Нелсън Демил
Спенсървил (18)

17

Кийт потегли. Църквата бързо се стопи зад автомобила му. Очевидно простата селска общност нямаше нищо общо с простотата. В действителност в големия град беше по-просто. Тук бяха загрижени за душата ти и те караха да мислиш за нея, а това наистина много усложняваше нещата.

Кийт подкара колата по тъмния селски път. Беше наясно, че полицията може да го спре по всяко време, на всяко място, под всякакъв претекст, и се бе примирил с тази мисъл. Бе попадал в ръцете на полицията в много страни и познаваше процедурите, знаеше кога просто искат само да ти изкарат ангелите и кога наистина възнамеряват да те обработят както следва. До този момент бе имал късмета да не бъде инквизиран и определено не беше заставал пред взвод за разстрел, макар че веднъж в Бирма, преди години, бе дочул да говорят за разстрел.

Бяха го арестували много пъти и той не можеше да си представи, че спенсървилската полиция може да го сплаши сериозно, но човек никога не може да е сигурен какво им е на ума, докато не им попадне в лапите и не усети методите им върху гърба си. Един по-страховит сценарий от малко вероятната смърт в полицейския арест бе далеч по-вероятната смърт при опит за бягство, която беше много по-разпространена в цивилизованите страни. Кийт не си въобразяваше, че някой ще се емне да прави щателно разследване, ако го открият прострелян на някой селски път, особено ако полицията му пъхне пистолет в ръката вече след смъртта му. Но тогава щеше да им се наложи да подхвърлят някое от собствените си оръжия, защото той не си носеше пистолета, макар че много му се искаше да не го беше оставял в къщата.

Но дали наистина тази полиция беше стигнала чак дотам, че да инсценира престъпление? Не мислеше така. Клиф Бакстър обаче със сигурност жадуваше за отмъщение, особено след като Кийт бе размахал червения плащ пред очите му.

Той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, но не видя никакви фарове. Зави по един обиколен път към дома си. От друга страна, и покрай фермата му водеше само един път. Ако бяха решили, просто щяха да го чакат там.

Докато караше, се замисли над чутото в църквата и в дома на енорийския свещеник и за случилото се отвън. Всички конци водеха към Клиф Бакстър, тази мъгла на злото, покрила някога слънчевия и щастлив край.

Влиза героят, спасителят. „Не. Излиза героят. Всички ще си получат заслуженото, за добро или за лошо. Уилкс беше прав. Остави на Бог да реши, на Ани или на Портърови, който от тях направи първия ход. Не позволявай на егото си да действа вместо теб.“

— Ето ти го въпроса, Ландри — ако Ани не беше съпруга на Клиф Бакстър, щеше ли да се захванеш с тази битка в интерес на правосъдието?

Че защо не, беше го правил толкова често, макар и срещу заплащане. Но в рисковете, които бе поемал до този момент, парите не бяха основното. Очевидно мотивите му бяха патриотизъм и чувството за справедливост. И егоистичното желание за приключения и изкачване в кариерата, разбира се. Тук, в Спенсървил, той откри, че може да убие няколко заека с един куршум: убиеше ли Бакстър, щеше да направи на града и на себе си голяма услуга, щеше да освободи Ани и може би тя щеше да се върне при него. Това обаче не изглеждаше правилното решение на проблемите, под какъвто и ъгъл да го разглеждаше.

Озова се на пътя, който водеше към шосе 28, неговия път. Реши обаче, вместо да се качи на 28 да свърне встрани и да подкара по една разкалян тракторен коловоз, който пресичаше фермата на Мюлерови през нивите с царевица. Включи независимата предавка към всяко колело и започна да се ориентира по компаса на арматурното табло, като се надяваше да излезе върху собствената си земя, която беше засадена с царевица на Мюлер, и след десетина минути излезе на чисто пространство в двора си близо до хамбара.

Изключи светлините, зави към къщата и паркира близо до задния вход.

Слезе, отключи вратата и влезе в тъмната кухня. Чувстваше се едновременно и глупаво, и ядосано. Застана в мрака и се заслуша. Знаеше, че тази нощ повече кормуване няма да има, но ако му се наложеше, щеше да вземе и пистолета, и автоматичната карабина.

Замисли се дали да не се качи горе и да си вземе пистолета, но инстинктите му твърдяха, че нещата са спокойни. А ако не бяха, той щеше да е в по-голяма безопасност в кухнята, близо до вратата. Отвори хладилника и си взе бира.

— Значи да си обърна и другата буза и да си тръгна, както ми предлага Уилкс? — Но досегашният му живот бе преминал в пълна противоположност на този съвет.

Той отвори бирата и изгълта на един дъх повече от половината.

— Или да дебна Бакстър, вместо да хукна надалеч? Пипвам го като излиза от дома на някоя от приятелките му и му прерязвам гърлото. Още малко кръв, за кой ли път. Вярно, хората ще си мислят, че съм го направил аз, но ще има поне още хиляда заподозрени и едва ли някой ще се емне да прави щателно разследване.

Звучеше добре, но този акт оставяше една жена вдовица и две деца сираци, а не толкова чистеше света от един неверен съпруг, корумпирано ченге и грубиян. „Но защо пък не? Убивал съм и по-добри мъже от него поради по-малко причини.“

Допи бирата и си взе още една.

— Не, не мога да убия кучия му син. Просто не мога да го направя. Така че трябва да си тръгвам.

Той отиде до кухненската маса и под слабата светлина от задната врата и прозореца потърси писмото, което бе оставил на масата, но не го видя. Включи висящата над масата лампа и потърси по столовете и пода, но писмото го нямаше.

Вече разтревожен, той изгаси осветлението и остави кутията бира на пода. Заслуша се внимателно, но не долови никакъв подозрителен шум. Хрумна му, че леля Бети или някоя друга от близките му може да е дошла да почисти или да остави храна. Видяла е писмото, взела го е и го и пуснала. Но това не изглеждаше много вероятно.

Ако в къщата имаше човек, той вече знаеше за пристигането му. Вече можеше да забрави за оръжията на втория етаж, защото даже и да се добереше дотам, нямаше да ги намери.

Той внимателно отиде до задната врата и хвана дръжката й.

В този момент долови познатото изскърцване откъм всекидневната. След няколко секунди звукът се повтори. Кийт мина през коридора, влезе във всекидневната, включи лампата и каза:

— Откога си тук?

— От около час.

— Как влезе?

— Ключът беше в бараката с инструменти, под тезгяха, където си е от хиляда години.

Седеше в стола люлка, облечена в джинси и пуловер. Писмото беше в скута й.

— Мислех, че ще те заваря вкъщи — каза тя, — но те нямаше, и малко остана да си тръгна, но после си спомних за ключа и реших да те изненадам.

— Изненадан съм. — Но по някакъв начин той бе предчувствал появата й.

— Имаш ли нещо против, че ти се изтърсих в къщата?

— Не.

— Все още я чувствам като свой втори дом.

Кийт имаше отчетливото усещане, че това не е реално, че е някакъв сън, и се опита да си спомни кога си е легнал.

— Сам ли си? — попита го тя.

— Да.

— Чух те да говориш с някого в кухнята, така че останах тиха като мишка.

— Сам съм. Говоря със себе си. Къде ти е колата?

— В обора.

— Умно. А къде е господин Бакстър?

— На събрание на градския съвет.

— А ти къде си?

— При леля Луиз.

— Разбирам… чу ли ме какво казах?

— Долових само интонацията. Да не си ядосан за нещо?

— Не, просто спорех със себе си.

— И кой спечели?

— Добрият ангел.

— Но ти ми изглеждаш разтревожен.

— Това е, защото спечели добрият ангел.

Тя се усмихна.

— Е, аз спорих със себе си дали да дойда тук. Това не е случайна среща на улицата.

— Не, не е.

Тя вдигна писмото.

— Беше адресирано до мен, така че…

— Да, така е. Спести ми една марка.

Тя се изправи и го приближи.

— Да, наистина разбирам. Ти си прав. Ние не можем… спомняш ли си стихотворението, което и двамата обичахме? „Макар и нищо да не може да върне онзи час на щастие в тревата, ни цъфналото цвете, не ще тъгуваме, а ще намерим сили — да, сили в миналото общо.“ Мисля, че го обичахме, защото знаехме, че ще бъдем обречени любовници, и то беше нашата утеха… — Тя се поколеба, после го целуна по бузата. — Сбогом, мили. — Мина покрай него и тръгна по коридора.

Той я чу да влиза в кухнята и да хлопва задната врата. „Бъди силен, имай доблест, бъди смел. Но не ставай пълен идиот.“ Бързо тръгна към кухнята; в същия момент вратата с мрежата хлопна.

— Чакай! — И отвори вратата.

Тя спря и се обърна.

— Не, Кийт. Моля те. Ти беше прав. Няма да се получи. Ние не можем… това е прекалено сложно… заблуждаваме себе си…

— Не, изслушай ме… ние трябва да… трябва да разберем… трябва да знам какво се случи… искам да кажа… — Той не можеше да намери никоя от думите, от които се нуждаеше. Накрая произнесе: — Ани, не можем просто така да се разделим отново след толкова години.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не мога да остана тук. Искам да кажа отвън.

— Влез. Моля те.

Тя се замисли за момент, после се върна в кухнята.

— Можеш ли да останеш за малко?

— Да, всичко е наред… ще изпием накрая тая чаша кафе. Къде е кафеникът?

— Не искам кафе. Имам нужда от нещо по-силно. — Той включи малката лампа над мивката, отиде до бюфета и извади бутилката скоч.

— Искаш ли?

— Не, също като теб.

— Правилно. — Той прибра бутилката. — Направо ме правиш нервен.

— Ти нервен? Чувам как бие сърцето ми, и коленете ми треперят.

— И моите. Искаш ли да седнем?

— Не.

— Добре… Виж, давам си сметка за риска, който си поела с идването си тук…

— Поех два риска, Кийт. Единият — да ме проследят, другият — че не искам да ми разбият сърцето. Съжалявам, не мога да стоваря това бреме върху плещите ти.

— Не съжалявай. Радвам се, че дойде. Повече от радостен съм. Виж, написах това писмо…

— Не ми обяснявай. Всичко разбирам. Наистина.

Стояха в двата края на кухнята и се гледаха.

— Не така си представях срещата ни — каза накрая Кийт.

— А как?

Той се поколеба, после я приближи и я прегърна.

— Така.

Целунаха се и той си спомни точно как я чувстваше в обятията си, дъха й, вкуса й и как устните и тялото й реагираха на неговите.

Тя се дръпна от прегръдката му, после зарови лице в рамото му. „Тя плаче“ — проумя внезапно той, цялото й тяло трепереше и той не знаеше какво да прави, но я държеше притисната до себе си.

Накрая тя се отдръпна, измъкна хартиена кърпичка от джоба на джинсите си, избърса си очите и си издуха носа, после се разсмя.

— О, Господи… само ме виж… знаех си, че ще стане така… само не ми се смей.

— Не ти се смея. — Той извади носна кърпичка от джоба си и изтри сълзите й. — Господи, колко си красива.

— Разбира се. Носът ми тече прекрасно. — Тя го издуха, после вдигна поглед към него. — Е, господин Ландри, радвам се, че се видяхме. Ще ме изпратите ли до колата?

— Не си отивай.

— Трябва.

— Той ще се обади ли на леля ти след събранието?

— Да.

— А тя какво ще му каже?

— Че съм си тръгнала за вкъщи. Казах му, че телефонът в колата ми не работи, така че не може да ми позвъни. Леля ще ми се обади тук.

— Тя знае ли къде си?

— Да. Моля те, отговори й и кажи, че съм си тръгнала.

— Защо просто не изчакаме, докато позвъни?

— Защото искам да си тръгна сега.

— Защо?

— Защото… Искам да кажа, че можем да си поговорим и друг път… имаме да си говорим за толкова много неща, но… не искам да правим нищо тази нощ.

Той се усмихна.

— Точно това ми каза, когато беше на шестнадесет години, когато и двамата изгубихме невинността си.

— Е, този път говоря истината. — Тя се засмя. — Господ да ми е на помощ, не мога да откъсна ръцете си от теб.

Отново се прегърнаха и се целунаха. Тя положи страна върху гърдите му и прошепна:

— Просто ме дръж така.

Той я задържа в прегръдките си и прокара пръсти през косите й.

— Тъкмо се канех да се кача в спалнята ти и наистина да те изненадам — каза тя с лице, все така заровено в гърдите му.

Той не отговори.

— И изведнъж си помислих: „Ами ако си доведе някоя жена вкъщи? Ами ако горе вече има някоя жена?“

— Не. Горе няма никого. И не е имало, откакто съм се върнал.

— Сигурно не от липса на обожателки, от това, което чувам.

— Да ти кажа, не надавам ухо никъде, гледам си само моята работа.

— Добре. Не е необходимо да… искам да кажа, ти си в правото си… това е глупаво, знаеш ли, защото изобщо не ми е работа…

— Ани, за мен съществуваш само ти.

Тя го прегърна още по-силно, после се изправи на пръсти и го зацелува по бузите, по устните, по челото и врата.

— Не ме бива много да пазя в тайна чувствата си. Би трябвало да се сдържам поне малко. Как да го изиграя, Кийт?

— Нека този път опитаме да бъдем честни един към друг.

— Добре. Обичам те. И винаги съм те обичала.

— Обичам те и винаги съм те обичал. Затова се върнах. Не мога да те прогоня от ума си.

— Проклинам деня, в който те пуснах да си тръгнеш.

— Не го направи ти. Аз си тръгнах сам. Трябваше да те помоля да се омъжиш за мен. — Той я огледа. — Какво щеше да ми отговориш?

— Щях да ти кажа „не“.

— Защо?

— Защото ти искаше да си тръгнеш. Ти беше отегчен, Кийт. Ти гледаше как приятелите ти заминават на война, ти беше като омагьосан от новините за войната по телевизията. И искаше също така и други жени.

— Не.

— Кийт!

— Е… желание и действие са две различни неща.

— Знам, и ти никога нямаше да ми изневериш, ти би се възмутил от живот, пълен със сексуални авантюри. Господи, Кийт, всички други го правеха с кого ля не, само ние — не.

— Не съм много сигурен за теб — опита се да се пошегува той.

Тя се усмихна.

— Разрешаваш ли ми да бъда честна? И аз исках да опитам как е с други мъже. И двамата жадувахме да експериментираме, но не можехме, защото се бяхме посветили един на друг. Бяхме две деца от провинцията, лудо влюбени един в друг, деца, които правеха секс и се чувстваха виновни от това, но желаеха да го правят и с други хора и поради това се чувстваха още по-виновни. Това, което искам да ти кажа, е че в някои отношения ние бяхме повече от женени.

— Мисля, че си права. — Той се усмихна. — Значи искаше да опиташ и с други мъже?

— Понякога. Изчервявам ли се?

— Малко. — Той се замисли за момент, после попита: — Как трябваше да постъпим?

— Не трябваше да правим нищо. Светът го направи вместо нас. На нас.

— Права си. Но защо не се събрахме?

— Ти не би приел миналото ми с други мъже.

— Вярно, нямаше. А ти?

— При жените е по-различно. Просто исках да те измъкна от системата ти.

— Е, измъкнах се.

— Аз също. Никога не съм имала друга връзка, откакто се ожених — добави тя.

— Пет пари не давам и да си имала. Ти заслужаваш да си го направила поне веднъж.

— Не, изслушай ме. Аз съм старомодна до безпомощност. Но във вашия случай, Ландри, ще направя изключение.

— Е… в момента желая точно това. Но… ние трябва да разберем последиците, ако…

— Кийт, пет пари не давам за последиците. Ние си изяснихме миналото и това беше единственото, което ни оставаше да направим. А сега ме люби, пък бъдещето да върви на майната си.

Той я улови за ръката и я поведе към стълбището. Сърцето му биеше лудо; боеше се да не звънне телефонът, боеше се, че телефонът няма да звънне.

Дори не си спомняше как се добраха до спалнята, но вече бяха вътре с включена лампа. Ани изглеждаше нервна.

— Искаш ли нещо за отпускане? — предложи той.

Тя явно не го чу и продължи да се оглежда, после погледна в единия от гардеробите — той го беше оставил отворен. И двамата видяха висящия кобур, бронираната жилетка, ножа, униформата и карабината М–16.

— Виждам, че знаеш как да поддържаш стаята подредена — каза тя.

— Аз съм ерген-подредник.

Замълчаха неловко, гледаха се — и двамата вече бяха изчерпали незначителните си реплики. Тя измъкна пуловера от джинсите си и каза:

— Е, аз ще разчупя леда.

Свали пуловера през главата си и го захвърли настрани, после разкопча сутиена си и го пусна на пода.

— Така добре ли е?

Тя протегна ръце и той ги пое. Тя сложи ръцете му върху гърдите си и той ги погали, усети как зърната й набъбват.

Тя разкопча ризата му и прокара ръце по гърдите му.

— И ти усещаш същото, Кийт, нали?

— И ти.

Тя притисна гърдите си о неговите, целунаха се. Тя смъкна ризата му и без да спират да се целуват, разкопча и смъкна джинсите си заедно с бикините си. Насочи ръката му между бедрата си и той усети влагата й.

Тя отстъпи назад, седна на леглото и смъкна обувките си, чорапите, джинсите и бикините. После, останала съвършено гола, го загледа и се усмихна.

— Това не е ли сън?

И внезапно се изправи и стремително го прегърна.

— Обичам те.

Той я вдигна и я отнесе на леглото, положи я върху одеялото с крака върху ръба, после се приведе над нея и й целуна по гърдите, по корема, приклекна и прокара език по вътрешната гладка страна на бедрото й и тя разтвори крака, за да го улесни. Ани изпъна гръбнака си и той пъхна длани под полукълбата й и зарови лице още по-дълбоко между бедрата й.

След малко бавно се изправи и свали колана и панталоните си.

Тя лежеше върху леглото и дишаше тежко. Плъзна се назад, намести глава върху възглавницата и го загледа как се съблича. Не откъсваше поглед и от най-малкото му движение. Когато се наведе над нея, тя хвана ръцете му.

Той се плъзна между бедрата й и я целуна по бузата.

— Добре ли ти е?

Тя кимна и го пое в себе си.

Целуваха се нежно, прегръщаха се и се галеха — бавно, сякаш не бързаха за никъде.

 

 

Лежаха върху леглото, всеки на страната си, тя зад него, обгърнала го с ръце и крака, вплетена в него като лозница.

— Спиш ли? — Тя го целуна по бузата.

— Не. Мечтая си.

— Аз също. — Тя го прегърна още по-силно и потърка крака по стъпалата му.

— Харесва ми.

— Знам.

Той се обърна към нея и я прегърна.

— Ако знаеш колко пъти съм си мечтала за това…

— Едва ли е било повече от мен.

— Настина ли?

— Да.

— Казах ти, че никога не съм имала връзка, откакто се омъжих. Абсолютно.

— Няма никакво значение.

— За мен има. Много е важно за мен.

— Разбирам.

— Не ти го казвам, та да си мислиш, че трябва да се ожениш за мен. Аз съм вече омъжена. Просто ти казвам, че това има изключително голямо значение за мен. И ако се окаже, че това е краят, аз ще разбера. Това е, което винаги съм желала. Само този път и никога повече.

— Наистина ли го мислиш?

— Не.

Той се засмя.

Тя го погали по косата, после седна в леглото.

— Кажи ми… имал си много жени, знам, но имало ли е друга жена?

— Нищо, за което да си спомня човек. — Той се замисли за момент. — Ще ти призная, че никога не успях да те прогоня от главата си. Така че не можах… искам да кажа, нямаше причина да се женя.

Тя дълго остана мълчалива, после каза:

— Може би ако не бях родила деца, щях да цъфна някой ден на прага ти.

— Имаше места и времена, когато нямах дори и праг. Животът ни едва ли щеше да е весел.

— Никой не може да знае. Имаше периоди, когато ти завиждах, времена, когато те считах за мъртъв…

— Съжалявам.

— Няма нищо. — Тя замълча. — Спях с човек, когото не обичам, цели двадесет години. Това е грях. Но повече няма да съгрешавам.

Ненавиждаше се за въпроса си, но беше длъжен да го зададе.

— Ани, защо остана с него?

— И аз самата си задавам този въпрос всеки ден. Сигурно заради децата… семейните връзки, общността…

— Искаш да кажеш, че ако беше подала документи за развод…

— Трябваше да се махна. А той щеше да…

— Буйства?

— Не знам. Знаеш ли, надявах се, че ще умре някой ден. Че някой ще го убие. Това е ужасно. Ненавиждам се за тези мисли.

— Недей. Не е необходимо да чакаш някой да го убие.

Тя не отговори и той си помисли, че си блъска главата над двойното значение на думите му.

— Просто би могла да го напуснеш.

— Ще го направя. — Тя не го помоли за помощ или някакви уверения от негова страна, само каза: — Може и да съм те чакала през цялото това време. Винаги съм знаела, че ще се върнеш. Но не искам нищо от теб, никакви обещания да се грижиш за мен и никакви закани да се разправяш с него. Искам да свърша всичко сама. След като дъщеря ми е вече в колежа, мога да си тръгна.

— Е, ти знаеш, че ще помогна, така че…

— Кийт, той е опасен.

— Той е абсолютен нещастник.

Тя се подпря на лакът и го погледна.

— Ако ти се случи нещо лошо, кълна ти се, че ще се самоубия. Обещай ми, че няма да го предизвикваш.

Телефонът иззвъня и Ани каза:

— Това е леля.

— Да? — Кийт вдигна слушалката.

— Стори ми се, че видях светлини в къщата ви. Как се прибрахте?

— Кой се обажда?

— Уорд. Просто правя проверка. Вече в леглото ли сте?

— Разбира се. Стига ми толкова веселие за една вечер.

— А на мен не. Нямам късмет.

— Като няма — няма.

Ани се приведе към слушалката. Кийт се дръпна от нея.

— Край — каза той и затвори.

— Кой беше? — попита тя.

— Един търговец на коли.

Тя го огледа и тъкмо се накани да каже нещо, когато телефонът отново звънна.

— Да? — каза Кийт.

Някакъв женски глас — на възрастна жена — произнесе:

— Господин Ландри?

— На телефона.

— Обажда се госпожа Синклер, лелята на Ани Бакстър.

— Да, госпожо.

— Ани каза, че ще се отбие до вас за минутка на път за дома.

Кийт се ухили на напрежението в гласа на лелята.

— Отби се за минутка, госпожо Синклер. Дори не слезе от колата. Побъбрихме си за цените на фермите на вратата и…

Ани силно го ощипа по ръката и се разсмя в шепа:

— Стига!

— И после си тръгна по живо по здраво.

— Така си и помислих, че вече е на път, и точно това казах на господин Бакстър, когато ми се обади преди малко. Казах му, че всеки момент трябва да се прибере.

— Сигурен съм, че всеки момент ще се прибере, госпожо Синклер.

— Много ми беше приятно да си поговорим, господин Ландри. Всичко хубаво.

— Благодаря, госпожо Синклер. Радвам се, че се обадихте. — И той затвори.

Ани се търколи върху него и притисна нослето си в неговия нос.

— Много си смешен.

— Също като леля ти. Тя ли го измисли?

— Ами! Трябваше да я подкупя с бутилка вино от глухарчета. — Тя се изсмя и го целуна, после се търкулна от него и скочи на пода. — Трябва да тръгвам. — Излезе гола от стаята и отиде в банята. Кийт чу шума на течащата вода.

Той стана от леглото и почна да се облича. Затъкна пистолета под ризата си.

— Сега вече мога да тръгвам — каза тя, като влезе в стаята. Сграбчи дрехите си и ги хвърли върху леглото. — Не искам да се обличам. Искам да съм гола за теб цяла нощ, цяла седмица.

— Звучи ми доста добре.

Тя си сложи сутиена, навлече отгоре пуловера, после седна на леглото и си обу бикините и чорапите.

— Все още се обличаш от горе на долу — забеляза той.

— Че не го ли правят и другите така? — Тя си нахлузи джинсите, после обувките и се изправи. — Добре. Ще ме изпратиш ли до колата?

— Нали така правят джентълмените?

Слязоха по стъпалата ръка за ръка.

— Не ти ли се струва, че сънуваш? — попита тя.

— Направо — отвърна той.

— А аз пак се чувствам като дете. Не бях имала такова преживяване от… е, от тогава, когато с теб…

— Това е много мило от твоя страна.

— Истина ти казвам. Сърцето ми още бие, а краката ми са станали като от каучук.

— А лицето ти цялото е поруменяло и очите ти блестят като от пожар. Внимавай, когато се прибираш.

— О… — Тя допря с длан лицето си. — Да, вярно. Господи, да не мислиш…

— Просто си пресъздай в паметта вечерта, прекарана в компанията на леля Луиз, и докато се прибереш, всичко ще се оправи.

— Добре… — Тя се изсмя. — Ами какво да правя, ако спермата ти продължи да ми тече между краката?

Кийт се усмихна. Едно от нещата, които особено харесваше у нея, бяха съвсем неочакваните словесни бисери, на които биваше способна в дадени моменти.

Стигнаха до кухненската врата и тя я отвори.

— Кийт, какво да правим?

— Само ми го кажи и веднага го правя.

— Обичаш ли ме?

— Знаеш го.

Тя се усмихна.

— Добре ли се чуках? Направо не мога да повярвам, че съм способна да изрека подобни думи. Чао. Ще ти се обадя.

Той я хвана за ръката.

— Не.

— Трябва да тръгвам.

— Знам. Но… хората на мъжа ти понякога следят къщата ми.

— О…

— Те не са те видели, когато си дошла, защото по-рано не я наблюдаваха, или и да са го правили, просто са тръгнали подир мен, когато съм излязъл. Първо ще изляза аз и ако ме следят, ще се лепнат подире ми. Изчакваш десет минути и тогава потегляш.

Тя остана мълчалива няколко мига.

— Това е ужасно… — Погледна го. — Кийт, ужасно съжалявам. Нямам право да ти причинявам всичко това…

— Това не е по твоя вина. Вината е единствено негова. Аз мога да се справя. Но ти можеш ли да се справиш?

— Заради теб, да — кимна тя.

— Добре. А сега, не забравяй: била си на гости у леля си Луиз. Каквото и да стане, дръж се като удавник за легендата си.

Тя кимна.

— Каква ти е колата?

— „Линкълн Континентал“. Бяла.

— Помни, десет минути.

— Внимавай, Кийт.

Той излезе, качи се в колата си, махна й и потегли по дългата алея към пътя. Зави към града и продължи още няколко мили до кръстовището, където спря.

Не виждаше зад себе си светлини от автомобил и продължи. Забеляза един полусрутен хамбар, угаси фаровете и отби от пътя по едни разкаляни коловози от трактор до хамбара и вкара автомобила в заплашващата да рухне всеки момент постройка.

Излезе от колата и започна да наблюдава пътя. След около пет минути видя да наближават фарове откъм фермата. Движеха се с висока скорост. Коленичи зад някакви храсти и зачака.

Колата се стрелна покрай него и той успя да различи в мрака очертанията на светъл линкълн.

Изчака още десетина минути, после се качи в колата и подкара обратно към къщи.

Не можеше да е сигурен, че тя е в безопасност, но ако Бакстър започнеше да я разпитва и тя се придържаше към историята си, всичко щеше да е наред.

Изпитваше тревожното чувство, че се наслаждава на това, което става, на рукналия по вените му адреналин. Но какво от това? Нали забавлението е тогава, когато вършиш онова, което ти се удава най-добре.

А и не изпитваше и най-малкото съмнение, че Ани също до известна степен се наслаждава на интригата. Винаги беше такава, когато търсеха удобно място и време да се любят. Извличаше наслада от опасността, романтиката, откраднатия плод, който винаги беше по-вкусен от разрешения.

И въпреки това тази нощ той бе видял в очите й истински ужас. Тя беше смела, бойка и винаги готова да поеме риск. Но когато рискът да те хванат, че лъжеш, надвишава простото изгонване от училище или лишаване от работа и вместо това се залага живот, или най-малкото опасността да те пребият до смърт, тогава забавата изчезва в небитието. Той разбра, че този проблем трябва да се разреши по най-бързия възможен начин.

Замисли се за нея, за това, как се бяха любили и как бяха разговаряли. Знаеше, че пак ще се съберат. Бяха пътешествали мили и години и въпреки че всичко беше против тях, пак се бяха събрали в старата му спалня, голи и в прегръдките си. Телата и душите бяха задоволени, плътта трепереше, духът кипеше, а сърцето пееше. За пръв път от години Кийт Ландри изпитваше щастие и се усмихваше.