Нелсън Демил
Спенсървил (33)

32.

Клиф Бакстър седеше сам в кабинета си в спенсървилския полицейски участък. Целият петнайсетчленен състав беше на крак, някои в участъка, други по пътищата.

Той пиеше кола и зяпаше отсрещната стена. Доставяше му някакво извратено удоволствие да знае, че се е оказал прав. Жена му бе лъжкиня и курва, а Кийт Ландри беше нищожество. „Знаех си.“

Безпокоеше го обаче фактът, че през последните седмици двамата някак си се бяха свързали точно под носа на неговите тъпи ченгета, бяха успели да се уговорят и да избягат. Не можеше да обвинява себе си — той го бе разбрал още от първия ден.

Нямаше проблем да открие колата на Ани. Една от екстрите на линкълна, за които тя не знаеше, беше радиоизлъчвателят, устройство за проследяване, купено от спенсървилската полиция. А приемникът се намираше в неговия автомобил.

Бакстър си спомни как видя белия лъскав линкълн до трактора на Ландри. „Мамка ти, Клиф.“ Подпис — Кийт Ландри. „Ще видиш ти, задник такъв.“

Той прибра листа в джоба си преди хората му да го забележат — не от срам, каза си Клиф, а защото беше чисто лично писмо и нямаше връзка с отвличането.

Това, разбира се, не бе отвличане и хората му сигурно го знаеха, но не и другите ченгета в щата.

Интеркомът иззвъня и сержант Блейк каза:

— Търси ви капитан Делсън от щатската, шефе.

— Добре. — Клиф Бакстър вдигна слушалката и чу гласа на капитан Делсън от щатската полиция на Охайо.

— Открихме нещо.

Бакстър се наведе напред.

— Да?

— Преди около половин час хората ни провериха летището в Толедо и един от охраната им казал, че е виждал заподозрените. Колата и описанието отговарят. Дори запомнил част от регистрационния номер. Същият е.

— На самолет ли са се качили?

— Не, пропуснали последния полет и казали на човека, че се прибират вкъщи.

— Добре, добре. Значи сте ги засекли в района на Толедо, така че…

— Да… въпросът е, че според онзи човек жената, която той разпознал по пратената от вас снимка като госпожа Бакстър, не изглеждала да е под принуда…

— О, глупости. Онова копеле е притискало пистолет към нея…

— Но заподозреният, онзи Ландри, известно време не е бил в шевролета и жената е седяла вътре сама.

Бакстър се прокашля.

— Хм… какъв е този човек от охраната? Ченге ли е? По дяволите, откъде едно просто ченге може да знае…

— Вижте, началник, изглежда, заподозрените са искали да се качат на самолет. Това изобщо не прилича на отвличане в юридическия смисъл на термина.

Бакстър забави отговора си няколко секунди.

— Ще поемете ли този риск? Ако накрая я убие, искате ли вие да сте онзи, който е прекратил издирването?

— Чуйте, началник, заради вас обърнахме всеки камък в щата и не обичам да ме заплашват. Като ченге на ченге, трябва да ви кажа, че според мен жена ви е избягала с този човек.

Бакстър мълчеше.

— Използвахме номера на социалната осигуровка на Кийт Ландри, който ни дадохте — продължи капитан Делсън, — и пратихме факс във ФБР, но изглежда, не можем да получим много информация за него. Данните, с които разполагаме обаче, показват, че е пенсиониран полковник от армията на Съединените щати, ако, разбира се, е същият човек. Няма криминално досие, нищо. Продължаваме да го проверяваме.

— Да… значи полковник, така ли?

— Точно така.

— И какво е заключението? Какво искате да ми кажете?

— Ами… не зная. Какво ще кажете да ни пратите по факса официално обвинение с вашия подпис?

— Хм… защо щатът не предяви обвинение?

— Щатът няма в какво да обвини този човек, нито госпожа Бакстър.

— Нима? Искате да кажете, че не можете да предявите обвинение в отвличане?

— Можем, естествено, но изглежда, сте се объркали. Вижте, началник, зная, че ви е тежко, но двайсет минути разговарях по телефона с мъжа от охраната и имам всички основания да вярвам, че онези двама души, които е видял, са заподозрените. И нещо повече, че госпожа Бакстър, чиято снимка е разпознал, доброволно е придружавала Ландри. Можем да продължим да ги търсим, като проява на колегиална любезност — и това си остава само между нас, — но съм длъжен да разпространя нова заповед, само за откриване и установяване на наблюдение върху двамата. Не можем да ги спрем, освен ако няма важна причина. Иначе ни заплашва съдебен процес. Разбирате ли?

Бакстър се замисли за миг, после дълбоко си пое дъх.

— Издирваме Ландри във връзка с нарушения на правилника за движение по пътищата, възпрепятстване на правосъдието, тормоз и проникване в чужда собственост.

Последва мълчание. Накрая капитан Делсън отвърна:

— Добре, пратете ни подробностите по факса. Но без обвинения, които не сте в състояние да докажете.

— Вижте, ще ви пратя заповед за арест, подписана от местния съдия. Само трябва да ги задържите. И ние ще дойдем да ги приберем.

— Няма да ги задържа, но ще ви съобщим, ако ги открием. Има още нещо — някой си Кийт Ландри е направил резервации за хотел „Шератон“ на летището в Кливланд и е запазил места за полет на „Ю Ес Еър“ до Ню Йорк. — Той изложи подробностите и прибави: — Наблюдаваме пътищата между Толедо и Кливланд. Ще пратим хора и в „Шератон“. Освен това, тъй като са били забелязани на летището в Толедо, като обичайна оперативна процедура щатската и местната полиция проверяват околните мотели. Ако са разбрали, че ги издирват, заподозрените може да не продължат за Кливланд.

Бакстър кимна.

— Да… добре. Съобщете ми веднага, щом научите нещо.

— Непременно. — Капитан Делсън замълча за миг. — Навярно ще искате сам да се заемете с това.

— Да… съобщете ми, когато и където ги откриете. Искам да разговарям с нея… Искам да видя дали съзнава какво извършва, преди да избяга от съпруг и две деца. Защото, ако сте прав и тя доброволно отива с онзи човек, да върви по дяволите. Но искам да го чуя от собствената й уста. Разбирате ме.

— Да.

— Добре… по дяволите. Женени сме от двайсет години… имаме син и дъщеря в колеж… в момента са си вкъщи — излъга той, — ужасно са разстроени… майка й едва не получи инфаркт. Сестра й непрекъснато плаче, баща й е бесен. Какво им става напоследък на тези жени?

— Не зная.

— Е, благодаря ви за всичко. Просто искам да поговоря с нея.

— Ще ви държим в течение.

— Ще остана тук цяла нощ. — Бакстър си издуха носа, така че да се чуе в телефона, и каза със задавен глас: — Просто искам пак да я видя. Господи…

— Добре. Успокойте се.

Той затвори и удари с юмрук по бюрото.

— По дяволите! Ще я убия! Ще разпъна на кръст онзи педал…

Вратата се отвори и сержант Блейк подаде глава.

— Всичко наред ли е, шефе?

— Да. Разкарай се оттук… не, почакай. — Бакстър се замисли за миг. — Накарай Скенли да напише заповед за арест на Ландри — за възпрепятстване на правосъдието, проникване в чужда собственост и други такива глупости. Кажи му да събуди съдия Торнсби, да го накара да я подпише и да я прати.

— Слушам, господин началник.

— Почакай! После вземи още трима души, две коли и устройството за проследяване. Тръгваме за Толедо.