Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spencerville, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Спенсървил

Преводач: Тодор Стоянов, Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1750

История

  1. — Добавяне

24.

На следващата сутрин телефонът в стаята му иззвъня и той отговори.

— Във фоайето съм — каза Чарли Адеър. — Когато си готов, слизай.

Кийт сподави няколкото саркастични реплики, които му дойдоха наум. По някое време през нощта най-после беше осъзнал, че вината не е на Чарли.

— След пет минути съм долу — отвърна той.

После застана пред огледалото, поправи възела на вратовръзката си и приглади сакото на тъмносиния си костюм от италианска коприна. Ако не се смяташе спортното сако и вратовръзката за неделната служба в „Сейнт Джеймс“, това бе първото му официално облекло след като бе напуснал Вашингтон и видът му не му харесваше.

— Приличаш на градско конте, Ландри — каза той на огледалото, излезе и взе асансьора до фоайето.

Чарли го поздрави малко предпазливо. Очевидно се опитваше да прецени настроението му.

— Ти беше прав, вината не е твоя — каза му Кийт.

— Проницателна мисъл. Да вървим.

— Билетът.

— А, да… — Чарли извади самолетния билет от джоба на сакото си и му го подаде. — Директен полет до Кълъмбъс с „Ю Ес Еър“. Вътре има квитанция и за автомобил под наем.

Кийт погледна билета и видя, че самолетът излита в 19:35 и пристига в 21:05 ч.

— Не можа ли да намериш нещо по-рано?

— Това беше най-ранният директен полет, за който имаше свободни места в първа класа.

— Не държа нито полетът да е директен, нито да съм в първа класа. Нещо по-рано за Толедо или Дейтън?

— За Дейтън ли? Къде е това? Виж, за резервацията се погрижиха от Белия дом. В тая посока няма много полети, приятел. Благодари се, че е за Кълъмбъс, Охайо, а не за Кълъмбъс, Джорджия.

— Добре. Да вървим.

Излязоха и тръгнаха към очакващия ги линкълн. Валеше и шофьорът ги придружи до вратата с чадър.

— Снощи разговарях с първия заместник на министъра Тед Стансфийлд — каза Чарли, когато се настаниха на задната седалка. — Много се радва, че си успял да дойдеш.

— Имах ли друг избор?

— Те така си приказват. Престорена смиреност. Министърът на отбраната ще те посрещне с думите: „Много се радвам, че успя да дойдеш, Кийт. Надявам се, че не сме те затруднили с нещо.“

— Тогава ли да го пратя на майната му?

— Не бих те посъветвал. Той се е приготвил да те приветства, че си пак в отбора, затова ако ти каже: „Чудесно е, че се връщаш“, ти му отговори: „Чудесно е, че отново съм във Вашингтон“, като че ли не си разбрал точно смисъла на думите му. После ще се ръкуваш с президента. Ако са го информирали, че се колебаеш, той ще ти каже: „Надявам се, че много сериозно ще обмислите това предложение и ще го приемете, полковник“. Тогава ти му отговори: „Да, господине“, тоест, че сериозно ще го обмислиш, а не че ще го приемеш. Схвана ли?

— Преди бях майстор на двусмислието и специалист по безсмислените изречения, Чарли. Тъкмо затова не искам да се връщам. Отново се уча на обикновен английски.

— Това е много обезпокоително.

— Предполагам, не си казал на Тед Стансфийлд, че не искам работата.

— Не, защото исках да ти оставя време да помислиш. Направи ли го?

— Да.

— И?

— Ами, снощи обиколих града с такси и се отдадох на дълбок размисъл. Отидох при паметника на Линкълн, изправих се пред статуята на този велик мъж и го попитах: „Как да постъпя, Ейб?“ И ето какво ми отговори господин Линкълн, Чарли: „Кийт, Вашингтон смърди“.

— А ти какво очакваше да ти каже? Тук са го очистили. Трябваше да питаш някой друг.

— Кого например? Петдесетте хиляди, чиито имена са на стената на мемориала ли? Струва ми се, че не би искал да чуеш какво ще ти кажат за Вашингтон.

— Не, не искам.

Автомобилът заобиколи Лафайет Скуеър и се приближи към входа на Западното крило откъм Седемнайсета улица.

— Виж, Кийт, решението си е твое — каза Чарли. — Аз направих каквото поискаха от мен. Доведох те.

— И изобщо не са те карали да ми предлагаш тази работа, така ли?

— Не. Мислеха си, че ще я посрещнеш с отворени обятия. Но аз знаех, че няма да стане така.

— И си имал право.

— Тъкмо затова на тази среща може да ми е малко неловко.

— Ще ти прикрия задника.

— Благодаря.

Кийт погледна през прозореца. Точно оттатък Западното крило на Седемнайсета улица се намираше бившата му служба, старата Централна сграда, стогодишна грамада от гранит и лято желязо, построена в стил „Втора френска империя“. Хората или я харесваха, или я мразеха. Чувствата на Кийт бяха смесени. Наскоро възстановеният интериор беше достатъчно пищен, за да е смущаващ, особено ако имаш прозорец на някой от горните етажи, който гледа на юг към черните гета.

Сградата беше около четири пъти по-голяма от Белия дом и преди в нея се бяха помещавали министерствата на отбраната, външните работи и флота. Сега дори не можеше да побере всички служители в Белия дом и там бяха офисите само на висши инстанции като Съвета за национална сигурност. СНС имаше повече или по-малко консултативни функции към президентството и обобщаваше резултатите от разузнавателните сведения, предоставяни от ЦРУ, Разузнавателното бюро на министерството на отбраната, за което преди беше работил Кийт, Бюрото за национална сигурност, занимаващо се предимно с шифроване и разшифроване, Разузнавателната служба на външното министерство и други шпионски агенции, изобилстващи в и около окръг Колумбия.

Членове на Съвета бяха директорът на ЦРУ, министърът на отбраната, външният министър, председателят на Съвета на началник-щабовете и други такива високопоставени служители, назначени от президента. Това наистина бе елитна група и в дните на Студената война СНС беше далеч по-важен от кабинета, макар да се предполагаше, че никой не би трябвало да го знае.

Преди няколко години бяха поканили Кийт да напусне Разузнавателното бюро на министерството на отбраната и да постъпи в СНС. Тази работа не бе толкова опасна, колкото акциите му по света за РБ, централата на Съвета се намираше по-близо до джорджтаунския му апартамент и той си беше помислил, че ще му е приятно да работи с цивилни. Както се оказа, опасността му липсваше и въпреки че близостта до Белия дом можеше благотворно да въздейства на кариерата му, в други отношения този ход не бе добър.

Сред хората, с които се запозна в СНС, беше полковник Оливър Норт. Кийт не го познаваше отблизо, но след като полковник Норт стана известен, полковник Ландри се обезпокои. Според всички сведения Норт бе добър военен, но за младия полковник работата в цивилна институция явно беше като в заразно отделение, в което се бе заразил от нещо ужасно. Кийт можеше да си представи как същото се случва и с него, затова в службата си винаги носеше маска и си миеше ръцете.

И сега искаха да се върне, не в старата сграда, а явно в самия Бял дом.

Стигнаха до портала на Седемнайсета улица и след като ги провериха, продължиха. Шофьорът спря пред входа и двамата излязоха от линкълна.

На вратата имаше още повече охрана, но този път направо ги въведоха вътре. В малкото фоайе откриха имената им в списъка с хората, с които президентът имаше срещи. Кийт се подписа и в графата „Месторабота и длъжност“ отбеляза „цивилен, пенсиониран“. Часът бе 11:05.

Често беше идвал в Западното крило на Белия дом, обикновено през малко известния подземен проход, минаващ под Седемнайсета улица и водещ към Оперативния център в мазето на сградата. Няколко пъти се бе качвал и на първия етаж, за да се среща със съветника по въпросите на националната сигурност от предишния кабинет.

— Господа — каза им служителят, след като Чарли се регистрира, — качете се на асансьора и слезте в чакалнята. Ще ви повикат.

Малкият асансьор ги отведе в мазето, където ги посрещнаха и ги отведоха в чакалнята.

Помещението беше наскоро мебелирано и обстановката бе уютна и приятна. Имаше телевизор, настроен на Си Ен Ен, масата до стената беше отрупана с всичко — от кафе до понички или плодове и кисело мляко за онези, които пазеха здравето си. Нямаше само алкохол и цианкалий.

В чакалнята се мотаеха десетина души, мъже и жени, които Кийт не познаваше. Всички хвърляха плахи погледи към новодошлите и се опитваха да открият лицата им в пантеона от вашингтонски богове за един ден.

Чарли и Кийт се настаниха на столове край една ниска масичка.

— Искаш ли кафе или нещо друго? — попита Чарли.

— Не, благодаря, шефе.

Приятелят му се усмихна на намека за променената ситуация.

— Виж — каза той, — ако приемеш работата, пряк началник ще ти е съветникът по въпросите на националната сигурност, не аз.

— Мислех си, че аз ще съм съветникът по въпросите на националната сигурност.

— Не, ще работиш за него.

— А кога мога да стана президент?

— Кийт, тази среща малко ме безпокои. Защо не престанеш с глупостите?

— Естествено. Ще направя няколко лицеви опори. Няма да ми е излишно.

— Адски ми се пуши, но тук не мога да запаля. В какво се превръща това място?

Кийт се огледа. Въпреки приятната мебелировка, това все пак си оставаше подземна стая без прозорци и имаше типичната атмосфера на всички чакални по света. Някъде от недрата на сградата се носеше електрическо бръмчене, което разнасяше студен или горещ въздух в зависимост от сезона, и след отсъствието си от големия град той осъзна, че шумът изобщо не му харесва.

Нещо повече, в тази стая имаше някакво надвиснало усещане за сюрреалност, предчувствие за почти неизбежна гибел, сякаш всички тук очакваха участта си в едно от онези по-неприятни подземни помещения из страни, в които те застрелват, ако името ти е в списъка за деня.

Кийт бе имал възможност да посети затворническите подземия на Лубянка, бившата централа на КГБ в Москва, превърнала се в нещо като туристическа атракция за отбрани някогашни врагове на покойната съветска държава, като самия него. На мястото на килиите имаше канцеларски помещения, но Кийт си представи, че са го хвърлили в стария затвор, чу писъците на изтезавани мъже и жени и изстрела, отекнал в дъното на коридора, където според обясненията на водача му бяха застрелвали затворниците в тила.

Чакалнята в Западното крило на Белия дом беше съвсем различна, разбира се — тук имаше кисело мляко и по телевизията предаваха световни новини, — но очакването да бъдеш повикан от правителството бе същото.

Нямаше значение за какво викат името ти, а само, че го викат.

В този момент Кийт реши, че не иска повече да чака да викат името му. Бяха го направили преди двайсет и пет години и той се беше отзовал. Направиха го предния ден и той се отзова. Щяха да го повикат и днес, но положението вече бе друго.

Вратата се отвори и друг служител каза:

— Полковник Ландри, господин Адеър, моля, елате с мен.

Двамата се изправиха и последваха младия мъж до асансьора. Качиха се във фоайето и той ги отведе до Правителствената зала в източния край на крилото, почука на вратата, отвори я и ги въведе вътре. Там ги посрещна Тед Стансфийлд.

— Тед, нали си спомняш Кийт? — попита Чарли.

— Разбира се. — Ръкуваха се и Стансфийлд каза: — Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Благодаря, че ме поканихте.

— Заповядайте, седнете. — Той посочи два стола до дългата маса от тъмно дърво, на която заседаваше кабинетът.

Правителствената зала, Кийт го знаеше, се използваше за всевъзможни срещи. Всъщност тук водеха различни хора, за да ги впечатлят или сплашат. Някога полковник Кийт Ландри беше останал впечатлен, но никога не се бе страхувал. Сега се чувстваше отегчен и неспокоен.

Той погледна заместник-министъра, четирийсетинагодишен мъж, излъскан и самодоволен.

— Министърът малко закъснява — каза Стансфийлд. — Предишният ви началник генерал Уоткинс също ще дойде, както и полковник Чандлър, който в момента изпълнява длъжността заместник на съветника по въпросите на националната сигурност.

— Господин Ядзински също ли ще присъства? — използва името на самия съветник Кийт, макар че в официален Вашингтон за най-висшите персони се говореше с длъжността им, например „президентът“, „министърът на отбраната“ и така нататък, сякаш от смъртни се бяха превърнали в божества, например „Богът на войната скоро ще дойде при нас“. Но пък за най-нископоставените също се говореше така, например „портиерът“.

— Съветникът по въпросите на националната сигурност ще дойде, ако има възможност — отвърна Стансфийлд.

— Значи всички малко закъсняват, така ли?

— Ами, да. Да ви поръчам ли нещо?

— Не, благодаря.

Зачакаха. Подхванаха общ разговор, като внимаваха да не засягат теми, които по-късно биха изисквали някой от тях да каже „Преди да пристигнете, господине, с господин Ландри обсъдихме този въпрос и той ме информира, че“ или нещо подобно.

— Е, хареса ли ви краткият ви отпуск? — попита Стансфийлд.

Вместо да сложи край на целия маскарад — всъщност заради Чарли — Кийт отвърна само:

— Да.

— С какво се занимавахте?

— Върнах се в родния си град и потърсих някогашната си приятелка.

Заместник-министърът се усмихна.

— Наистина ли? И отново запалихте стария пламък?

— Да.

— О, това е много интересно, Кийт. Имате ли някакви планове?

— Да. Всъщност утре ще я доведа във Вашингтон.

— Прекрасно. Защо не я доведохте още днес?

— Съпругът й ще отсъства от града чак утре.

Кийт усети, че Чарли го рита под масата в същия момент, в който идиотската усмивка на Стансфийлд угасна.

— Чарли каза, че нямало да има проблем — прибави той.

— Ами… предполагам…

— Въпросната дама е в процес на развод — намеси се Чарли.

— Аха.

Кийт остави забележката без коментар.

Вратата се отвори и в залата влезе генерал Уоткинс в цивилно облекло, следван от друг цивилен, в когото Кийт разпозна полковник Чандлър, макар че почти не беше имал възможност да разговаря с него.

Чарли се изправи, Тед Стансфийлд също, въпреки че като цивилни не бяха задължени да го правят. Кийт не бе сигурен дали да ги последва, но все пак стана и се ръкува.

— Добре изглеждаш, Кийт — каза генерал Уоткинс. — Почивката ти се е отразила добре. Готов ли си пак да скочиш на коня?

— Падането беше много неприятно, господин генерал.

— Още една причина отново да се качиш на седлото.

Кийт знаеше, че Уоткинс ще го каже, но сам си бе виновен, че му е дал повод с безсмисления си отговор. Нямаше представа още колко уклончиви и празни отговори ще успее да измисли, преди да стигнат до основния въпрос.

— Навярно си спомняте Дик Чандлър, когото ще заместите — каза му Тед Стансфийлд. — Полковник Чандлър ще се заеме с по-големи и по-приятни неща в Пентагона.

Ландри и Чандлър се ръкуваха. Чандлър изглеждаше облекчен, че вижда заместника си, помисли си Кийт — а може би просто си въобразяваше.

Перспективата да работят в Белия дом не блазнеше повечето военни, той го знаеше, но в мирно време беше трудно да се измъкнеш от това място, без да навредиш на кариерата си. По време на война бе малко по-лесно — записваш се доброволец за фронта и те убиват.

Всички останаха прави в очакване на министъра на отбраната. Разговорът вървеше неловко. Ако се проточеха, общите теми не бяха подходящи в Западното крило, а сериозните въпроси като влошената обстановка в бившия Съветски съюз криеха много капани, защото по-късно думите ти можеха да се изтълкуват в официален контекст и да се използват срещу теб. Тед Стансфийлд спаси положението като заговори за нова президентска заповед, която наскоро прочел и която изяснявала предишна заповед, свързана с досадния проблем кой на кого да докладва.

Кийт превключваше каналите, но фоновите смущения му напомниха за организационната схема на разузнавателната общност. Съветът за национална сигурност, в който беше работил, се оглавяваше от президентския съветник по въпросите на националната сигурност Едуард Ядзински. И сега му предлагаха да стане негов заместник или военна свръзка с известно отношение към министъра на отбраната, когото в момента очакваха.

Тази организационна схема имаше всички онези стройно подредени квадрати и триъгълници, някак си свързани със заплетени линии, които никога не се пресичаха и приличаха на електронен модел на ядрена подводница. За разлика от подводницата обаче, която трябваше да се подчинява на научните закони, за да функционира, организацията на разузнаването не се подчиняваше на никакви известни научни, Божии или природни закони, а на закони, зависещи от капризите на президента и конгреса.

Като оставеше това, Кийт не виждаше причина за присъствието на предишния си шеф Уоткинс, тъй като генералът се намираше далеч от дясната страна на схемата, чак на Седемнайсета улица, докато сега той бе по средата, само на няколко души разстояние от върха. Подозираше обаче, че Уоткинс е тук, за да бъде по някакъв начин наказан, че е допуснал пенсионирането на полковник Ландри. Разбира се, той бе изпълнявал заповед, но трябваше да е предвидил, че два месеца по-късно президентът ще поиска същият този полковник Ландри да се върне. Бедният Уоткинс.

Естествено генералът нямаше нужда да се извинява за нищо, но трябваше да присъства на завръщането на полковник Ландри и трябваше да се усмихва или поне да се опитва да се усмихва. Уоткинс беше ужасно вбесен, разбира се, и имаше всички основания за това, но нямаше да го прояви външно по никакъв начин.

По дефиниция, помисли си Кийт, върхът на властта винаги и навсякъде е рай за безумци и безумно поведение — Кремъл, някой византийски дворец, вилата на римския император, бункерът на фюрера. Няма значение как се нарича или как изглежда отвън — вътре е задушно и мрачно, плодородна почва за прогресираща лудост и все по-опасно бягство от действителността. Внезапно изпита желание да отвори вратата и да извика нещо на докторите, които управляват тази лудница.

— Кийт — каза генерал Уоткинс, — забелязвам на лицето ти оная твоя усмивка, която винаги ме е безпокояла.

— Не знаех, че се усмихвам, господин генерал, и никога не ми е било известно, че това ви безпокои.

— Тази усмивка винаги е предшествала някаква остроумна забележка. Да очакваме ли такава и сега?

— Господин генерал, бих се възползвал от възможността да…

— Кийт — прекъсна го Чарли Адеър, — навярно ще е по-добре да запазиш тази мисъл за някой друг път.

Кийт смяташе, че е дошло времето да каже на Уоткинс какво мисли за него, но в този момент вратата се отвори и влезе министърът на отбраната. Бе дребен оплешивяващ мъж с очила и изобщо не приличаше на човек, ръководещ най-могъщата военна машина на света. Кроткият му вид всъщност не скриваше силна личност — в това крехко тяло не живееше богът на войната Марс. Министърът приличаше на мухльо и си беше такъв.

Министърът се усмихна, ръкува се с всички и се обърна към Кийт:

— Радвам се, че сте тук.

Стансфийлд издърпа стола в края на дългата маса и министърът на отбраната седна. Заместник-министърът даде знак на генерал Уоткинс и полковник Чандлър да се настанят от дясната му страна, а на Кийт и Чарли — от лявата.

— Господин министър, господа, моля да ме извините, но имам друга среща — каза той и излезе от залата.

Министърът погледна Кийт.

— Е, полковник Ландри, навярно се чудите защо ви помолихме да дойдете, затова ще ви обясня. По време на някои съвещания по въпросите на сигурността сте направили добро впечатление на президента и преди няколко дни той попита за вас. — Дребният мъж се подсмихна и продължи: — Когато някой му каза, че сте се пенсионирали, той отговори, че сте изглеждали прекалено млад за това. И ето ви тук.

Кийт обмисли няколко възможни отговора, сред които и шотландската балада на Чарли. Вместо това използва случая, за да изясни положението.

— Помолиха ме да се пенсионирам, господин министър. Идеята не беше моя. — Той не погледна генерал Уоткинс: щеше да е дребнаво. — Но имам двайсет и пет години служба и сегашното положение напълно ме задоволява.

Министърът, изглежда, не разбра какво точно иска да каже.

— Е, вашето име беше включено в списъка за произвеждане в генералски чин. Президентът съвсем скоро ще го одобри.

— Вече не съм на редовна служба, господин министър — отвърна Кийт. — Уволних се от армията едновременно с пенсионирането си от държавна служба. Затова предполагам, че това производство ще е като офицер от запаса.

Министърът имаше друго виждане по въпроса и продължи:

— Постът, на който ще бъдете назначен, е военен консултант на президентския съветник по въпросите на националната сигурност. По-късно полковник Чандлър ще ви съобщи задълженията ви. — Той замълча, после прибави: — Кабинетът ви ще е тук, в Западното крило.

Произнесе „Западното крило“, сякаш казваше „От дясната страна на Господ“. И наистина, те се намираха в седалището на властта, където близостта до нея сама по себе си означаваше власт, на няколко крачки от Овалния кабинет — където човек буквално можеше да се сблъска в коридора с президента, — в самия епицентър на международните дела. Не бе от онези служби, каза си Кийт, където могат да наминат приятелите или семейството ти и да пият едно кафе с теб.

— Кабинетът ми на втория етаж ли ще е, или в мазето? — попита той.

— В мазето — отвърна полковник Чандлър.

— Може ли да се вижда небето? Искам да кажа, има ли прозорче?

Чандлър като че ли се обърка.

— Вътрешен е — накрая рече той. — Имате секретарка.

— Ами растения?

Чарли Адеър се насили да се усмихне и обясни на всички:

— Полковник Ландри е прекарал последните два месеца във фермата на родителите си и е станал много чувствителен към природата.

— Колко мило — отбеляза министърът на отбраната, после попита: — Имате ли въпроси към мен, полковник?

Вече беше започнал да се изправя и гледаше часовника си, така че Кийт отвърна:

— Не, господин министър.

Всички станаха.

— Добре — каза министърът. — Извинете ме, господа, имам друга среща. — Той погледна Кийт. — Загубата на генерал Уоткинс е печалба за Белия дом. Желая ви успех. — И излезе.

Генерал Уоткинс използва тази възможност, за да каже на Кийт:

— Изненадан съм, че си решил да се върнеш във Вашингтон. Имах чувството, че ти е било предостатъчно.

— Така е.

Генералът го изгледа иронично и прибави:

— Може би новата работа ще ти даде нови сили.

— Когато ми сложат същите пагони като вашите, господин генерал — отвърна Кийт, — бихме могли да си премерим силите в някакво спортно състезание.

Тази забележка не допадна особено много на Уоткинс, но доловил промяната в структурата на властта, той я остави без коментар.

— Е, господа — каза генералът, — повече не ви трябвам. И аз имам среща. Приятен ден. — Той погледна Кийт. — Политиката не е силната ти страна, полковник.

— Благодаря, знам.

Уоткинс излезе и остави Кийт, Чарли Адеър и полковник Чандлър сами в Правителствената зала. Тъй като повече или по-малко бяха равни по чин, те седнаха, без някой да ги кани. Кийт се настани на няколко стола от тях.

Чандлър говореше за работата и Кийт отново се замисли. Цялото така наречено съвещание беше театър, в който министърът на отбраната имаше основната роля. Чарли Адеър играеше Юда, генерал Уоткинс — козел опущения, полковник Чандлър беше Пилат, а Тед Стансфийлд бе церемониалмайсторът. Кийт знаеше ролята си, но не произнасяше репликите си както трябва.

Мислите му отново се насочиха към Ани и той се зачуди какво ли би разбрала от всичко това, ако присъстваше. Както беше казал на Чарли, тя бе селско момиче, но имаше буден интелект и всъщност в гимназията и колежа имаше по-високи оценки от него. Освен това също като него беше рожба на популистката традиция на Средния запад и ако се намираше в тази зала, Кийт не се съмняваше, че цялата протоколна надутост би й се сторила отвратителна и че веднага би прозряла празнотата под нея.

Когато започваше службата си, светът бе по-опасен, но управлението на страната му се струваше много по-просто. В онези дни имаше хора, които бяха участвали в разгрома на силите на Оста, всеотдайни слуги на народа, а не свине пред държавната копаня. Сега пенсионираха или гонеха дори представителите на виетнамското поколение като него. И Кийт изобщо не се вълнуваше какви ще са новите им заместници.

През следващите пет минути Чандлър описа задълженията и отговорностите на новата му работа, като я представи в най-положителна светлина и забрави да спомене за двайсетчасовото работно време и кризите в страни, чиито часови пояси, празници и уикенди не съответстваха на вашингтонските.

— На вас хареса ли ви? — прекъсна го Кийт.

— Да ми хареса ли? — Полковникът се замисли за миг, после отвърна: — Тук в Белия дом е много напрегнато, но работата се отразява благотворно.

— Как нещо толкова напрегнато може да е благотворно?

— Ами… възможно е. Чувствах, че върша нещо за родината си, а не за самия себе си.

— Но дали сте работили за доброто на родината си?

— Мисля, че да. Да. Нищо не е свършило, нали знаете. Все още има адски много лоши типове.

— Да. Навярно новите добри хора ще успеят да се справят с новите лоши типове.

— Имаме нужния опит.

— Имаме опит със старите лоши типове. Може би ще успеем да разберем новите реалности, но мислим по стария начин. Все пак бихте ли ми препоръчали да приема тази работа?

Чандлър се прокашля и хвърли поглед към Адеър, който махна с ръка, сякаш за да каже: „Отговори на човека“.

Полковникът се замисли за миг, после отвърна:

— Радвам се, че ги има в досието ми, но не бих пожелал тези последни две години и на най-големия си враг.

— Благодаря ви.

Вратата се отвори и в залата влезе Едуард Ядзински, съветникът на президента по въпросите на националната сигурност. Тримата се изправиха. Той се ръкува с тях и каза на Кийт:

— Радвам се, че успяхте да дойдете с толкова кратко предизвестие.

— Благодаря ви, господин съветник. Аз също.

— Имам друга среща, но исках да си поговорим. Останах впечатлен от опита ви. Търся човек като вас, който да е откровен с мен. Полковник Чандлър гарантира за това. Обичам военните, защото притежават качествата, които ми трябват.

— Да, господин съветник. — „А също — помисли си Кийт, — защото нямат политически амбиции, изпълняват заповедите и лесно могат да се прехвърлят на друга работа, вместо да ги уволняват“. Също като свещениците, призванието на офицера на теория имаше повече тежест от кариерата или личния му живот.

— Бившите ви колеги говорят хубави неща за вас, полковник. Нали, Чарли?

— Полковник Ландри беше гордост за службата ми и цялата разузнавателна общност го уважава — съгласи се Адеър.

— Никога не съм се разбирал с генерал Уоткинс — отвърна на потенциалния си шеф Кийт — и причиних много неприятности на господин Адеър.

Чарли потръпна, но Ядзински се усмихна.

— Не сте голям дипломат, а? Всъщност аз бях в Правителствената зала, когато попитахте външния министър дали изобщо имаме външна политика. — Той се засмя. — Това ми допада. И ще ви подкрепям, полковник. Аз съм пряко подчинен на президента, а вие ще сте пряко подчинен на мен.

Кийт си помисли, че Ядзински наистина може да му хареса и че преди пет-шест години сигурно с удоволствие би работил за него. Но вече бе прекалено късно.

— Въпреки противоречията ми с господин Адеър — отвърна той, — аз го смятам за изключително ерудиран, компетентен и всеотдаен човек. — Кийт се зарадва, че е успял да вметне тези думи, но президентският съветник очевидно не им обърна внимание.

— Полковник Чандлър може да отговори на въпросите ви по-добре от мен — каза Ядзински. Той протегна ръка и Кийт я пое. — Добре дошли в отбора, полковник. — После си погледна часовника. — Имам друга среща. — И без да пуска ръката му, съветникът попита: — Кога можете да започнете?

— Ами, бих искал да обмисля нещата през уикенда…

— Разбира се. Тогава до понеделник. Полковник Чандлър ще ви покаже кабинета ви.

— Полковник Ландри живее в Охайо, господин съветник — каза Чарли.

— Прекрасен щат. Приятен ден, господа. — Ядзински се обърна и излезе от залата.

Кийт си погледна часовника и каза:

— Имам друга среща. Приятен ден, господа.

Чарли се насили да се усмихне и отвърна:

— Имаш среща с президента.

— Трябва да останете в чакалнята, докато ви повикат — прибави Чандлър. После се усмихна на Кийт. — Аз нямам друга среща. Тръгвам си. — Отиде до вратата, обърна се и каза: — Ако се спуснете по стълбището, лесно ще намерите кабинета ми. Оставих ви номера си, ако имате някакви въпроси. — После излезе и макар че Кийт не чу думата „будала“, тя увисна във въздуха.

— Чарли — каза той, — струва ми се, че вече не сме в Спенсървил.

— Какво те кара да смяташ така?

Докато вървяха към вратата, Кийт отвърна:

— Може да се изненадат, ако в понеделник открият кабинета на полковник Чандлър празен.

— Хубаво си помисли през уикенда. Ядзински е един от умните хора в правителството. Опитай. Какво можеш да загубиш?

— Душата си.

Излязоха в коридора и отново слязоха в мазето с малкия асансьор.

— Искаш ли да потърсим кабинета ти? — попита Чарли.

— Не.

Отидоха в чакалнята.

— Струва ми се, че се измъкнах — сякаш на себе си, каза Адеър. — Благодаря за рекламата.

Кийт разгъна някакъв вестник и не отговори.

Чарли внезапно се засмя и попита:

— Е, можеш ли да се прибереш в Охайо, да си събереш багажа, да се върнеш във Вашингтон, да си намериш апартамент, да го мебелираш и в понеделник сутрин да си на работа?

Кийт го погледна над вестника, но не каза нищо.

— Според мен съветникът не знаеше, че ще напускаш Вашингтон. Е, аз нали му казах… може да не ме е чул.

Кийт прелисти страницата.

— Бих могъл да уредя нещата. Ако искаш, си вземи една-две седмици почивка.

Кийт си погледна часовника.

— Но те разбирам — продължи Чарли. — Тук човек е подложен на страхотен стрес.

Кийт се зачете в някаква статия за уличните задръствания. Минутите течаха.

— Но фактът, че ще работиш в Белия дом… — продължи Адеър. — Приятелката ти няма ли да се гордее с теб?

— Не — без да вдига очи, отговори Кийт.

— Само недей ми казва, че не е съблазнително.

Кийт остави вестника.

— Чарли, правителствата идват и си отиват. Назначенията в Белия дом са също толкова сигурни и трайни, колкото ездата на див мустанг. Виж, не искам да съм скептичен, но съм поставен в кофти положение и не ми харесва. Това би трябвало да ми е достатъчно, за да отклоня предложението по лични причини. Нали така?

В този момент го повикаха.

— Полковник Ландри, президентът ще ви приеме.

— Късмет — рече Чарли.

Кийт се изправи. Всички в стаята го проследиха с погледи, докато следваше служителя към вратата.

Отново се качиха с асансьора и тръгнаха по коридора към Овалния кабинет. На вратата стоеше човек от охраната, който каза:

— Още няколко минути.

Служителят му припомни протокола и му обясни да не стъпва на Големия печат, изтъкан на килима.

— Да го прескоча ли? — попита Кийт.

— Не, господин полковник, заобиколете го отляво. Секретарката на президента ще мине отдясно, после вие ще продължите към бюрото. Президентът закъснява с графика си и няма да ви кани да сядате, а ще дойде да ви посрещне на няколко крачки пред бюрото. Моля, бъдете кратък.

— Да му кажа ли, че съм гласувал за него?

Служителят го изгледа за миг, после сведе очи към списъка със срещите в ръката си, сякаш за да се убеди, че този човек наистина фигурира в него.

Вратата се отвори и една млада секретарка го покани вътре. Двамата заедно пресякоха овалното помещение, тръгнаха по тъмносиния килим и заобиколиха Големия печат, после се насочиха към бюрото на президента, което се намираше пред големите южни прозорци. Кийт си отбеляза, че навън продължава да вали.

Президентът излезе иззад бюрото да го посрещне, усмихна се и му подаде ръка.

— Радвам се да ви видя отново, полковник — каза той.

— Благодаря, господин президент.

— Известно време отсъствахте.

— Да.

— Всичко уредено ли е?

— Не още, господин президент.

— Господин Ядзински ще се погрижи за това. Той е строг, но справедлив началник.

— Да, господин президент.

— Времената са тежки, полковник, и ние ценим човек с вашия опит и честност.

— Благодаря, господин президент.

— Искате ли да ме попитате нещо?

Това бе традиционният въпрос, задаван от президенти, генерали и други висши представители на властта. Преди много време, може би преди раждането на Кийт, тези думи бяха носили действителен смисъл. Сега обаче, когато всички „малко закъсняваха“, отговорът винаги гласеше: „Не, господин президент“. Но Кийт попита:

— Защо аз?

Президентът сякаш, за миг се обърка. Секретарката се прокашля.

— Моля? — каза президентът.

— Защо сте поискали точно аз да заема този пост, господин президент?

— А, разбирам. Ами, спомням си ви като човек, който ме впечатли с ерудицията и проницателността си. Радвам се, че сте тук. — Той протегна ръка. — Добре дошли в Белия дом, полковник.

Кийт хвана ръката му и каза:

— Благодаря за поканата, господин президент.

Секретарката го потупа по рамото, двамата се завъртяха и пресякоха овалното помещение, като заобиколиха Големия печат.

Кийт се озова в коридора, вече без секретарката. Служителят, който го бе довел, каза:

— Благодаря, че дойдохте, господин полковник. Господин Адеър ви очаква във фоайето.

Чарли седеше, където го беше оставил. Изглеждаше малко нервен.

— Как мина? — попита той.

— Шейсет и седем секунди, като се брои и слаломът около Големия печат.

Изведоха ги от Западното крило и шофьорът им побърза да ги посрещне с чадъра. На път за автомобила Адеър попита:

— Какво ти каза?

— Нищо.

— Но смята, че си приел работата, нали?

— Да.

— Какво ще правиш?

— Ще помисля.

— Добре. Запазих маса за обед.

Влязоха в линкълна и Чарли каза на шофьора:

— Към „Риц-Карлтън“.

Напуснаха територията на Белия дом и колата си запроправя път по мокрите улици, както обикновено задръстени в този час.

— Ти прояви необходимата сдържаност — рече Адеър. — Не им трябват хора, които са прекалено нетърпеливи да започнат работа.

— Чарли, това не беше интервю за постъпване на работа.

— Няма значение.

— Ти би ли приел това предложение?

— Без да се колебая.

— Не трябва ли да си оставиш малко време, за да преосмислиш живота си, приятелю?

— Нямам живот. Аз съм държавен служител.

— Започваш да ме безпокоиш.

— Ти си този, който ме безпокои. Влюбен ли си?

— Въпросът не е в това. Не искам да се връщам във Вашингтон.

— Даже да нямаше никаква Ани Бакстър ли?

— Край на обсъжданията.

Известно време пътуваха в мълчание. Кийт гледаше през прозореца към плъзгащия се покрай тях град. Имаше чудесни спомени оттук, трябваше да го признае, но демократичният му инстинкт не можеше да се примири с изключително строгата структура и твърдо установения порядък на официален Вашингтон.

Всяко правителство, на което беше служил, започваше със свой собствен стил, свои представи, енергия, оптимизъм и идеализъм. Но само за година окопалата се бюрокрация отново налагаше задушаващото си влияние и след още толкова новото правителство започваше да става песимистично, изолирано и разяждано от вътрешни противоречия. Човекът в Овалния кабинет бързо се състаряваше и корабът на държавата продължаваше да се клатушка без посока, но и без да потъва.

Кийт Ландри бе скочил от кораба — по-точно го бяха изхвърлили през борда и вълните го бяха изтласкали в Спенсървил. На брега го беше посрещнала невероятно мила жена, но сега другарите му го викаха да се върне. Ако той поискаше, жената можеше да дойде с него, но Кийт нямаше желание да й показва истинската природа на този лъскав бял платноход, нито да я запознава с колегите си, защото се страхуваше, че тя ще се запита що за човек е всъщност. Корабът нямаше да чака още много, а местният вожд на острова, съпругът на жената, просто му бе заповядал да се махне.

— Понякога попадаш в такава ситуация, че даже да искаш, не можеш да се измъкнеш лесно — каза той.

— Имаш право. Но ти винаги си проявявал невероятната способност да попадаш в такива ситуации.

Кийт се усмихна.

— Искаш да кажеш, че го правя нарочно ли?

— Така изглежда. И обикновено го правиш сам. Дори когато се озоваваш в трудно положение заради други хора, ти намираш начин още повече да го оплетеш. А когато ти предлагат да те измъкнат, отказваш.

— Наистина ли?

— Да.

— Може би е така, защото произхождам от род на фермери, които са разчитали само на собствените си сили.

— Възможно е. А може би просто си ужасен инат.

— Има такава вероятност. Може ли от време на време да ти се обаждам по телефона? Когато се нуждая от още психоанализа.

— Ти никога не се обаждаш на никого. Аз ще ти позвъня.

— Трудно ли ти беше да работиш с мен?

— Остави. — Чарли замълча за момент. — Но бих дал всичко, за да се върнеш.

— Защо?

— Никога не си провалял никого. Никога. Предполагам, че сега си попаднал в същата ситуация. Но убежденията ти вече са други.

— Да… промениха се някъде по пътя между Спенсървил и Вашингтон.

— Опитай да минеш напряко. И като става дума за това, пристигнахме.