Помнете, че всеки бон, който ще купите, ще спаси живота на един войник — на един син! — и ще ускори победата.

Говорех така бързо и така възбудено, че се подхлъзнах от подиума, вкопчих се в Мари Дреслър и заедно с нея се строполихме върху моя красив, млад познат, който се оказа тогавашният помощник-секретар на военноморската флота Франклин Д. Рузвелт.

След официалната церемония се предвиждаше да бъдем представени на президента Уилсън в Белия дом. Бяхме изпълнени с трепет и вълнение, когато ни въведоха в Зелената стая. Внезапно вратата се отвори, появи се един секретар и бързо каза:

— Моля, наредете се в редица и пристъпете всички крачка напред.

После влезе президентът.

Мери Пикфорд пое инициативата:

— Публиката прояви извънредно голям интерес, господин президент, и аз съм сигурна, че кампанията за продажба на бонове ще надмине очакванията.

— Това безспорно е вярно и това ще… — напълно объркан се намесих аз.

Президентът ми хвърли недоверчив поглед, след това ни разказа един виц, разпространяван в сената, за някакъв министър от кабинета, който много обичал уиски. Ние всички се засмяхме от учтивост, след това си излязохме.

Дъглас и Мери заминаха да продават бонове в Северните Щати, а аз в Южните, тъй като никога не бях ходил там. Поканих един мой приятел от Лос Анжелос, Роб Уегнър, портретист и писател, да ме придружава като мой гост. Около кампанията, организирана добре от експерти, бе вдигнат огромен шум и аз продадох бонове за милиони долари.

В един град в Северна Каролайна начело на комитета на посрещането беше най-крупният бизнесмен на града. Той си призна, че бил изпратил на гарата десет момчета с пасти с крем, които те щели да хвърлят срещу мен, но като видял сериозния ни антураж при слизането ни от влака, променил решението си.

Същият този джентълмен ни покани на вечеря. Присъствуваха няколко американски генерали, включително и генерал Скот, който очевидно не обичаше домакина. По време на вечерята той каза:

— Каква е разликата между нашия домакин и един банан?

Получи се неловко напрежение.

— Е добре, на един банан можеш да смъкнеш кожата.

Що се отнася до легендата за джентълмена от Юга, аз се запознах с идеалния му прототип в Огъста, щата Джорджия: съдията Хеншо, председател на комитета на кампанията за бонове. От него получихме писмо, в което се казваше, че тъй като ще бъдем в Огъста на моя рожден ден, той бил уредил вечеря в моя чест в местния клуб. Представих си, че ще се озова в центъра на някакъв голям прием, на който ще си говорим разни глупости, и тъй като бях много изморен, реших да откажа и да отида направо в хотела.

Обикновено когато пристигахме на някоя гара, там вече ни чакаше огромна тълпа, дошла да ни приветствува на фона на музиката на местните духови оркестри. Но в Огъста на гарата не ни чакаше никой друг освен съдията Хеншо, облечен в черно копринено палто, с избеляла от слънцето панама. Той беше сдържан и любезен и след като се представи, ни отведе с Роб до хотела в старомодно ландо, теглено от коне.

Известно време пътувахме мълчаливо. Внезапно съдията прекъсна мълчанието:

— Това, което ми харесва във вашите комедии, е, че разбирате основните неща: знаете, че най-недостойната част в анатомията на човека е задникът му, и вашите комедии го доказват. Когато ритнете по задника един солиден джентълмен, отнемате му цялото достойнство. Дори и цялата внушителност на церемонията за встъпването на президента в длъжност би отишла по дяволите, ако застанете зад президента и го ритнете по задника.

Докато се возехме под слънчевата светлина, той капризно наклони глава встрани, като разсъждаваше на глас:

— В това няма никакво съмнение: задникът е седалището на самочувствието.

Сръгах Роб и му прошепнах:

— Отиваме на вечерята!

Тя се състоя в същия ден, в който бе насрочен и митингът. Хеншо беше поканил само трима свои приятели и ни се извини, че има толкова малко хора, като ни каза, че бил егоист и че искал да се радва на нашата компания в тесен кръг.

Голфклубът се намираше в красива местност. Сенките на високите дървета, падащи върху зелената морава, придаваха на пейзажа спокойна елегантност, а ние шестимата седяхме на терасата около кръглата маса, в средата на която беше поставена торта със запалени свещи.

Докато съдията отхапваше къс керевиз, а в очите му блестяха пламъчета, той погледна към нас с Роб:

— Не зная дали ще успеете да продадете много бонове в Огъста… Мен много не ме бива за организатор. Все пак мисля, че жителите на града знаят, че сте тук.

Взех да хваля красотите на околността.

— Да — каза той, — тук ни липсва само едно нещо — ментовка.

Това ни доведе до темата за сухия режим, злините и ползата от него.

— Според медицинските доклади — обади се Роб — сухият режим ще окаже благотворно въздействие върху здравето на населението. Медицинските списания твърдят, че ако престанем да пием уиски, ще има по-малко язви.

Съдията го погледна раздразнено:

— Не можеш да свързваш уискито със стомаха; уискито е храна за душата. — После се обърна към мен. — Чарли, това е двадесет и деветият ви рожден ден, а вие все още не сте женен?

— Не — изсмях се аз. — А вие?

— Не — тъжно въздъхна той. — Разглеждал съм прекалено много бракоразводни дела. Независимо от това, ако бях отново млад, щях да се оженя; когато си ерген, се чувствуваш самотен. И все пак аз вярвам в развода. Предполагам, че съм най-критикуваният съдия в щата Джорджия. Щом хората не искат да живеят заедно, защо да ги карам насила?

След малко Роб погледна часовника си.

— Ако митингът започва в осем и половина — каза той, — ще трябва да побързаме.

Съдията спокойно продължаваше да дъвче своето парче керевиз.

— Имате предостатъчно време — каза той. — Пилейте си времето като мен. Аз обичам да си пилея времето.

На път за митинга минахме през малък парк. В него трябва да имаше двадесетина статуи на сенатори със смешно надут вид; някои държаха едната си ръка зад гърба, а в другата стискаха свитък хартия и го опираха о бедрото си. Шегувайки се, казах, че те са много подходящи за оня ритник в задника от комедиите, за които бяхме говорили.

— Да — безгрижно отвърна той, — те наистина изглеждат пълни с пикоч и възвишени цели.

Той ни покани в дома си — красива къща в стар джорджиански стил, в която Вашингтон „действително беше спал“^[2], мебелирана със стара американска мебел от осемнадесетия век.

— Колко е красива — казах аз.

— Да, но без жена тя е празна като касетка без бижута. Затова недейте отлага прекалено много, Чарли.

В Юга посетихме няколко лагера за военно обучение и видяхме много мрачни и начумерени лица. Кулминационната точка на нашата обиколка беше последният етап на кампанията в Ню Йорк, на Уолстрийт, пред клона на Държавното съкровище, където с Мери и Дъглас продадохме бонове за повече от два милиона долара.

Ню Йорк беше потискащ; чудовището на милитаризма беше навсякъде. Нямаше как да избягаш от него. Американският народ беше научен на подчинение и пред войнствения фанатизъм всяка друга мисъл беше второстепенна. Потискаща беше и фалшивата жизнерадост на военните оркестри, които слушах от прозореца на стаята си на дванадесетия етаж на моя хотел, докато те минаваха по мрачния каньон на Медисън авеню, пълзейки към Батъри, за да се натоварят на параходите на път за Европа.

Въпреки тази атмосфера във всичко това понякога се промъкваше и хумористична нотка. Седем оркестъра с медни инструменти трябваше да преминат през парка Бол пред губернатора на Ню Йорк. Пред стадиона Уилсън Мизнър, поставил на ревера си някаква фалшива значка, спираше всеки оркестър и му нареждаше да свири националния химн, когато минава пред трибуната на губернатора. След като губернаторът и всички останали бяха ставали четири пъти на крака, той счете за необходимо да уведоми останалите оркестри да не свирят повече националния химн.

 

 

Преди да напусна Лос Анжелос за третата кампания за заема на свободата, аз се срещнах с Мари Доро, дошла в Холивуд, за да играе във филми на „Парамаунт“. Тя беше почитателка на Чаплин и беше казала на Констънс Колиър, че единственият мъж, когото искала да срещне в Холивуд, бил Чарли Чаплин — без да има и най-малката представа, че бяхме играли заедно в Лондон в театъра „Дюк ъв Йорк“.

И така аз отново се срещнах с Мари Доро. Това приличаше на второто действие на някаква романтична пиеса. След като Констънс ме представи, аз й казах:

— Но ние вече се познаваме. Вие разбихте сърцето ми. Аз мълчаливо бях влюбен във вас.

Мари, все така красива, както винаги, ме погледна през лорнета си и каза:

— Колко интересно!

Тогава й обясних, че съм играл ролята на Били в „Шерлок Холмс“. По-късно вечеряхме заедно в градината. Беше топла лятна вечер и при бледата светлина на свещите аз говорих за разочарованията на един младеж, тайно влюбен в нея, и й разказах как в театър „Дюк ъв Йорк“ съм пресмятал кога точно ще напусне съблекалнята си, за да мога да я срещна по стълбите и преглъщайки смутено, да й кажа „добър вечер“. Говорихме за Лондон и Париж; Мари обичаше Париж и ние разговаряхме за кръчмичките и кафенетата, за ресторант „Максим“, за Шан-з-Елизе…

И ето че сега Мари беше в Ню Йорк! Научавайки, че съм отседнал в хотел „Риц“, тя ми изпрати писмо, с което ме канеше на вечеря в своя апартамент. Писмото имаше следния текст:

„Миличък Чарли,

Имам апартамент близо до Шан-з-Елизе (Медисън авеню), където можем да вечеряме, или пък можем да отидем в «Максим» (ресторанта «Колонията»). После, ако искаш, можем да се разходим с кола из Булонския лес (Централния парк)…“

Обаче не направихме нито едно от всичките тези неща, а само вечеряхме спокойно и сами в апартамента на Мари.

 

 

Върнах се в Лос Анжелос, настаних се отново в Атлетическия клуб и пак започнах да мисля за работа. „Кучешки живот“ ми беше отнел малко повече време и бе струвал повече, отколкото бях очаквал. Аз обаче не се безпокоях за това, защото щях да наваксам и времето, и средствата до края на договора ми. Безпокоеше ме мисълта, откъде да намеря идея за втория си филм. И изведнъж ми хрумна мисълта: а защо не една комедия за войната? Казах на няколко приятели за моето намерение, но те поклатиха глава.

— В такова време е опасно да се подиграваш с войната — ми каза Де Мил.

Опасно или не, идеята ме вълнуваше.

„Пушки на рамо!“^[3] отначало бе заплануван като филм в пет части. Началото трябваше да показва „живота у дома“, централната част на филма — „войната“, и краят — „банкета“, на който всички короновани глави на Европа празнуват героичния ми подвиг — пленяването на кайзера. И естествено в края на филма аз се събуждах.

Епизодите преди и след войната бяха премахнати. Банкетът въобще не бе заснет. Комичният елемент се състоеше от алюзии: Шарло се прибира в къщи с четирите си деца. Той ги оставя за момент, после отново се появява, като бърше устата си и се оригва. Влиза в къщи и незабавно на екрана се появява тиган, който го удря по главата. Жена му нито веднъж не се показва, но една огромна блуза виси на въжето и намеква за нейните размери.

В следващия епизод Шарло минава през медицински преглед за приемането му в армията и го карат да се съблече съвсем гол. На една стъклена врата се чете името „Д-р Франсис“. Появява се сянка, готова да отвори вратата, но мислейки, че това е жена, Шарло избягва пред друга врата и попада в лабиринт от остъклени кабини, в които млади секретарки са потънали в работа. Когато една от тях вдига очи, той се скрива зад едно бюро, но попада под погледа на друга, после избягва и се озовава в нова зала със стъклени кабини, отдалечавайки се все повече и повече от базата си, докато най-сетне се оказва съвсем гол на един балкон, който гледа към шумен булевард. Макар че този епизод беше заснет, той също не бе използван. Сметнах за по-добре Шарло да остане безличен човек, без никакъв фон, и да го покажа направо в армията.

„Пушки на рамо!“ беше създаден сред ужасно гореща вълна. Да работиш в дънера на едно замаскирано дърво (така се снимах в един от епизодите) беше всичко друго, но не и удобно. Мразя да правя външни снимки, защото се разсейвам. Вятърът отнася съсредоточеността и вдъхновението ти.

Снимането на филма отне много време, аз не бях доволен от него и подведох всички в студиото да мислят като мен — и ето че Дъглас Фербанкс поиска да го види. Той дойде с един приятел и аз ги предупредих, че съм много обезсърчен и смятам да го хвърля в коша. Тримата седнахме сами в прожекционната. Още от самото начало Фербанкс започна да се залива от смях, като спираше, колкото да се изкашля. Милият Дъглас, той беше най-добрият ми зрител. Когато представлението свърши и ние излязохме вън, очите му бяха влажни от смях.

— Наистина ли смяташ, че е толкова смешен? — недоверчиво попитах аз.

Той се обърна към приятеля си.

— Какво мислиш за него? Иска да го хвърля в коша! — това беше единственият коментар на Дъглас.

„Пушки на рамо!“ има невероятен успех и стана един от любимите филми на войниците по време на войната. Но и този филм ми бе отнел повече време, отколкото бях предвидил, а освен това струваше повече и от „Кучешки живот“. Сега вече исках да надмина себе си и се надявах, че „Фърст нешънъл“ ще ми помогне. Откакто бях подписал договор с компанията, тя беше много добре финансово и ангажираше продуценти и други звезди, на които плащаше по 250 000 долара за филм и петдесет на сто от приходите. Техните филми струваха по-малко и бяха по-лесни за създаване, отколкото моите комедии — а няма съмнение, че брутният приход от прожекциите им беше по-малък.

Когато повдигнах въпроса пред председателя на „Фърст Нешънъл“, мистър Дж. Д. Уилямс, той ми каза, че ще го постави пред директорите на компанията. Аз не исках много — само достатъчно средства, колкото да се компенсират извънредните разходи, които не биха възлезли на повече от десетина-петнадесет хиляди долара на филм. Той ми каза, че след една седмица ще имат съвещание в Лос Анжелос и че аз бих могъл да поговоря с тях.

По онова време собствениците на кинотеатри бяха груби търговци и за тях филмите не бяха нищо друго освен стока, която се купуваше на ярдове. Мислех, че когато защищавах каузата си пред тях, им говорих разумно и откровено. Казах им, че се нуждая от малко допълнителни средства, тъй като изразходвам повече, отколкото съм предвидил, но постигнах същия успех, какъвто би постигнал един самотен фабричен работник, който иска от „Дженеръл мотърс“ да увеличат надницата му. Когато свърших, настъпи мълчание, после техният пълномощник се размърда.

— Добре, Чарли, но това е бизнес — каза той. — Подписали сте договор и очакваме от вас да го спазите.

— Ако искате филми от този род, мога да ви предам шестте филма за два месеца — лаконично отвърнах аз.

— Това зависи от вас, Чарли — със спокоен глас ми каза той.

— Искам увеличение, за да мога да поддържам нивото на моята работа — продължих аз. — Вашето безразличие показва, че ви липсват психология и далновидност. Трябва да разберете, че не търгувате с наденици, а с индивидуален ентусиазъм.

Но нищо не можеше да ги разубеди. Не можах да разбера отношението им, тъй като ме смятаха за човека, който привлича най-много зрители в страната.

— Предполагам, че това има някаква връзка с конференцията на филмовите производители — каза брат ми Сидни. — Носят се слухове, че всички филмови компании ще се сливат.

На следния ден Сидни се срещна с Дъглас и Мери. И те бяха обезпокоени тъй като срокът на договорите им изтичаше, а компанията „Парамаунт“ не беше предприела никакви стъпки, за да поднови договорите им. Подобно на Сидни и Дъглас смяташе, че това има връзка със сливането на компаниите.

— Няма де е зле да изпратим по следите им детективи, за да разберем какво точно става — каза той.

Всички се съгласихме да вземем детектив. Наехме една много умна, находчива и привлекателна млада жена. Тя скоро си уреди среща с един от директорите на голяма филмова компания. В доклада си писа, че срещнала въпросния господин във фоайето на хотел „Александрия“ и му се усмихнала, а после му се извинила, като му казала, че го била взела за свой стар приятел. Същата вечер той я поканил на вечеря. От доклада й разбрахме, че този човек е словоохотлив самохвалко във възбудено похотливо състояние. Тя излизала с него три вечери поред, като го държала настрана с обещания и извинения. Междувременно успяла да се добере до пълната история за това, което ставало във филмовата промишленост. Той и неговите съдружници организирали сливането на всички филмови компании в Съединените щати в една обща компания с четиридесет милиона долара капитал, като щели да обвържат всички собственици на кина в страната с петгодишен договор. Той й казал, че възнамерявали да поставят филмовата промишленост на истински делова основа, вместо да я оставят в ръцете на банда налудничави актьори, които получавали астрономически заплати. Такава бе накратко същността на доклада й, но това ни бе достатъчно. Четиримата показахме доклада на Д. У. Грифит и Бил Харт и те реагираха по същия начин като нас.

Сидни каза, че бихме могли да провалим плановете за сливането на компаниите, ако съобщим на собствениците на кина, че създаваме наша собствена компания за производство на филми и че възнамеряваме да продаваме нашата продукция на открития пазар и да запазим независимостта си. По това време ние бяхме артистите, които носеха най-големи приходи на собствениците на кина. Ние обаче нямахме намерение да осъществяваме този проект. Целта ни беше само да попречим на собствениците на кина да подпишат петгодишен договор с предвижданата обединена филмова компания, защото без звездите такъв договор би бил без всякаква стойност. Решихме вечерта преди тяхната конференция да вечеряме заедно в ресторанта на хотел „Александрия“ и после да направим декларация пред представителите на печата.

В уговорената вечер Мери Пикфорд, Д. У. Грифит, У. С. Харт, Дъглас Фербанкс и аз седнахме на една маса в централната зала на ресторанта. Това предизвика сензация. Без нищо да подозира, Дж. Д. Уилямс дойде да вечеря пръв, видя ни и веднага изскочи навън. Един след друг филмовите продуценти се появяваха на вратата, поглеждаха към нас и бързо изчезваха, а ние седяхме и говорехме по делови въпроси, като драскахме астрономически цифри по покривката на масата. Винаги когато някой от продуцентите влезеше в залата, Дъглас внезапно започваше да говори разни врели-некипели: „Понястоящем зелките по фъстъците и бакалските продукти по свинското месо имат голямо значение“ — казваше например той. Грифит и Бил Харт помислиха, че той е полудял.

Скоро около нашата маса седяха пет-шест журналисти и си вземаха бележки, докато ние оповестявахме нашата декларация, че създаваме компанията „Юнайтед артистс“ с цел да запазим независимостта си и да се борим срещу предстоящото сливане на филмовите компании. Нашата декларация бе публикувана на първите страници на вестниците.

На следния ден председателите на няколко филмови компании ни предложиха да подадат оставка и да станат председатели на нашата компания срещу малка заплата и известно участие в печалбите. След тази реакция решихме да осъществим нашия проект. По този начин бе създадена корпорацията „Юнайтед артистс“.

 

 

Уредихме съвещание в дома на Мери Пикфорд. Всеки от нас се яви със свой адвокат и импресарио. Присъствуваха толкова много хора, че изказванията ни приличаха на речи пред публично събрание. Всъщност аз се ядосвах всеки път, когато трябваше да взема думата. Бях обаче учуден от юридическата и деловата проницателност на Мери. Тя познаваше цялата номенклатура: амортизация, отсрочени полици и пр. Тя разбираше всички членове на закона, отнасящи се до създаването на корпорации: юридическото противоречие на стр. 7, параграф „А“, член 27, и хладнокръвно се позоваваше на повторенията и противоречията в параграф „Д“ на член 24. В такива случаи тя повече ме натъжаваше, отколкото изненадваше, тъй като това беше черта в характера на „любимката на Америка“, която не познавах. Никога няма да забравя един неин израз. Когато спореше с тържествен тон с нашия председател, тя каза: „На нас ни подлежи, господа…“ Аз избухнах в смях и продължих да повтарям: „На нас ни подлежи! На нас ни подлежи!“

Независимо от красотата й в онези дни за Мери се говореше, че е извънредно хитра, що се отнася до деловите въпроси. Спомням си, че когато ме запознаваше с нея, Мейбъл Нормънд ми каза: „Представям ти Хети Грийн^[4] с псевдоним Мери Пикфорд.“

Моето участие в тези делови заседания се свеждаше до нула. За щастие брат ми беше също така хитър в бизнеса, както и Мери, а Дъглас, който приемаше вид на добродушно безразличен, беше по-хитър от всички ни. Докато нашите адвокати спореха по техническите подробности, той се държеше несериозно като ученик, но когато четеше членовете на договора за създаването на корпорацията, не пропусна дори запетая.

Измежду филмовите продуценти, готови да си подадат оставката, за да работят в нашата компания, беше Адолф Зукор, председател и основател на „Парамаунт“. Той беше жизнена личност — мил, дребен човек, който приличаше на Наполеон, с не по-малко остър характер. По деловите въпроси говореше с убедителен и драматичен тон:

— Вие — казваше той с унгарския си акцент, — вие имате пълното право да бъдете изцяло възнаградени за вашите усилия, защото вие сте артисти! Вие създавате! Вас идват да гледат хората!

Ние скромно се съгласявахме, че това е така.

— Вие — продължаваше той — току-що създадохте това, което считам за най-страшната компания във филмовия бизнес, но при условие, че… при условие, че — подчертаваше той — тя се ръководи добре. Вие сте творци в едната част на бизнеса, аз съм творец в другата му част. Какво по-хубаво от това?

Той продължи да ни говори по този начин, грабнал изцяло вниманието ни, и ни разказваше за своите идеи и концепции; той призна, че е имал планове за обединяване както на киносалоните, така и на студията, но заяви, че бил готов да се откаже от всичко и да хвърли жребия си с нас. Той говореше с напрегнат патриархален тон:

— Вие мислите, че аз съм ваш неприятел! А аз съм ваш приятел — приятел на актьора. Спомнете си, че на мен пръв ми хрумна идеята! Кой помете вашите мръсни евтини кинотеатри? Кой постави плюшените кресла в киносалоните? Аз създадох вашите големи театри, които повишиха цените и ви дадоха възможност да получавате големи приходи от филмите си. И въпреки това вие, вие сте хората, които искат да ме разпънат на кръст!

Зукор беше не само голям актьор, но и голям бизнесмен. Той беше създал най-обширната мрежа от кинотеатри в света. Но тъй като той искаше акции от нашата компания, от преговорите не излезе нищо.

След шест месеца Мери и Дъглас вече снемаха филми за новооснованата компания, но аз имах да направя още шест комедии за „Фърст нешънъл“. Грубото отношение на компанията така ме бе огорчило, че това спъваше моята работа. Предложих им да откупя договора си и да им дам печалба от сто хиляди долара, но те отказаха.

Мери и Дъглас бяха единствените звезди, които разпространяваха филмите си чрез нашата компания и непрестанно се оплакваха от бремето, наложено им поради липсата на мои филми. Те разпространяваха филмите си на твърде ниски цени — двадесет процента, и компанията получи един милион долара дефицит. Но когато по екраните бе пуснат първият ми филм — „Треска за злато“, дефицитът беше ликвидиран и това смекчи, а после сложи и край на оплакванията на Мери и Дъг.

 

 

Войната вече беше станала зловеща. Безмилостните кланета и разрушения бяха нещо обикновено в Европа. В лагерите за обучение учеха мъжете как да атакуват на нож, как да крещят, да се втурват и да забиват щика в червата на неприятеля, а ако острието се залости в слабините му, да стрелят, за да го освободят. Истерията беше ужасна. Наборниците, които се опитваха да отбягнат военната служба, бяха осъждани по на пет години затвор. Всички трябваше да носят със себе си своите лични карти. Цивилните дрехи бяха облекло на срама, тъй като почти всеки млад човек беше в униформа; не носеше ли униформа — можеха да му поискат личната карта или пък някоя жена да му предложи бяло перо.

Някои вестници ме упрекваха, че не участвувам във войната. Други излязоха в моя защита, като заявиха, че комедиите ми са по-нужни, отколкото военната ми служба.

Американската армия — нова и още неминала през огъня, когато стигна във Франция, искаше незабавни действия и въпреки навременните съвети на англичаните и французите, участвували вече три години в кървави сражения, се хвърли в боя със смелост и дързост, но с цената на стотици хиляди жертви. Седмици наред новините бяха потискащи; публикуваха се дълги списъци на убитите и ранени американци. После настъпи затишие и в продължение на няколко месеца подобно на останалите съюзници американците се застояха в окопите сред скуката на калта и кръвта.

Най-сетне съюзниците започнаха да се придвижват. Нашите знаменца по картата тръгнаха напред. Тълпите всеки ден жадно следяха тези знаменца. Най-после, макар и с цената на огромни жертви, дойде пробивът. Последваха големи черни заглавия: КАЙЗЕРЪТ ИЗБЯГАЛ В ХОЛАНДИЯ! После на цяла първа страница на вестниците само две думи: ПРИМИРИЕТО ПОДПИСАНО! Когато съобщиха новината, аз се намирах в стаята си в Атлетическия клуб. Долу по улиците се вдигна невъобразим шум: автомобилни тромби, фабрични сирени, тромпети започнаха да вият — и това продължи целия ден и цялата нощ. Хората полудяха от радост — пееха, танцуваха, прегръщаха се, целуваха се, любеха се. Най-сетне мир!

Със свършването на войната имахме чувството, че внезапно са ни освободили от затвор. Бяхме така обучени и дисциплинирани, че месеци след това ни беше страх да се движим без личните си карти. И все пак съюзниците бяха извоювали победа — каквото и да означаваше това. Но те не бяха сигурни, че са извоювали мира. Едно беше сигурно — че цивилизацията, такава, каквато я познавахме, никога вече нямаше да бъде същата — тази ера беше отминала. Заедно с нея си отиде и така нареченото й елементарно благоприличие, но всъщност благоприличието не е било характерно за която и да била епоха на историята.