Чарлз Чаплин
Моята автобиография (31)

XXIX

При всичките мои лични грижи не бях обръщал почти никакво внимание на работите на „Юнайтед артистс“. Сега моят адвокат ме предупреди, че компанията има един милион долара дефицит. По време на своя разцвет тя печелеше бруто от четиридесет до петдесет милиона долара годишно, но аз въпреки това не си спомням да съм получавал от нея дивиденти повече от два пъти. На върха на този разцвет „Юнайтед артистс“ се беше сдобила с двадесет и пет на сто от акциите на четиристотин кинотеатъра в Англия, без да заплати за тях нито цент. Не си спомням точно как се сдобихме с тях. Предполагам, че са ни били дадени срещу гаранции от наша страна, че ще ги снабдяваме с филми. По същия начин и други американски филмови компании получиха голям брой акции в английските кина. По едно време нашите акции във филмовата компания на Ренк^[1] възлизаха на 10 000 000 долара.

Но един по един акционерите на „Юнайтед артистс“ продадоха акциите си обратно на компанията и след като тя ги изплати, касите й почти се изпразниха. По този начин аз изведнъж се оказах притежател на половината акции на компанията, която имаше 1 000 000 долара дефицит, със съдружник Мери Пикфорд. Тя ми писа тревожно, че всички банки отказвали повече да ни дават кредити. Това не ме обезпокои твърде много, тъй като и преди сме имали задължения, но един сполучлив филм винаги ни беше помагал да изплуваме. Освен това току-що бях завършил „Мосьо Верду“ и очаквах да ни донесе огромни печалби. Моят представител Артър Кели предвиждаше брутна печалба от поне 12 000 000 долара. Ако това се окажеше вярно, не само щяхме да уредим задълженията на компанията, но да получим освен това и приход от 1 000 000 долара.

В Холивуд уредих частна прожекция за моите приятели. След като филмът свърши, Томас Ман, Лион Фойхтвангер и много други станаха прави и ръкопляскаха повече от една минута.

Тръгнах за Ню Йорк с увереност. Но веднага след пристигането ми ме атакува в. „Дейли Нюс“:

„Чаплин пристигна за премиерата на филма си. След неговите подвизи като «сподвижник на комунистите» аз го приканвам да има куража да се покаже на пресконференция, защото ще бъда там, за да му задам един-два неприятни въпроса.“

Рекламната служба на „Юнайтед артистс“ започна да обсъжда въпроса, дали е разумно да се срещна с представителите на американския печат. Аз бях възмутен, защото предишния ден сутринта вече се бях срещнал с представителите на чуждестранния печат, които ми бяха оказали топъл, радушен прием. Освен това не съм от онези, които се оставят да ги сплашват.

За следната сутрин наехме голям салон в хотела и аз се срещнах с представителите на американския печат. Появих се, след като сервираха коктейли, и веднага почувствувах недоброжелателство в атмосферата. Взех думата от една естрада зад малка масичка и с възможното си най-голямо обаяние казах:

— Добър ден, уважаеми дами и господа. Намирам се тук, за да ви съобщя всичко, което би могло да ви интересува във връзка с моя филм и с бъдещите ми планове.

Те запазиха гробно мълчание.

— Моля ви, не говорете всички едновременно — усмихнато казах аз.

Най-сетне една журналистка, седнала в предните редове, попита:

— Вие комунист ли сте?

— Не — твърдо отвърнах аз. — Следващият въпрос, моля.

Някой започна да мърмори. Мислех, че това може да е моят приятел от в. „Дейли Нюс“, но той блестеше с отсъствието си. Ораторът се оказа мръсен на вид субект, несвалил дори палтото си, приведен над някакъв ръкопис, от който започна да чете.

— Извинете — прекъснах го аз, — ще трябва още веднъж да ми го прочетете, не разбирам нито дума от това, което казвате.

— Ние, католиците ветерани от войните… — започна той. Аз отново го прекъснах:

— Не съм дошъл тук, за да отговарям на въпросите на каквито и да било католици ветерани от войните; това е пресконференция.

— Защо не сте станали американски гражданин? — попита друг глас.

— Не виждам никаква причина да променям гражданството си. Аз се считам за гражданин на света — отвърнах аз.

Получи се доста голямо оживление. Двама-трима души искаха едновременно да вземат думата. Един глас обаче надделя:

— Но парите си печелите в Америка.

— Добре — усмихнато казах аз, — щом поставяте въпроса на търговска база, нека да бъдем наясно. Моята дейност е интернационална: седемдесет процента от доходите ми постъпват от чужбина, а Съединените щати ги облагат със стопроцентов данък, така че, както виждате, аз съм много добър гостенин, който плаща за престоя си.

Отново се обади представителят на католическия легион:

— Независимо дали печелите парите си тук, или не, ние, които дебаркирахме на бреговете на Франция, се възмущаваме от това, че не сте гражданин на нашата страна.

— Вие не сте единственият дебаркирал на тези брегове — казах аз. — Двамата ми сина също бяха там, с армията на Патън, на фронтовата линия, но те нито се хвалят, нито спекулират с това, както вие.

— Познавате ли Ханс Айслер? — попита друг репортьор.

— Да, той ми е много близък приятел и е забележителен музикант.

— Знаете ли, че той е комунист?

— Пет пари не давам какъв е; приятелството ни не се базира на политиката.

— Но на вас, изглежда, ви се харесват комунистите? — каза друг.

— Никой няма право да ми казва кого да харесвам и кого не. Дотам още не сме стигнали.

И изведнъж сред враждебната атмосфера се чу глас:

— Как се чувствува един артист, обогатил света с толкова радост и така добре разбрал обикновения човек, когато така наречените представители на американския печат му се подиграват, мразят го и го оскърбяват?

Аз толкова малко очаквах да чуя какъвто и да било израз на симпатия, че отвърнах сухо:

— Съжалявам, но не разбрах въпроса ви, ще трябва да го повторите.

Рекламният ми агент ме побутна с лакът и ми прошепна.

— Този човек е за вас, той каза нещо много хубаво.

Това беше американският поет и белетрист Джим Аджий, който по онова време пишеше статии и критики за списание „Тайм“. Аз бях изненадан и объркан.

— Извинете — казах аз, — но не ви чух. Ще бъдете ли така добър да повторите това, което казахте?

— Не зная дали ще мога — леко смутено каза той, но после повтори приблизително същите думи.

Не можах да измисля отговор, затова само поклатих глава и казах:

— Нямам коментари… но ви благодаря.

След това вече не ме биваше за нищо. Добрите му думи ме лишиха от бойкия ми дух.

— Дами и господа, съжалявам — казах аз. — Мислех, че на тази пресконференция ще ме интервюирате за моя филм; вместо това тя се превърна в политически спор, затова нямам какво повече да кажа.

След пресконференцията ми беше болно, защото знаех, че съм изправен срещу злостна враждебност.

И все пак не можех съвсем да повярвам на всичко това. Бях получил прекрасни писма, с които ме поздравяваха за „Великият диктатор“. От този филм бях спечелил повече пари, отколкото от всеки друг мой филм, а и преди него бях изтърпял доста враждебни критики. Освен това бях много уверен в успеха на „Мосьо Верду“, а и персоналът на „Юнайтед артистс“ имаше същото чувство.

Мери Пикфорд телефонира, че би искала да дойде с мен и Ууна на премиерата. Поканихме я на вечеря в ресторант „21“. Мери доста закъсня за вечерята. Обясни, че я били задържали на някакъв прием и че трудно се измъкнала.

Когато пристигнахме пред киното, отвън имаше тълпа. Пробихме си път през нея и в хола видяхме един репортьор, който предаваше по радиото:

— А сега пристигат Чарли Чаплин и жена му. С тях е и онази прекрасна, нежна актриса от дните на немия филм, все още любимка на Америка, мис Мери Пикфорд. Мери, няма ли да ни кажете няколко думи по повод на тази великолепна премиера?

Салонът беше претъпкан и Мери си проби път до микрофона, без да изпуска ръката ми.

— А сега, дами и господа, пред микрофона е мис Мери Пикфорд!

Сред блъсканицата Мери започна:

— Преди две хиляди години се роди Христос, а тази вечер… — тя не успя да продължи, защото внезапен тласък на тълпата я откъсна от микрофона. Оттогава често съм се питал какво ли щеше да каже по-нататък.

Тази вечер атмосферата в кинозалата беше неспокойна; човек имаше чувството, че публиката е дошла, за да докаже нещо. Когато филмът започна, вместо трепетното очакване и радостното вълнение, с което зрителите в миналото посрещаха моите филми, в залата се разнесоха нервни аплодисменти, прекъсвани тук-таме от подсвирквания. Срам ме е да си призная, но от тези няколко подсвирквания ме заболя повече, отколкото от цялата враждебност на печата.

С развоя на филма започнах да се безпокоя. Имаше смях, но не единодушен. Това не беше смехът от едно време, от времето на „Треска за злато“, „Светлините на големия град“, „Пушки на рамо!“. Този смях беше само предизвикателство срещу онези зрители в залата, които свиркаха. Сърцето ми започна да се свива. Не можех повече да стоя на мястото си и прошепнах на Ууна: „Отивам във фоайето, чувствувам, че няма да издържа.“ Тя стисна ръката ми. Програмата, която бях смачкал до неузнаваемост, пареше ръцете ми и аз я пуснах под стола. Скрито минах по пътечката и започнах да се разхождам из фоайето. Разкъсван бях между желанието да се вслушам в смеха или въобще да се махна оттам. После тихомълком се качих на балкона да видя какво е положението там. Един човек, несъмнено приятел, се смееше повече от другите, но смехът му беше конвулсивен и нервен, сякаш той се опитваше да докаже нещо. Положението беше същото и на втория балкон, и в галерията.

В продължение на два часа се разхождах нагоре-надолу из фоайето, по улицата, около киното, после се върнах да гледам филма. Той сякаш нямаше край, но най-сетне свърши. Един от първите хора, които срещнах във фоайето, беше критикът Ърл Уилсън, един много приятен човек.

— На мен ми хареса — каза той, подчертавайки думите „на мен“.

След това се появи моят представител Артър Кели:

— Естествено филмът в никакъв случай няма да донесе дванадесет милиона долара — каза той.

— О, ще се съглася и на половината — шеговито отвърнах аз.

След прожекцията дадохме вечеря за около сто и петдесет души, между които имаше стари приятели. Тази вечер мненията бяха раздвоени и въпреки шампанското атмосферата беше потискаща. Ууна се прибра рано вкъщи, но аз останах половин час след нея.

Бейърд Суоп, един човек, който ми се харесваше и когото смятах за интелигентен, спореше за филма с приятеля ми Дон Стюърт. На Суоп филмът никак не беше харесал. Тази вечер много малко хора ми направиха комплименти. Дон Стюърт, леко пийнал като мен, каза:

— Чарли, всички те са мръсници и се опитват да правят политика от филма ти, но той е прекрасен и се хареса много на публиката.

Но аз вече пет пари не давах кой какво мисли, нямах повече сили. Дон Стюърт ме изпрати до хотела. Когато пристигнахме, Ууна вече беше заспала.

— Това кой етаж е? — попита Дон.

— Седемнадесетият.

— Господи! Ти знаеш ли коя е тази стая? Това е стаята, в която прислужникът стъпи на перваза на прозореца и стоя там дванадесет часа, преди да се хвърли и да се самоубие.

Тази новина беше подходяща кулминационна точка на вечерта. Независимо от това според мен „Мосьо Верду“ е най-мъдрият и блестящ филм, който някога съм създавал.

За моя голяма изненада „Мосьо Верду“ се задържа на екраните в Ню Йорк шест седмици и приходите бяха много добри. Но те внезапно намаляха. Когато попитах Гред Сиърс от „Юнайтед артистс“ на какво се дължи това, той ми обясни:

— Всеки ваш филм обикновено върви извънредно добре първите три-четири седмици, защото идва публика от ваши стари почитатели. Но след това идва обикновеният зрител; а, откровено казано, вече повече от десет години печатът непрекъснато ви напада и това не може да не даде своето отражение; затова намалява и посещението.

— Но несъмнено и обикновеният зрител има чувство за хумор? — казах аз.

— Вижте! — той ми показа в. „Дейли Нюс“ и Хърстовите вестници. — А това се чете из цялата страна.

В един от вестниците имаше снимка на представители на католическия легион на щата Ню Джърси, които демонстрираха пред един театър в този щат, където се прожектираше „Мосьо Верду“. Те носеха плакати, на които се четеше:

„Чаплин е сподвижник на комунистите.“

„Да изхвърлим чужденеца от страната!“

„Чаплин прекалено дълго ни е гостувал срещу заплащане.“

„Чаплин е неблагодарник и симпатизира на комунистите.“

„Изпратете Чаплин в Русия…“

Когато върху някого се сгромолясат огромни разочарования и неприятности, ако той не изпадне в отчаяние, прибягва или до философия, или до хумор. Така, когато Гред ми показа снимката с демонстрантите, без пред кинотеатъра да има нито един зрител, аз казах на шега: „Очевидно е направена в пет часа сутринта.“ Когато обаче играеха „Мосьо Верду“ без външна намеса, посещението беше над средното.

Филмът беше купен от всички големи компании за разпространение на филми в страната. Но след като получиха заплашителни писма от Американския легион и други влиятелни организации, те отказаха да го прожектират. Легионът притежаваше ефикасен начин да влияе върху собствениците на кина, като заплашваше кината им с едногодишен бойкот, ако в тях бъдат представяни филми на Чаплин или други филми, които легионът не одобряваше. В Денвър първата вечер залата беше претъпкана, но на следната вечер прожекциите бяха прекратени именно поради този метод на заплахи.

Този ни престой в Ню Йорк беше най-нерадостният дотогава. Всеки ден получавахме съобщения за анулирането на договори за разпространението на филма. Освен това срещу мен беше заведен процес за плагиатство във връзка с „Великият диктатор“. В разгара на силната ненавист и враждебност както на печата, така и на публиката — и в момента, в който четирима сенатори отправяха срещу мен обвинения от трибуната на сената — делото се разглеждаше пред жури въпреки моите усилия да го отложа.

Преди да продължа, бих искал да подчертая, че винаги сам съм замислял и писал собствените си сценарии. Процесът едва бе започнал, когато съдията съобщи, че баща му бил на смъртно легло, и ни попита дали не бихме могли да постигнем споразумение, за да можел да отиде при него. Противната страна веднага разбра техническите преимущества, които тя може да извлече от едно такова разрешение на въпроса, и с готовност прие възможността да сключим споразумение. При нормални обстоятелства аз бих настоял разглеждането на делото да продължи. Но поради непопулярността ми в Съединените щати в момента и поради този натиск на съда аз се изплаших, тъй като не знаех какво може да последва; затова стигнахме до споразумение.

Всички надежди да получим брутна печалба от 12 000 000 долара за „Мосьо Верду“ се бяха провалили. Филмът едва щеше да покрие собствените си разноски и компанията „Юнайтед артистс“ се озова в отчаяна криза. За да спестим средства, Мери настоя да уволня представителя си Артър Кели и се възмути, когато й напомних; че аз също притежавам половината от акциите на компанията.

— Ако моите представители напуснат, Мери, ще трябва да напуснат и твоите — казах й аз.

Това доведе до безизходно положение, на което аз сложих край с думите:

— Един от нас двамата ще трябва да продаде акциите си. Кажи колко искаш за тях.

Но нито Мери, нито аз бяхме готови да определим конкретна сума.

Тогава на помощ ни дойде една адвокатска фирма, представляваща група кинотеатри в Източните щати. За да получи контрол върху компанията, тя беше готова да ни заплати 12 000 000 долара — 7 000 000 в брой и 5 000 000 в ценни книжа. Това беше неочакван дар от небето.

— Слушай — казах аз на Мери, — дай ми пет милиона в брой сега и аз ще напусна, а ти ще получиш останалото.

Тя се съгласи, съгласи се и компанията. След неколкоседмични преговори всички документи бяха готови. Най-сетне моят адвокат ми се обади и каза:

— Чарли, след десет минути вие ще притежавате пет милиона долара.

Десет минути по-късно обаче той отново се обади:

— Чарли, споразумението се провали. Мери беше взела писалката в ръката си и се готвеше да подпише, когато внезапно каза: „Не! Защо той да получи пет милиона долара сега, а аз да трябва да чакам две години за моите?“ Опитахме се да я убедим, че тя получава седем милиона долара — два милиона долара повече от вас. Но тя изтъкна като претекст, че това щяло да създаде проблеми във връзка с данъците върху дохода й.

Така пропуснахме тази златна възможност и по-късно бяхме принудени да продадем акциите си за значително по-малка сума.

 

 

Върнахме се в Калифорния и аз напълно се съвзех от мъките около „Мосьо Верду“ и отново започнах да мисля върху разни идеи. Бях оптимист и все още не бях убеден, че напълно съм изгубил любовта на американския народ, че неговото политическо съзнание е такова или пък до такава степен му липсва чувство за хумор, че да бойкотира някой, който би могъл да му доставя развлечения. Хрумна ми една идея и тя така много ми хареса, че пет пари не давах какво ще се получи от нея: филмът трябваше на всяка цена да бъде създаден.

Каквото и модерно лустро да си слагат, хората винаги обичат любовната история. Както казва Хезлит, чувството привлича повече, отколкото интелектът и същевременно допринася повече за създаването на едно творение на изкуството. А моята идея беше една любовна история; освен това сюжетът беше нещо напълно противоположно на циничния песимизъм на „Мосьо Верду“. Но най-важното, идеята ме стимулираше.

Подготовката на „Светлините на рампата“ ми отне осемнадесет месеца. Трябваше да се композират дванадесет минути балетна музика, а това беше почти неосъществима задача, защото трябваше да си представя танца зрително. В миналото бях композирал музика едва след като филмите ми бяха готови и можех да видя действието. Независимо от това, представяйки във въображението си танца, композирах цялата музика. Но когато тя беше готова, започнах да се питам дали е подходяща за балет, тъй като танцьорите трябваше повече или по-малко сами да измислят хореографията.

Бидейки възторжен поклонник на Андре Еглевски, сетих се за него във връзка с балета. Той се намираше в Ню Йорк и аз му се обадих по телефона и го попитах дали ще бъде склонен да изпълни своята „Синя птица“ при различна музика и дали може да предложи някоя балерина за своя партньорка. Той ми отговори, че най-напред ще трябва да чуе музиката. Танцът на „Синята птица“ е по музика на Чайковски и трае четиридесет и пет секунди. Затова бях композирал музика, която траеше почти същото време.

В продължение на месеци бяхме аранжирали дванадесетте минути балетна музика, бяхме я записали с оркестър от петдесет души и аз с нетърпение очаквах да видя тяхната реакция. Най-сетне балерината Мелиса Хейдън и Андре Еглевски пристигнаха със самолет в Холивуд, за да я чуят. Бях извънредно нервен и смутен, докато те седяха и я слушаха, но за щастие и двамата я одобриха и казаха, че е подходяща за балет. Един от най-вълнуващите моменти във филмовата ми кариера беше, когато ги гледах да танцуват на фона на тази музика. Тяхната интерпретация ми направи голяма чест и придаде на музиката класическо звучене.

За ролята на младото момиче исках невъзможното: красота, талант и голям емоционален диапазон. След като месеци наред търсих артистка и правих снимачни проби с отчайващи резултати, най-сетне имах щастието да ангажирам Клер Блуум, препоръчана от приятеля ми Артър Лорънтс.

Има нещо в нашата природа, което ни кара да забравяме омразата и неприятностите. Процесът и цялото огорчение, свързани с него, се стопиха като пролетни снегове. Междувременно Ууна беше родила четири деца: Джерълдин, Майкъл, Джоузи и Вики. Животът в Бевърли Хилз сега вече беше приятен. Бяхме създали щастливо семейство и всичко се развиваше добре. В неделя приемахме гости и тогава идваха много от нашите приятели, между които и Джим Аджий, който беше дошъл в Холивуд, за да пише сценарий за Джон Хюстън.

Писателят и философът Уил Дюрант също се намираше в Холивуд, защото изнасяше лекции в Калифорнийския университет в Лос Анжелос. Той беше стар приятел и от време на време вечеряше у нас. Тези вечери бяха приятни. Уил, който беше ентусиаст и за да се опие, не се нуждаеше от никакво друго стимулиращо средство освен самия живот, веднъж ме попита: „Какво е вашето схващане за красотата?“ Отвърнах, че според мен тя представлява вездесъщие на смърт и очарование, една усмихната тъга, която откриваме в същината на всички неща, едно мистично общуване, което чувствуват поетите: тя би могла да се изрази в лъч светлина, падаща върху кофа боклук, или в една роза, захвърлена в уличния канал. Ел Греко я е видял в „Разпятието на спасителя“.

С Уил се срещнахме отново на една вечеря в дома на Дъглас Фербанкс-младши. На вечерята бяха и Клемънс Дейн и Клер Буут Лус. С Клер се бях запознал преди много години в Ню Йорк на един бал с маски в дома на У. Р. Хърст. Онази вечер тя беше пленителна в своя костюм от XVIII век и с бяла перука и беше много очарователна, докато не я чух да спори с приятеля ми Джордж Муър, културен и чувствителен човек. Застанала сред заобикалящите я обожатели, тя високо го апострофираше:

— Вие имате доста загадъчен вид: как печелите парите си?

Този въпрос беше твърде жесток, особено зададен в присъствието на други хора. Но Джордж се държа мило и отвърна със смях:

— Продавам въглища, играя от време на време поло с приятеля ми Хичкок, а ето (аз случайно минавах покрай тях) приятелят ми Чарли ме познава.

От този момент мнението ми за нея се измени. Затова не се учудих, когато по-късно научих, че тя била станала член на Конгреса и че окачествила американската политика със следния дълбок философски афоризъм: „световна глупост“.

Вечерта у Дъглас Фербанкс-младши слушах пророческите проповеди на Клер Лус; разговорът естествено премина към религията (тя неотдавна беше станала католичка) и в разгара на спора аз казах:

— Не е необходимо човек да носи белега на християнството на челото си; той личи както у светеца, така и у грешника; белегът на светия Дух се намира във всяко нещо.

Тази вечер си взехме сбогом с известна хладина.

Когато филмът „Светлините на рампата“ беше готов, по отношение на неговия успех имах по-малко опасения, отколкото за всеки друг от предишните ми филми. Устроихме частна прожекция за нашите приятели и всички го посрещнаха с възторг. Тогава започнахме да мислим за пътуване до Европа, тъй като Ууна държеше децата ни да се учат там, далеч от холивудското влияние.

Три месеца преди това бях подал молба да ми се разреши обратна входна виза за Съединените щати, но не бях получил никакъв отговор. Независимо от това продължих да уреждам деловите си въпроси, подготвяйки се за пътуването. Бях внесъл всичките си данъци и всичко беше в ред. Но когато данъчната служба узна, че тръгвам за Европа, тя изведнъж откри, че й дължа още пари. Измислиха една шестцифрена сума и поискаха да внеса като гаранция 2 000 000 долара — десет пъти повече от сумата, за която предявиха претенции към мен. Инстинктът ми подсказа да не внасям никаква гаранция, а да настоя въпросът веднага да бъде отнесен до съда. Това бързо доведе до споразумение за съвсем номинална сума. Сега, когато данъчната служба нямаше никакви по-нататъшни претенции, аз отново подадох молба за обратна входна виза и отново чаках няколко седмици, без да получа отговор. Затова писах на компетентните власти във Вашингтон, като ги уведомих, че възнамерявам да замина дори и ако откажат да ми дадат обратна входна виза.

След седмица по телефона ми се обадиха от имиграционната служба и ми казаха, че искали да ми зададат още няколко въпроса. Биха ли могли да дойдат у дома?

— Моля — отвърнах аз.

Дойдоха трима мъже и една жена. Жената носеше стенографска пишеща машина, а останалите — малки квадратни куфарчета, в които очевидно имаше магнетофони. Главният следовател беше висок, слаб човек на около четиридесет години, хубав и хитър мъж. Много добре съзнавах, че бяхме четирима срещу един и че трябваше да повикам и адвоката си, но нямаше какво да крия.

Отведох ги на верандата и жената извади стенографската си пишеща машина и я постави на малка масичка. Останалите се разположиха на едно канапе и сложиха пред себе си куфарчетата с магнетофоните. Следователят извади досие, дебело цял фут, и грижливо го положи на масата пред себе си. Седнах срещу него. Той започна да разгръща досието страница по страница.

— Чарлз Чаплин истинското ви име ли е?

— Да.

— Някои твърдят, че името ви било… (тук той спомена някакво оплетено чуждо име)… и че сте роден в Галиция.

— Не. Името ми е Чарлз Чаплин, също като на баща ми, и съм роден в Лондон, Англия.

— Твърдите, че никога не сте били комунист?

— Никога. Никога през живота се не съм бил член на каквато и да било политическа организация.

— Произнесли сте реч, в която сте употребили думата „другари“ — какво сте искали да кажете с това?

— Точно това, което казах. Погледнете в речника. Комунистите нямат монопол над тази дума.

Той продължи разпита в същия дух, после изведнъж ме запита:

— Извършвали ли сте някога прелюбодеяние?

— Слушайте — отвърнах аз. — Ако търсите някакъв формален претекст, за да ми попречите да се върна в Съединените щати, кажете ми го направо и аз съответно ще уредя работите си, тъй като не искам никъде да бъда персона нон грата.

— О не, такова нещо няма — каза той, — този въпрос фигурира във всяко разрешително за повторно връщане в Съединените щати.

— А каква е дефиницията на „прелюбодеяние“? — попитах аз.

Потърсихме я заедно в речника:

— Да речем „блудство със съпругата на друг“ — каза той.

Помислих за момент:

— Доколкото ми е известно, не! — отвърнах аз.

— Ако в нашата страна бъде извършено нашествие, бихте ли се сражавали за нея?

— Разбира се. Аз обичам тази страна — тук е моят дом, тук живея вече четиридесет години — отвърнах аз.

— И все пак не сте станали гражданин на Съединените щати.

— Срещу това закон няма. Аз обаче плащам данъците си тук.

— Но защо следвате линията на партията?

— Ако ми кажете каква е линията на партията, ще ви кажа дали я следвам или не.

Последва пауза, която аз прекъснах с думите:

— Знаете ли с какво си навлякох всички тези неприятности?

Той поклати глава.

— Правейки услуга на вашето правителство.

Изненадан, той сбърчи вежди.

— Вашият посланик в Русия мистър Джоузиф Дейвис трябваше да говори в Сан Франциско в подкрепа на Фонда за военна помощ на Русия, но в последния момент получи атака от ларингит и един висш представител на вашето правителство ме помоли да говоря вместо него. Оттогава насам не са спирали нападките срещу мен.

Разпитваха ме три часа. След една седмица отново ми се обадиха по телефона и ме помолиха да отида в имиграционната служба. Адвокатът ми настоя да дойде с мен „в случай че искат да зададат допълнителни въпроси“ — каза той.

Там не биха могли да ме посрещнат по-сърдечно. Завеждащият имиграционната служба, приятен човек на средна възраст, едва ли не взе да ме утешава:

— Съжалявам, че ви забавихме, мистър Чаплин. Но сега, след като в Лос Анжелос създадохме клон на имиграционната служба, ще действуваме по-бързо, без да трябва да изпращаме молбите до Вашингтон и да чакаме отговор. Само още един въпрос, мистър Чаплин: колко време смятате да прекарате в чужбина?

— Не повече от шест месеца — отвърнах аз. — Ние отиваме просто на почивка.

— Защото, ако ще отсъствувате по-дълго, ще трябва да поискате продължение на визата си.

Той остави на масата някакъв документ и излезе от стаята. Адвокатът ми му хвърли бърз поглед.

— Ето я! — каза той. — Това е визата ви!

Завеждащият службата се върна с писалка:

— Моля, подпишете тук, мистър Чаплин. Естествено ще трябва да си извадите и документите за качване на кораба.

След като подписах, той любезно ме потупа по рамото:

— Ето визата ви. Приятна почивка, Чарли, и връщайте се по-скоро у дома!

Беше събота, а в неделя сутрин тръгвахме с влака за Ню Йорк.

Исках, в случай че нещо стане с мен, Ууна да има достъп до касетката ми в банката, тъй като там се намираше по-голямата част от състоянието ми. Но Ууна все отлагаше подписването на необходимите документи в банката. А днес беше последният ни ден в Лос Анжелос и банките се затваряха след десет минути:

— Остават ни само десет минути, трябва да побързаме — казах аз.

Но такива въпроси Ууна винаги обича да отлага.

— Защо да не почакаме, докато се върнем от почивката си? — каза тя.

Но аз настоях и добре, че го направих, защото иначе може би щяхме да прекараме останалата част от живота си във водене на дела, опитвайки се да изнесем състоянието си от Съединените щати.

Денят, в който тръгнахме за Ню Йорк, беше мъчителен. Докато Ууна даваше последните си инструкции на прислугата, аз стоях отвън на моравата и гледах къщата със смесени чувства. Толкова много неща ми се бяха случили в тази къща, тя беше свързана с толкова щастие и толкова терзания! Сега градината и къщата имаха такъв мирен и приятелски вид, че ми стана мъчно, задето ги напускам.

След като се сбогувахме с камериерката Хелин и домоуправителя Хенри, влязох в кухнята да си взема сбогом и с готвачката Ана. В такива случаи аз много се смущавам, а Ана, едра, закръглена жена, малко недочуваше. „Довиждане“ — повторих аз и я стиснах за ръката. Ууна излезе последна; по-късно тя ми каза, че намерила готвачката и камериерката в сълзи. На гарата дойде да ни изпрати моят асистент-режисьор Джери Епстайн.

Пътуването през страната ни поотпусна. Преди да тръгнем за Европа, стояхме една седмица в Ню Йорк. Тъкмо се бях приготвил да се забавлявам, когато адвокатът ни Чарлз Шварц се обади и ми каза, че някакъв бивш служител на „Юнайтед артистс“ завел дело срещу компанията за не зная колко си милиона долара. „Това е само за да ни създадат неприятности, Чарли; все пак погрижете се да не ви връчат призовка, защото това би ви принудило да прекъснете почивката си.“ И така през последните четири дни аз се затворих в стаята си, лишен от удоволствието да видя Ню Йорк заедно с Ууна и децата. Имах обаче намерение да присъствувам на предварителната прожекция на „Светлините на рампата“ за представителите на печата независимо от това, дали ще ми връчат призовка, или не.

Крокър, който беше станал мой рекламен агент, беше организирал обед с редакторите на списанията „Тайм“ и „Лайф“ — възможност да си създам повече реклама. Редакцията на списанията с голите си бели гипсови стени напълно подхождаше на студената атмосфера по време на този обед, на който аз седях край масата и се мъчех да бъда любезен и забавен пред редицата от сериозни мъже с късо подстригани като на космонавти коси — редакторите на „Тайм“. Менюто беше също така ледено като атмосферата и се състоеше от безвкусно пиле с жълтеникав сос и вкус на нишесте. Що се отнася обаче до осигуряването на някаква положителна критика за „Светлините на рампата“, не допринесоха нито присъствието ми, нито усилията да бъда любезен, нито храната; техните списания безмилостно разпънаха филма на кръст.

Макар че по време на прожекцията за журналистите в театъра несъмнено цареше неприязън, по-късно бях приятно изненадан от критиките в някои от главните вестници.