Нелсън Демил
Спенсървил (12)

11

В седем часа Кийт Ландри спря пред дома на Гейл и Джефри Портър, старата ферма на Бауер. Вечерите започваха да се скъсяват и застудяват, небето беше тъмнопурпурно както винаги в края на лятото.

Фермерската къща беше щръкнала край пътя бяла гредоредна постройка, отчаяно нуждаеща се от боя.

Гейл излезе и тръгна през ливадата, стигна до колата тъкмо когато той се измъкваше с бутилките вино и чадъра на Джефри, прегърна го, целуна го и каза:

— Кийт Ландри, изглеждаш страхотно.

— Аз съм момчето, дето разнася поръчките, мадам. Но вие самата изглеждате страхотно и се целувате по същия начин.

— Същият си си — изсмя се тя.

— Де да бях. — Всъщност той се знаеше с нея едва от последната година в колежа, когато Джефри започна да излиза с нея, и почти нямаше спомени за външността й, защото тогава тя бе сухо лице, мършаво, с бабешки очила, дългокосо и без грим, облечено като селянка босоного момиче на своето време. Сега всъщност пак беше със селска рокля, може би оригинално изделие, косата й беше все така дълга, и пак беше обула обувките си на бос крак. Кийт се зачуди дали не трябваше и той да се облече по модата на шейсетте за случая. Тя си беше все така кльощава и без сутиен, както личеше под тясната й рокля. И тогава не блестеше с особена красота, и сега също, но тогава, както и сега, си оставаше секси. Той й връчи чадъра.

— Джефри го забрави у дома.

— Цяло чудо е, че все още помни къде живее. Разбрах, че сте си изкарали доста добре.

— Така е.

Тя го хвана под ръка и тръгна с него към къщата.

— Джефри ми каза, че си бил шпионин.

— Вече сдадох плаща и кинжала.

— Добре. Тази вечер никаква политика. Само спомени за едно време.

— Трудно е да отделиш едното от другото.

— Не е лъжа.

Влязоха през една разнебитена дървена врата с мрежа против комари и се озоваха в една почти необзаведена всекидневна, осветявана единствено от залязващото слънце. От това, което Кийт можеше да различи в полумрака, мебелите представляваха нещо от рода на тези на европейските модерни минималисти — сигурно пристигаха в Щатите в контейнери и с лошо преведени от шведски инструкции.

Гейл захвърли чадъра в един ъгъл, после прекосиха трапезарията, обзаведена със същите мебели, и се озоваха в голямата кухня, смесица от оригинална селска кухня с обновявания на принадлежностите от петдесетте. Кийт остави виното върху плота и Гейл извади бутилките от торбата.

— О, ябълково и гроздово вино! Обожавам ги!

— Малко майтап от моя страна. Но съм донесъл и едно добро „Кианти“. Спомняш ли си Джулио, онова италианско селце до студентското градче?

— Как бих могла да го забравя? Калпавите спагети, преди да почнат да им казват паста, карираните покривки за маса и разтопените свещи, забучени в оплетените бутилки „Кианти“… Какво ли е станало със сламата?

— Добър въпрос.

Тя пъхна ябълковото и гроздовото вино в хладилника и му подаде тирбушон да отвори бутилката „Кианти“. Намери две чаши и той наля вино. Чукнаха се и тя каза:

— За „Боулинг Грийн“.

— Наздраве.

— Джефри е отзад, събира билки — каза тя.

Върху готварската печка къкреше голямо гърне, а кухненската маса беше сложена за трима, с един комат черен хляб в панер.

— Донесе ли си месо? — попита го Гейл.

— Не, но гледах с четири очи да ударя нещо с колата на идване.

— Отвратително! — изсмя се тя.

— Харесва ли ви тук? — попита я той на свой ред.

— Всичко е наред — вдигна рамене тя. — Спокойно е. Гъмжи от празни ферми, които се дават под наем. А и роднините на Джефри са си тук и той се занимава с тях през последните две години. А ти? Добре ли си тук?

— Засега.

— Тъжен? Отегчен? Щастлив?

— Всичко гореказано. Само трябва да го сортирам.

Гейл напълни повторно чашите и наля една и за Джефри.

— Ела да излезем. Искам да ти покажа градините ни.

Излязоха през задната врата.

— Имаме си компания! — провикна се Гейл.

Кийт зърна Джефри да се изправя и да маха с ръка на петдесетина метра от тях. После тръгна към къщата. Беше с къси развлечени шорти и фланелка с къси ръкави. Държеше в ръка плетена кошница, пълна с растения — Кийт се надяваше, че са плевели, предвидени за кофата с отпадъци, а не за трапезата.

Джефри избърса ръката си в шортите и я протегна на Кийт.

— Радвам се да те видя.

— Нормално ли се прибра снощи?

— Разбира се. — Той взе чашата си от ръката на Гейл. — На стари години се превръщам в трезвеник. Посягаме към трева само при специални случаи.

— Слагаме си старите дрехи, изключваме осветлението, събличаме се, вдигаме го и се чукаме като луди.

Кийт не коментира; вместо това се огледа.

— Хубава градина.

— Да, ползваме четири акра и всичката царевица, дето успяваме да я откраднем от нивите. Слава Богу, че съседът сади сладка царевица, иначе щяхме да си хрупкаме фуражна като добичета.

Кийт се огледа преценяващо. Мястото беше по-голямо от средната зеленчукова градина, която би обработвал един фермер, и той разсъди, че трапезата на Портърови до голяма степен зависи от него. Спря да изпитва съжаление към себе си заради съответната си правителствена пенсия и притежаваните от семейството му акри.

— Ела да те разведем из района.

Тръгнаха на обиколка по лехите в градината. Имаше леха, посветена изцяло на кореноплодите, друга с домати, както и трета, засадена с повече сортове боб, отколкото Кийт познаваше. Най-интересното бяха лехите с лечебни растения, които рядко се виждаха в областта. Имаше градина с кулинарни растения с над четиридесет отделни вида, и друга, която Джефри наричаше „градина с исторически и медицински билки“, плюс още една леха с растения, използвани за багрила и разнообразни домашни нужди, дори за сапун и одеколон. А отвъд градините, простиращи се чак до мястото, откъдето започваха царевичните нивя, се люлееше море от диви цветя, които не вършеха никаква работа, освен да радват окото и духовния взор.

— Много е красиво — каза Кийт.

— Произвеждам парфюм, сушени розови листа, чай, лосион за ръце, аромати за баня, такива неща.

— А нещо за пушене не се ли намира?

— Господи, така ми се иска! — изсмя се Джефри. — Но не можем да рискуваме.

— Ами, не можем. Можем, ама с тоя бъзльо до мен става ли? — намеси се Гейл.

— Областният шериф е доста по-умен от спенсървилския шеф на полицията и ни държи под око. Той счита, че всичките тези растения стават за психеделични средства.

— О, Джефри, трябва да се отнасяш към полицаите по същия начин, по който отглеждаш гъби — дръж ги на тъмно и ги подхранвай с лайна.

И тримата се разсмяха с цяло гърло.

— В „Антиох“ си имам източник, дето ме подхранва веднъж месечно с информация. Току-що ме снабди с най-прясната стока. — И той намигна на Кийт.

Мракът вече се бе сгъстил. Влязоха в къщата. Гейл пъхна растенията в един гевгир и ги изми, докато през това време Джефри разбъркваше съдържанието на гърнето, което напомняше на варено зеле. Без месо. Гейл наля малко „Кианти“ в гърнето и добави билки.

— Нека покъкри малко.

Кийт изпита странно чувство, че някога е бил свидетел на същата сцена, после си припомни първата вечеря с Джефри и Гейл в техния малък апартамент до студентското градче. Нямаше голяма промяна.

Гейл разля остатъка от киантито в чашите.

— Сигурно си мислиш, че още живеем в шейсетте — обърна се тя към Кийт.

— Не. Всъщност да.

— Разбираш ли, ние сме си от шейсетте. Във всяка ера си има и лошо, и хубаво, както и във всяко десетилетие. Ние например напълно отхвърлихме новия феминизъм в полза на стария. И въпреки това сме възприели новата радикална екология.

— Това е много мъдро — сухо забеляза Кийт.

— Все си е същият стар умник — изсмя се Джефри.

— Ние сме хахо — захили се Гейл.

Кийт изпита желание да каже нещо хубаво на домакините си.

— Мисля, че можем да си позволим да бъдем толкова хахо, колкото си поискаме. Заслужили сме си го.

— Прав си — съгласи се Джефри.

— Пък и вие сте подали оставка по собствено желание.

— Отчасти. Знаеш ли, чувствахме се доста неудобно там. Двама одъртели радикали, на които се присмиват зад гърба им. Тези хлапета нямат герои, а ние бяхме герои. Герои на революцията. Но онези хлапета си мислят, че историята започва от датата на раждането им.

— Е, не беше чак толкова зле — допълни Джефри. — В професионално отношение обаче изпитвахме неудовлетворение.

— Това не е точно онова, което ми каза снощи — посочи му Кийт.

— Да, разбира се, снощи се бях натаралянкал като казак. — Той се замисли за момент. После призна: — Снощи обаче бях по-близо до истината. Така или иначе, тук сме двама скучни и безинтересни гимназиални учители.

— Джефри ми каза, че са те изхвърлили от работа — обърна се Гейл към Кийт.

— Да, но ме поизчакаха.

— Присмиваха ли ти се?

— Не, не мисля така. Старите войници още са на почит в общността на империалистическото военно разузнаване.

— Но тогава защо те изритаха? — попита Гейл.

— Бюджетни икономии, краят на Студената война… не, това не е цялата истина. Изритаха ме, защото се люшках между емоционалното изтощение и просветлението. А те го подушват от цяла миля и това никак не им се нрави. — Той се замисли и добави: — Започнах да задавам въпроси.

— Като?

— Ами… веднъж бях на едно съвещание в Белия дом… бяха ме повикали да отговарящ на въпроси, а не да ги задавам… — Кийт се усмихна при спомена за онова, което щеше да разкаже — … и попитах държавния секретар: „Сър, бихте ли ми разяснили външната политика на тази страна, за да мога да загрея какво желаете?“ Е, в този момент в залата се разнесе шумът от разгръщане на заповед за уволнение.

— А той обясни ли ти я? — попита Джефри.

— Всъщност наистина беше достатъчно възпитан да го направи. След половин година на бюрото ми кацна писмо, в което ми се разясняваха бюджетните съкращения и насладите от ранното пенсиониране. Имаше оставено място за подписа ми. Подписах се.

Отпиха. Джефри разбърка задушеното, а Гейл измъкна едно плато сурови зеленчуци и боб от хладилника и ги сложи върху плота. Всички забиха вилиците в зеленчуците.

— Звучи така, сякаш и ти си подал оставката си по собствено желание — каза Джефри.

— Не, аз бях помолен да приема ранно пенсиониране поради бюджетни причини. Това се твърдеше в изявлението за пресата и във вътрешната сводка. Това беше. — След кратка пауза той продължи: — Работата ми беше да откривам обективни истини, но истината се нуждае от две страни, за да свърши работа — говорител и слушател. Слушателите не слушаха. Всъщност през последните две десетилетия те рядко слушаха, но ми беше потребно доста дълго време, за да го проумея. — Той се замисли за момент. — Щастлив съм, че се махнах оттам.

Гейл кимна.

— И ние можем да го потвърдим. И ето ни всички тук, пак на фермата, където лайната наистина са полезни за наторяване. — Тя отвори хладилника и измъкна двете бутилки вино, които бе донесъл Кийт. — Спомняш ли си ги? Осемдесет и девет цента бутилката — обърна се тя към Джефри. — Колко плати за двете, Кийт?

— О, почти по четири долара за всяка.

— Чист грабеж! — изсумтя Джефри, разви капачката на бутилката с ябълково вино и го подуши. — Добро е. — Наля в три водни чаши, Гейл добави стръкчета мента и се чукнаха. — За отминалите дни, за отсъстващите приятели от младежките ни години, за идеалите и човечността.

— И за бляскавото бъдеще без кошмарите на ядрената експлозия.

Отпиха, оставиха чашите на масата и малко пресилено изпъшкаха от задоволство, после гръмко се изсмяха.

— Не е толкова лошо. Искаш ли още? — обърна се Джефри към Кийт.

— Не, но имам един източник.

— Аз пък имам идея — заяви Гейл, отиде до кухненската маса, донесе гроздовото вино и седна. Джефри придърпа блюдото със зеленчуци по средата и изгаси лампите, после запали две свещи.

Кийт наля чашите. Ядоха сурови зеленчуци и сос и Кийт похвали градинарските им умения, което им прозвуча като висша похвала от един фермерски син.

Известно време разговаряха за незначителни неща. Джефри и Кийт си припомняха случки от гимназията, Гейл им каза, че й досаждат, и те превключиха на последната си година в „Боулинг Грийн“. Гейл донесе някаква кана с вино и я сложи върху масата. Джефри очевидно отговаряше за раздигането и от време на време се надигаше да изпълнява задължението си, докато Гейл се грижеше чашите да не остават празни.

Кийт изпитваше задоволство от веселбата въпреки факта, че нямаше много общо с домакините си, освен общите спомени от училището. Но дори и тогава той не беше особено близък с мършавия дребен Джефри Портър, макар че винаги се бяха разбирали добре в гимназията, вероятно защото и двамата бяха равни по интелект и като тийнейджъри нито единият, нито другият имаха мнение за политиката, войната или живота.

В колежа вече се бяха сближили, едно, че бяха от едно и също градче, и друго, че имаха същите проблеми с пригаждането към една нова околна среда. В действителност, помисли си Кийт, макар че не искаше да си го признае, дори бяха станали приятели.

Но с напредването на войната, радикализираща и поляризираща студентското градче, те откриха, че се придържат към диаметрално противоположни възгледи по твърде много неща. Като Гражданската война, Виетнамската война и тяхното съвремие насъскваха брат срещу брата, съсед срещу съседа и приятел срещу приятеля. По принцип разумните хора би трябвало да намерят общи неща, които да ги обединяват. Кийт обаче, като много други, загуби стари приятели, на които държеше, и си създаде нови, които не го привличаха кой знае колко. Двамата с Джефри си бяха разменили юмруци насред студентското общежитие. В действителност Джефри не го биваше хич за боксьор и Кийт го бе просвал на пода всеки път, когато Джефри бе имал неблагоразумието да стане. Накрая Кийт си бе излязъл, а Джефри беше отнесен на носилка.

Някъде година и половина по-късно Джефри му беше писал във Виетнам — беше взел адреса му от майка му, която беше истински щастлива да го даде на един от приятелите на сина си. Кийт очакваше примирително писмо с протегната за извинение ръка и със загриженост за съдбата му на фронта и вече подготвяше в ума си развълнуван отговор, докато отваряше плика. И прочете: „Драги Кийт, уби ли деца днес? Води си статистика на всички жени и деца, които застрелваш. Армията ще ти връчи медал.“ И така нататък, все в този дух.

Кийт си спомни, че в онзи момент беше не толкова оскърбен, колкото вбесен, и ако само можеше да зърне Джефри, със сигурност щеше да му пръсне черепа. Сега обаче ясно си даваше сметка колко далеч ги бе отвел пътят на безумието в онзи период.

Изминало обаче беше четвърт столетие, Джефри се бе извинил и Кийт бе приел извинението; явно и двамата вече бяха други хора.

Тази мисъл го наведе на мисълта за Ани. Тя бе отишла да следва в университета, после се бе разходила из Европа, беше се омъжила, бе родила деца, бе живяла с друг мъж двадесет години, бе празнувала двайсет Коледи, рождени дни, годишнини и хиляди закуски и вечери с него. Кийт Ландри и Ани Бакстър със сигурност имаха общо помежду си толкова, колкото той и Джефри Портър. От друга страна, той не беше спал с Джефри Портър в продължение на шест години. Кийт се захили мислено над сравнението си.

— Хей, Кийт, да не изключи? — обади се Гейл.

— Не… просто…

Джефри се изправи, отиде до печката и каза:

— Готово е.

После разсипа задушеното в три блюда и успя да ги пренесе до масата, без да ги изтърве. Гейл наряза хляба и гордо заяви:

— Домашен е.

Започнаха да се хранят. Хлябът имаше дъха на фуража, с който Кийт бе хранил животните в детството си, но задушеното беше добро.

За десерт имаше домашно приготвен пай с ягоди, който също не беше лош, но ароматът на билковия чай напомни на Кийт за места в Азия, които изобщо не искаше да си спомня.

— Джефри каза ли ти, че съм в градския съвет? — попита Гейл.

— Да, каза ми. Моите поздравления.

— Е, опонента ми го спипаха в мъжката тоалетна да върти кавал.

— Сигурно се превърна в събитието на годината? — засмя се Кийт.

— Загубила съм броя на мъжете, на които съм въртяла кавали, но това е съвсем друга история.

Всички без съмнение вече бяха здраво пияни, но въпреки това Кийт изпита малко неудобство от забележката.

— Мен никога не са ме спипвали в мъжка тоалетна — продължи Гейл. — Така или иначе, дойде ли ноември, ще се наложи да се боря с една тъпа селянка — някаква си републиканска лейди. Най-лошото, което е вършила някога, е било да носи бяло след Празника на труда.

— Събрали сме се доста хора, които се опитват да обърнат нещата в това градче и област към добро. Имаме план да възстановим центъра на града в историческия му облик, да развием туризма, да привлечем нови инвестиции, да спрем напредването на търговските вериги през областта, да накараме „Амтрак“ да пусне отново пътнически и бързи влакове по жепето, да свържем някоя изходяща артерия от Спенсървил с междущатските магистрали. — Джефри продължи да развива плановете си за възстановяване на Спенсървил и областта.

Кийт слуша известно време, после попита:

— Значи сте се отказали от плановете си да съборите правителството на САЩ?

— Мисли глобално, действай локално — захили се Джефри. — Сега сме деветдесетте.

— Е — отбеляза Кийт, — звучи ми като старомоден призив за развитие от средните щати. Спомняш ли си?

— Разбира се — отвърна Джефри. — Но нашите замисли не се ограничават само с това. Ние сме също така заинтересовани от екология, честно управление, здравни служби и други жизненоважни за живота неща, които надхвърлят тесните рамки на бизнеса и търговията.

 

 

— Добре. Защото и аз съм на същото мнение. Всъщност и аз, и вие виждаме едни и същи неща тук и споделяме едни и същи мисли. Но не мислете, че всички хора споделят идеите ви — добави Кийт. — Бил съм къде ли не по света, приятели, и ако съм научил нещо, то е, че всеки народ си заслужава правителството и обществото.

— Надявам се да е така.

— Вие двамата няма ли да спрете с тия философски дебати? — намеси се Гейл. — Ние тук си имаме реален проблем. Градската областна управа е потънала в летаргичен сън, голям процент от служителите са корумпирани, а почти всички са по-тъпи и от задник. — Тя стрелна Кийт с поглед. — Всъщност съпругът на бившето ти гадже, Клиф Бакстър, е в корена на повечето от тия проблеми.

Кийт не каза нищо.

— Тоя кучи син шантажира хората — продължи тя. — Той е един шибан клонинг на Джон Едгар Хувър. Мръсното му копеле събира незаконни досиета за всички, включително и за мен. Показа ми моето, тъпата му свиня, и аз възнамерявам да изискам по закона всичките му досиета.

— Внимавай с този човек — каза Кийт.

И тримата замълчаха. След малко Джефри наруши тишината.

— Той е грубиян и като всички грубияни е едновременно и страхливец.

— Даже и страхливецът може да се окаже опасен, ако има оръжие в ръцете.

Джефри кимна.

— Да, но нас не могат ни уплаши. Стоял съм изправен срещу войници с оръжия и дори щикове, Кийт.

— Може и аз да съм бил от другата страна, Джефри. Беше ли във Филаделфия през есента на 1968 година?

— Не, както не бяхме и в Кент Стейт, където войниците стреляха, но имахме приятели, които се бяха оказали там, и ще ти кажа направо, че ако знаех какво ще се случи, щях да съм там.

— Да, сигурно щеше да си — кимна Кийт. — Но тогава времената бяха други, а и каузата ви може би беше по-добра. Не се самоубивай заради областни наредби.

Известно време никой не проговори; само отпиваха от чашите с вино. Свещите примигваха под мекия вятър, който се провираше през прозореца, и Кийт усещаше дъха на полските цветя — невероятно съчетание от аромати.

— Знаеш ли нещо за него? — обърна се Гейл към Кийт.

— За кого?

— За Бакстър.

— Не. Мисля, че си го спомням от гимназията. Не беше онова, което сега наричаме интелигентност.

— Е, аз пък си го спомням много добре — намеси се Джефри. — Не се е променил много. Все същият тъп насран задник. Семейството му е доста заможно, но за сметка на хитрини и всякакви социални издънки. Не си ли спомняш, че децата на Бакстърови вечно бяха загазили? Момчетата до едно бяха грубияни, а момичетата заставаха все бременни пред олтара. По жаргона на провинциалните градчета „в рода им има лоша кръв“.

Кийт не отговори. Беше повече от ясно, че Джефри и Гейл не клюкарстват и не се оплакват. Те искаха да го наемат. Той познаваше метода.

— Той е много ревнив и властен мъж — продължи Гейл.

— Имам предвид брака му. А между другото, Ани си е все така хубава и привлекателна, с което кара Бакстър да бди над нея като ястреб. От това, което стига до ушите ми, заключавам, че тя е самото въплъщение на добродетелта, но той й няма вяра и за пукната пара. Хора от тяхната улица, с които се познаваме, казват, че той държи къщата си под непрестанно наблюдение, когато отсъства. Преди няколко седмици у тях е станал някакъв инцидент с огнестрелно оръжие някъде към пет сутринта. Той си е бил у дома. На съседите било казано, че било случайност.

Кийт не каза нищо и лицето му не изразяваше нищо повече от може би добре отработена смес от мек интерес и лек скептицизъм, както всеки път, когато разговорът затънеше в дебрите на „чух да казват…“. Изпитваше чувството, че отново седи в някакво европейско кафе и някой го уговаря да си купи някаква стока.

— Не е свестен човек, но хората в града нямат друг избор, освен да взаимодействат с него — продължи Гейл.

— Дори и някои от хората, които работят с него, го намират за грубиян. И въпреки това по някакъв перверзен начин той може да излъчва очарование. Той е от старата школа и сваля шапка на всички дами, нарича жените „госпожо“ и е изключително почтителен към градската управа, духовенството и така нататък. Пощипва бебетата по бузките и помага на старите жени да прекосят улицата. — Гейл се ухили. — Също така много обича да щипе сервитьорки по дупетата и да помага на госпожици в стрес да се освобождават от пристягащите ги дрехи. Абсолютен пор. — Гейл разля последното вино по чашите.

Кийт остана заслушан в нощните птици и щурците. Гейл не му бе казала нищо ново, макар че да го чуеш на живо от човек вече имаше разлика. Някъде в дъното на съзнанието му, където се намираше наученият в най-ранна възраст морал, промъждука мисълта, че не бива да разваля един брак, един дом, едно семейство. През годините се бе озовавал в множество ситуации, които определено можеха да се считат за неделикатни, може би дори и безсрамни, но онова беше тогава и там. А сега беше тук и сега. Макар че, ако вярваше на Джефри и Гейл, семейство Бакстър не бяха съвсем щастливи, като Бакстър беше социопат, а жена му се нуждаеше от помощ. Може би.

— В професионално отношение този човек си е чиста проба неандерталец — каза Джефри. — Има си сериозни проблеми с младото поколение в града. Да, вярно, повечето деца се обличат причудливо, носят коса до раменете или си бръснат главите и си издуват касетофоните до пръсване в парка, и по цял ден киснат из него. Навремето и ние правехме какви ли не глупости. Но Бакстър само ги тормози, без да им протегне ръка за помощ. В полицейския му отряд няма офицер за работа с децата, няма програма за работа с проблемни ученици. Има само патрулни коли, ченгета и затвор. Градът умира, но Бакстър не го вижда. За него законът и редът стоят над всичко, всичко останало в най-добрия случай са лиготии.

— Законът и редът са неговото задължение — подметна Кийт.

— Да — съгласи се Джефри, — но аз ще ти кажа още нещо — и в тази област той не е съвсем изряден. Тук престъпността е все още ниска, но нещата вече започват да се влошават. В града вече плъзват наркотици — не добрата стара трева, а „твърда стока“ — а Бакстър и хабер си няма откъде идва дрогата, кой я продава или кой я купува. Природата на престъпниците и престъпленията се е променила, но Бакстър си е все същият както преди двайсет години. Битовото насилие се е повишило, вече имахме няколко кражби на коли, до този момент имаме две изнасилвания за тази година, а скоро някаква банда от Толедо гастролира и обра банката на Мерцедес. Щатската полиция ги залови, не Бакстър. Както и да е, щатът предложи да проведе курс на специализирано обучение на спенсървилския отряд, но тъй като не беше мандатно, Бакстър го отказа. Той не иска никой да разбере до каква степен са некадърни или корумпирани и гестапото, което той ръководи, и шефът му.

Кийт не отговори. В действителност на него му се искаше да вярва, че Клиф Бакстър просто е грубо, но ефективно ченге. Долен човек, но кадърен полицейски шеф, отдаден на общественото спокойствие и безопасност. От друга страна обаче инцидентът на паркинга на супермаркета и редовните полицейски обиколки покрай къщата му със сигурност бяха доказателство, че си има работа с корумпирана полиция.

— Бакстър стоварва вината за тази престъпна минивълна върху наркотиците и донякъде има право. Но той също така обвинява училищата, родителите, телевизията, МТВ, филмите, музиката, компютърните игри, модните списания и т.н. Добре, за някои неща може и да има право, но той не вижда връзката между престъпността и безработицата, юношеската скука и отсъствието на всякакви възможности за реализиране, както и липсата на стимули.

— Джефри, кога е било в провинциална Америка да е другояче? — коментира Кийт. — Може би една безкомпромисна полиция е точно онова, от което се нуждае градът. Виж, възможно е прогресивните решения да проработят в града, но това тук не е Кълъмбъс или Кливланд, приятелю мой. Тук имаме нужда от решения, специфични за малките градчета, а вие, момчета и момичета, се нуждаете от връзка с действителността.

— Виж, ние непрекъснато поддържаме връзка с действителността — намеси се Гейл. — Вече не сме онези тесногръди фразьори, каквито бяхме. Но от това проблемите не се променят. Грижа ли те е за града в крайна сметка, или не?

Кийт се замисли, после каза:

— Да, това е родният ми град. Мислех си, че нещата не са се променили много и че мога да намеря малко тишина и спокойствие, но доколкото разбирам, вие двамата няма да ме оставите да ходя на риболов.

Гейл се усмихна.

— Старите революционери не си отиват току-така като старите войници, Кийт. Те просто си намират нова кауза.

— То си личи.

— Според нас Бакстър е уязвим, защото има няколко опасни за кариерата си проблема, от които искаме да се възползваме.

— А може би той има нужда само от един добър съвет и обучение за развиване на чувствителността му. Нали точно това е, което прогресивни люде като вас предлагат на престъпниците? Защо да не го пробвате и върху ченгета?

— Знам, че ни пробваш, и си добър в това, но също така знам, че си интелигентен човек. Ти знаеш, или скоро ще го разбереш, че Клиф Бакстър е неспасяем случай в професионално, духовно и всякакво друго отношение. Господи, и той го знае. И започва да се изнервя също като заловен в капана плъх, и това го прави двойно по-опасен.

Кийт кимна и се замисли. „И със сигурност не го прави по-добър съпруг.“

— Считаме, че е крайно време да го изритаме от работното му място. Нуждаем се от морална победа, нещо, което да галванизира общественото мнение. Кийт, човек с твоя опит…

— Ти нямаш никаква представа за опита ми — прекъсна я той. — Всичко, което съм споделил с вас на тази тема, остава между тези четири стени.

— Добре — кимна тя. — С твоята интелигентност, умения, чар ти можеш много да ни помогнеш. Ще се радваме много, ако се присъединиш към нас.

— Кои сте тези „вие“?

— Просто група реформатори.

— Трябва ли да ставам член на Демократическата партия?

— Господи, не! — изсмя се Джефри. — Нямаме нищо общо с никаква партия. При нас има хора от всякакви партии и класи. Имаме свещеници, бизнесмени, учители, фермери, домакини — по дяволите, почти цялата фамилия на Ани е при нас.

— Наистина ли? Чудя се на какво ли прилича вечерята в Деня на благодарността във фамилията Бакстър.

— Подобно на мнозина от поддръжниците ни, те още не са дали публична изява. Можем ли да разчитаме на теб? — попита го Джефри.

— Ами… — В действителност Кийт също си имаше собствена причина да се изправи срещу Клиф Бакстър, а именно, че той беше съпруг на Ани Бакстър. — Ами… не съм много сигурен, че ще остана тук.

— Имах впечатлението, че се каниш да отседнеш за дълго — забеляза Джефри.

— Не съм сигурен.

— Ние не те молим да се изправиш посред пладне на главната улица срещу него със зареден револвер. Само ни кажи, че подкрепяш идеята ни да го свалим от власт.

— Добре. По принцип аз съм „за“ свалянето от власт на всеки корумпиран държавен служител.

— Добре. Защото Клиф Бакстър е точно това. Следващата седмица имаме уговорено събиране, четвъртък вечерта, в църквата „Сейнт Джеймс“. Знаеш ли я?

— Да, това е моята стара църква. Защо се срещате извън града?

— Хората не искат да ги виждат на тази среща, Кийт. Разбираш защо.

— Наистина разбирам. Но вие според мен май прекалявате с тази революционна мелодрама. Това е Америка, дявол да го вземе. Използвайте шибания му градски съвет. Това е ваше право.

— Не можем. Все още не.

Кийт се зачуди какъв ли дял има в разказа на Портърови желанието да се възроди революционната романтика и колко е истинският страх.

— Обещавам да помисля дали да дойда — каза Кийт.

— Добре. Още пай? Чай?

— Не, благодаря. Време е да си тръгвам.

— Рано е още — заяви Гейл. — Никой от нас няма нещо наложително за утре.

Тя се изправи и Кийт си помисли, че се кани да разтреби масата, така че и той се изправи и взе блюдото и чашата си.

— Остави това. Утре ще почистим — каза Гейл, хвана го за лакътя и го поведе към всекидневната.

Джефри ги последва с една кана сушени листа.

— Вечерята беше страхотна, разговорът оптимистичен, а сега ще се оттеглим за една лула тютюн.

Гейл запали две благовонни лампи и две благовонни свещи. Джефри седна на пода с кръстосани крака пред масичката за кафе и под светлината свещите прехвърли съдържанието на каната върху цигарените хартии, които бе разстлал върху ниската масичка.

Кийт го наблюдаваше как с бързите си пръсти и ловък език направи пет добре пресовани цигари с марихуана по-бързо, отколкото някой стар фермер би си свил обикновена цигара.

Гейл пъхна касета в магнетофона — „Клубът на самотните сърца на сержант Пепър“ — после седна на пода с гръб към креслото.

Джефри запали една от цигарите, смукна веднъж и я подаде на Кийт. Кийт се поколеба за момент, после пое и той, след което я подаде над масичката за кафе на Гейл.

„Бийтълс“ пееха, свещите пращяха, ароматът на благовония и марихуана изпълваше въздуха. Беше нещо като 1968 година.

Първата цигара вече се подаваше с пинсета, след което угарката грижливо беше поместена в пепелника за по-нататъшно допушване с лулата, която Кийт бе забелязал върху масата. Запалиха втора цигара, която пое по маршрута на първата.

Кийт си припомни протокола и ритуалите така, сякаш бяха отминали едва предния ден. Никой не говореше много, а и малкото, което се отрони от устните им, нямаше почти никакъв смисъл.

Гейл обаче съумя да каже нещо смислено с тихия заговорнически глас, свързан с канабиса и светлината на свещите.

— Тя има нужда от помощ.

Кийт го пропусна покрай ушите си.

Гейл продължи, все едно на себе си.

— Разбирам как и защо една жена продължава да остава в тази ситуация… не мисля, че я тормози физически… но той насилва мозъка й…

Кийт й подаде цигарата.

— Стига.

— Стига какво? — Тя опъна от цигарата. — Вие, господин Ландри, бихте могли да разрешите проблема си и нашия проблем едновременно… — Тя изпусна дима от устата си. — Не е ли така?

Кийт имаше голям проблем с формулирането на мислите си, но след няколко секунди или след няколко минути, сякаш отдалеч дочу гласа си:

— Гейл Портър… сякъл съм глави с най-добрите секачи на света… имам опит с жените да напиша цяла книга по темата… не се опитвай да насилваш моя мозък… — Стори му се, че иска да изрече точно тези думи. Във всеки случай съдържанието беше същото.

Гейл сякаш не го чу.

— Винаги съм я харесвала… Искам да кажа, не бяхме чак толкова гъсти, но… тя беше особена… винаги беше усмихната, винаги вършеше само добри неща… Искам да кажа, че направо ми се повръщаше от нея… но дълбоко в себе си аз й завиждах… винаги в мир с приятеля си и със себе си… все едно, да не ти пука за нищо…

— Тя се включи активно в антивоенната дейност в Кълъмбъс…

— Наистина ли? Брей! Това да не те ядоса?

Кийт не отговори, или поне си помисли така. Вече не можеше да различи дали само мисли, или изрича мислите си на глас.

В стаята за дълго сякаш се възцари тишина, после Гейл се обади пак:

— Искам да кажа, ако нямаш никаква друга работа тук, ако не мислиш да правиш каквото и да било с живота си след покоряването на шибания свят… спаси тази жена.

Кийт направи опит да се отлепи от пода.

— Мисля, че трябва да тръгвам.

— Няма да стане — обади се Джефри. — Оставаш да спиш тук. Та ти дори не можеш да намериш входната врата.

— Не, трябва да тръгвам…

— Темата приключена — заяви Гейл. — Всички теми приключени. Никакви такива дрънканици. Спокойно, момчета. — Тя подаде цигарата на Джефри, после се изправи, смени касетата и започна да танцува под звуците на „Хонки Тонк Уоман“.

Кийт я наблюдаваше в примигващата светлина на свещите. Тя беше грациозна, а тялото й улавяше вярно ритъма на музиката. Самият танц нямаше голяма връзка с еротиката, но бе минало много време от последната му близост с жена и той усети познатия пламък в слабините си.

Джефри изглеждаше безразличен към изпълнението на жена си и се съсредоточаваше върху пламъка на свещта.

Кийт се извърна от Гейл и помогна на Джефри да гледа в свещта.

Не знаеше колко време е минало, но в един момент усети, че касетата пак е сменена, и в момента се въртяха „Звуците на тишината“, а Джефри декларираше, че това е последният музикален съпровод към марихуаната, после Кийт усети Гейл да се настанява срещу него на пода, отново с цигара в уста.

Тя заговори сякаш на себе си.

— Спомняш ли си онези дни, когато нямаше сутиени и прозрачни блузки, когато се къпехме голи и правехме групов секс, и нямаше болести-убийци, и никакви задръжки, когато нямаше никакви правила за сексуално поведение, а само мъже и жени, които наистина се обичаха? Спомняш ли си? Защото аз не съм го забравила. Господи, какво се е случило с нас?

В стаята, изглежда, не знаеха отговора на въпроса й, защото никой не отговори.

Съзнанието на Кийт не беше много в ред, но той си спомняше и по-добри дни, макар че вероятно представата му за по-добро се различаваше от тази на Гейл или Джефри. Работата просто беше там, че нещата навремето бяха по-добри, и сърцето му внезапно изпита мъка от чувството на загуба, носталгия и сантименталност, донякъде пробудени от канабиса, донякъде от вечерта, и частично, защото това беше вярно.

Гейл не му се предложи, което беше истинско облекчение, защото той не беше уверен какво ще каже или как ще постъпи в този случай. Вечерта приключи с унасянето му в сън на дивана — по бельо и наметнат с одеяло. Портърови се качиха наборния етаж в спалнята си.

Благовонията догоряха, свещите угаснаха, поредният албум на Саймън и Гарфънкъл свърши, а Кийт лежеше в спокойния мрак.

На разсъмване стана, облече се и си тръгна преди Портърови да се събудят.