Чарлз Чаплин
Моята автобиография (11)

IX

Не страдах много, че напусках Съединените щати, защото бях решил да се върна пак: не знаех само как и кога. Независимо от това с нетърпение очаквах да се прибера в нашия удобен малък апартамент в Лондон. След като бях обиколил Съединените щати, той се бе превърнал в нещо като светилище.

Сидни отдавна не ми се беше обаждал. В последното си писмо ми писа, че у дома живеел дядо. Но когато пристигнах в Лондон, Сидни ме посрещна на гарата и ми каза, че бил освободил апартамента, оженил се и наел мебелиран апартамент някъде около Брикстън роуд. За мен беше жесток удар да науча, че това щастливо малко убежище, което бе придало някакъв смисъл на моя живот и ме караше да се гордея, че имам дом, вече го нямаше… Бях бездомник. Наех една задна стая на Брикстън роуд. Тя беше така мрачна, че реших да се върна в Съединените щати колкото е възможно по-скоро. Тази вечер Лондон прояви толкова интерес към моето завръщане, колкото един празен автомат проявява към монетата, която пускаш в него.

Понеже Сидни беше женен и работеше всяка вечер, ние рядко се виждахме; но в неделя и двамата отивахме да видим мама. Този ден ни потискаше, тъй като тя не беше добре. Току-що беше изкарала период на буйство, през който пеела химни, и я бяха затворили в изолирана стая. Медицинската сестра ни беше предупредила. Сидни отиде да я види, но на мен ми липсваше достатъчно смелост и останах да чакам отвън. Той се върна разстроен и ми каза, че я лекували с леденостудени душове и че лицето й било съвсем посиняло. Решихме да я прехвърлим в частна клиника — вече можехме да си позволим това. Преместихме я в същата клиника, в която по онова време се намираше и големият английски комик Дан Линоу.

С всеки изминат ден аз се чувствувах по-безличен като човек, изтръгнат от корените си. Мисля, че ако се бях върнал в нашия, малък апартамент, самочувствието ми щеше да бъде по-друго. Естествено тъгата не ме завладя напълно. След като се завърнах от Щатите, хората, които познавах, традициите, всичко, което ме свързваше с Англия, ме вълнуваше дълбоко. Лятото беше великолепно за английския климат и неговата романтична красота се различаваше от всичко, което бях виждал другаде.

Моят шеф мистър Карно ме покани на остров Тег да прекарам един уикенд на неговата малка речна яхта. Тя беше луксозно обзаведена с облицовка от махагон и отделни кабини за гости. Вечерта беше красива и свежа и след вечеря ние седнахме на горната палуба под разноцветните гирлянди да изпием кафето си и изпушим по една цигара. Това беше Англия — страната, която би могла да ме откъсне от всяка друга страна.

Внезапно някакъв превзет глас започна да крещи с истеричен фалцет: „Я виж ти, какво хубаво корабче! И светлините! Ха, ха, ха!“ — гласът премина в истеричен подигравателен смях. Погледнахме да видим откъде идва смехът и видяхме мъж в бял костюм в една гребна лодка, на задната седалка на която се беше облегнала дама. Гледката напомняше карикатура в „Пънч“^[1]. Карно се надвеси над борда и пусна по посока на лодката една звучна псувня, но нищо не можеше да спре истеричния смях. „Остава ни само едно — да бъдем толкова вулгарни, колкото ни мисли“ — казах аз. И отправих поток от раблесовски^[2] псувни, от които дамата се почувствува така неудобно, че той бе принуден бързо да отдалечи лодката.

Смешното избухване на този идиот не беше критика, насочена срещу вкуса на Карно, а критика, основана на снобски предразсъдък срещу това, което той смяташе за дребнобуржоазна суетност. Този човек никога не би крещял истерично срещу Бъкингамския дворец: „Я вижте в каква голяма къща живеем!“ Нито би се смял на каляската при коронацията в Англия. Докато бях в Англия, навсякъде чувствувах това класово разделение. Изглежда, че този тип англичани прекалено бързо преценяват колко по-ниско от тях на социалната стълбица се намират другите хора.

Когато се върна от Америка, нашата трупа незабавно започна работа и в продължение на четиринадесет седмици давахме представления в мюзикхоловете на Лондон. Представяхме се добре и публиката беше прекрасна, но през цялото време се питах дали някога отново ще се върнем в Щатите. Обичах Англия, но ми беше невъзможно да живея в нея; поради условията, в които бях израснал, имах неприятното чувство, че се връщам към едно потискащо ежедневие. Затова изпаднах във възторг, когато ни съобщиха, че са ни взели за ново турне в Щатите.

В неделя Сидни и аз видяхме мама и ни се стори, че здравето й се е подобрило; преди Сидни да замине за провинцията, вечеряхме заедно. Последната вечер, която прекарах в Лондон, аз отново обиколих центъра, объркан, тъжен и с горчив вкус в устата, като си мислех: „За последен път виждам тези улици.“

Този път пристигнахме в Ню Йорк с парахода „Олимпик“ и пътувахме във втора класа. Бумтенето на машините намаля, а това значеше, че приближаваме нашата цел. Този път аз се чувствувах в Щатите като у дома си — чужденец между чужденци и близко свързан с тях.

Колкото и да ми се харесваше Ню Йорк, с нетърпение очаквах да отида в Западните щати и да се срещна със старите познати и приятели: ирландския барман в Бют, щата Монтана, сърдечния и гостоприемен милионер от Минеаполис, който се занимаваше с покупко-продажба на недвижими имоти, хубавото момиче от Сейнт Пол, с което бях прекарал една романтична седмица, шотландеца Макаби, собственик на мини в Солт Лейк сити, симпатичния зъболекар в Тейкома и семейството Грауман в Сан Франциско.

Преди да отидем на Тихоокеанското крайбрежие, дадохме няколко представления в малките театри в предградията на Чикаго и Филаделфия и в промишлени центрове, като Фол ривър, Дюлут и др.

Както обикновено, живеех сам. Но това си имаше предимства, защото ми даваше възможност да разширя познанията си — решение, което бях взел месеци преди това, но не бях изпълнил.

Съществува своеобразно братство между хората със страст към знанието. Аз бях член на това братство. Но моите съображения не бяха съвсем безкористни; исках да се уча не от любов към познанието, а като защита срещу презрението на света към невежите. Затова винаги когато имах време, обикалях антикварните книжарници.

Във Филаделфия попаднах случайно на едно издание на „Есета и лекции“„ от Робърт Ингъсол. Това бе вълнуващо откритие; неговият атеизъм утвърди собственото ми убеждение, че ужасяващата жестокост на Стария завет има упадъчно влияние върху човешкия дух. После открих Емърсън^[3]. След като прочетох есето му “Самоупование", имах чувството, че съм придобил златен патент за самоупование в деня на раждането си. Следващият автор беше Шопенхауер. Купих си три тома от „Светът като воля и представа“, откъси от които четох в продължение на повече от четиридесет години. „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман ме отегчиха и ме отегчават и до ден-днешен. Той пише прекалено много за преливащото от любов сърце, превърнал се е в някакъв мистик на нацията. В съблекалнята си между две представления имах удоволствието да се запозная и с творчеството на Марк Твен, По, Хоторн^[4], Ървинг^[5] и Хезлит. По време на това второ турне може би не успях да се запозная толкова добре с класиците, колкото исках, но, от друга страна, добре се запознах със скуката в низините на театралния бизнес.

Евтините мюзикхолове бяха студени и потискащи и надеждите за моето бъдеще в Америка се разпръскваха в мелницата на три, а понякога и четири представления всеки ден от седмицата. В сравнение с това водевилът в Англия беше истински рай. Там поне работехме шест дни седмично^[6] и давахме по две представления на вечер. Утешението ни беше, че в Америка можехме да спестим малко повече пари.

Играхме в такива долнопробни театри в продължение на пет месеца и аз така се изтощих и обезсърчих, че когато във Филаделфия ни дадоха едноседмична почивка, аз я приветствувах с радост. Трябваше ми промяна, друга обстановка, в която да изгубя личността си, да стана някой друг. Еднообразната рутина на евтиния водевил ми беше дошла до гуша и реших за една седмица да се впусна в романтиката на изискания живот. Бях спестил доста пари и в моето отчаяние реших да ги пръскам наляво и надясно. И защо не? Бях живял скромно, за да ги спестя, и ако останех без работа, бих продължил да живея скромно с тези пари; защо тогава да не похарча сега поне малко от тях?

За седемдесет и пет долара си купих скъп халат и луксозно куфарче. Продавачът беше много любезен: „Бихте ли искали да ви ги донесем в хотела, сър?“ Тези няколко думи ме ободриха и повдигнаха самочувствието ми. Взех решение: ще отида в Ню Йорк и ще се отърся временно от евтиния водевил и от цялото тъжно съществуване.

Наех си стая в хотел „Астор“, който за онова време беше грандиозен. Бях облякъл елегантното си палто и носех бомбе, бастунче и, естествено, малкото си куфарче. Разкошът на фоайето и самоувереността на хората, които се перчеха из него, ме накараха леко да потръпна, докато се записвах в канцеларията.

Стаята струваше четири и половина долара на ден. Запитах плахо дали не трябва да платя предварително. Служителят беше много вежлив и ме успокои:

— О, не, сър, не е необходимо.

Толкова се развълнувах, докато минавах през хола, с цялата му позлата и плюш, че когато стигнах в стаята си, ми се доплака. Останах в нея повече от час и разглеждах банята с модерните й инсталации, като пробвах различните кранове за топла и студена вода. Колко приятен е луксът, как успокоява той!

Окъпах се, вчесах косата си и сложих новия си халат с намерение да използувам докрай целия лукс, на който ми даваха право моите четири и половина долара… Само да имах нещо да чета, поне един вестник. Но нямах смелостта да позвъня да ми донесат вестник. Затова се отпуснах на едно кресло в средата на стаята и започнах да разглеждам всичко с чувството на самодоволна меланхолия.

След малко се облякох и слязох долу. Попитах къде е ресторантът. Беше доста рано за вечеря; ресторантът беше почти празен. Оберкелнерът ми предложи маса до прозореца:

— Ще ви бъде ли удобно тук, сър?

— Все ми е едно — отвърнах с най-добрия си английски акцент.

Изведнъж около мен се завъртя цял балет от келнери; донесоха ми вода с лед, листа с менюто, хляб с масло. Толкова бях развълнуван, че не ми се ядеше. Въпреки това изпълних целия церемониал и поръчах бульон, печено пиле и сладолед с ванилова есенция за десерт. Келнерът ми предложи листа за напитки и след като го прегледах внимателно, поръчах половин бутилка шампанско. Бях прекалено много погълнат от ролята, която играех, за да ми се усладят виното или ястията. Когато свърших, дадох на келнера един долар — необичайно щедър бакшиш за онова време. Но този жест си струваше парите заради поклоните и вниманието, с което бях обграден, когато излизах от ресторанта. Без особена причина се върнах в стаята си, стоях там десет минути, измих ръцете си и излязох.

Беше мека лятна вечер, която напълно подхождаше на настроението ми, и аз бавно се отправих към Метрополитън опера. Даваха „Танхойзер“. Никога не бях слушал класическа опера освен откъси от арии в мюзикхоловете и я мразех. Но сега бях точно в настроение да гледам опера. Купих си билет и седнах на втория балкон. Пееха на немски и не разбирах нито дума, нито пък знаех сюжета. Но когато отнесоха мъртвата кралица под звуците на хора на пилигримите, аз се разплаках с горчиви сълзи. Имах чувството, че тази сцена обобщава цялата мъка, която бях изпитал през живота си. Не можах да се овладея; не зная какво са си помислили хората около мен, но излязох от салон отпаднал и емоционално разстроен.

Тръгнах да се разхождам из центъра на града, като подбирах най-тъмните улички, защото не можех да понасям вулгарния блясък на Бродуей, нито пък можех да се върна в тази глупава хотелска стая, докато не преминеше това настроение. Когато се съвзех, имах намерение да си легна веднага. Бях изтощен духовно и физически.

Влизайки в хотела, внезапно се сблъсках с брата на Хети, Артър Кели, по-рано директор на трупата, в която играеше тя. Тъй като й беше брат, бях се опитал да поддържам добри приятелски връзки с него. Но не бях виждам Артър вече няколко години.

— Чарли! Къде отиваш? — попита той.

Безразлично кимнах по посока на хотел „Астор“:

— Готвех се да си лягам — казах аз.

Отговорът ми направи впечатление на Артър.

Той беше с двама приятели и след като ми ги представи, предложи да отидем в апартамента му на Медисън авеню, за да изпием по чаша кафе и си поприказваме.

Апартаментът му беше доста комфортен: ние насядахме в кръг и поведохме разговор за туй-онуй, като Артър грижливо избягваше всякакъв намек за нашето минало. И все пак, тъй като бях отседнал в хотел „Астор“, той беше любопитен да научи нещо за мен. Но аз не му казах почти нищо, освен че съм дошъл в Ню Йорк да си отпочина два-три дни.

Артър се беше издигнал много в сравнение с времето, когато живееше в Кембъруел. Сега той беше заможен бизнесмен и работеше в компанията на зет си Франк Дж. Гулд. Колкото повече слушах брътвежите му за „обществото“, толкова повече ме обземаше меланхолия. „Той е симпатичен човек — каза Кели, говорейки за един от своите приятели — и доколкото разбирам, произлиза от много добро семейство.“ Аз вътрешно се усмихнах на този му интерес към родословията и разбрах, че нямаме много допирни точки с него.

В Ню Йорк останах само един ден. Следващата сутрин реших да се върна във Филаделфия. Макар че този един-единствен ден ми даде промяната, от която имах нужда, това бяха двадесет и четири часа на вълнение и самота. Сега ми трябваше компания. С нетърпение очаквах представлението в понеделник сутрин, на което щях да се видя с другите членове на трупата. Колкото и досадно да ми беше да се върна към тежкото ежедневие, този единствен ден на охолен живот ми беше достатъчен.

Когато се върнах във Филаделфия, отбих се в театъра. Имаше една телеграма, адресирана до мистър Рийвс и аз случайно се намирах там, когато той я прочете.

— Дали това не се отнася до вас! — попита той.

В телеграмата се казваше: „Ако във вашата трупа има човек на име Чафин или нещо подобно, нека влезе във връзка с «Кесел & Бауман», Лонгейкър билдинг № 24, Бродуей.“

В трупата нямаше човек с такова име, но Рийвс бе предположил, че може би става дума за Чаплин. Аз се развълнувах, защото, както разбрах, Лонгейкър билдинг се намираше в центъра на Бродуей и в него имаше много адвокатски кантори. Спомних си, че някъде в Щатите имам богата леля, и въображението ми заработи: тя може би е умряла и ми е оставила наследство. Затова телеграфирах на „Кесел & Бауман“, че в трупата има човек на име Чаплин, когото може би имат предвид. С нетърпение очаквах отговора им. Той дойде същия ден. Разтворих телеграмата: „Може ли да уредите Чаплин да дойде в нашата кантора колкото е възможно по-скоро“ — гласеше тя.

Развълнуван и изпълнен с очакване, взех ранния сутрешен влак за Ню Йорк, който изминаваше разстоянието от Филаделфия само за два и половина часа. Не знаех какво да очаквам — представях си се, че седя в адвокатската кантора и слушам как ми четат завещанието.

Когато пристигнах обаче, бях много разочарован, защото „Кесел & Бауман“ се оказаха не адвокати, а производители на филми. Действителността обаче щеше да се окаже истински вълнуваща.

Мистър Чарлз Кесел, един от собствениците на компанията за комични филми „Кийстоун“, каза, че мистър Мак Сенет ме бил видял в ролята на пияницата в „Американския мюзикхол“ на Четиридесет и втора улица и че ако аз съм бил същият човек, той би желал да ме ангажира на мястото на мистър Форд Стърлинг. Мен често ме бе занимавала идеята да работя в киното и дори бях предложил на нашия директор Рийвс да станем съдружници и да откупим авторското право на всички скечове на Карно, за да ги филмираме. Но Рийвс се отнесе скептично към тази идея и с право, защото ние нямахме и понятие от правенето на филми.

Мистър Кесел попита дали съм гледал някоя от комедиите на компанията „Кийстоун“. Разбира се, бях гледал няколко, но не му казах, че според мен те бяха груба смесица от вулгарни побоища. Все пак от време на време в тях се появяваше едно красиво чернооко момиче на име Мейбъл Нормънд, което беше доста очарователно и това оправдаваше съществуването им. Не бях много въодушевен от типа на комедиите, които правеше компанията „Кийстоун“, но ясно съзнавах рекламната им стойност. Ако играех една година в тях, бих могъл да се върна към водевила като звезда с международна известност. И после това би означавало за мен нов живот в приятна среда. Кесел ми каза, че договорът ще предвижда участието ми в три филма седмично срещу заплата от сто и петдесет долара. Това беше два пъти повече, отколкото получавах в трупата на Карно. Независимо от това аз взех да мънкам и да се колебая и най-сетне заявих, че не мога да се съглася при по-малко от двеста долара седмично. Мистър Кесел каза, че това зависело от Сенет; щял да му се обади в Калифорния и да ме уведоми.

Намирах се в небитието, докато чаках отговора на Кесел. Дали не бях поискал прекалено много? Най-сетне дойде писмо, в което се казваше, че компанията е готова да сключи с мен договор за една година при заплата сто и петдесет долара седмично за първите три месеца и сто и седемдесет и пет долара за останалите; толкова пари никой не ми беше предлагал през целия ми живот. Ангажиментът ми влизаше в сила веднага след приключването на турнето за компанията „Съливън & Консидайн“.

За щастие, когато играехме в театъра „Емпрес“ в Лос Анжелос, имахме огромен успех. Комедията се наричаше „Една вечер в клуба“. Аз играех ролята на грохнал стар пияница и изглеждах поне петдесетгодишен. След представлението мистър Сенет дойде зад кулисите да ме поздрави. По време на краткия ни разговор пред мен стоеше набит човек с дебели вежди, широка уста с дебели устни и груба челюст; всичко това ми направи впечатление. Питах се как ще се държи той в бъдещите ни отношения. През целия разговор бях извънредно нервен и не бях сигурен дали е доволен от мен, или не.

Той ме попита между другото кога ще мога да постъпя на работа при тях. Казах му, че бих могъл да започна през първата седмица на септември, когато изтичаше договорът ми с компанията на Карно.

Изпитвах известни угризения на съвестта, когато напуснах трупата в Канзас сити. Те се връщаха в Англия, а аз отивах в Лос Анжелос, където щях да разчитам само на себе си — чувство, немного успокоително. Преди последното представление почерпих всички и ми стана тъжно при мисълта, че ще трябва да се разделя с тях.

Един от членовете на нашата трупа, Артър Дендо, който не зная защо не ме обичаше, реши да се пошегува и тайнствено разпространи слуха, че съм щял да получа някакъв малък подарък от трупата. Трябва да си призная, че това ме трогна. Нищо обаче не се случи. Когато всички си бяха отишли, Фред Карно-младши ми призна, че Дендо имал намерение да произнесе реч и да ми поднесе подаръка, но след като съм бил почерпил всички, той не намерил смелост за шегата си и оставил така наречения „подарък“ зад огледалото в гримьорната. „Подаръкът“ беше цигарена кутия, увита в станиол, пълна с парченца изсъхнала боя за гримиране.