Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Чаплин

Заглавие: Моята автобиография

Преводач: Веселин Измирлиев

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: Наука и изкуство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: автобиография

Националност: английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: октомври 1986 г.

Редактор: на първото издание Николай попов

Художествен редактор: Лиляна Радева

Технически редактор: Теменужка Хаджииванова

Художник: Богдан Мавродинов; Жеко Алексиев

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5616

История

  1. — Добавяне

XVIII

Когато пристигнах в Ню Йорк, по телефона ми се обади Мари Доро. Да ми се обади по телефона Мари Доро — колко много би означавало това за мен преди няколко години! Поканих я на обед, а след това отидохме на матине на пиесата „Лилиите в полето“, в която тя играеше.

Същия ден вечерях с Макс Ийтсман, сестра му Кристъл Ийтсман и ямайския поет и докер Клод Макей.

През последния ми ден в Ню Йорк посетихме с Франк Харис „Синг-Синг“. На път за затвора ми каза, че работел върху своята автобиография, но смятал, че е започнал твърде късно.

— Започвам да остарявам — каза той.

— Възрастта си има своите предимства — осмелих се да възразя аз. — Когато човек е възрастен, вероятността да се страхува от недискретността е по-малка.

В затвора „Синг-Синг“ ирландският бунтовник и профсъюзен организатор Джим Ларкин излежаваше петгодишна присъда и Франк искаше да се срещне с него. Ларкин беше блестящ оратор, осъден от предубедени съдии и съдебни заседатели по скалъпеното обвинение, че се опитвал да свали правителството — поне така твърдеше Франк; това негово твърдение бе доказано по-късно, когато губернаторът Ал Смит отмени присъдата, след като Ларкин бе стоял вече няколко години в затвора.

В затворите владее някаква странна атмосфера, като че ли човешкият дух отсъствува от тях. В „Синг-Синг“ старите килии имаха мрачен и средновековен вид: малки, тесни каменни килии, във всяка от които бяха натъпкани от четирима до шестима затворници. Какъв ли сатанински мозък е могъл да измисли такъв ужас? По време на нашето посещение килиите бяха празни, тъй като затворниците се намираха на двора; само в една от тях един млад човек се беше облегнал на отворената врата на килията и гледаше тъжно и замислено. Пазачът ни обясни, че новопостъпилите затворници с дългогодишни присъди прекарвали първата година в старите килии, преди да ги преместят в по-модерните. Минах покрай младежа, влязох в килията му и се ужасих, защото ме обхвана клаустрофобия.

— Господи! — казах аз и бързо излязох, — но това е нечовешко!

— Прав сте — с горчивина прошепна младежът.

Любезният пазач обясни, че „Синг-Синг“ бил претъпкан и че трябвало да се отпуснат средства, за да се построят още килии.

— Но в това отношение ние сме последните, на които обръщат внимание; нито един политик не е особено загрижен за условията в затворите.

Старата сграда, в която се изпълняваха смъртните присъди, приличаше на училищна стая — дълга, тясна, с нисък таван, с банки за репортьорите и срещу тях едно евтино дървено съоръжение — електрическият стол. От тавана над него се спускаше открита електрическа жица. Ужасът на стаята се криеше в нейната голота, в отсъствието на всякакъв драматизъм и това беше още по-зловещо, отколкото мрачният ешафод.

Зад стола имаше дървена преграда. Зад нея откарваха жертвата непосредствено след екзекуцията и извършваха аутопсия.

— В случай че столът не е свършил работата си докрай, тялото се обезглавява хирургически — каза лекарят и прибави, че след екзекуцията температурата на кръвта в мозъка е около 212° по Фаренхайт[1]. Излязохме от сградата за екзекуции замаяни.

Франк се осведоми за Джим Ларкин и пазачът се съгласи да ни позволи да го видим; макар че това било против правилата, той щял да направи изключение. Ларкин беше в обущарската работилница и там ни посрещна; той беше красив мъж, висок около шест фута и четири инча[2], с пронизващи сини очи, но с блага усмивка.

Макар че беше доволен да се види с Франк, той беше нервен и смутен и бързаше да се върне обратно на масичката си. Дори уверенията на пазача не успяха да разсеят неудобството му.

— Ако аз имам привилегията да се срещам с посетители в работно време, това ще подействува лошо върху духа на останалите затворници — каза той.

Франк го попита как се отнасят с него и дали той би могъл да направи нещо за него. Ларкин каза, че се отнасяли с него доста прилично, но се безпокоял за жена си и семейството си в Ирландия, от които нямал писмо, откакто го затворили; Франк обеща да му помогне да установи връзка с тях. След като си тръгнахме, Франк ми каза, че се чувствува потиснат, когато такъв един жизнен човек като Джим Ларкин е принуден да се подчинява на затворническата дисциплина.

Когато се върнах в Холивуд, отбих се да се видя с мама. Тя изглеждаше много весела и щастлива и знаеше всичко за триумфалното ми посещение в Лондон.

— Какво мислиш за сина си и за всички тези глупости? — на шега я попитах аз.

— Прекрасно е, но не предпочиташ ли да бъдеш такъв, какъвто си, вместо да живееш в този недействителен свят на театъра?

— Ти ли ми казваш това? — изсмях се аз. — Та ти си виновна за тази недействителност.

— Само ако беше поставил таланта си в служба на бога — продължи след малко тя, — помисли си за хилядите душѝ, които би могъл да спасиш.

— Може би щях да спася душѝ, но не и да спестя пари — усмихнах се аз.

На път за дома жената на моя импресарио, мисис Рийвс, която обожаваше мама, ми каза, че откакто съм отпътувал за чужбина, мама е била в отлично здраве и много рядко е изпадала в душевно разстройство. Тя била весела и щастлива и нямала никакво чувство за отговорност. На мисис Рийвс й правело удоволствие да посещава мама, тъй като тя била извънредно забавна и я карала да се залива от смях, разправяйки й анекдоти от миналото. Естествено имало случаи, когато проявявала упоритост. Мисис Рийвс ми разказа за деня, в който тя и медицинската сестра завели мама в търговския център на града, за да й пробват някои нови рокли. Мама внезапно взела да капризничи и не искала да слезе от колата:

— Нека те да дойдат при мен — настоявала тя. — В Англия те идват при каляската ти.

Тя най-сетне слязла. Обслужвала ги симпатична девойка, която им показала няколко топа плат; един от тях бил в жълто-кафяво и мисис Рийвс и сестрата го намерили за подходящ, но мама не можела да го търпи.

И със съвсем изискан английски акцент тя казала:

— Не, не този, цветът е лайнян. Покажете ми нещо по-весело.

Изненаданата девойка, не вярвайки на ушите си, се подчинила.

Мисис Рийвс ми разказа и за случая, когато завели мама в една ферма за отглеждане на камилски птици. Пазачът на фермата, вежлив и разговорлив човек, ги развел из люпилните.

— Това яйце — казал той, вземайки едно от яйцата — ще се излюпи след една-две седмици.

Но точно в този момент го повикали по телефона и той се извинил, като подал яйцето на сестрата. Веднага щом той изчезнал, мама изтръгнала яйцето от ръцете на сестрата и казала:

— Върнете го на нещастната камилска птица! — и го хвърлила в курника, където то се счупило с трясък.

Те бързо извели мама от фермата, преди да се върне пазачът.

— Когато дните са слънчеви и горещи — каза мисис Рийвс, — тя настоява да ни купува на нас с шофьора фунийки сладолед. — Веднъж, като минавали бавно с колата край една шахта, от нея се показала главата на работник. Мама се навела от колата с намерение да подаде на човека своята фунийка сладолед, но я хвърлила право в лицето му.

— Ето, синко, да ти стане малко по-хладно — казала тя и му махнала с ръка от колата.

Макар че се опитвах да не я занимавам с моите лични работи, тя сякаш беше в течение на всичко. По време на семейните ми неприятности с втората ми жена веднъж, докато играехме на дама (между другото тя винаги печелеше), тя внезапно ми каза:

— Защо не се отървеш от всички тези безпокойства? Иди на пътешествие в Ориента и се позабавлявай.

Изненадах се и я попитах какво иска да каже.

— Ами всички тези глупости в печата за частния ти живот — каза тя.

— А ти какво знаеш за частния ми живот? — изсмях се аз.

Тя вдигна рамене:

— Ако не беше толкова стеснителен, бих могла да ти дам някой и друг съвет.

От време на време тя правеше такива забележки и не казваше нищо повече.

Мама често идваше в къщата ми в Бевърли Хилс, за да види децата ми Чарли и Сидни. Спомням се първото й посещение. Току-що бях построил къщата, която беше добре мебелирана и имаше много слуги: камериери, камериерки и др. Тя огледа стаята, после погледна през прозореца към Тихия океан, който се очертаваше в далечината на четири мили разстояние. Ние очаквахме нейната реакция.

— Жалко е да се нарушава тишината — каза тя.

Мама като че приемаше богатството и успеха ми за нещо естествено и нито веднъж не спомена за тях до деня, в който бяхме седнали сами на моравата; тя се възхищаваше от градината и от това, колко добре е поддържана.

— Имаме двама градинари — казах й аз.

Тя млъкна и ме погледна:

— Трябва да си доста богат — каза ми тя.

— Мамо, в момента имам състояние от пет милиона долара.

Тя замислено кимна с глава:

— Стига да можеш да запазиш здравето си и да им се радваш — беше единственото нещо, което каза.

През следващите две години мама се радваше на добро здраве, но докато снимах филма „Циркът“, получих съобщение, че е болна. Преди това тя бе изкарала атака в жлъчката, но се бе съвзела. Този път ме предупредиха, че възобновяването на болестта й е сериозно. Бяха я отвели в болницата „Глендейл“, но лекарите смятаха, че не би трябвало да се оперира поради лошото състояние на сърцето й.

Когато отидох в болницата, тя се намираше в полусъзнание, тъй като й бяха дали някакво лекарство, за да облекчат болките й.

— Мамо, аз съм, Чарли — прошепнах аз и нежно взех ръката й.

Тя едва отвърна на ласката, стисна ми ръката, а после отвори очи. Искаше да седне, но беше прекалено слаба. Беше неспокойна и се оплакваше от болките си. Опитах се да я уверя, че всичко ще се оправи.

— Може би — уморено каза тя, стисна отново ръката ми и се унесе.

На следния ден в разгара на работата ми съобщиха, че е починала. Бях подготвен за това, тъй като лекарят ме беше предупредил. Прекъснах снимките, свалих грима си и заедно с моя асистент-режисьор Хари Крокър отидох в болницата.

Хари остана да чака отвън, а аз влязох в стаята и седнах на един стол между прозореца и леглото. Пердетата бяха наполовина спуснати. Отвън слънчевата светлина беше непоносима, както и тишината в стаята. Седях и гледах дребната фигурка на леглото с вдигнато нагоре лице и затворени очи. Дори след смъртта в изражението й имаше тревога, сякаш се боеше, че я чакат нови терзания. Колко странно беше, че животът й трябваше да свърши тук, в околностите на Холивуд, с всичките негови абсурдни ценности — на седем хиляди мили от Ламбет, където бе покрусено сърцето й. И внезапно в главата ми нахлуха спомени за нейната борба през целия й живот, за страданията й, за смелостта й и за трагичния й, отишъл напразно живот… и се разплаках.

Мина цял час, преди да се съвзема и да изляза от стаята. Хари Крокър още стоеше отвън и аз му се извиних, че съм го накарал да ме чака толкова дълго; естествено той ме разбра и ние се върнахме в къщи, без да разменим нито дума.

По това време Сидни се намираше в Европа, беше болен и поради това не можа да присъствува на погребението. Синовете ми Чарли и Сидни бяха дошли заедно с майка си, но аз не ги видях. Попитаха ме дали искам да се направи кремация на тялото. Тази мисъл ме ужаси! Не, предпочитах тя да бъде заровена в зелената земя — и тя все още лежи там, в холивудското гробище.

Не зная дали описах мама така, както тя заслужаваше. Но зная, че тя носеше своето бреме с усмивка. Нейните главни добродетели бяха добротата и състраданието. Макар че беше вярваща, тя обичаше грешниците и винаги се отъждествяваше с тях. В характера й нямаше и капчица грубост. Каквито и раблесовски изрази да използваше, от реторическа гледна точка те винаги бяха подходящи. И въпреки отвратителната мизерия, в която бяхме принудени да живеем, тя бе успяла да попречи на мен и Сидни да станем уличници и ни бе накарала да се чувствуваме не обикновен продукт на беднотията, а изключителни и забележителни личности. Когато скулпторката Клер Шеридан, предизвикала доста голяма сензация с книгата си „От Мейфеър до Москва“, дойде в Холивуд, Сам Голдуин даде в нейна чест вечеря, на която бях поканен и аз.

Високата и красива Клер беше племенница на Уинстън Чърчил и съпруга на един пряк потомък на Ричърд Бринсли Шеридан[3]. Тя беше първата англичанка, посетила Русия след революцията, и там й бяха възложили да направи бюстовете на главните ръководители на болшевишката партия.

Макар книгата й да бе написана със симпатия към болшевиките, тя не предизвика особено негодувание — американците бяха само объркани, тъй като авторката беше английска аристократка. Приеха я в нюйоркското общество и тя изработи много бюстове на негови представители. Направи също така бюстовете на Бейърд Суоп, Бърнард Барух и др. Когато ме запознаха с нея, тя изнасяше лекции из цялата страна, винаги придружена от шестгодишния си син Дики. Оплака ми се, че в Съединените щати е трудно човек да изкарва прехраната си със скулптура.

— Американците нямат нищо против това съпругите им да позират за бюстове — каза тя, но самите те не искат да позират, много са скромни.

— Аз не съм скромен — казах.

И така ние се споразумяхме тя да донесе глината си и инструментите си у дома и следобед аз й позирах до късно. Клер имаше способността да предизвиква разговор и аз започнах да парадирам с интелектуалните си способности. Малко преди бюстът да бъде завършен, аз го разгледах.

— Това би могло да бъде главата на някакъв престъпник — казах аз.

— Напротив — с престорена тържественост ми отвърна тя, — това е главата на един гений.

Изсмях се и започнах да развивам теорията, че между гения и престъпника има нещо много общо, тъй като и двамата са крайни индивидуалисти.

Тя ми каза, че откакто започнала да изнася лекции за Русия, имала чувството, че я държат настрана от обществото. Знаех, че Клер не е обикновен агитатор, нито политически фанатик.

— Вие написахте една много интересна книга за Русия; това ви стига — казах аз. — Защо се появявате на политическата арена? Не може да не пострадате.

— Изнасям лекции, за да си изкарвам прехраната — каза тя, — но хората не искат да чуят истината, а когато говоря спонтанно, мога да се ръководя само от истината. Освен това — весело прибави тя — аз обичам моите мили болшевики.

— Моите мили болшевики — повторих аз и се засмях. Независимо от това имах чувството, че вътре в себе си Клер ясно и трезво разбираше своето положение; когато по-късно, през 1931 г., я срещнах отново, тя ни каза, че живеела в околностите на Тунис.

— Но защо живеете там? — попитах аз.

— По-евтино е — бързо каза тя. — В Лондон със скромните си приходи ще живея в две малки стаички в Блумсбъри, а в Тунис мога да имам къща и слуги, както и прекрасна градина за Дики.

Дики умря на 19-годишна възраст — ужасен и трагичен удар, от който тя никога не успя да се съвземе. Стана католичка и известно време живя в манастир, обръщайки се към религията вероятно за утешение.

Спомням си, че веднъж в Южна Франция на един надгробен паметник видях портретчето на усмихнато 14-годишно момиченце, под което беше издълбана една-единствена дума: „Pourquoi?“[4].

Сред ужаса на скръбта е излишно да се търси отговор. Това би довело само до фалшиво морализиране и страдание и все пак това не значи, че на този въпрос няма отговор. Не мога да повярвам, че нашето съществуване е безсмислено или случайно, както ни уверяват някои учени. Животът и смъртта са много решителни, много неумолими, за да бъдат случайни.

Пътищата на живота и смъртта — геният, покосен в разцвета на силите си, световните сътресения, катаклизми и катастрофи — всичко това може да ни изглежда безполезно и безсмислено. Но самият факт, че такива неща стават, сочи за една твърдо определена цел, която нашият триизмерен мозък не може да разбере.

Има философи, които твърдят, че всичко е материя в действие под една или друга форма и че във всяко съществуване нищо не може да бъде прибавено или отнето. Ако материята е действие, тя трябва да се ръководи от законите за причината и следствието. Ако приема това, тогава всяко действие е предопределено. Но ако това е така, нима самият факт, че почесвам носа си, не би бил също така предопределен, както и една падаща звезда? Котката се разхожда из къщата, листът пада от дървото, детето се спъва. Нима тези действия не датират от незапомнени времена? Не са ли те предопределени и няма ли да продължат до вечността? Ние знаем непосредствената причина, поради която пада листът и детето се спъва, но не можем да разберем кога е започнало това и кога ще свърши.

Не съм религиозен в догматичния смисъл на думата. Моите възгледи приличат на възгледите на Мъколи, който писа, че същите религиозни аргументи са били обсъждани още през XVI век със същото философско проникновение, с което те се обсъждат и днес; но въпреки натрупаните знания и въпреки напредъка на науката нито един философ, било в миналото или понастоящем, не е привел нови факти за изясняването на този въпрос.

Аз нито вярвам, нито не вярвам в нещо. Това, което ти предлага въображението, се приближава до истината толкова, колкото онова, което може да бъде доказано по математически път. Човек не може винаги да стигне до истината чрез разума; той ни затваря в една геометрична схема от мисли, за която са необходими и логика, и правдоподобност. В сънищата си ние виждаме мъртъвците и ги приемаме за живи, макар същевременно да знаем, че са умрели. Въпреки че този сън няма никакво разумно основание, нима той няма своя собствена правдоподобност? Има неща, които разумът не може да проумее. Как бихме могли да разберем какво означава една милиардна част от секундата — и все пак според математиката тя съществува.

Колкото повече остарявам, толкова повече ме занимава въпросът за вярата. Ние живеем с нея повече, отколкото си мислим и постигаме чрез нея повече, отколкото съзнаваме. Според мен вярата е предвестник на всички наши идеи. Без вяра ние никога не бихме могли да развиваме хипотези и теории, никога не би съществувала наука или математика. Смятам, че вярата е едно продължение на разума. Тя е ключът, който отрича невъзможното. Да отхвърлиш вярата значи да отречеш самия себе си, да отречеш духа, който поражда всички твои творчески сили.

Вярвам в неизвестното, във всичко, което не можем да разберем с нашия разум; вярвам, че онова, което не можем да разберем, е един прост факт, но в други измерения и че в неизвестното се крият безкрайни сили, които действуват в полза на доброто.

 

 

В Холивуд продължавах да живея сам и да работя в собственото си студио, така че имах малко възможности да срещам хора от другите студия и да си създавам нови приятели. По отношение на контакта ми с обществото спасението ми бяха Дъглас и Мери.

Откакто се бяха оженили, те бяха извънредно щастливи. Дъглас бе престроил старата си къща и я бе обзавел с привлекателни мебели, прибавяйки и няколко стаи за гости.

Те живееха на широка нога и имаха отлична прислуга и отлична кухня, а Дъглас беше отличен домакин.

В студиото той си беше обзавел разкошен апартамент с турска баня и плувен басейн. Там той водеше видните си гости, обядваше с тях в студиото, развеждаше ги да го разгледат, показваше им как се правят филми, после ги поканваше в парната баня или да поплуват в басейна. След това гостите се разполагаха в съблекалнята му, увити в халати подобно на римски сенатори.

Малко странно беше да те представят на краля на Сиам точно когато си излязъл от потилнята и се готвиш да се хвърлиш в басейна. Всъщност в турската баня аз се запознах с много видни личности, включително и с херцог Алба, херцог Съдърленд, Остин Чембърлейн, Виенския маркиз, херцог Панаранда и много други. Когато снемеш от човека всичките му светски отличителни знаци, можеш да разбереш какво представлява той в действителност — и херцог Алба израсна много в очите ми.

Винаги когато на Дъглас гостуваха подобни величия, той ме канеше, защото аз бях една от атракциите. Обикновено след турската баня отивахме в Пикфеър към осем часа вечерта, вечеряхме в осем и половина и след вечерята гледахме някой филм. Затова никога не успях да опозная по-интимно гостите му. Понякога обаче помагах на Фербанксови да си отдъхнат малко от прекомерния прилив на хора от обществото, като настанявах някои от гостите им у дома. Трябва обаче да си призная, че не бях такъв добър домакин като Фербанксови.

Когато приемаха знаменитости, Дъглас и Мери бяха превъзходни. Те успяваха да се държат с тях приятелски и свойски, нещо, което за мен беше трудно. Естествено, когато между поканените имаше херцози, първата вечер непрекъснато се чуваше формалното обръщение „ваше височество“; но не минаваше много време и „ваше височество“ отстъпваше място на интимното „Джорджи“ или „Джими“.

По време на вечерята често се появяваше кученцето мелез на Дъглас и той с лек и забавен маниер го караше да прави глупави малки номера, които предразполагаха присъствуващите и слагаха край на скования и официален характер на вечерята. Често поканените шепнешком правеха пред мен комплименти на Дъглас. „Такъв мил човек!“ — поверително ми шушнеха жените. Той наистина беше мил. Никой не би могъл да ги очарова повече, отколкото Дъглас.

Но една вечер дойде и неговото Ватерло. По понятни причини не споменавам никакви имена, но гостите бяха от елита, много от тях с високи титли и Дъглас посвети цяла седмица, за да им достави удоволствие и да ги забавлява. Почетните гости бяха млада брачна двойка в медения си месец. За да им се достави удоволствие, беше направено всичко, което човек може да си въобрази. С частна яхта бе организирана риболовна експедиция до Каталайна, където Дъглас нареди да убият един юнец и да го хвърлят във водата, за да привлече рибата (те обаче не хванаха нищо); организира и частно родео[5] на терена на студиото. Но макар красивата, висока млада булка да се държеше любезно, тя беше извънредно резервирана и не се интересуваше почти от нищо.

Всяка вечер Дъглас правеше всичко възможно да я развесели, но цялата му духовитост и живост не можеха да я изтръгнат от хладината й. На четвъртата вечер Дъглас ме отведе встрани:

— Тя ме изненадва, не зная какво да говоря с нея — каза ми той, — така че тази вечер уредих ти да седнеш до нея. Казах й колко блестящ и забавен си — ехидно се усмихна той.

След рекламата, която Дъглас ми беше направил, когато седях на масата, чувствувах се толкова удобно, колкото парашутист, преди да скочи. Реших обаче да бъда загадъчен. Когато взимах салфетката си от масата, аз се наведох към нея и й пошушнах:

— Малко по-весело!

Тя се обърна към мен, неразбрала точно какво съм й казал.

— Малко по-весело! — с тайнствен тон повторих аз.

Тя се изненада:

— По-весело ли?

— Да — отвърнах аз, като нагласих салфетката на коленете си и гледах право пред себе си.

Тя мълча известно време, като ме разглеждаше:

— А защо ми казвате това?

Реших да рискувам:

— Защото сте много тъжна — и преди тя да успее да ми отговори, продължих. — Знаете ли, в мен има циганска кръв и аз разбирам тези неща… В кой месец сте родена?

— Април.

— Разбира се, в зодията „Овен“! Трябваше да се досетя.

Тя се оживи, а това много й приличаше.

— Да се досетите за какво? — усмихнато попита тя.

— През този месец вашата жизненост е на най-ниската си точка.

Тя помисли за момент.

— Колко е странно, че ми казвате това.

— То е толкова просто, стига човек да има интуиция: в момента звездата ви е нещастна.

— Това личи ли?

— Може би за другите не.

Тя се усмихна, замисли се за момент и с мечтателен тон ми каза:

— Колко странно, че ми го казвате. Това наистина е вярно. Аз съм много потисната.

— Това е най-лошият ви месец — съчувствено кимнах аз.

— Толкова съм унила, чувствувам се безкрайно нещастна — продължи тя.

— Мисля, че ви разбирам — казах аз, без да зная какво ще последва.

— Само да можех да избягам… далеч от всичко и от всички… — тъжно продължи тя. — Ще правя каквото и да е, ще си намеря работа, ще стана статистка в киното, но това ще причини болка на всички, а те не го заслужават.

Тя говореше в множествено число, но аз естествено знаех, че намеква за съпруга си. Започнах да се плаша, изоставих тайнствената си поза и се опитах да й дам сериозни съвети, които, разбира се, бяха банални.

— Безполезно е да бягате; отговорностите винаги ще ви преследват — казах аз. — Животът е синоним на непрестанна жажда — никой никога не е доволен; затова не правете нищо необмислено, нищо, за което бихте съжалявала цял живот.

— Вие навярно сте прав — тъжно каза тя. — Във всеки случай толкова ми олекна, че мога да разговарям с някой, който разбира.

От време на време, разговаряйки с другите поканени, Дъглас поглеждаше към нас. Тя се обърна към него и му се усмихна.

След вечерята Дъглас пак ме отведе встрани:

— За какво по дяволите разговаряхте двамата? Имах чувството, че ще си изядете един на друг ушите!

— О, за съвсем обикновени неща — самодоволно му отвърнах аз.

Бележки

[1] Около 100° по Целзий. — Бел.пр.

[2] Около 1,90 м. — Бел.пр.

[3] Ричърд Шеридан (1751–1816) — английски оратор и драматург. — Бел.пр.

[4] „Защо“ (фр.). — Бел.пр.

[5] Характерно американско каубойско състезание; наградата получава този, който най-дълго се задържи на гърба на неопитомен и неоседлан бивол, пуснат на свобода на арената. — Бел.пр.