Нелсън Демил
Спенсървил (9)

8

Следващата седмица измина безметежно и Кийт използва времето, за да пооправи малко двора и къщата. Изчисти избуялите храсталаци и плевели от градината пред кухнята, прекопа двора и хвърли слама, за да не позволи на плевелите отново да избуят и да запази почвата от изсъхване. Обра каквото грозде бе навързало по надвисналата лоза и я подряза.

Събра изсъхналите и нападали клони от дърветата, след което ги наряза и подреди за огрев близо до задната врата. Прекара два дни, поправяйки оградите, и започна да почиства навеса с инструментите и хамбара. Беше в добра форма, но в селскостопанската дейност имаше нещо изключително изтощително; той си припомняше час по час момчешките си години, когато след вечеря едва бе имал сили да се срещне с приятелите си. Баща му беше вършил тази работа в продължение на петдесет години и сега заслужаваше да се припича в патиото на къщата си във Флорида и да гледа портокаловите дръвчета. Не обвини брат си за нежеланието му да продължи сто и петдесет годишната традиция от смазващ труд за нищожни пари и определено не обвиняваше себе си или сестра си. Да, щеше да е хубаво, ако чичо му Нед бе продължил традицията. Най-малкото тогава баща му нямаше да продаде земята си и щеше да съхрани фермата за фамилията си. Повечето фермери тия дни масово разпродаваха имота и земите си и дори ако някои от тях го преживяваха тежко, не даваха израз на чувствата си. И никой от тях не се бе завърнал от Флорида или откъдето и да било другаде.

В работилницата видя старата наковалня, изправена върху дървения плот. Върху нея беше щампована думата „Ерфурт“ и датата 1817. Това беше наковалнята, която неговият прапрапрадядо беше домъкнал дотук чак от Германия, беше я натоварил на кораба, а после вероятно я бе прехвърлял от един речен кораб на друг, и накрая с някой фургон я бе докарал в последния й дом в Новия свят. Сто килограма стомана, влачена през половината свят до една нова граница, населявана от враждебни индианци и пълна със странна флора и фауна. Разбира се, неговите предшественици трябва да си бяха имали нещо наум, когато са напускали родните си домове и близките си, цивилизованите си и уютни обкръжения, за да ги сменят с една самотна и безпощадна земя. Но бяха дошли и бяха изградили цивилизация. Сега обаче онова, което индианците и блатата не бяха успели да постигнат, цивилизацията го бе направила сама и тази ферма, както и много други, бе опустяла.

Докато работеше, той беше наясно с факта, че цепенето на дърва за огрев е един вид опит за забрава и че спокойно може да зареже дървата за огрев, да си събере багажа и да си тръгне. В момента обаче се чувстваше отлично — нали полагаше грижи за фермата на родителите си и в памет на своите предшественици. Мускулите му изпитваха приятна умора и болки; той беше във форма, придобил тен и прекалено уморен, за да се въртят из главата му изкушенията, които обикновено спохождат жителя на големия град, или да си мисли за секс. Е, спохождаха го и такива мисли, но той се опитваше да ги прогонва.

Беше свързал телефона си и се бе обадил на родителите си, на брат си и сестра си, че се е прибрал у дома. Във Вашингтон номерът му не само не беше включен в никой телефонен указател, но в телефонната компания не беше регистрирано дори и името му. Тук в Спенсървил бе решил да регистрира и името, и номера си, но до този момент никой не го бе потърсил, което също беше хубаво.

От Вашингтон му препращаха пощата, но нямаше нищо важно, ако не броеше няколко последни сметки, които вече, след като бе открил сметка в старата градска банка, можеше да плати. Бяха докарали и багажа му от Вашингтон и кашоните се намираха в избата, неразопаковани.

Беше интересно да наблюдава по себе си колко бързо задъханият му до този момент живот влиза в човешко темпо. Никакви факсове или телекси повече, никакви обаждания по автомобилния му телефон, никакви офиси, никакви секретарки, никакви билети за самолет рано сутринта на следващия ден или още през нощта, никакви месечни съвещания, никакви купчини квитанции за осребряване, нито сводки, които да изнася в Белия дом, никакви комюникета за четене и нищо за разгадаване, освен живота.

В действителност, макар и накрая да бе уведомил Съвета за национална сигурност за местонахождението си, те дори не му се бяха обадили официално, не се бе обадил дори някой от вашингтонските му колеги и приятели. Това още повече усилваше мнението му, че целият му досегашен живот е представлявал нещо безкрайно несъществено и че играта е само за играчите й, а не за бившите звезди.

Докато работеше, през паметта му се изнизваха годините му в Държавния департамент и после в Съвета за национална сигурност. Хрумна му, че Спенсървил, също както и останалата част от страната, е пълен с паметници на мъже и жени от въоръжените сили, които бяха служили и които бяха дали живота си, а в Арлингтън пък се намираше паметникът на Незнайния воин, който представляваше всички неидентифицирани мъртви, а освен това имаше и паради и специални дни, посветени на въоръжените сили. Но за мъртвите, осакатените и пенсионираните ветерани от тайната война имаше само няколко частни мемориала във фоайетата или градините на няколко необществени сгради. Кийт се замисли дали не е дошло времето да се издигне един публичен монумент на главната улица, почит към войниците на Студената война, които бяха служили, които бяха загинали, чиито бракове бяха отишли по дяволите, които бяха затънали в бюрократичните простотии и които загиваха физически, психически и понякога духовно. Нямаше точна представа как би изглеждал един такъв паметник, но понякога го виждаше като голяма дупка по средата на улицата, нещо като водовъртеж, с непрекъсната мъгла, извираща от дълбините му, и ако изобщо имаше някакъв надпис, той трябваше да е следният: „На войниците от Студената война, 1945 — 1989 г. Благодарим ви.“

Но тази война бе приключила не с гръм и трясък, а с хленчене и мрънкане, и преходът й от сражения към мир бе протекъл почти незабележимо, без никаква помпозност. Сред войниците й нямаше сплотеност, нито чувство за победа, никаква публичност и шум при разформироването на дивизиите, свалените от бойна вахта кораби, изоставените в пустините бомбени ескадрили. Просто всеки си бе получил документите за уволнение, и толкова. Никой и никъде не им бе пожелал нищо при раздялата с тях.

Той обаче не чувстваше обида, дори в действителност беше щастлив, че е станал съвременник на тези промени. Помисли си обаче, че правителството и хората около него би трябвало да извлекат нещо повече от това, но разбираше добре собствената си страна и беше наясно с присъщата склонност на американския народ да се отнася към войната и към историята като към неща, които обикновено спохождат някой друг и които в най-добрия случай са някаква досадна подробност. Да се върнем пак към нормалния си живот и точка.

Беше време за цепене на дърва за огрев. Той окастри старите дъбове около къщата, събра клоните в една количка и ги откара до магаретата. Режеше, цепеше и складираше.

Леля му Бети се бе отбила да го види, също както и някои от далечните му роднини. Бяха дошли Мюлерови от съседната ферма откъм южната му страна, също както и Мартин и Сю Дженкинс от фермата от другата страна на пътя. Всеки му бе донесъл нещо за ядене, всички изглеждаха малко неловко и всеки му задаваше едни и същи въпроси: „Значи засега оставаш? Липсва ли ти големият град? Ходи ли до центъра? Видя ли се с някого?“ И все в този дух. Никой не му зададе въпроса, който беше на езика на всички: „Да не си превъртял?“

Кийт извади студена бира от хладилника и седна на верандата да си поеме глътка въздух. Загледа се в безлюдния селски път и полята, в шумящите от вятъра клони на дърветата. Пеперуди, бръмбари и птици прехвръкваха из въздуха. После покрай дома му премина синьо-бяла полицейска патрулна кола. Минаваха един или два пъти дневно, а може и повече, разсъди той. Хрумна му, че ако по някакво чудо Ани мине оттук, може да възникне сериозен проблем. Помисли си дали да не й прати бележка чрез сестра й, но почувства, че това ще е глупаво, а и не беше наясно какво точно да й пише. „Здравей, върнах се, а съпругът ти ме следи, така че стой надалеч.“

Очевидно съпругът й наблюдаваше също и нея. Тя обаче по всяка вероятност нямаше намерение да минава покрай него, така че за какво да се притеснява? Каквото беше писано, щеше да се случи. Той бе прекарал прекалено много години в манипулиране на събития, като ту се тревожеше дали манипулациите му ще се увенчаят с успех, ту се опитваше да предугади и предотврати контраманипулациите на противната страна — и така до безкрай. „Бъди нащрек, внимавай, винаги готов. Не прави нищо.“ Добър съвет. Него обаче започваха да го сърбят ръцете за действие.

 

 

На следващата сутрин отпътува до Толедо и замени сааба си за шевролет блейзър. Блейзърът беше тъмнозелен, подобно на половината, които бе видял из околността, и не биеше никак на очи. Търговецът собственоръчно смени номерата му с местни от Охайо и Кийт пъхна вашингтонските под седалката си. Трябваше да ги върне там, откъдето ги беше получил, а „там“ определено не беше Бюрото за МПС.

В късния следобед потегли за дома си. Докато се добере до предградията на Спенсървил, се здрачи, а когато стигна фермата, дълги пурпурни сенки заливаха двора на къщата. Той подмина пощенската кутия и зави в алеята, но после спря. Червеното флагче бе вдигнато, което беше странно, защото същия ден сутринта беше прибрал пощата си. Отвори кутията и извади един плик без пощенски щемпел, върху който на ръка беше написано само името му. Нямаше нужда да се чуди чий ли може да е почеркът.

Заобиколи с колата, паркира я в задния двор, така че да не се вижда откъм пътя, и влезе в къщата. Пусна плика на кухненската маса, извади си бутилка бира, прибра я и вместо нея си наля чаша скоч и сода.

Седна на масата и отпи от чашата, наля си още скоч, като повтори още няколко пъти процедурата, докато погледне пак плика. „Добре.“

В паметта му нахлуха порои спомени. Двамата бяха поддържали тясна връзка в продължение на две години в гимназията, после четири години в колежа. Бяха завършили заедно щатския университет „Боулинг Грийн“. Ани, умна и ученолюбива, реши да вземе стипендия за „Охайо Стейт“. Той, отегчен от учене, не можеше да се свърти на едно място, а и в никакъв случай не можеше да си позволи финансово да се занимава с кандидатски степени, така че предпочете да не подава документи в държавния университет. Отиде с нея в Кълъмбъс, но още преди лятото да свърши беше призован от донаборната комисия.

Сега отвори плика и прочете първия ред. „Скъпи Кийт, чух, че си се върнал и си отседнал в къщата на родителите си.“

Загледа се в тъмния вече двор и се заслуша в щурците.

Бяха прекарали онова лято заедно, два вълшебни месеца в Кълъмбъс, в квартирата й, като обхождаха университета и града. През септември той вече трябваше да заминава. Каза, че ще се върне; тя каза, че ще го чака. Не се случи обаче нито едно от тези неща, нито пък им беше съдено да се сбъднат през лятото на американската 68-а година.

Кийт си пое дълбоко дъх и отново се съсредоточи върху писмото. „Местните клюки гласят, че се каниш да останеш. Вярно ли е?“

Може би. Той си наля още скоч и отново се върна в миналото.

Първо бе попаднал във Форт Дикс, Ню Джърси, после в школата за кандидат-офицери във Форт Бенинг, Джорджия, и в рамките на една година беше произведен младши лейтенант. Съвсем не зле за едно селско момче. Първоначално си пишеха доста, после писмата им взеха да се разреждат, разбира се, а и съдържанието им взе да се влошава. Тя намери, че моногамията вече й тежи, и му съобщи, че излиза с други мъже. Той разбираше. И не разбираше. Прекара първия си отпуск, преди да прекоси океана в Спенсървил, не в Кълъмбъс. Разговаряха по телефона. Тя беше много натоварена с лекции. Той пък гореше от нетърпение да се озове на предната линия и действително не даваше пет пари за лекциите й. Попита я дали в момента има връзка с друг мъж. Имала, но не била сериозна. След десетина минути дребни приказки той зажадува още повече за предната линия.

— Променила си се.

— Всички се променихме, Кийт. Огледай се.

— Е, трябва да свършвам. Успех в университета.

— Благодаря ти. Пази се, Кийт. И се върни жив и здрав.

— Дано.

— Довиждане.

— Довиждане.

Обаче не можеха да затворят и тя каза:

— Нали разбираш, опитвам се да го направя колкото може по-безболезнено и за двама ни.

— Разбирам, Благодаря ти. — И затвори.

Кийт бутна скоча настрани. Алкохолът не искаше да си свърши работата, ръцете му трепереха, а съзнанието му упорито отказваше да се отпусне. „Е, добре дошъл у дома, Кийт, желая ти късмет.“

— Благодаря ти, Ани.

Беше служил като командир на пехотен взвод, беше видял прекалено много смърт. Нямаше някаква отправна точка при тези спомени, освен околностите на Моми. Прекрасни селца и ферми, разпердушинени, а превърнатата в пустиня земя засипана с чували с пясък и оградена с бодлива тел. Беше плакал за фермерите и семействата им. Беше изкарал обиколката си и се бе завърнал в Спенсървил в отпуск.

Кийт изтри потта от горната си устна и се съсредоточи върху писмото, като го препрочете отначало до същото място. „Утре ще карам Уенди на училище. Започва като първокурсничка в старата ни Алма Матер. Нямам търпение да видя отново старото ни училище. Ще отсъствам от града около седмица.“

Той кимна и си пое дълбоко дъх.

Прекара трийсетдневния си полагаем отпуск в Спенсървил, като през цялото време на практика не прави нищо друго, освен да яде, да пие и да прави дълги преходи с колата. Майка му му предложи да отскочи до Кълъмбъс. Вместо това той позвъни по телефона. По онова време тя работеше върху доктората си. Разговорът им беше изпълнен с напрежение. Не я беше питал за другите мъже, защото беше приел това. Той беше имал други жени. Това нямаше значение. Тя обаче се бе променила много през последната година. Беше станала политически активна, изпитваше смесени чувства към мъжете в униформа и му бе дала да го разбере.

Той беше ядосан, тя остана спокойна; той едва бе сдържал гнева си, а тя през цялото време бе запазила тона си леден. Тъкмо се канеше да затвори, когато тя му каза: „Трябва да свършвам“, и изведнъж той проумя, че тя плаче или е на ръба да се разплаче. Предложи й да отскочи при нея и тя се съгласи. Но нито той отиде до Кълъмбъс, нито тя си дойде в Спенсървил, нито пък се срещнаха някъде насред пътя.

Кийт зачете последните редове от писмото. „Леля Луиз още живее близо до теб и следващия път, когато имам път натам, ще се отбия да се видим. Пази се, Ани.“

Той пъхна писмото в джоба си, стана и излезе през задната врата. Горещият вятър бе стихнал; захлаждаше се. Слънцето още не бе потънало изцяло зад хоризонта, но на изток вече се виждаха първите звезди.

Кийт навлезе в царевичната нива и закрачи между високите редове; на неколкостотин метра от двора имаше малък хълм — казваха, че е било индианско гробище. Наклонът беше слаб и мястото бе плодородно, но никой от семейството му не беше сял тук, бяха помолили Мюлерови също да не сеят. Хълмът беше обрасъл с висока трева, а близо до върха бе израсла бреза, посадена от някого или самораслек.

Кийт застана до брезата и огледа царевичното поле. Като дете си бе играл на това място, а като младеж бе идвал да размишлява в усамотение.

Нито се срещнаха насред пътя. Заради гордостта му или дявол знае заради какво. Той просто не можеше да приеме факта, че тя се е обвързвала сексуално и с други мъже — нали трябваше да му остане вярна. Но нали той не й беше предложил брак, може би защото подсъзнателно не искаше да я прави млада вдовица. Това беше класическата дилема на войната: да се ожени или да не се жени? Не можеше точно да си припомни какво точно бяха споделяли на тази тема, но беше сигурен, че тя не е забравила.

Приседна в подножието на брезата и се загледа в звездите. Във Вашингтон не можеше да зърне дори една звезда, но тук, в провинцията, нощното небе му вземаше дъха, зашеметяваше го. Той се втренчи във вселената над главата си, затърси познатите съзвездия, затърси спомените за тях двамата.

След отпуската, ознаменувала края на виетнамския му период, му оставаше по-малко от година служба, но той реши да остане още известно време, настоя и беше приет в школата по военно разузнаване във Форт Холабърд, Мериленд. Беше интересно и той наистина изпитваше наслада от работата си. Получаваше заповеди за втория тур на никога несекващата война, но този път като анализатор за разузнаването. Беше издигнат до чин капитан, заплащането беше отлично, работата не беше лоша. Беше по-добра от бойното поле, по-добра от Спенсървил, по-добра от завръщането в една нация, която започваше да полудява.

Спряха да си пишат, но до ушите му стигна вестта, че тя се е отказала от доктората си и е тръгнала на пътешествие из Европа, а след това се върнала в Спенсървил за сватбата на една своя братовчедка. Според един негов приятел, присъствал на сватбата, там се запознала с Бакстър. Очевидно си бяха прекарали добре на сватбата или след нея, защото се бяха оженили само след няколко месеца. Това беше стигнало до ушите му, но по онова време новините на тази тема вече бяха престанали да го интересуват.

Кийт вдигна писмото, но не можа да го прочете в падащия здрач. И въпреки това се втренчи в листа и си припомни по-голямата част от написаното. Изреченията, думите бяха безобидни, но като следствие на онова, което се бе случило, бяха всичко, което жадуваше да чуе. Съзнаваше какво й бе струвало да ги напише, разбираше риска, на който се бе подложила при пускането на плика в пощенската му кутия. Причината не беше само физическа в лицето на Клиф Бакстър, но и емоционална. Нито Кийт, нито Ани се нуждаеха от поредното разочарование в живота или от поредното разбиване на сърцата си. Но тя бе решила да опита, по-скоро да вземе инициативата в свои ръце, и това му допадаше.

Кийт пъхна писмото в джоба си и сграбчи с пълни шепи тревата до себе си.

След като научи, че се е омъжила, той я прогони от мислите си. Това продължи някъде около седмица, и напук на всякакъв здрав разум, той й изпрати кратко поздравление на адреса на родителите й. Тя му отговори още по-кратко — благодареше му за добрите пожелания и го молеше никога повече да не й пише.

Той винаги бе считал, а вероятно и тя също, че един ден те пак ще се съберат. В действителност и двамата не можеха да се забравят. Та нали цели шест години бяха живели като приятели, сродни души и любовници, бяха оформяли взаимно живота си и личностите си, бяха споделяли болките и щастието на взаимното израстване — и никога не си бяха представяли бъдещия си живот разделени. Светът обаче накрая бе нахлул в убежището им и писмото й му бе дало ясно да разбере, че между тях нещата са приключили завинаги. Безвъзвратно. Но той така и не повярва в това.

След като го преместиха в Европа, няколко месеца след сватбата й, тя отново му писа. Извиняваше се за тона си в последното си писмо и му обясняваше, че няма нищо против да си пишат, но вече на адреса на сестра й Тери в съседния окръг.

Той изчака до поредното си завръщане в Щатите и й писа вече от Вашингтон — едно крайно пестеливо писмо, в което й обясни, че се е върнал и че в продължение на около година ще работи в Пентагона. Така започна една двадесетгодишна кореспонденция, по няколко писма годишно: новостите в живота им, раждането на децата й, прехвърлянето му в министерството на отбраната, местните новини от Спенсървил, писмата му от всички кътчета на земното кълбо.

Никога до този момент не си бяха разменяли снимки; нито той, нито тя бяха молели за фотографии и никой от двамата не бе пращал на другия. Сякаш и двамата не искаха да се разделят с живите спомени за другия, несмущавани от поредица застинали моменти върху късчета хартия.

Никога не се бе промъкнало нищо друго, освен спомените за една стара и съзряваща дружба; е, може би само веднъж или дваж през цялото това време в едно писмо, писано нощем, ред или два, които биха могли да бъдат изтълкувани като нещо повече от „Здравей, как си?“ Той повторно й писа от Италия: „Видях Колизеума през нощта за пръв път и страшно ми се прииска да беше до мен в този момент.“

„Аз също го видях, Кийт — писа му тя в отговор, — когато бях в Европа, и колкото и да ти е странно, и аз изпитах същото желание.“

Писмата от този род обаче бяха рядкост и никой от двамата не посмя да се задълбочи в темата.

Всеки път, когато той се местеше на някое ново място, тя му пишеше: „Как ти завиждам само за всички тия пътешествия и изживявания. Винаги съм си мислила, че аз ще съм тази, която ще обикаля света и ще преживява приключения, а ти няма да мръднеш от Спенсървил.“

Обичайният му отговор беше: „Как ти завиждам на спокойствието, децата, приятелите около теб.“

Той така и не се ожени, тя така и не се разведе, Клиф Бакстър също не пожела да им помогне със смъртта си. Животът си продължаваше, светът се движеше напред.

Беше в Сайгон в третото си назначение във Виетнам, когато през 1975 пристигнаха северновиетнамците и той хвана един от последните хеликоптери. В писмото си от Токио й писа: „Още преди пет години разбрах, че тази война е загубена за нас. Какви глупаци бяхме. Някои от колегите ми подадоха оставки. И аз мисля дали да не постъпя като тях.“

Тя му отговори: „Когато играехме срещу отбора на Хайланд, на полувремето губехме с 36:0. Ти излезе през второто полувреме и изигра най-добрия мач, който съм виждала. Загубихме, но кое си спомняш най-добре, резултата или играта?“

Кийт се заслуша в песента на славея в близките дървета, после вдигна поглед към къщата на Мюлерови. Кухнята светеше, сигурно в момента слагаха вечерята. Той бе предполагал, че животът му до този момент е много по-интересен от този на Мюлерови, но в края на деня те се бяха събрали на вечеря и… Фактът, че нямаше деца, наистина му тежеше, но по някакъв странен начин той бе щастлив, че Ани има. Затвори очи и се заслуша в нощта.

Всъщност на два пъти за малко не се бе оженил, веднъж за една колежка, с която работеха заедно в Москва, а друг път за една съседка в Джорджтаун. И двата пъти бе избягал със съзнанието, че още не е готов. Всъщност никога нямаше да е готов и го знаеше.

Реши, че писмата трябва да спрат, но не можеше да събере достатъчно сили, за да го направи. Вместо това започна с месеци да протака с отговорите на писмата й; а неговите ставаха все по-кратки и безразлични.

Тя никога не коментира промяната в тона му нито нередовността в отговорите му. Продължаваше да му пише по две или три страници новини от градчето и понякога се връщаше към съвместното им минало. Понякога влизаше в темпото му и писмата им ставаха съвсем редки и към средата на осемдесетте нещата изглеждаха така, сякаш всеки момент кореспонденцията им щеше да секне, ако не се брояха картичките за Коледа и честитките за рождените дни.

От време на време той отскачаше и до Спенсървил, разбира се, но никога не я беше предупреждавал предварително. Бе имал намерението да се види с нея, но така и не го бе направил.

Някъде през 1985 година тя му писа след едно от редките му завръщания в Спенсървил. „Чух, че си идвал за погребението на леля си, но го разбрах едва след като вече си бе заминал. Иска ми се да можех да изпия чаша кафе с теб, но може би не. Преди да разбера със сигурност, че си тръгнал, се бях превърнала в истинска нервна развалина само при мисълта, че си в града. След като разбрах, че вече си заминал, изпитах истинско облекчение. Каква страхливка съм само!“

В отговор той й написа: „Боя се, че страхливецът съм аз. По-скоро бих влязъл в битка, отколкото да се сблъскам с теб на улицата. Минах с колата по улицата ти. Спомням си, когато старата госпожа Уолъс живееше там. Направо сте преобразили мястото. Цветята са чудесни. Бях истински щастлив заради теб.“ После бе добавил: „Съдбите ни поеха по различни пътища през 1968 година и тези пътища не могат да се пресекат. Да се срещнем отново би означавало да ги напуснем и да се озовем в опасна територия. Когато си идвам в Спенсървил, аз просто минавам през едно градче и не възнамерявам да сторя никому зло, докато съм там. Ако обаче някой път се озовеш във Вашингтон, ще бъда истински щастлив да изпия чашка кафе с теб. След два месеца ме местят в Лондон.“

Тя не му отговори веднага, но му писа в Лондон и никога не спомена последните им две писма, но той си спомняше отговора й. Тя му бе писала: „Синът ми Том игра първия си мач в събота и се замислих за първия път, когато седях на стадиона и те видях да излизаш на терена в екипа. Около теб няма нищо от онези познати места и неща, но около мен е пълно и понякога неща като онзи футболен мач ме карат да се обливам цялата в сълзи. Прости ми.“

Той веднага й отговори и без изобщо да се преструва на хладнокръвен, й писа: „Не, не съм заобиколен с нищо от онези неща от миналото ни да ми напомнят за теб, но всеки път, когато съм много самотен или уплашен, мисля за теб.“

След това писмата им зачестиха, или по-точно казано, станаха по-интимни. Вече не бяха деца, наближаваха средна възраст, с всичко свързано с нея. „Не мога да си представя, че повече никога няма да те видя“ — писа му тя.

„Обещавам ти, че стига само Господ да го пожелае, ние пак ще се срещнем“ — отговори й той.

Изглежда, Господ наистина искаше да се срещнат.

И въпреки това последните шест години или някъде там минаха без тази обещана среща; на него всъщност му се щеше да се случи нещо, нещо като развод, или пък тя да се разболее. Но не се беше случило нищо от този род. Родителите му напуснаха Спенсървил и той вече нямаше причина да се връща в градчето.

Берлинската стена падна през 1989 и точно тогава той беше там, беше свидетел на всичко. После отново го преместиха в Москва, където пък стана свидетел на августовския опит за преврат през 1991 година. Беше на върха на кариерата си и спомагаше за правенето на политиката във Вашингтон. Името му излизаше във вестниците от време на време и донякъде той изпитваше професионално удовлетворение; в личен аспект обаче си даваше сметка, че нещо много важно отсъства от живота му.

Еуфорията от края на осемдесетте се превърна в изтрезняването на ранните деветдесет. Сред колегите му битуваше фразата на Чърчил за приключилата война на гигантите и започналата война на джуджетата. Тъй като за последната вече не бяха необходими такива ресурси, колегите му получиха заповеди да се приберат по домовете си. Накрая помолиха и него да си отиде и той си отиде.

Кийт отвори очи и се изправи. „И ето ме тук.“

Огледа се и за пръв път забеляза колко много си прилича тукашното гробище с онези, които беше виждал във Виетнам. Гробищата там бяха единствените равни терени в иначе заблатените оризища, в които взводът му често се заравяше на нощни отбранителни позиции. Това беше оскверняване на гробовете, разбира се, но пък иначе си беше добра тактика. В един такъв момент, докато взводът му се окопаваше, до него се бе приближил престарял будистки монах и му беше пожелал „да живее в интересни времена“. Младият лейтенант Ландри го беше приел като някаква благословия и едва по-късно научи, че това е древно проклятие. И още по-късно го разбра.

Слънцето бе залязло, но луната осветяваше нивите навред докъдето му стигаше погледът. Царуваше покой, въздухът ухаеше на хубава земя и зърно. Беше една от онези нощи, които остават в паметта на човек завинаги.

Той слезе от хълма и закрачи между редовете царевица. Спомни си първия път, когато баща му беше насадил четиридесет акра царевица пробно — когато царевицата взе да надига стъбла, Кийт бе очарован. Тя бе оформила един невероятен лабиринт, цели акри високи зелени стени, вълшебен свят за него и приятелите му. Те си играеха на криеница, измисляха си нови игри, прекарваха часове, губейки се из гъстата шума, като се преструваха, че там някъде ги дебне опасност. Нощем полята караха сърцата им да тръпнат от страх — често им се случваше да спят под открито небе, между редовете, и тогава не изпускаха от ръцете си ловните пушки. Поставяха постове през нощта, с нерви, оголени до крайна степен.

„Всички бяхме просто пехотинци на обучение“ — помисли той. Не знаеше дали това е биологическо или са културни спомени от дните, когато това място е представлявало западната граница. „След като ни липсваше всякаква опасност, ние трябваше да си я създадем, ние възкресихме отдавна измрелите индианци, заселихме диви зверове в царевичните ниви и си създадохме злодеи. И тогава, когато се появи реалното бедствие — войната — повечето от нас бяха готови.“ Точно това ги беше сполетяло двамата с Ани през 1968 година. Той беше наясно, че може да учи заедно с нея, можеха да се оженят и да имат деца, също както много от колегите им. Но той вече беше програмиран за нещо друго, и тя го разбираше. Тя го пусна, защото знаеше, че известно време той иска да съсича змейове. Случилото се след това представляваше серия пропуснати възможности, мъжка надменност, женски резерви, несполуки в общуването им и просто лош късмет и изтърван момент. Да, двамата действително бяха любовници, обречени на нещастна съдба.