Нелсън Демил
Спенсървил (21)

20

Телефонът иззвъня в осем и двадесет. Беше събота сутринта. Кийт беше в кухнята и си приготвяше кафе.

— Да?

— Кийт, трябва да говорим.

Той изключи кафеварката.

— Добре ли си?

— Да. Обаждам се от един уличен автомат. Можем ли да се срещнем някъде?

— Разбира се. Къде?

— Мисля, че панаирът става. Днес там няма никой.

— Тогава дори не трябва да припарваме там. Слушай, спомняш ли си Рийвз Понд, на юг от къщата ми?

— Където карахме кънки през зимата.

— Точно така. Вземи си нещо за хапване и иди да нахраниш гъските. Идвам след двадесет минути. Всичко наред ли е?

— Да. Не… Ти нали имаш карабина? Видях я…

— Да. Ти добре ли си?

— Да, добре съм. Съжалявам. Просто се тревожа за теб. Той е станал много подозрителен…

— Двайсет минути. Ако разбереш, че те следят, просто иди и нахрани гъските, но остави вратата на колата си отворена в знак, че те наблюдават. Разбра ли?

— Да.

— Спокойно. — Той затвори, качи се горе и отвори гардероба. Намери бинокъла си, после взе два пълнителя и ги пъхна в джоба си. Третия зареди в карабината, дръпна затвора и вкара патрон в цевта.

После излезе, прекоси пътя и затича към хамбара на Дженкинс.

След пет минути вече беше оседлал и яздеше през гората.

На стотина метра, от мястото, където реката излизаше от дърветата, скочи от седлото и върза кобилата за едно дърво.

Продължи пеш по брега и спря в сянката на последните дървета, на няколко метра от обляния от слънцето бряг на езерото. На отсрещния бряг нямаше и следа от кола или човек.

Единственият път, който водеше насам, минаваше на неколкостотин метра южно от езерото и той не можеше да го види, защото беше от другата страна на склона, но от време на време се виждаше кабината на някой голям преминаващ камион.

Погледна часовника си. Девет без петнадесет. Какво ли се беше случило от момента, в който се бяха разделили с Ани?

След малко една кола превали гребена и се заспуска през високата трева към езерото. Обаче не беше линкълн, а форд, от онези, които спенсървилската полиция използваше за работни автомобили с и без маркировка, закупувани без съмнение от „Бакстър Мотърс“.

Колата без видими полицейски знаци спря до калната ивица на брега и Кийт вдигна бинокъла. Вратата се отвори и слезе Ани, облечена в червена пола и бяла блуза. За момент остана до отворената врата, огледа се, после притвори вратата.

Тръгна покрай водата с комат хляб в ръка. Кийт я наблюдаваше как разсеяно хвърля на птиците. Цяла дузина патици и гъски заплуваха към люшкащия се по водата хляб. Ани не ги гледаше, а хвърляше погледи ту през лявото си, ту през дясното си рамо.

Кийт изчака още няколко минути, после излезе от прикритието на дърветата и тръгна към нея.

Тя го зърна, хвърли във водата останалия хляб и забърза към него.

Беше развълнувана, но не и уплашена. Усмихна се и последните десетина метра затича към него и буквално се хвърли в обятията му.

— Здравейте, господин Ландри.

Целунаха се, после тя го хвана за ръцете.

— Толкова е хубаво да те видя. — Погледна стърчащото над рамото му дуло на карабината. — Може би не ти е нужна.

— Излязох да пострелям малко вреден дивеч. Ела да влезем сред дърветата.

Тръгнаха ръка за ръка покрай брега. Тя няколко пъти погледна назад.

— Май не ме проследиха — каза тя. — Тази сутрин закарах линкълна в „Бакстър Мотърс“ и казах, че има нещо на двигателя. Дадоха ми оборотна кола. Дяволският му линкълн стърчи като рог на челото ми всеки път щом изляза с него. Сигурно точно това беше причината бащата на Бакстър да ми го подари.

— Струва ми се, че доста си миткала, драга моя — захили се той.

— Не, сър, но сега вече сериозно се замислих как да го правя. А ти, умнико? „Остави вратата отворена, ако те следят.“

— Това ми беше занаят. А пък хобито ми беше тенис. Леля Луиз ли нещо оплете конците?

— Нещо такова. Но не беше нейна вината. Клиф счел за необходимо да се отбие до нея и да я види, и кой знае защо, му изтърсила, че съм вечеряла с нея, и той ме попита какво ми била приготвила леля ми.

— Дяволът е в подробностите.

— Нищо чудно. Просто не ме бива в тия игри, Кийт. А той и без това си е подозрителен. Винаги е бил такъв. А този път с пълно право.

Стигнаха дърветата и тръгнаха по брега на потока. Сенките им предлагаха прохлада; есента вече бе започнала да размахва жълто-кафявата си четка. Кийт открай време бе обичал есента в родния си край, дърветата в крещяща гама, шишарките и кедрите, ловния сезон и жътвата. Никъде по света не бе успял да зърне подобна гледка и мисълта за дома винаги му навяваше повече спомена за есента, отколкото за лятото.

Ани го потупа по рамото и му посочи напред.

— Това твоят кон ли е?

— Това е оборотен кон. На Дженкинс от другата страна на пътя.

— Значи така си дошъл дотук. Още ли те следят?

— Може би. Днес специално не ми се занимава с тях.

— Не можеш ли да извадиш някакво решение на съда или нещо подобно?

— Подобно внимание донякъде ме ласкае.

— А мен — никак. — Ани приближи кобилата и я потупа по врата. — Хубаво животно. Навремето яздехме. Помниш ли?

— Спомням си. А ти още ли яздиш?

— Не. Но би ми се искало. — Тя изу обувките си и смъкна чорапогащника си, после хвана юздите и поведе кобилата да пие от потока. — Жадна е.

Кийт свали от рамото си карабината и бинокъла и ги подпря на един дънер. Седна на едно повалено дърво и я загледа.

— Хранена ли е? — попита го Ани.

— Нахраних я някъде към седем. Мен обаче още никой не ме е нахранил.

Тя се изсмя.

— Ергените сте толкова смотани. Само да ви отмести човек чинията на два пръста и ще изпукате гладни. Кой се грижеше за теб през всички тия години?

— Чичо ми и „Амекс“.

Тя му хвърли поглед, докато връщаше кобилата и я връзваше за дървото.

— Хубав живот ли прекара, Кийт?

— Хубав.

— Аз също, въпреки брака си. Научих се как да извличам удоволствие от други неща.

— Винаги си успявала да откриеш нещо добро във всяка ситуация. А аз винаги виждах само лошото.

— Невинаги. Ти действаше далеч по-цинично, отколкото всъщност изглеждаше.

— Добре си ме опознала.

— Достатъчно добре. — Все още боса, тя закрачи към него и легна на тревата с крака в скута му. — Измръзнаха.

Той изсуши краката й с носната си кърпичка и ги разтри.

— М-м, хубаво ми е.

— С колко време разполагаме?

— Кой дава пет пари?

— Ние.

— О, нямаме никакъв проблем. Аз разнасям разни поръчки по града в момента. А той лови риба на Сивото езеро в Мичиган с дружките си. Там имаме хижа. Ще се върне чак късно следобед.

— Сигурна ли си?

— Единственото нещо, което му доставя по-голяма радост от това да ме тормози, е риболовът и ловът с приятелчетата му. — Тя се замисли за момент. — Господи, така ненавиждам онази къща, но се радвам, че той си я харесва. Така ми оставя по някоя друга глътка въздух… можем да бъде заедно, когато е там.

— Ходиш ли с него?

— Понякога. Няколкото пъти, когато съм била там с него сама, без децата или компания, той се превръща в друг човек. Не казвам, че става по-добър, и не всъщност по-лош… просто друга личност… спокоен, вглъбен, сякаш… не знам… сякаш си мисли за нещо. Плаша се, когато сме само двамата там, и обикновено не ми е трудно да се отказвам от това удоволствие.

— И какво се случи?

Тя притвори очи.

— Снощи имахме малка сцена — каза тя, докато той през това време масажираше петите и глезените й. — Първо, вечерята беше прегоряла. — Тя се изсмя. — Нарочно го направих.

— Цяло удоволствие е да живее с теб човек.

— Няма да коментирам. Както и да е, той се опита да ме хване с вечерята при леля Луиз, после се прехвърлихме на темата за Уенди в смесеното общежитие, после стигнахме и до Кийт Ландри, отварям кавички, човекът, чукал ме цели шест години, затварям кавичките, и който сега се бил върнал в града, после се опита пак да ме хване с въпроса дали съм разговаряла с теб. Разсъдих, че вече знае, така че му казах, че сме се видели на улицата до пощата.

Кийт кимна.

— Добра мисъл.

— Ами! Вкисна се още повече. Той е все още ядосан и подозрителен. Това исках да ти обясня по телефона. Но предполагам, че вече си го разбрал. Спомена ми, че бил идвал при теб вчера.

Кийт не каза нищо.

Тя издърпа краката си от скута му, седна на земята и се плъзна покрай него до дънера.

— Съжалявам, ти не заслужаваше това да ти се случи.

— Ани, когато се качих в колата си във Вашингтон и потеглих насам, знаех къде съм се запътил. И знаех също така какво искам тук.

Тя го стисна за ръката.

— Но не знаеше цялата ситуация.

— Единственото нещо, което трябваше да разбера, беше как се чувстваш.

— Кийт, ти го знаеше. Ти трябваше да знаеш как се чувствам.

Той се усмихна.

— И моята, и твоята леля можеха спокойно да четат писмата ти, без да се изчервяват.

— Писмата ми ли? Та ти подписваше твоите с „С уважение“.

— Имах предвид „С любов“.

Седяха известно време в тишина и слушаха ромоленето на потока, пръхтенето на кобилата, шумоленето на листата и песента на птиците.

— Ти разбираше, нали, че аз все още те обичам и те чакам? — проговори тя накрая.

— Да. Но можеше да се получи така, че никога да не се завърна.

— Винаги съм знаела, че ще се завърнеш. — Тя вдигна една съчка и задраска пръстта до себе си. — Ако ти не се върнеше, значи никой друг нямаше да го направи. — Тя изтри очи, пое си дълбоко дъх и все така, без да го гледа, каза: — Господи… мислех си, че са те убили, мислех си, че си се оженил, че вече не ме обичаш.

— Не.

— Но защо чака? Защо?

— Не знам… искам да кажа, известно време след като се разделихме и двамата бяхме ядосани един на друг… после, преди да замина отвъд океана, ми хрумна, че могат да ме убият, че мога да загубя крак или ръка, или нещо от този род…

— Ако бях твоя съпруга, щях да се грижа за теб. Ако бях твоя съпруга, щях да почитам паметта ти.

— Е, чак толкова… После, когато се прибрах… не знам… не можехме да се свържем. А после ти се омъжи и аз те възненавидях, възненавидях и себе си, после се занизаха годините… писмата ту идваха, ту не идваха… Представях си те заобиколена от приятели и семейството ти… ти никога не ми писа нищо за семейството си…

— Ти никога не ми написа как си се чувствал.

— Направих го.

— Никога не написа и дума за нас двамата.

— И ти никога не го направи.

— Опитах се… боях се. Боях се, че писмата могат да секнат.

— И аз.

Тя отново изтри очи и се опита да се усмихне.

— Бяхме двама идиоти. Така обичахме да си говорим какво ли не, а после, в продължение на над двадесет години, не можахме дори да си кажем „Обичам те“ и „Липсваш ми“.

— Знам. — Той се замисли за момент. — Знаеш ли, този месец се навършват двайсет и пет години от момента, в който си казахме сбогом в квартирата ти в Кълъмбъс.

— Знам. Направо не ми се вярва. — Тя сложи длан върху крака му. — След като си тръгна, плаках седмици наред. После се стегнах и потънах в учене. Не излизах с никакви мъже…

— Не ревнувам. Не се тревожи.

— Остави ме да си кажа. И тогава започнах да установявам, че… че почвам да ти се гневя… а когато една жена се разгневи, тя става ужасна…

— Това е нещо ново за мен.

Тя го ощипа по крака.

— Слушай по-нататък. И значи отидох на преглед при психиатъра в студентското градче и той наистина ми помогна. Каза, че съм развивала гняв към теб, защото това било единственият начин, по който да се справя с мисълта, че те губя, защото отиваш при друга жена или че могат да те убият. Каза ми, че аз наистина те обичам и трябва ти го кажа.

— Не си спомням това да се е случило.

— Защото така и не изпратих писмото. Скъсах го. После отново го написах и отново го скъсах. Направих го поне десет пъти. После проумях, че все още съм ядосана, че продължавам да се чувствам наранена и предадена. Спомних си един ред, който бях прочела някъде: щастливите у дома мъже не ходят на война.

— Но дори и щастливите мъже стават неспокойни.

— Добре, но теб те нямаше там, за да ми го кажеш. А когато ми се обади, вече ми звучеше някак… чуждо.

— Ти също.

— Знам. Ненавиждам телефоните. Така че се самонавих и реших, че трябва да се пробвам и с други мъже. Искам да го знаеш, Кийт, никога не съм обичала никого от тях. Не и така, както все още те обичам. Всъщност изобщо не съм обичала други. — Тя се изсмя. — Всички те ми биха шута. Всички имаха едни и същи оплаквания. Ани, ти си студена, затворена, егоистка, егоцентрична и така нататък. Не бях нищо такова. Бях влюбена в друг мъж.

— Не е необходимо да ми разказваш нищо.

— Разбира се, че трябва. И аз заминах за Европа, за да избягам, и бях зашеметена от красотата, която видях. Защото до този момент къде бях ходила — Спенсървил, „Боулинг Грийн“ и Кълъмбъс. И всеки път, когато виждах нещо, което дълбоко ме трогваше, си казвах: „Кийт, погледни това, Кийт, погледни онова, не е ли красиво?“ — Тя подпря лакти върху коленете си и захлупи лице в шепите си. — Съжалявам… не съм плакала от години, а сега от няколко седмици сълзите ми не могат да спрат.

— Няма нищо, успокой се.

Тя извади книжна кърпичка и си издуха носа.

— Добре… и тогава се прибрах у дома, и братовчедка ми се омъжваше точно в този момент, а аз й станах шаферка, и на сватбата се срещнах с Клиф Бакстър.

— Чух го от човек, който беше присъствал. Чух го също така и от майка си — че си се сгодила за него — и че аз съм най-големият глупак на земята.

— Майка ти беше права. Също и моята. Тя ми каза да не се омъжвам за него. Странно, баща ми в началото го харесваше. Повечето мъже го харесваха, също и доста жени. Жените го харесваха, защото всяка година сменяше колата си и изглеждаше добре. И все така сменя всяка година колата си.

— Ани…

— Спокойно. Тогава съвсем не познавах мъжете и не можех да преценя… Мислех си — е, никога няма да има втори Кийт, но Клиф е съседско момче, има хубава работа, няма да го вземат в армията, а другите момчета са или женени, или в армията, пък и Клиф винаги ме е харесвал. Можеш ли да си представиш по-тесногръдо и провинциално мислене?

— Разбира се. Такива бяхме тогава, Ани.

— Да, така беше. И така… той ме помоли да се омъжа за него… паднал на коляно, ако щеш вярвай… бях поласкана, бях с такова понижено самочувствие… бях истинска глупачка!

— Защо се омъжи за него, Ани? Наистина искам да знам. Длъжна си да го знаеш и трябва да ми го кажеш.

Тя го стрелна с поглед и сетне се изправи.

— За да ти го върна.

Той също се изправи и двамата се загледаха.

— Ти, копеле такова — почти викна тя. — Знаеш ли какво ми причини? Знаеш ли? Ненавиждам те. Ненавиждам те за онова, което ми причини, за състоянието, до което ме доведе, за онова, което направих заради теб.

— Знам. Сега по-добре ли се чувстваш?

Тя кимна.

Той я хвана за ръката. Седнаха и загледаха течащата вода.

— Благодаря ти. Сега се чувствам по-добре — проговори тя.

— Аз също.

— Вече не те ненавиждам.

— Може би само малко.

— Не, не те ненавиждам. Ядосана съм на себе си.

— Аз също. Но мисля, че можем да простим на себе си, ако този път постъпим както трябва.

— Сигурен ли си, че още не си ми ядосан? Искам да кажа за начина, по който постъпих с теб, когато замина, и задето се омъжих за Клиф?

— Вярно, бях ти ядосан. Знаеш го. Но с течение на времето взех да проумявам някои неща. Искам да кажа, ние никога не си писахме за това, но самият акт на кореспонденция и поддържането на връзка беше начин да си кажем взаимно, че сме допуснали грешка, че и двамата съжаляваме за случилото се и че се извиняваме един на друг, че си опрощаваме взаимно простъпките, и все още се обичаме, без да произнасяме думите: „Съжалявам, прости ми, аз те обичам“. Радвам се, че повдигна темата. Щастлив съм, че можеш да разговаряш с мен.

— Щастлива съм. Ти си първият мъж, когото нарекох копеле… е, откакто ти… тогава обядва в столовата с онази дребна кучка, как й беше името…

— Карън Уайдър.

— Копеле! — изсмя се тя.

Дълго време не откъсваха поглед от ромолящата вода и си мислеха за свои неща.

— Тук е красиво и тихо — проговоря тя след време. — Навремето водех децата тук да ловят риба на езерото. Учех ги как да се пързалят с кънки. Мисля, че ще ги харесаш. Метнали са се на мен.

— Това е хубаво.

— Те всъщност вече не са деца, нали? Те са зрели хора.

— Значи се справят по-добре от нас с живота. Ние не искаме да узреем.

— Ние пораснахме. Искам отново да съм дете.

— Че защо да не бъдеш? Избери възрастта, която най-много ти харесва, и се придържай към нея. Това е новото ми мото.

— Добре, двайсет и една — засмя се тя.

— Е, ами че ти имаш тялото на двайсет и една годишна.

— Забелязал си го. Всичките ми размери са каквито бяха в колежа. Аз съм много суетна, що се отнася до външния ми вид. Изключително придирчива.

— Добре. И аз съм същият. Между другото, онази нощ изглеждаше страхотно в джинсите. Как си се приготвила за днешния ден?

— Ами… той винаги ме кара да се обличам, когато ходя в града. Нямам правото дори да се покажа по бански костюм на градския плаж. Веднъж дойде до гимназията, където бях на урок по аеробика, и само като видя какво съм облякла за часа в смесения клас, направо превъртя, та оттогава си правя упражненията вече само у дома. Извинявай. Не беше необходимо да ти го казвам.

— А позволено ли ти е да правиш секс с конник, с когото току-що си се запознала в гората?

— Това случайно е една от най-упоритите ми сексуални фантазии.

— Добре. — Той се изправи и се огледа. — Тук е малко неравно…

— О, бъди изобретателен, Кийт. Ето… можем да го направим на този дънер. — Тя го улови за ръката, свали му ризата и я сложи върху дървото. — Сядай. Не, първо трябва да си свалиш панталоните.

Той свали обувките си и после джинсите си, докато тя през това време разкопчаваше блузата и сутиена си, после си смъкна бикините, без да сваля полата си.

— Не трябва да се събличаме съвсем — някой може да мине. Мога да кажа, че съм дошла да бера гъби и изобщо не те познавам.

— Умна мисъл. Добре… — Той възседна дънера, все още по шорти, и Ани, все още с блузата, сутиена и полата, се хвана за раменете му, разкрачи се и седна върху него. Бръкна под полата си, напипа члена му и го пъхна в себе си.

— Ооооох… толкова ми е хубаво.

Тя го прегърна, а той се хвана здраво с две ръце за дънера и каза:

— Ще паднем.

— И какво от това? — Тя притисна глава към рамото му, без да спира да се движи нагоре-надолу. — Оооо… толкова ми е хубаво… А на теб?

— Чудесно.

— Да не паднеш?

— Няма, държа се здраво.

Тя притисна гърди към неговите, люлееше се бавно върху него, после ускори движенията си и задиша тежко. После внезапно се вкамени и след миг — когато той се изпразни — се отпусна.

Тялото й омекна в ръцете му. Дишането й бавно се успокои.

— Чувствам се като курва — прошепна тя след минута. — Направо е чудесно. Как ще се измъкнем от това положение?

— Ще изчакаме да мине горският. — Той я прегърна и се изправи заедно с нея. Тя се плъзна по тялото му надолу, прегърна го и го целуна. — Страшна си — каза той.

— И ти — каза тя и погали члена му. — Трябва да те почистя.

— Обичам да ходя така.

— Сериозно? — Тя вдигна бикините си, намокри ги в потока и после избърса и двамата. — Хайде. Иначе половината листа и клечки ще полепнат по нас.

— Ти си голям майтап.

— Така се чувствам… просто не мога да ти го опиша. — Тя захвърли бикините си в един храст. — Като хлапачка. Не съм го правила извън къщи от гимназията. Следващия път ще го направим в хамбара ти, после на задната седалка на колата ми.

— А в стая в хотел?

— Разбира се.

Той понечи да вдигне панталоните си, но тя го спря.

— Недей. Съблечи се. Никога досега не съм виждала гол мъж в гората. Защо ли не взех фотоапарат?! Свали си и чорапите.

Той смъкна чорапите и шортите си.

— Смущавам се.

— Обърни се. — Тя прокара ръце по гърба му и го стисна за задника. — Целият си само мускули.

— Ти какво, да не си била в затвора? Мога ли вече да се облека?

— Казах ти, ръцете ми сами лепнат по теб… — Тя го обърна и го погледна отпред. — Какво е това на корема ти?

— Нищо, ударих се.

— О… — Ани си сложи сутиена и облече блузата си. Кийт също се облече.

Седнаха до потока.

— Какво стана, когато ти дойде на гости? — попита тя.

— Ами горе-долу онова, което би очаквала.

— Разкажи ми.

— Ами, беше доста по-луд, отколкото го изискваше ситуацията, така че ми мина през главата дали не е разбрал, че си била при мен, и бях… наистина се разтревожих за момент. За теб.

— Благодаря ти.

— Той обаче всъщност бе насочил атаката си само срещу мен… това също ме разтревожи. После проумях, че не знае нищо, а просто е превъртял.

— Сам ли беше?

— Не, беше си взел едно приятелче. Уорд.

— Знам, той му е личният телохранител. Той ми каза, че е бил дошъл сам.

— Ако беше дошъл сам, вече да е мъртъв — изпусна се Кийт.

— Той е страхливец и лъжец — проговори тя след минута мълчание.

— Но е и опасен, Ани. Трябва да внимаваш.

— Никога досега не ме е удрял. Знам как да му дърпам конците.

— Децата ги няма, работата му е в опасност, аз съм в града — и той всеки момент може да изригне. Повярвай ми.

— Откъде знаеш, че работата му е в опасност?

— Ходих на онова събрание в „Сейнт Джеймс“. Знаеш ли за него?

— Да. Всъщност родителите ми бяха там. Оттогава направо не са на себе си. Предполагам, че Клиф Бакстър е станал на въпрос, но никой не ми каза нищо. Ти… ще ми кажеш ли?

— Не.

— Не съм чак толкова наивна. Знам, че прави нередни неща, но не мога да си представя, че това е станало на въпрос на обществено място…

— Знаеш ли… има запис на събранието. Спомняш ли си Джефри Портър?

— Да. Виждаме се в центъра. И с жена му, Гейл Портър. Нали с нея излизаше в училище?

— Да. Видяхме се наскоро. И да ти кажа — имам им вяра, и ако някога ти се наложи някаква спешна помощ и не можеш да се свържеш с мен, иди при тях. Аз ще им се обадя и ще уговоря нещата.

— Кийт… не. Не искам никой друг да знае за нас. Прекалено опасно е.

— Слушай, знам кога да доверя живота си в нечии ръце. Има хора, на които човек може да се довери. Но първо иди и говори с тях и ми кажи какво мислиш.

— Добре… значи имат запис от срещата?

— Да. Той ми се обади вчера. Продават го из града по пет долара разпечатката и не смогват да отговорят на търсенето. — Той се засмя. — Е, за теб ще е безплатно.

— Кийт, какво пише там? Ще бъда ли притеснена, унижена — или и двете?

— Съжалявам, Ани. Те малко се поувлякоха със свидетелите срещу съпруга ти. Но не бива да се чувстваш притеснена или унижена. Но със сигурност ще кипнеш.

— Знаеш ли, вече не ме е грижа.

— Иди се виж с Портърови. Може да ни потрябва помощта им.

— За какво?

— За срещите ни. За алиби.

— И колко дълго ще ни се налага да се крием?

Той я улови за ръката.

— Това ти ще го кажеш, Ани. Готова ли си за тръгване?

— Да не ми предлагате ръката си, господин Ландри?

— Да, предлагам ви ръката си, госпожице Прентис.

— Приемам.

Той я прегърна. Търкулнаха се в тревата. Тя го възседна и го целуна.

— Трябваше ти доста време, докато стигнеш дотук.

— Срамежлив съм.

— Да, и го знаеш. Може да си най-страхотният мъж на света, но въпреки това си срамежлив.

— Само не го казвай на никого.

— Променил си се, Кийт. Променил си се, но въпреки това те познавам.

— А ти не се променила. Все още те обичам.

Тя се сгуши отгоре му. Лежаха върху крайбрежния склон. Кийт си помисли, че се е унесла, но изведнъж тя се обади:

— Кога?

— Какво кога?

— Кога ще бягаме?

— Ами… защо просто не дойдеш да живееш при мен?

Тя коленичи до него и доближи лицето си до неговото.

— Не можем, Кийт. Това не ти е Вашингтон. Хората тук не могат просто да сменят партньорите си. Те бягат. Винаги бягат. Няма друг начин. Знаеш го.

— Знам. Само дето бягството не ми е много по сърце.

— Няма друг начин. Ще дойда с теб, където кажеш. Но не и в къщата ти.

— Добре… Но първо ще говоря с него.

— Не. Той ще побеснее.

Което и беше целта на Кийт.

— Двамата с него трябва да си поговорим като мъж с мъж — обясни й търпеливо той.

Тя се втренчи в него, после каза:

— Кийт, погледни ме.

Той се надигна и седна.

— Да?

— Обещай ми, че няма да му направиш нищо лошо.

Кийт не отговори.

Тя сложи ръце на раменете му.

— Знам, че те е ударил, и знам, че не си от онези мъже, които ще го простят или забравят. Но не е необходимо да си отмъщаваш. Остави го. Заради мен.

Кийт отново не отговори.

— Моля те. Остави на Господ или Спенсървил да се справят с него. Няма нужда да прибавяме такова събитие към биографиите си, а и… той е баща на Уенди и Том.

— Обещавам ти, че няма да го убивам.

Тя го гледаше.

— И не искам никакво насилие, Кийт. Моля те. Той не заслужава дори да го пребиеш. Не можем да му причиним по-голяма злина от това, което сме решили да направим.

— Добре. Обещавам.

— Обичам те. — Тя го целуна.

Той се изправи.

— Ще те изпратя.

— По-добре да вървим покрай потока.

— Добре.

Той свали обувките и чорапите си и ги остави на брега, после нави джинсите си и метна карабината на рамото си.

Тръгнаха покрай потока към езерото, хванати за ръце.

— Трябва ми седмица, за да си уредя нещата. Много време ли е това? — попита тя.

— Не и след двайсет и пет години.

Тя го стисна за ръката.

— Къде ще отидем?

— Имаш ли паспорт?

— Не. Но мога да си пусна молба да си извадя.

— Не, в тази поща не можеш да го направиш.

— Прав си, не мога. Ще отида в Толедо.

— Първо ще отидем във Вашингтон. Вземи си всички лични документи.

— Добре. Никога не съм била във Вашингтон.

— Кой град ти хареса най-много в Европа?

— Рим.

— Значи отиваме в Рим.

— Сериозно ли говориш?

— Ако ти си сериозна, и аз съм сериозен.

Тя се замисли за момент, после каза:

— Сериозна съм.

— Разбираш ли какво означава да напуснеш дома си?

— Не. Но когато съм с теб, аз съм си у дома. Какво е това за болните от любов?

— Познавам чувството. Но мислила ли си какво ще е да ти липсват децата, семейството, приятелите?

— Да. Мислила съм. Но е време да направя нещо, което иска да направи Ани Прентис.

— А работата ти? Нали все още ръководиш болничния благотворителен магазин.

— Да, и ми харесва, но… Съпругът ми одобри тази работа. Няма мъже, няма пари, няма уикенди, плаващ работен ден… и е на две крачки от полицейското управление.

— Видях ти магазина, когато бях в центъра — кимна той.

— Би ли имал нещо против, ако работя?

— Можеш да правиш каквото си поискаш.

— Мога ли да оставам до късно в офиса, да си нося работа вкъщи през уикендите и да ходя в командировки с мъже?

— Не прекалявай, Прентис.

Тя се захили и го стисна за ръката.

Продължиха да крачат в дълбокия до глезените им поток.

— Може би някой ден ще се върнем да погостуваме — каза тя.

— Може би.

— А ти какво ще кажеш, Кийт? Твоят дом също е тук. Не искаш ли да останеш?

— Исках, но вече разбрах, че не мога. Но може би някой ден…

— Ако… него го нямаше тук.

— Какво ще направи, ако го изритат от работата му?

— Няма да остане — отвърна тя. — Няма да може. За него това ще бъде повече от унижение. А и хората, които тайно го ненавиждат, са много. — Тя се замисли за момент. — Знаеш ли, ако госпожа Бакстър избяга с чужд мъж, той наистина ще е достатъчно смазан и ще напусне работа, ще се махне от града и тогава вече можем да се върнем, ако искаме.

— Къде ще отиде? — попита Кийт.

— На Сивото езеро. Всъщност по думите му там ще се преместим да живеем, когато се уволни. — Тя се захили. — Това може да стане доста по-скоро, отколкото предполага той. Само дето ще замине сам за къщата си. Наясно е, че не може да остане в Спенсървил като уволнен шеф на полицията.

— Искаш да кажеш, че това означава край на представителните вечери в Елкс Лодж?

Тя го стрелна с поглед.

— Сигурно си го прочел във вестника. Господи, това беше една от най-кошмарните нощи в живота ми.

— Имах някои нездрави емоции. Само дето не можех да разбера какво точно изпитвам.

— Скъпи, цяла нощ си мислех само за теб и се чудех какво ли правиш в съботната вечер. Знаеш ли колко много съботни вечери съм се чудела къде си, след като се разделихме?

— Забавлявах се в учебната рота. Колко съботни вечери съм стоял на опашка пред телефонните автомати, за да ти се обадя. Но все те нямаше.

— Разбира се, че си бях у дома. Но не вдигах слушалката. Гордостта и вироглавството са грехове и ние си платихме за тях.

— Така е.

— Ревността също е грях. Не съм ревнива, но… тогава, онази вечер, ти позвъних от Елкс Лодж. Исках просто да ти чуя гласа. Но теб те нямаше.

— Отидох до гимназията да поиграя малко баскетбол, после се прибрах към девет, взех си един студен душ и си легнах.

— Добре. Сънува ли ме?

— Вероятно. Знам само, че първото нещо, което ми идва наум всяка сутрин, си ти.

— И аз съм така.

Излязоха до езерото. Край колата на Ани вече имаше паркирани и други автомобили, а във високата трева бяха захвърлени няколко велосипеда.

Кийт загледа няколко момчета, които плаваха върху голям гумен сал, видя и двама възрастни мъже да ловят риба. Две млади майки пускаха с децата си хартиени корабчета в края.

Водата беше огледално гладка, но от време на време някоя малка риба подскачаше, разпращайки концентрични вълнички. Водни кончета жужаха над повърхността, тръстиките се люшкаха в лекия вятър. Близо до брега имаше островчета водни лилии, със сладки корени, които ставаха за ядене — Кийт се зачуди дали днешните момчета знаят това.

Езерото не изглеждаше по-различно от онова, което Кийт си спомняше отпреди тридесетина години — с изключение на това, че тогава хлапетата бяха повече; поколението на може би последните момчета от тип Хъкълбери Фин, които готвеха корени от лилии, дъвчеха воден пипер, ловяха риба с бамбукови пръти, използваха стари автомобилни вътрешни гуми като лодки, досаждаха с прашките си на дребните животни и възрастните и караха велосипеди, които тежаха повече от тях.

— На какво се усмихваш? — попита го Ани.

— Спомням си как през летните нощи обичахме да се къпем голи. Пушехме, пиехме бира и си говорехме за момичета.

— Знам. Ние пък се криехме във високата трева и ви гледахме.

— Не може да бъде.

Тя се засмя.

— Гледахме ви. Два пъти го правихме. Не можехме да видим почти нищо, но всички твърдяхме, че сме видели.

— Защо не дойдохте при нас?

— Вероятно щяхме да го направим. Една вечер се наканихме да ви отмъкнем дрехите, докато се къпехте, но ни хвана шубето.

— Е, някоя лятна нощ двамата с теб ще се върнем тук и ще се къпем голи.

— Готово.

Помълчаха; не искаха да се разделят.

— Това, изглежда, е последният топъл уикенд.

— Да, усещам дъха на есента.

— И аз.

Наблюдаваха хората около езерото.

— Познаваш отец Уилкс от църквата „Сейнт Джеймс“, нали? — наруши мълчанието Кийт.

— Да.

— Разговарях с него онази вечер на събранието в църквата му.

— Как е той?

— Престарял. Но все още си знае работата.

— Каква работа?

— Онази, с наклонените плоскости.

— Коя имаш предвид?

— Ами посъветва ме да не пожелавам жената на ближния си.

— Виж ти. Е, ако е имал предвид госпожа Дженкинс или госпожа Мюлер, това е много добър съвет. Но предполагам, че е имал предвид мен. Много смущаващо.

— Той те харесва. Не ме прокълна, но ме посъветва да изчакам, докато се разведеш. После вече мога да те пожелая, така ми каза.

— Наистина ли използва точно тези думи?

— Точно тях. Под расото му се крие стар романтик.

Тя се замисли над думите му.

— Не бях мислила, че можеш да отидеш за съвет при някой свещеник.

— Всъщност не съм ходил никъде. Той дойде при мен и ме заговори.

— Искаш да кажеш, че… той знае за нас?… Откъде би могъл да знае?

— От твоя изповедник преподобния Шенк. Казвам ти го само да знаеш, преди да отидеш при него за съвет или опрощаване на греховете.

— Аз… аз съм обсъждала брака си с него. — Тя се поколеба. — За да съм честна, ще ти кажа, че съм разговаряла с него за теб.

— Така ли? Каза ли му, че имаш сексуални фантазии по отношение на мен?

— О, разбира се, че не. — Тя се засмя. — Не чак с толкова много думи.

— Е, ако говориш пак с него на тази тема, той ще ти предаде онова, което ми каза Уилкс: да се разведеш и междувременно да не вършиш прелюбодеяния.

— Малко е закъснял.

— Пък и тези неща се разчуват.

Тя кимна.

— Аз съм приятелка със съпругата на отец Шенк, Мардж… Какво още ти каза отец Уилкс?

— Не мога да ти кажа, но при всичките им добри намерения, знаят прекалено много.

— Ще внимавам. — Тя го погледна. — Една седмица, Кийт. От днес.

— Една седмица, считано от днес.

Тя седна на земята и разгъна чорапогащника си.

— Можеш ли да ме подсушиш?

Той приклекна до нея и подсуши краката й с полите на ризата си, после й помогна да обуе чорапогащника и обувките си.

— Къде ти е бельото?

— Загубих го. — Тя протегна ръка и той я издърпа на крака. — Господи, виж ме… цялата съм в трева и листа, дрехите ми са кални… — Тя се засмя. — Сякаш току-що съм се чукала в гората. — Среса се и се ухили. — Мислиш ли, че трябва да се отбия у дома, преди да отида на пазаруване? Здравейте, госпожо Смит, да, току-що се чуках в гората. С един висок непознат конник. Как са днес морковите?

— Весело ти е, нали? — засмя се и той.

— Да. И знам какво си мислиш: какво ли пък ще бъде, когато вече няма да ги има опасността и възбудата от забранения секс. Да, весело ми е, но едновременно с това ме е страх до смърт. Просто искам да съм в безопасност, да съм с теб… и дори и след двадесет години сърцето ми пак ще бие лудо, когато влизаш в стаята.

— Вярвам го.

— Длъжен си, или в противен случай постъпваш грешно. Тръгвам си оттук каквото и да става, Кийт, и искам помощта ти. Но не е необходимо да ми даваш никакви обещания. Измъкни ме оттук, после прави каквото искаш. Говоря ти истината.

— Не, не говориш истината… — Той я погледна. — Е, добре… може и да е истината. Но не това е въпросът. Толкова е просто… — дойдох си, за да бъда с теб.

— Ами ако бях станала сто и петдесет килограма?

— Тогава щях да се размина с теб на тротоара… ако успеех да се промуша покрай теб, разбира се. Престани да ме измъчваш.

— Някой писа ли ти нещо за мен?

— Да, неколцина души. Особено майка ми. Тя непрекъснато следеше теглото ти.

— Майка ти от пет години вече я няма тук.

— Ти какво, проверяваш ли ме нещо?

— Не, казвам само неща, които си бях обещала да ти кажа, когато се видим.

— И това е едно от тях, така ли?

— Да. Ти си като заслепен. Имаш ли план?

— Не, но колкото по-просто, толкова по-добре. Какво обикновено прави той в събота?

— Винаги прекарва съботите с приятели — карат лодка, ловят риба или стрелят дивеч, ако е открит сезонът. А отстрелът на птици вече започна.

— Ами ако вали?

— Пак отиват. Обикновено играят карти у някого от компанията; повечето имат вили в Мичиган.

— Добре. Събери си само най-необходимия багаж и ще се срещнем някъде. Оттам отиваме на летището в Толедо и край на представлението.

— Добре… ще отида при сестра си Тери. Там полицейските коли от Спенсървил веднага бият на очи.

— Добър план.

— Имаш ли нещо против да се съберем в къщата на сестра ми?

— Не. Ние сме свикнали да работим заедно с нея. Бих искал да я видя и да й благодаря, че ти препращаше писмата ми тия двайсет години. Всяка Коледа й пращам картичка.

— Знам. Ти си сладур и тя те харесва много. Тя ме прикриваше в гимназията, когато двамата с теб ходехме по места, където не ни беше мястото.

— Спомням си. — Той се замисли за момент. — Тя… няма ли да има нещо против?

— Сестра ми ненавижда Клиф. Не, тя го презира. Също и съпругът й. Очевидно е наясно, че през тия двайсет години двамата с теб не сме си разменяли рецепти за кейк.

— Никога ли не сте обсъждали тази странна кореспонденция?

— Разбира се, че не. Е, може би веднъж или два пъти да е ставало дума. — Тя се усмихна. — Господи, всеки път, когато идваше писмо от теб, тя направо си губеше ума и веднага ми звънеше. Имахме си специален шифър, в случай че някой може да чуе. „Току-що получих каталог по заявка, искам да го видиш.“ После се уговаряхме да се срещнем в къщата й или в Спенсървил, или по средата на пътя при леля Луиз. Давах й да пуска писмата до теб от тяхната поща — никога не съм имала вяра на хората от пощата в Спенсървил. Много ги сърбят езиците.

— Забелязах, че всичките ти писма бяха с щемпели от места извън Спенсървил. — Той се усмихна. — Сякаш сте си играли на шпионки.

— Държахме се като гимназистки. То така или иначе в Чатъм при сестра ми няма много забавления, та си ги създавахме сами.

— Да, но… писмата са едно нещо, а да ти помогне да избягаш с чужд мъж е съвсем друго.

— Тя ще ни пожелае късмет.

— Ще бъде ли в безопасност от Бакстър?

— Съпругът й, Лари, е корав мъжага. Мрази Клиф и Клиф се бои от него. Освен това Лари е почетен заместник-шериф в Чатъм и направо го сърбят ръцете да пипне Клиф Бакстър за врата.

— Добре, радвам се, че и двамата разбират.

— Ще говоря с тях и ще им кажа, че ще бъдем при тях в събота… по кое време?

— В два и петнайсет има директен полет до Вашингтон. Ако излезем от сестра ти в десет, ще хванем самолета.

— Добре. Клиф тръгва рано сутринта с приятелите си. Ще си събера най-необходимото и ще отида при Тери. Ще си напъхам багажа по разни пазарски чанти и кашони, та ангел-пазителят ми да не заподозре нищо, ако ме види.

— Гледаш шпионски филми?

— И да не гледам, мозъкът ми още щрака.

— Виждам. Знаеш ли, бил съм в доста полицейски държави, където ченгетата не са такава мъка, както тук.

— Те са тъпи задници. Както и да е. Ще гледам да съм у Тери най-късно към девет. Можеш да отидеш у тях и по-рано, ако искаш. Ще пийнем по едно кафе, ще им дам да пуснат писмата за Том и Уенди, ще си кажем довиждане и Тери ще отиде да поговори с мама и татко.

— Бягала ли си преди?

— Кийт, навъртяла съм хиляди мили във въображението си. Иска ми се да бях имала куража да го направя и наяве, но съм щастлива, че те дочаках. — Тя го погледна. — Никога не съм и помисляла дори, че ще избягам с теб, но винаги съм си фантазирала, че ще се съберем заедно някъде.

— Направо не съм на себе си.

— Ти ли не си на себе си? Аз направо не мога да повярвам, че това се е случва. Главата ми е замаяна, сърцето ми ще изскочи от гърдите… така съм влюбена в теб, че всичко ми се премрежва пред погледа. Чувствам се по-щастлива дори и от времето преди повиквателната ти. А си мислех, че нищо няма да е същото след това.

— А аз пък си мислех, че пак ще си е същото. Явно си разбирала нещата по-добре от мен.

— Скъпи, и двамата ги разбирахме, но се надявахме само на най-доброто. Хората допускат глупави грешки на двадесет години, но ние не можем да осъдим себе си двадесет години по-късно. Ние преживяхме шест вълшебни години, Кийт, и аз благодаря на Господ за времето, прекарано с теб. Ако Господ пожелае, ще прекараме живота си до края вече заедно.

Кийт не можеше да произнесе нищо, само сграбчи ръката й и я стисна.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Трябва да тръгвам. Ще се срещнем ли отново преди следващата събота?

— Не, не е безопасно. И не ми се обаждай по телефона. Може да ме подслушват.

Тя кимна.

— Сто на сто гарантирам, че обажданията ми по телефона от къщи се записват на магнитофон в полицейското управление. Точно затова ти се обадих от уличен автомат. Мислиш, че телефонът ти…

— Възможно е. Възможно е и номерът на Портърови също да е на подслушване. Ще бъдеш ли наред у дома?

— Ще се опитам. Да, ще бъда наред. Няма да му дам никаква причина за подозрение. — Тя го изгледа. — Разбираш ли?

Той кимна.

— Пазиш ли си още адреса на Тери?

— След двадесет години непрекъснато надписване на пликовете до нея все трябва да съм го запомнил.

— Не си изгубил саркастичната си жилка. Трябва да поработя, за да я изкореня.

— Не, скъпа, ще трябва да се научиш да живееш и с недостатъците ми.

— Е, добре, по това време на месеца много обичам да се заяждам, но през останалото време съм много мила.

— Гледам с надежда към това време.

— Не искам да се прибирам — заяви след малко тя.

— Тогава остани.

— Не мога… Имам да свърша доста работи преди той да се прибере у дома, иначе ще се зачуди къде ли съм била.

— Явно те държи изкъсо.

— Определено. Ти никога не си бил такъв.

— И няма и да бъда.

— Не е необходимо. — Тя му протегна ръка и той я пое. — А сега ви желая приятен ден, господин Ландри. Ще се видим другата събота, когато ще бягаме заедно.

Той се усмихна, после очите му се впиха в нейните.

— Ани… ако промениш решението си…

— Не, и гледай и ти да не го промениш. Бъди точно навреме и на място, Кийт. Викторианска къща от червени тухли. Разклона на шосе 6. — Тя го целуна, обърна се и забърза.