Нелсън Демил
Спенсървил (16)

15

Рано същата вечер Кийт седна на кухненската маса и се опита да нахвърли черновата на едно последно писмо до Ани, но нещо не му вървеше. Трябваше ли да предложи да се видят за последно преди заминаването му? Трябваше ли да е кратък, без дълги и обширни обяснения, или й дължеше пълен анализ на състоянието на духа и разума си? Не, това само щеше да я направи още по-нещастна. Никакви продължителни сбогувания, никакви срещи на раздяла. Почтен, силен, смел и кратък. Това трябваше да бъде.

„Мила Ани — започна той. — Не можем да върнем миналото, не можем да се върнем в онзи Спенсървил от нашата младост, нито пък в онзи «Боулинг Грийн». Живяхме отделно, всеки си имаше свой собствен живот, и както ти писах веднъж, аз просто само минавам оттук и нямам никакво намерение да ти причинявам каквато и да било мъка. Пази се и те моля да ме разбереш. С любов, Кийт.“

Така. Това беше. Той пъхна писмото в плик и го адресира до сестра й.

Стана и се огледа из къщата. Беше си събрал някои вещи, но сърцето му нещо нямаше настроение да продължи.

Знаеше, че трябва да пусне писмото, след като си тръгне, а беше наясно, че трябва да го направи по най-бързия възможен начин, преди да се е случило още нещо, което да повлияе на решението му. Всеки изминат ден, прекаран тук, увеличаваше вероятността от пряк сблъсък с Бакстър или вероятността да се сблъска нейде с Ани.

Човек се ражда, без никой да го пита, после известно време живее и накрая си отива, и единственият избор, с който разполагаше да си отиде рано, но не и миг по-късно от времето, което му е отредено. Все пак между пристигането и заминаването човек обикновено има няколко реални възможности за избор, но тези възможности идват в четири разновидности — добри и лоши, трудни и лесни. Добрите обикновено се оказват трудните.

— Избор. Да събирам багажа или да си направя вечеря? — Той избра вечерята и отвори хладилника. — Какво да си направя за вечеря? — Пак нямаше голям избор. — Сандвич или бира? — Той избра бирата.

Телефонът иззвъня. Той не вдигна слушалката, но от другата страна бяха упорити, така че накрая се обади.

— Ландри.

— Здравей, Ландри. Обажда се Портър. Можеш ли да познаеш кой от двамата?

— Гейл — отвърна захилен Кийт.

— Не, Джефри е. Шортите ми са издути.

— Какво има?

— Напомням ти за срещата в „Сейнт Джеймс“ тази вечер. В осем часа.

— Не мога да дойда.

— Разбира се, че можеш.

— Разбира се, че мога, но не искам.

— Разбира се, че искаш.

— Не, не искам.

— Искаш ли революцията да започне без теб?

— Това ще е чудесно. Изпрати ми решенията от протоколите. Тъкмо слагам да вечерям.

— Не се ебавай с мен, Кийт. Имам да се обаждам на още петдесет души.

— Виж, Джефри, аз съм… реших…

— Задръж… — Той закри слушалката с ръка, но Кийт долови приглушения му глас, после Джефри дръпна дланта си. — Гейл казва, че ще ти приготви каквото искаш, стига да дойдеш, а и така или иначе, ти й дължиш за онези плевели.

— Виж… е, добре…

— Добре. Искаш ли да кажеш няколко думи?

— Да. Сбогом.

— Ще ми ги кажеш на събранието. Искаш ли да говориш за впечатленията си от Спенсървил след двайсетгодишното си доброволно изгнание от града? За надеждите си за бъдещето?

— Може би някой друг път. Довиждане. — Той затвори телефона и добави: — Още работя върху миналото.

 

 

Същата вечер, четвъртък вечерта, Кийт потегли към църквата „Сейнт Джеймс“. Затревените площи за паркиране бяха запълнени с петдесетина коли, много повече, отколкото бе виждал някога пред църквата, с изключение на Коледа и Великден.

Той паркира близо до гробището и закрачи към църквата. На вратата няколко млади мъже и жени раздаваха листовки. В преддверието група хора поздравяваха новодошлите. Кийт видя Гейл и Джефри и се опита да се промуши покрай тях, но те го зърнаха и забързаха към него.

— Е, какво ти дължа? — попита Гейл.

— Една целувка е достатъчна.

Тя го целуна.

— Много си лесен за задоволяване. Исках да ти дам далеч повече.

— Моля те, Гейл, в църква сме — каза Джефри. — Изумен съм, че сводът не се продъни върху главите ни.

— Разбира се, вие не вярвате в божественото наказание — вметна Кийт.

— А бе, човек никога не знае — отвърна Джефри.

— Тук вече има събрани над стотина души — каза Гейл. — Пейките са пълни. Казах ви, на хората им е дошло до гуша. Искат промяна.

— Не, Гейл, хората са тук, защото нещата са се променили. Те искат да върнат часовника назад, а това не може да стане. Трябва да ги накараш да го разберат — каза Кийт.

— Прав си — кимна тя. — На нас тримата корените ни са фермерски, но сме забравили как мислят хората тук. Ние трябва да променим това мислене и да сменим старите цели.

Кийт извъртя очи. Не беше чудно, че революционерите вземаха страха на хората.

— Не, те не искат да променят мисленето или целите си. Те искат да съхранят ценностите и вярванията си, като също така искат правителството и обществото да отразяват техните ценности и вярвания, а не вашите.

— Тогава значи искат да върнат часовника назад, а това не може да стане.

— Не, не в буквалния смисъл на думата, но ти трябва да нарисуваш картината на бъдещето така, че да изглежда като миналото им, но с по-ярки букви. Нещо от рода на литография, която е била почистена.

— Ти си по-манипулативен и от нас — ухили се Гейл. — С това ли си вадеше хляба?

— Нещо от този род… да, навремето работех в отдела за пропаганда, но не ми хареса.

— Звучи очарователно. Би могъл да използваш тия хватки и в личния си живот и наистина да преуспееш.

— Би ми се искало да можех. — Кийт смени темата. — Между другото, кой е пасторът, достатъчно изкукуригал, за да ви позволи да ползвате църквата за такива цели?

— Пастор Уилкс, разбира се — отвърна Джефри.

— Наистина? Мислех си, че вече е в пенсия или е починал.

— Е, можеше да е и двете — каза Джефри. — Наистина е състарен. Но той ни благослови. Даже ми се стори, че никак не одобрява Клиф Бакстър, меко казано.

— Така ли? Не бих си и помислил, че познава лично Клиф Бакстър. Фамилията им винаги ходеше в „Сейнт Джон“ в града, при важните клечки. Това тук е просто фермерската църква.

— Е, явно познава Бакстър по репутацията и очевидно разговаря и с другите свещеници от града. Иска ми се и аз да имах такава разузнавателна мрежа. Така или иначе, това, което ще чуете тази вечер тук, е, че Клиф Бакстър е прелюбодеец и грешник.

— Не го изкарвай по-черен и от дявола.

Гейл се изсмя.

— Ти си направо невъзможен. Иди застани в ъгъла.

— Слушам, госпожо.

Кийт влезе в малката църква и откри свободно място зад последната пейка. Църквата наистина беше изпълнена до краен предел. Около олтара бяха издигнати екрани, така че витражите не се виждаха и всичко повече наподобяваше среща на квакери или холандци, отколкото лютеранска църква.

Хората около него и на пейките, изглежда, представляваха извадка от областта. Имаше мъже и жени, за които независимо от дрехите им Кийт можеше да се обзаложи, че са фермери. И наистина, сред тях бяха Мартин и Сю Дженкинс. Имаше също така и хора от града, работници и дребни собственици; бяха представени всички възрастови групи, от гимназисти до старци.

Кийт си припомни времето преди телевизията и другите електронни диверсии да стегнат желязната си хватка, когато събиранията от всякакъв сорт бяха дълбоко вкоренени в бита на селския живот. Родителите му винаги ходеха на събирания в клуба, на църковни събрания, на граждански събирания и така нататък. За жените винаги имаше групички по шев и кройка, за мъжете — политически митинги и събирания на членовете на фермерския съвет. Кийт имаше дори някакви съвсем ранни спомени за хора, събрали се в салоните на някои къщи, за да свирят на пиано, и за всякакви салонни игри. Но този начин на живот си бе отишъл и в интерес на истината, един добър филм или футболна игра и един пакет от шест кутии бира биваха предпочитани пред неумелото свирене на пиано и игрите в салона. И все пак бе имало времена, когато развлеченията на селските хора бяха зависели само от тях. Това обаче, което беше по-важно, беше, че по-голямата част от големите социални движения на нацията, такива като забраната на робството и популизма, бяха започнали в малките селски църкви. Но нацията вече не бе аграрна и хората на селския труд нямаха нито броя, нито волята да въздействат на националната политика. Така че хинтерландът се бе затворил в себе си и чувствайки се затворени и изолирани от градските центрове на властта, хората започваха сами да действат и да мислят за себе си, може би с малко помощ от градските бежанци, такива като него и Портърови.

Той огледа хората, които непрестанно се стичаха в църквата, и мерна Джени, с която не бе се виждал от Празника на труда. Тя също го зърна и му махна, но беше с някакъв мъж: двамата с усилие се наместиха заедно на една пейка.

Кийт гледаше как тълпата се сгъстява с всяка изминала минута. Без съмнение, сред нея имаше най-малко двама шпиони: хора, които щяха да докладват на Бакстър за станалото. Това беше неизбежно и той беше сигурен, че старите революционери Джефри и Гейл ще го имат предвид, дори и простите хорица на Спенсървил да не подозираха за такива неща. Кийт се надяваше, че Портърови си дават сметка в какво въвличат хората. Професионалните революционери биваха две основни разновидности: романтични и прагматични. Действията на романтичните водеха до арестите и смъртта на самите тях и на хората, тръгнали подир тях. Прагматичните, като ранните болшевики и нацистите, бяха абсолютни курви, които правеха и говореха всичко възможно, за да останат живи и да победят. Портърови, въпреки очевидната им дълговечност, бяха с романтичен уклон и бяха оцелели през годините само защото американската култура беше все още гостоприемна към революционерите и правителството беше достатъчно благоразумно да не създава мъченици от хора, които не представляват заплаха за нация, винаги готова за мечтания.

И въпреки това, на местно ниво, хората можеха да бъдат разбудени и подтикнати към действия. Очевидно окопалата се управа на града и областта бе нарушила параграф първи от социалния договор, който твърдеше и винаги щеше да твърди: „Дръжте гражданите щастливи или объркани, или и двете.“

Събранието започна с оказване почит към звездното знаме, от което на Портърови сигурно им се повдигна, поне според Кийт. Почитта беше последвана от молитва за напътствие, произнесена от млад пастор, когото Кийт не познаваше. Той хвърли поглед към Портърови, които стояха до подиума, и видя, че и двамата са свели глави. Може би се бяха понаучили на малко прагматизъм с годините.

Всички седнаха — с изключение на онези, които нямаха места. Гейл Портър отиде в центъра на подиума и пробва микрофона.

— Кийт Ландри, чуваш ли ме от мястото, където се намираш?

Почти всички се извърнаха към него и Кийт изпита зверското желание да я удуши на място. Вместо това кимна и Гейл се усмихна и започна:

— Добре дошли на срещата, за която се надявам, че няма да бъде последната от този род. Целта й е съвсем проста — да изследваме начините, които да осигурят появата на чисто, отговорно и компетентно управление на града и областта. — Тя хвърли поглед към Кийт и продължи: — Точно както беше преди доста години. Управление, което да отговаря на нашите нужди и вярвания.

Хвърли му един бърз поглед и продължи, без да се разпростира върху ценностите и вярванията.

Докато Гейл говореше, на Кийт му хрумна, че без значение дали Клиф Бакстър ще продължава да е шеф на полицията, или не, Клиф Бакстър си остава Клиф Бакстър. И след като знаеше добре как работят малките градчета, Кийт беше сигурен, че областният шериф, след като беше рода с Бакстър, просто ще направи копелето свой заместник със заплата един долар годишно и той ще продължава да се перчи със значката и револвера си.

— Като член на градския съвет — продължи Гейл — и, мисля, единственият официално избран представител на властта тук, искам да знаете, че аз разпратих покани на всички останали официално избрани представители на властта в града и областта, но техният отговор беше да свикам съвместна среща на градския съвет и областните представители. Така че не мисля, че някой от тях присъства тук. — Тя се огледа и каза: — Ако някой от вас все пак е дошъл, моля да се изправи и да дойде при мен. Има място.

Никой не се изправи. Кийт беше впечатлен от майсторството на Гейл да завладява аудиторията си.

— Помолих редакцията на „Спенсървил Газет“ да изпрати репортер тази вечер. Дошъл ли е някой? — Гейл повторно огледа църквата. — Не? Възможно ли е това да бъде само защото вестникът е собственост на фамилията на кмета, или защото „Бакстър Мотърс“ са най-големият рекламодател?

Няколко души се изсмяха и заръкопляскаха.

Кит виждаше, че Гейл изпитва наслаждение от натриването на носа на няколко от местните знаменитости, и беше сигурен, че тя е наясно, че си създава повече врагове, отколкото приятели в обществото.

Гейл можеше да послужи като искра за революцията, но нито тя, нито Джефри щяха да я поведат или да имат някакво място във властта, при който и да е нов режим. В действителност те щяха да си останат изгнаници, бедни и без приятели, откъснати от родните си корени, отчуждени от по-големия свят, за чиято поява съдействаха, странници в странна земя. По някакъв начин двамата напомняха на Кийт за самия него.

Гейл продължи речта си още минута в общ план, след което навлезе в конкретни случаи, като започна с шефа на полицията Клиф Бакстър.

— При моите контакти с Бакстър аз открих, по мое мнение, че той е некомпетентен и с диктаторски наклонности. Не е необходимо обаче да приемате думите ми на вяра. Тази вечер тук са дошли няколко души, които склониха доброволно да споделят с нас собствените си истории с Бакстър. Някои от разказите им ще ви стъписат. На тези хора, ваши съседи, им беше нужен голям кураж, за да се изправят тук пред всички вас. Повечето от това, което ще чуете, не допринася за авторитета на разказвачите, но те са решили да допринесат, с каквото могат за себе си и обществото. Те ще ви разкажат за корупция, подкупи, тайно фиксиране на цени при офериране, нарушения при гласуване, и, както вече ви казах, злоупотреба с властта за получаване на сексуални услуги.

Гейл знаеше кога да направи пауза и да се заслуша в раздалото се мърморене на гражданите на Спенсървил. Въпреки факта, че всичко, което Гейл казваше и щеше да каже, по всяка вероятност беше вярно и че същото важеше и за хората, на които им предстоеше да се изкажат, Кийт имаше чувството, че присъства на съд над вещици през седемнадесети век, където свидетел след свидетел се изправят и разказват истории за един от съседите си. Единственото нещо, което отсъстваше, беше защитникът.

Гейл направи още няколко забележки, после разказа собствената си история — как Клиф Бакстър събирал незаконно досие за нея — и завърши с думите:

— Аз завеждам граждански иск срещу него и ще изискам това досие да стане публично достояние. Нямам какво да крия, нито от какво да се срамувам. Миналото ми е известно на мнозина от вас и аз ще се оставя на вас да прецените що за човек съм. Аз нито мога, нито ще се оставя да бъда шантажирана. Освен това съм замислила завеждане на углавно дело срещу господин Бакстър и съм разговаряла с областния прокурор на тази тема. Ако не мога да получа правосъдие в окръг Спенсър, ще отида в Кълъмбъс и ще говоря с генералния прокурор на щата. Правя го не за себе си, но за всеки, който е бил подложен на незаконно разследване и незаконно събиране на информация за него от страна на шефа на полицията.

Тя огледа събраните и продължи:

— Някои от жертвите на Бакстър тази вечер са тук, някои не желаят да разкрият самоличността си, и аз уважавам правото им на избор. Някои са решили да се изкажат пред нас. Така че от този момент нататък вече няма ме слушате. Само ще ви представя първия доброволец и тя ще може да разкаже историята си. — Гейл се загледа в първия ред и кимна.

Привлекателна млада жена колебливо се изправи. Видът й ясно говореше, че би дала много, стига да може да се намира навсякъде другаде в този момент, само не и на това място. Тя се насочи към подиума. Гейл я приветства с топла прегръдка и й прошепна нещо, докато я съпровождаше до микрофона.

Жената остана безмълвна в продължения на няколко секунди и на Кийт му направиха впечатление бледостта и уплахата й. Тя няколко пъти се прокашля, после започна:

— Казвам се Шери Коларик и съм сервитьорка в заведението „Парк енд Ийт“ в града.

Шери Коларик отпи от чашата с вода, после хвърли бърз поглед към Гейл, която окуражаващо бе останала до нея, и продължи:

— За пръв път се сблъсках лично с Бакстър, когато преди половин година той дойде в квартирата ми да си прибере парите за няколко просрочени глоби за неправилно паркиране. Знаех, че дължа пари, но в момента не разполагах с такава сума и му го казах. Стори ми се странно, че лично самият шеф на полицията ще се вдигне да ме посети в квартирата ми… Искам да кажа, че до този момент не го бях виждала, но знаех как изглежда, защото ни беше редовен клиент в заведението. Никога до този момент не ми се бе налагало да го обслужвам, защото той винаги беше сядал на масата на една колежка — няма да й казвам името, но той сядаше на нейна маса, защото излизаше с нея.

Това предизвика оживени коментари в тълпата, защото всички знаеха, че Бакстър е женен. Кийт обаче беше наясно, че нещата ще се влошат още повече — или да станат още по-добри, в зависимост от гледната точка.

— Веднъж това момиче беше взело почивен ден и той седна на моята маса. Не каза много, само посочи табелката с името ми… нали знаете, върху лявата ми гръд, и каза: „Шери. Много подходящо име за нея. А другата как се казва?“

Разнесе се непринуден смях и Шери се усмихна смутено, но след секунди всички се успокоиха и тя продължи.

— Така или иначе, след няколко седмици той дойде и позвъни на вратата ми с настояване да си платя глобите. Пуснах го вкъщи и разговаряхме. Опитах се да му обясня, че в момента не разполагам със сумата, но скоро ще получа заплата и тогава ще се издължа. Но той ми каза, че я иска на момента или ще трябва да ме арестува. Каза, че ако ме арестувал, едва на следващия ден съм щяла да мога да се видя със съдията и щяло да се наложи да прекарам нощта в ареста. Каза ми, че всеки затворник трябва да бъде претърсен и трябва да вземе душ, и че ще се наложи да облека затворнически дрехи. По-късно разбрах, че за такива провинения като неплатени глоби за неправилно паркиране човек не го арестуват, но тогава, в онзи момент, бях истински изплашена.

Кийт бе виждал злоупотреби с властта по целия свят и изпитваше особена неприязън към мъжете, които използваха служебното си положение или оръжието си, за да плашат беззащитни жени с цел получаване на сексуални услуги, накъдето без съмнение отиваше историята на Коларик.

Шери продължи разказа си и след минута стигна до неизбежната точка.

— И тогава… аз… му предложих… да спя с него…

Тълпата беше абсолютно безмълвна.

— Искам да кажа… не твърдя, че той повдигна темата… но имах чувството, че… че ме води натам… и както вече казах, бях страшно изплашена, направо съсипана. Искам да кажа, не претендирам, че съм света вода ненапита или нещо от този род, имала съм няколко интимни приятели, но те бяха хора, които харесвах, и никога не съм го правила за пари или с човек, когото не харесвам… но не виждах никакъв друг изход от ситуацията. И тогава… му предложих и той прие. Каза, че ще ми даде парите, но че това било заем, и ми каза да си сваля дрехите, за да видел дали залогът ще му хареса.

Тази забележка предизвика колективно ахване и Шери сведе глава, но после я вдигна, пое си дълбоко дъх и огледа смело хората. Кийт усети, че това не е репетирано: жената наистина беше смутена, уплашена и смела едновременно. Можеше само да се досеща за мотивите й да се разголи така пред публиката, но предположи, че това има повече връзка с личното отмъщение, отколкото с желанието за съдебна справедливост. Но какво всъщност значение имаше това?

Кийт беше чул достатъчно и си проправи път през тълпата. През това време Шери започна да описва последвалия акт.

Той прекоси преддверието, където хората се напрягаха, за да чуват по-добре, и излезе пред църквата на свеж въздух.

Забеляза, че няколко мъже се движат сред автомобилите, осветяват табелките и когато ги приближи, видя, че са полицаи. Записваха си номерата на автомобилите. Това не го изненада почти никак, макар и да му беше трудно да повярва на очите си. Той отиде до най-близкия. Оказа се, че е заместник-шериф, а не градски полицай от Спенсървил.

— Какво правиш, по дяволите? — избухна Кийт.

Мъжът изглеждаше смутен, което беше обнадеждаващо.

— Просто изпълнявам заповеди — отвърна той.

— Чии заповеди?

— Не мога да кажа.

— Кой е шефът тук?

Мъжът се огледа.

— Всъщност няма. Тук няма шефове.

Кийт отиде при следващия. Беше полицаят от училищния двор, Скенли.

— Полицай Скенли, разбирате ли, че в момента нарушавате закона?

Скенли се огледа и извика на двама други полицаи.

— Хей, Кевин, Пит, елате тук.

Двамата полицаи се приближиха и Кийт видя, че са същите, които се бяха гаврили с Били Марлон в парка. В полицейския отряд на Спенсървил имаше само петнадесетина полицаи и Кийт имаше чувството, че ще се запознае и с останалите, стига да поостане още малко в града. Личните табелки на двамата гласяха: Уорд и Круг. Уорд, същият, който беше удрял Били с палката по петите, се обади:

— Брей, брей, я виж кой е дошъл. Ама ти си същинско кравешко лайно, а? Винаги те настъпвам, и то когато най не искам. Изчезвай, докато си цял.

— Полицай Уорд, полицай Круг и полицай Скенли, това е законно събрание на хора, защитавано от Първата поправка към Конституцията на САЩ, в случай че не ви е известно. Ако не си тръгнете веднага, ще бъда принуден да извикам щатската полиция да ви арестува.

Тримата се спогледаха, после забиха погледите си в Кийт.

— Ти к’во бе, да не си мръднал? — избухна Уорд.

— Повръща ми се вече от вас. Веднага си обирайте крушите оттук!

— Тпруу! Тпруу! Спокойно, приятел.

— Имате на разположение шестдесет секунди да се омитате или ще се върна в църквата и ще извикам всички отвън.

Последва продължителен, момент тишина, по време на която всички останали ченгета, седем на брой, се присъединиха към тримата си другари.

— Тоя образ твърди, че щял да извика ченгета да ни арестуват — обърна се Уорд към тях.

Последваха няколко насилени смяха, но никой от тях не изглеждаше особено щастлив.

— И ще събера хората отвън — добави Кийт.

Беше повече от ясно, че никой от полицаите не желае да се изправя срещу съседите и приятелите си при тези обстоятелства, но пък и че не желаят да бъдат изритани толкова безцеремонно. Ситуацията се очертаваше безизходна и Кийт се замисли дали да не им даде възможност за почетно оттегляне, но после реши, че не го заслужават.

— Имате още десет секунди да изчезнете оттук.

— Имаш по-малко от това, преди да съм ти закопчал белезниците — отвърна му Уорд.

— Пет секунди.

Никой не помръдна.

Кийт се обърна да влезе в църквата, но установи, че междувременно са го заобиколили от всички страни и че за да се промъкне през обръча, ще му се наложи да изблъска или събори някои от ченгетата, а те очевидно само това и чакаха.

— Махнете се от пътя ми — каза той.

Никой не се помръдна.

Кийт приближи полицаите, блокирали пътя му към църквата. Те вдигнаха палките си и се разкрачиха.

Той се замисли дали да не пробие кордона им на пълна скорост, но те бяха с палки и пистолети. Очевидно и двете страни се намираха в много трудна ситуация, при която нито той, нито полицаите искаха да направят първия ход.

— Ти си бил страшно тъп задник бе — обади се зад него Уорд.

Кийт се извърна и го погледна.

— Къде е Бакстър тази вечер? Целува ръчичките на поредната дама на поредния прием ли?

— Това изобщо не ти влиза в работата — изръмжа Уорд.

— Обзалагам се, че шефът ви е на някой прием на градския съвет, където се пази да не му пръснат задника, докато залага вашите на предната линия. И къде са ви сержантите? Каква банда насрани бъзливци ви командва само! Предай това на Бакстър, ама непременно!

Очевидно Кийт ги бе засегнал по най-болното им място, защото никой не му отвърна. Само Уорд се почувства задължен да му отговори.

— Ти ще му кажеш всичко това лично, умнико, когато те закараме в килията.

— Ами тогава закарайте ме в килията. Или ме арестувайте, или се махайте от пътя ми.

Те обаче не бяха склонни на нито едно от двете. Кийт се зачуди колко ли още ще продължава тази ситуация.

След няколко минути изчакване все пак реши да пробие обръча, но миг преди да се втурне да разкъса синия кордон, някакъв глас се обади:

— Какво става тук?

Откъм малката къщичка на енорийския свещеник се бе задал старец с бастун. Кийт го позна: пастор Уилкс.

Пасторът беше облечен в леки панталони, спортна риза и туидово яке.

— Какво става тук? — попита отново той.

— Всичко е под контрол, сър — обади се Уорд.

— Не това ви питах. Какво става?

Уорд премълча.

Пастор Уилкс мина през кордона и застана пред Кийт.

— Кой сте вие?

— Кийт Ландри.

— Звучи ми познато. С групата хора в църквата ли сте?

— Да, сър.

— Защо са тук тези полицаи?

— Трябва да питате тях.

Пасторът се обърна към Уорд.

— Някой да ви е викал тук?

— Не, сър.

— Тогава защо сте тук?

— Ами за да… осигурим защита и сигурност.

— Звучи ми доста нелепо, синко. Моля, махнете се от собствеността ми.

Уорд хвърли поглед към хората си и кимна към полицейските коли. Полицаите тръгнаха към колите, но Уорд се спря пред Кийт.

— Ако бях на твое място, петите щяха да ме бият в гъза чак до Вашингтон.

— Не забравяй какво ти казах да предадеш на Бакстър.

— Можеш да разчиташ на това, умнико. — Уорд се извъртя и тръгна към колите.

И така, те вече знаеха, че е дошъл от Вашингтон, което не беше изненада. Зачуди се какво още знаят за него. Но това нямаше голямо значение, ако си тръгнеше, макар Клиф Бакстър да правеше всичко възможно, за да го накара да остане.

— Можете ли да ми отделите минутка? — попита го пастор Уилкс.

Кийт се позамисли, после кимна.

— Да.

Уилкс му направи жест да го последва. Тръгнаха към къщичката. Кийт си спомни последния път, когато бе влизал в нея. Беше на осемнадесет години и пасторът му бе прочел лекция за изкушенията, на които щял да го подложи широкият свят, особено за изкушенията на алкохола и секса. Наистина се бе оказала от полза.