Нелсън Демил
Спенсървил (35)

34.

Кийт Ландри и Ани Бакстър лежаха прегърнати. И двамата дремеха, но от време на време Ани му казваше нещо и той й отвръщаше.

Кийт се бореше със съня и подозираше, че тя прави същото. Накрая Ани включи лампата, претърколи се отгоре му и го ухапа по ухото.

— Лазя ли ти по нервите?

— Не. Харесва ми. — Той я хвана за дупето и започна да я разтрива.

— Приятно е. — След минута тя каза: — Не мога да заспя, Кийт.

— Опитай.

— Не мога. — Ани пъхна ръка между телата им и започна да го гали, докато членът му се втвърди, после го пое в себе си. — Така се успокоявам. Можеш ли да издържиш така, докато заспя?

— Предполагам — усмихна се Кийт. — Никога преди не съм опитвал.

— Обичам те.

— Обожавам те.

— Аз хъркам.

— И аз.

— Когато спя, от устата ми тече слюнка. Целия ще те олигавя.

— Смешна си.

— Обичам да ям в леглото печено пиле и пържени картофки, бърша си устата в чаршафите и се оригвам.

Той се засмя.

— Стига.

— По цяла нощ сънувам еротични сънища и получавам оргазъм.

— Мили Бо…

Тя започна да движи хълбоци нагоре-надолу.

— И след малко пак ще получа.

— О, така е стра… — Той чу нещо на вратата. Преди да успее да реагира, се разнесе трясък и резето се разби.

Секунда по-късно в стаята влетя Клиф Бакстър с пистолет в ръка.

Ани изкрещя. Кийт я отхвърли от себе си, скочи от леглото и грабна ножа си, който лежеше под телефонния указател на нощното шкафче.

Бакстър замахна към лицето му с облицованата с гума дръжка на пистолета. Кийт отби удара, но оръжието го блъсна по челото и за миг го зашемети. Ченгето отново замахна, силно го удари по рамото, парализира ръката му и той изпусна ножа. Бакстър замахна да нанесе нов удар, но изведнъж Ани скочи от леглото и се хвърли отгоре му и той залитна назад.

Все още замаян и с безпомощно увиснала дясна ръка, Кийт хвана ножа в лявата. Зрението му бе замъглено от удара, но виждаше, че Ани се е вкопчила в противника му, който се мъчеше да се отскубне от нея. Кийт се плъзна по пода и замахна нагоре към бедрената му артерия, но Бакстър продължаваше да се върти в кръг и да се бори с Ани и от раната не бликна типичната струя артериална кръв.

Ченгето ревеше от болка, Ани пищеше. Преди Кийт да успее отново да замахне с ножа, в стаята се втурнаха още двама мъже с насочени оръжия.

— Не мърдай! Не мърдай!

Кийт с олюляване се изправи, все още стиснал ножа в ръката си. Един от полицаите — Кийт си спомняше, че се казва Уорд — замахна с палката си, улучи го в китката и ножът изхвърча от пръстите му.

Бакстър се бе освободил от Ани и тя лежеше разплакана на пода. Двете ченгета продължаваха да се целят в Кийт, но погледите им бяха насочени към голата съпруга на шефа им.

Когато Кийт понечи да отиде при нея, Бакстър отново замахна с пистолета и го заби в слънчевия му сплит. Той се преви и се свлече на колене.

— Разкарайте се оттук! — изкрещя на хората си Бакстър. — Разкарайте се оттук, ваш’та мамка!

Кийт разбра, че двамата излизат, и усети нов удар, този път по гърба, който го просна по очи на пода. После чу гласа на Бакстър:

— Така значи — мамка ми, а? Не! Твойта мамка! — Той го изрита в ребрата. Ани отново изпищя, хвърли се върху него, покри го с тялото си, здраво го прегърна с ръце през гърдите и зарови лице в тила му.

— Остави го на мира! — извика тя. — Остави го на мира! Махай се!

В стаята настана тишина. Кийт полагаше всички усилия, за да запази съзнание. Виждаше пред себе си краката на Бакстър. По крачола му се стичаше кръв, която капеше в обувката му.

— Дръпни се от него! — изръмжа ченгето. — Дръпни се от него или, Бог да ми е на помощ, ще те убия.

— Не!

Кийт чу изщракване от зареждането на пистолет, пое си дъх и й каза:

— Дръпни се… Ани, дръпни се…

— Не!

Някой извика иззад вратата:

— Шефе! Трябва да тръгваме! Полицията пристига!

Бакстър заби дулото на пистолета под носа на Кийт.

— Ще броя до три и ако тази кучка не се размърда и не се облече, ще ти пръсна скапания мозък. Едно…

— Ани… стани…

— Две…

— Всичко е наред… спомни си какво ти казах…

— Три.

Ръцете на гърдите му се отпуснаха и той усети, че Ани се повдига от гърба му.

Бакстър я блъсна, после отстъпи назад, но продължи да се цели в лицето му.

— Когато престана да я чукам, никога повече няма да иска да се приближи до мъж — изръмжа той.

Кийт се опита да се приповдигне, но Бакстър го изрита в главата и той се просна по очи. После чу, че някой вика отвън:

— Шефе! Пристига щатска полиция!

Кийт губеше съзнание и пак се свестяваше. Зрението му беше замъглено, звуците се донасяха до него сякаш от много далеч. Мерна босите крака на Ани, после я видя по дънки и обувки, след това се появиха панталони на униформени мъже, които я извеждаха, чу я да го вика, но не успя да разбере какво казва.

После ясно различи гласа на Бакстър:

— Само се виж как си се проснал на пода, гол като одран елен.

Отвори очи и видя, че ченгето е застанало на колене пред него и стиска ножа му в ръка.

— Сега си мой — каза Бакстър. — Само мой.

— Мамка ти.

Бакстър се изплю в лицето му и силно го удари по главата с дръжката на ножа.

После смътно осъзна, че някакви ръце го преобръщат и когато отвори очи, видя тавана. Бакстър бе приклекнал над него, държеше ножа и тихо му казваше:

— Сега просто ще те избавя от онези неща, дето те вкараха в беля. — Кийт усети, че го докосват по чатала. Стори му се, че другият го гали по тестисите. Помисли си, че си въобразява, но после разбра, че е истина. Гласът на ченгето продължаваше успокоително да шепне: — Е, просто ще отнесем тези неща вкъщи и през остатъка от живота си ще можеш да се чудиш кой ги е взел, кой чука жена ми и кой никога повече няма да я чука…

Кийт заби два пръста в дясното му око. Бакстър изкрещя и се претърколи назад, скрил лицето си в шепи.

Разнесоха се припрени стъпки, чуха се напрегнати гласове и той видя, че Уорд и другият полицай измъкват шефа си навън.

Не усещаше болка, само силен екот в главата, и имаше чувството, че очите му всеки момент ще изхвръкнат от орбитите си. Пригади му се и щеше да загуби съзнание, но знаеше, че трябва да се сдържи, за да не се удави в съдържанието на собствения си стомах. Някак си успя да се претърколи на една страна чак тогава се почувства в достатъчна безопасност, за да си позволи да припадне.