Нелсън Демил
Спенсървил (23)

22

В четвъртък сутринта, когато се събуди, Кийт не се чувстваше особено добре и не можеше да открие причината. После постепенно си спомни вечерята с Портърови и виното и разбра защо има главоболие.

Стана, отвори прозореца и хладният въздух обля лицето му. Навън като че ли започваше поредната слънчева утрин, добър ден за царевицата, но преди жътвата нямаше да е зле да завали поне още веднъж.

Кийт излезе в коридора по бельо, за да отиде в банята, и се сблъска с Джефри, облечен по същия начин.

— Не съм добре — каза Джефри.

— Тук ли спа?

— Не, върнах се по гащи да оправя масата.

— Къде е Гейл?

— Отиде да вземе нещо за закуска. Към банята ли си се запътил?

— Не, влизай пръв. — Кийт си облече халата и слезе по стълбището в кухнята. Наплиска си лицето на мивката, изпи един аспирин и почна да прави кафе.

Пред задната врата спря автомобил и в кухнята влезе Гейл. Носеше пакет с покупки.

— Как се чувстваш?

— Добре. — Той седна на масата. Гейл извади от пакета бутилка портокалов сок и три царевични кейка и каза:

— През целия път до града ме следваше полицейска кола.

Кийт кимна.

— Вече знаят, че между нас има някаква връзка. И ти си в списъка.

— Че аз си бях в списъка още преди теб. — Гейл седна и наля две чаши сок.

Кийт отпи от чашата си.

— Спряха ли те? — попита той.

— Не, аз ги спрях. Слязох от колата, представих им се като общинска съветничка и им казах да вървят на майната си, за да не им изстинат местата.

— Станала си голяма тежкарка, Гейл. Би трябвало да опищиш орталъка, че ти нарушават гражданските права.

— Нямаше да разберат за какво говоря. Плаши ги единствено мисълта, че могат да си изгубят пистолетите и полицейските значки.

— Да, големи скапаняци са тези ченгета. И имат кофти шеф.

Тя помълча малко, после попита:

— Сериозно ли приказваше, че искаш да убиеш Бакстър?

— Не.

Гейл го изгледа внимателно.

— Направо ми изкара ангелите.

— Зная. Иска ми се да реша този проблем, преди да си тръгна, но обещах да не го правя.

— Разбирам. Може ли да те попитам… някога случвало ли ти се е да… Искам да кажа, предполагам, че във Виетнам…

Кийт не отговори, но въпросът й го накара да се замисли. Да, бе убивал във Виетнам, но това беше война. През първите години в разузнаването буквално му бяха дали право да убива, но преди да му връчат пистолета и заглушителя, му бяха разяснили правилата. Имаше само два случая, в които това му бе позволено: в бой и при самозащита. Всички в Америка имаха абсолютно същото право. При него обаче то обхващаше и по-неясни възможности, като превантивното убийство — ако чувстваш, че те заплашват. Имаше и още по-неясни случаи, като правото да убиваш, за да предотвратиш по-голямо зло, каквото и да е то. Кийт си помисли, че такова зло е Клиф Бакстър, но неговите родители и деца може би щяха да са на друго мнение. Всичко зависеше от конкретните обстоятелства и никога не му се беше налагало сам да взима решение, нито да е изпълнител на присъдата. Тук в Спенсървил обаче, далеч от всякакви ограничения и съвети, изборът бе само негов.

— Замислял ли си се, че никога няма да си в безопасност, докато той е наоколо? — попита тя.

— Струва ми се, че няма да му стиска да действа извън територията си. А ние ще стоим надалеч от нея.

— Хрумвало ли ти е, че може да излее яростта си върху… хм, да речем, върху семейството на Ани?

— Какво предлагаш, Гейл? Мислех те за пацифистка.

— Джефри е пацифист. Ако някой заплаши живота ми или живота на роднините и приятелите ми, няма да се поколебая да го убия.

— С какво? С морков ли?

— Не се шегувай. Виж, наистина се чувствам застрашена и очевидно не мога да ида в полицията. Ще взема пушката.

— Добре. Ей сега ще я донеса. — Той се изправи, но в този момент на стълбището се показа Джефри.

— После ще я сложим в багажника на колата ми — каза Гейл на Кийт.

Джефри влезе в кухнята.

— Какво ще слагате в багажника?

— Остатъците от вечерята — отвърна тя.

— Ясно. — Той седна на масата и си взе кейк. — Снощи стана готин купон. Радвам се, че най-после успяхме да отпразнуваме годежа на Ландри и Прентис.

— Някога чудил ли си се какъв щеше да е животът ни без войната и смутовете? — попита Кийт.

— Да, мислил съм за това. Тъп, струва ми се. Като сега. Според мен имахме уникално преживяване. Да, пострадаха адски много хора, но на повечето ни няма нищо. И сега сме по-добри. — Той замълча, после прибави: — Моите студенти са ужасно досадни, егоцентрични, нерешителни и безлични. Господи, те са си чисти републиканци, но се смятат за бунтари. Точно така. Бунтари без кауза.

— Спомняш ли си Били Марлон? — попита го Кийт.

— Естествено. Побъркан хлапак. Страдаше от манията да е най-добър приятел на всички. Всъщност срещах го няколко пъти. Опитвах се да се държа любезно заради едно време, но той е адски досаден.

— Натъкнах се на него в кръчмата на Джон.

— Божичко, Ландри, не бих отишъл там дори да се изпикая.

— Една вечер ме измъчваше носталгия.

— Е, защо питаш за него?

— Ами, понякога, когато срещам такива хора, си казвам, че съм жив само по Божия милост.

— Ако съществуваше такова нещо като „Божия милост“, нямаше да има хора като него — подхвърли Гейл.

— Разбирам какво искаш да кажеш, Кийт — отвърна Джефри, — но мисля, че хора като Били Марлон винаги са били прецаканите.

— И все пак…

— Да, ние също сме неудачници, но правим каквото можем. — Той се замисли за миг. — Ние се измъкнахме от онова блато, Кийт, двамата с теб и още неколцина други. Не сме родени фрашкани с пари като Бакстърови, нито пък произхождаме от учени родове като Прентис. Твоят старец е фермер, моят беше железопътен работник. Шейсетте години не са ни прецакали — те ни освободиха от условностите и класовата структура… И много се чукахме. Знаеш ли, веднъж пресметнах, че навярно съм се чукал повече, отколкото който и да е член на семейството ми от четирийсет и пета досега. Мисля, че хората са се чукали много по време на Втората световна война, но не и преди или след това.

Кийт се усмихна.

— Това да не е някоя от лекциите ти?

— Позна.

— Добре, имали сме страхотни моменти. Но както веднъж каза, правили сме и много гадни неща. Ти например ми прати гадно писмо. Няма значение, получавал съм същите писма от абсолютно непознати хора. Но всички дрънкахме само за любов, а вършехме гадости. Аз също. — Кийт замълча за момент. — Когато получих писмото ти, буквално исках да те убия. И щях да го направя, ако беше там.

— Какво да ти кажа? Бяхме млади. Имаше слънчеви бури, Юпитер и Марс бяха застанали в една линия или нещо подобно, цената на тревата падна и всички се чалнахме. Ако не се беше случило, снощи двамата с теб щяхме да сме в кръчмата и да се жалваме от цените на селскостопанската продукция и заплатите в железниците. А ако не беше ходил във Виетнам, Били Марлон можеше да е собственик на кръчмата и общински съветник. Господи, не зная. — Той отхапа от кейка и продължи: — Ние сме такива, каквито сме, отчасти заради гените си, отчасти заради културата ни, отчасти заради звездите и най-вече заради миналото си. Ти, аз, Клиф Бакстър, Ани Прентис и Били Марлон. Родени сме в един и същ родилен дом с разлика от по една година. Не зная отговора на нито един от въпросите.

— Аз също. Ще те помоля за още една услуга. След като си тръгна, виж дали можеш да направиш нещо за Марлон. Живее във фермата на Каули на шосе осем. Опитай се да уредиш да го приемат в болница за ветерани.

— Разбира се. Ти си добър човек.

— Само внимавай да не се разчуе.

— Сигурно изпитваш смесени чувства — каза Гейл. — За пръв път няма да живееш сам. Развълнуван ли си, или те е шубе?

— И двете.

Когато закусиха, Гейл попита Кийт дали има нова четка за зъби.

— Все ще ти намеря нещо. Ела горе.

Качиха се в стаята му. Той отвори гардероба.

Гейл погледна униформите, бронираната жилетка и останалите дреболии на служба, изискваща много аксесоари.

— С какво точно се занимаваш?

— С това-онова. — Кийт извади полуавтоматичната пушка М–16. — Прекарал съм двайсет и пет години в борба с комунягите. На тях им писна приблизително по същото време, по което и на мен.

— Това удовлетворяваше ли те?

— Към края — горе-долу толкова, колкото те удовлетворява и твоята работа. Ето, това е предпазителят. Сега е спуснат. Вдигаш го така и можеш да стреляш. Само натискаш спусъка. Пушката е полуавтоматична. Това е пълнителят. Побира двайсет патрона. След като го изпразниш, натискаш това лостче и той изскача навън. Пъхаш нов пълнител, натискаш го така, че да изщрака, дърпаш назад тази дръжка, за да заредиш първия патрон, и после пак стреляш на автоматична. — Той й подаде оръжието.

— Много е лека — каза Гейл.

— И няма силен откат.

Тя вкара пълнител, зареди патрон и се прицели.

— Съвсем просто е — рече Гейл.

— Да. Предназначена е за хора като Били Марлон. Проста, лека, лесна за прицелване и смъртоносна. Трябва ти само желание да натиснеш спусъка.

— Не зная дали имам такова желание.

— Тогава не я взимай.

— Ще я взема.

— Добре. Ето ти и чантата. В страничните джобове има четири заредени пълнителя, а това тук е оптичен мерник, но не си прави труда да го монтираш. Той е за далечна стрелба. Едва ли ще влезеш във война със спенсървилската полиция, но нощем ще се чувстваш по-добре, ако пушката е под леглото ти. Разбра ли всичко?

— Да. Сега ще ида да отключа багажника, после ще изведа Джефри на разходка. — Тя излезе от стаята и след няколко минути, докато се обличаше, Кийт ги видя през прозореца до плевника. Слезе долу, измъкна се през задната врата и остави карабината и чантата в багажника на колата им до празните съдове от храна. После затвори капака, влезе в кухнята и си наля втора чаша кафе.

След няколко минути Гейл и Джефри се върнаха.

— Тук наистина е много хубаво — каза тя. Поговориха още известно време, после Гейл рече: — Е… време е да тръгваме. — Тя го прегърна и го целуна. — Късмет, Кийт. Обаждай се по телефона или ни пиши.

— Ще ви пиша. Междувременно, свържете се с някоя охранителна фирма от Толедо да проверят телефоните ви и си вземете мобифон.

— Добра идея. — Джефри му стисна ръката. — Ако ти трябва нещо, преди да заминеш, недей да звъниш, направо намини покрай нас.

— Мисля, че всичко е наред. Ключът от къщата е под масата в бараката за инструменти.

— Добре. Ще наглеждаме фермата, докато се върнеш.

— Благодаря за всичко. И успех с революцията.

Прегърнаха се и Портърови потеглиха. Кийт ги проследи с поглед, докато изчезнаха, убеден, че ще се видят отново в по-добри времена.

 

 

Към десет часа Кийт се бе покачил на една стълба и сменяше ръждясалите панти на сенокосачката. Работата навън беше прочистила главата му и вече се чувстваше по-добре.

Чу хрущенето на автомобилни гуми по чакъла и се обърна. Един сив форд се приближаваше по отбивката, следван от облаци прах.

Нямаше представа кой е. Можеше да е Ани, но не бе много вероятно. Той слезе от стълбата, взе глока от капака на кутията с инструменти, пъхна го в пояса си и извади ризата си отгоре. После закрачи към къщата.

От автомобила слезе мъж, висок приблизително колкото него и на негова възраст, с пясъчноруса коса, облечен в син костюм. Огледа се, видя Кийт и му махна.

— Здрасти! Това ли е фермата на Ландри?

Кийт продължи да върви към него.

— Хубаво място имаш, синко. Опитвам се да го купя или да те разоря. Всички вие, земеделци такива, трябва да се разкарате оттук, за да направите място за добитъка ми.

Кийт се приближи до него.

— Тук е Охайо, Чарли. Ние не си приказваме така.

— Аз пък си мислех, че е Канзас. Как я караш?

Ръкуваха се, после се прегърнаха.

Чарли Адеър беше от Вашингтон, работеше в Съвета за национална сигурност и преди бе прекият началник на Кийт Ландри, както и негов добър приятел. Кийт се зачуди какво прави тук и предположи, че идва по някакъв административен въпрос, носи документи за подпис или нещо подобно. А може би просто проверяваше дали е там, където твърди, че е, как живее и прочее. Но кой знае защо, чувстваше, че има нещо друго.

— Как си, Кийт? — попита Чарли.

— Допреди две минути бях добре. Какво има?

— А, просто наминавам да ти кажа едно „здравей“.

— Здрасти.

Чарли се огледа.

— Тук ли си роден?

— Да.

— Добре ли е човек да прекара детството си тук?

— Да.

— Имате ли циклони?

— Поне веднъж седмично. Току-що пропусна един. Ако поостанеш, малко по-късно ще има торнадо.

Адеър се усмихна.

— Е, значи си се настанил тук?

— Да.

— Колко струва такова място?

— Не зная… четиристотин акра, къща, стопанска сграда, малко техника… може би четиристотин хиляди.

— Не думай! Звучи доста добре. Но фермите на онези господа около Вашингтон вървят по милион.

Кийт не смяташе, че Чарли Адеър е дошъл в окръг Спенсър, за да обсъждат цената на земята, и попита:

— Сега ли пристигаш?

— Да, взех ранен полет до Кълъмбъс и наех кола. Пътищата ви са добри. Открих те почти без проблеми. Полицията знаеше къде си.

— Тук всички се познават.

— Разбирам. Позагорял си — отбеляза Чарли. — И си поотслабнал.

— Във фермата има доста работа.

— Сигурно. — Той се протегна. — Искаш ли да се поразходим? Полетът беше продължителен, шофирането също.

— Естествено. Ще ти покажа фермата.

Обиколиха двора и Чарли прояви престорен интерес към всичко, докато Кийт се преструваше, че му е интересно да го развежда.

— И всичко това е твое, така ли? — попита Чарли.

— Не. На родителите ми е.

— Но ти ще го наследиш, нали?

— Имам брат и сестра и в този окръг не се спазва правото на първородния, така че някой ден ще се наложи да си го поделим.

— С други думи, ако един от вас иска да се занимава с фермерство, ще трябва да купи имота от другите двама.

— Понякога се случва. Поне преди беше така. Сега наследниците обикновено продават всичко на голяма компания, взимат парите и бягат.

— Жалко. Точно това погубва семейните ферми. Плюс данъците, разбира се.

— Ако фермата остане в семейството, няма данъци.

— Наистина ли? Онези задници в Конгреса поне това са го решили както трябва.

— Да.

Навлязоха в царевицата и тръгнаха между редовете.

— Ето откъде идвал корнфлейксът ми — каза Чарли.

— Хората обичат сладката царевица. Фермерите не я сеят много, но се бере най-вече на ръка някъде към август.

— И аз да науча нещо ново. Ти ли си сял всичко това?

— Не, Чарли, царевицата се сее през май. Аз пристигнах през август. Нали не мислиш, че може да порасне толкова само за два месеца?

— Нямам представа. Значи това не е твое, така ли?

— Земята е моя. Дал съм я под аренда.

— Ясно. С царевица ли ти плащат, или с пари?

— С пари. — Кийт се насочи към индианската надгробна могила и двамата се изкачиха на върха й.

Чарли погледна към нивите.

— Това е сърцето на тази страна, Кийт. Онова, което защитавахме през всички тези години. Липсва ли ти работата?

— Не.

Чарли извади от джоба на сакото си пакет цигари.

— Може ли да запаля тук?

— Защо не?

Той издуха дима във въздуха и посочи към далечината.

— Какво расте ето там?

— Соя.

— За соев сос ли?

— Аха. Наблизо има японски консервен комбинат.

— Искаш да кажеш, че тук има японци?

— Защо не? Нали не могат да пренесат един милион акра американска селскостопанска земя в Япония.

— Това е… страшно.

— Не ставай ксенофоб.

— Е, това си върви с работата. — Известно време Чарли пушеше мълчаливо, после каза:

— Искат да се върнеш.

Кийт вече го знаеше и каза само:

— Не.

— Пратиха ме да те взема.

— Те ми казаха да се махна. Затова се върни и им предай, че съм ги послушал.

— Не ме затруднявай, Кийт. Полетът беше тежък. Наредиха ми да не се връщам без теб.

— Виж, Чарли, не може да те изхвърлят и после да си променят решението.

— Могат всичко. Но освен това искат да ти се извинят за неудобствата, които може да ти е причинило това. Действали са прибързано, без да обмислят положението на Изток. Нали си спомняш къде е това? Е, ще приемеш ли извинението им?

— Разбира се. Довиждане. Кога е обратният ти полет?

— Предлагат ти граждански договор за пет години. Ще получиш право на пълна пенсия.

— Не.

— И повишение. Военно повишение. Генерал. Как ти звучи това, полковник?

— Не си преценил времето.

— Предложението идва от Белия дом, Кийт. Може да си следващият Александър Хейг. Е, той се смяташе за президент, но в тази работа има такъв потенциал, че наистина можеш да се кандидатираш за този пост, както хората искаха да направи Хейг. Страната е готова отново да има президент генерал. Съвсем наскоро прочетох данните от едно тайно гласуване. Помисли си.

— Добре. Дай ми една секунда. Не.

— Всеки иска да стане президент.

— Аз пък искам да съм фермер.

— Тъкмо това е въпросът. На хората ще им хареса. Висок, представителен, честен човек от народа. Чувал ли си за Цинцинат?

— Аз ти разказах за него.

— Да бе. Та ето какво, родината ти пак се нуждае от теб. Време е да се изкачиш нагоре и да престанеш да ровиш лайна.

Кийт не бе сигурен как да приеме тази метафора.

— Знаеш ли — отвърна той, — ако бях президент, първото нещо, което щях да направя, щеше да е да те разстрелям.

— Много дребнаво от твоя страна, Кийт. Не подхожда на държавник.

— Стига глупости, Чарли. Вече се изчерпа.

— Това не са глупости. Остави тази работа с президента. След като приключиш в Белия дом, можеш да се върнеш тук и да се кандидатираш за Конгреса, после да се преместиш във Вашингтон. Най-доброто от двата свята. Можеш да направиш нещо и за страната си, и за родния си край. — Адеър смачка цигарата си. — Хайде, ела да се поразходим още малко.

Тръгнаха между царевичните редове.

— Виж, Кийт — каза Чарли, — президентът си е наумил, че иска да работиш за него. Поне му дължиш любезността да му отговориш лично. Така че даже да не искаш тази работа, трябва сам да му кажеш да се разкара.

— Той ми каза да се разкарам с писмо.

— Не е бил той.

— Няма значение. Ако някой е прецакал нещата, това не е мой проблем. Знаеш, че съм прав.

— Опасно е да си прав, когато правителството греши.

Кийт се закова на място.

— Това заплаха ли е?

— Не. Просто съвет, приятелю.

Продължиха през царевицата.

— Мислиш ли, че догодина по това време тук все още ще ти харесва?

— Ако не ми харесва, ще се преместя.

— Виж, Кийт, можеш да си живееш щастливо тук и да продължаваш да се ядосваш на онези типове. Но след като ти предадох искрените им извинения и едно страхотно предложение, никога повече няма да намериш покой. Аз ти прецаках и деня, и пенсията. Сега трябва да се справиш с новото положение.

— Това е новото положение. Тук. Там преди беше старото положение. Знаеш ли, наистина бях бесен, но ми мина. Вие ми направихте услуга. Не можете да ме принудите да се върна, така че стига с тези глупости.

— Хм… нали ти е ясно, че още си в армията. Не си носил униформа от петнайсетина години, но си полковник от запаса, а президентът е главнокомандващ.

— Свържи се с адвоката ми.

— Президентът има право да те вика от време на време. И това време настъпи, приятел.

— Не ми излизай с този номер.

— Добре, ще опитам с друго. Помогни ми. Ела във Вашингтон и им кажи, че Адеър е направил всичко възможно, но че си дошъл лично да им кажеш да се разкарат. Става ли? Зная, че искаш да го направиш така. Не им дължиш нищо, освен да им го заявиш в лицето. Но на мен ми дължиш някоя и друга услуга и единственото, за което те моля, за да сме квит, е да дойдеш с мен във Вашингтон. Тогава аз си измивам ръцете и ти можеш да им кажеш каквото си искаш. Честно, нали?

— Аз… не мога да дойда с теб.

— Длъжник си ми, Кийт. Тук съм, за да те взема, не да те умолявам, заплашвам или придумвам. Да те взема.

— Виж, Чарли…

— Букурещ. Да не споменавам за кашата в Дамаск.

— Виж, Чарли… има една жена…

— Винаги има жена. Заради това едва не ни обезглавиха в Дамаск.

— Тук има една жена…

— Тук ли? Господи, приятел, та ти си тук от няма и два месеца!

— Тя е от едно време. Нали знаеш, от гимназията и колежа. Може и да съм ти споменавал за нея в пристъп на сантименталност.

— А… да. Да, споменавал си ми. Разбирам. — Той се замисли за миг, после попита: — Омъжена ли е?

Кийт кимна.

— Е, в това не можем да ти помогнем. — Чарли му намигна. — Но ще измислим нещо.

— Вече съм се погрижил, благодаря.

Върнаха се в двора и Адеър седна на малкия градински трактор.

— Може ли да запаля до това нещо?

— Да. Обикновен трактор. Не е самолет.

— Ясно. — Той запали втора цигара и като че ли се замисли. Накрая каза: — Не виждам какъв е проблемът.

— Тя е омъжена. Как ти се струва президентски съветник, който живее с омъжена жена?

— Ще й уредим развод.

— Това ще отнеме години.

— Можем да понатиснем тук-там.

— Не, не можете. Само си мислите, че можете, но не е така. В тази страна си има закони.

— Знам. Е, имаш ли намерение скоро да се събереш с нея?

— Да. Съвсем скоро.

— Тогава ще й намерим самостоятелен апартамент във Вашингтон. Защо правиш толкова голям въпрос от това?

— Чарли, нашите намерения изобщо не са такива. Не съм чак толкова важен за световния мир. Светът спокойно ще се оправи и без моите съвети. Опасността отмина. Аз изпълних дълга си. Сега искам да си живея живота.

— Това е чудесно. Напълно те разбирам. Знаеш ли, можеш и да си живееш живота, и да направиш кариера. Едновременно.

— Не такава кариера.

— Този път няма да е толкова напрегнато. Естествено, работното време е по-дълго, може да се наложи от време на време да летиш тук-там, но вече няма да си зад Желязната завеса. Тя просто рухна.

— Да, бях там.

— Така е. — Той погледна контролния пулт на трактора и попита: — Можеш ли да го караш?

— Да не мислиш, че сам е излязъл на двора?

— Предполагах, че тези неща са по-големи.

— Това е градински трактор. Само за дребни работи.

— А къде е големият?

— Баща ми го продаде — отвърна Кийт. — Е, благодаря, че се отби. Много поздрави на всички. Кога е самолетът ти?

Чарли си погледна часовника.

— Излита от Толедо в два и петнайсет. За колко време ще стигна до летището?

— За около час или малко повече, ако движението е натоварено. Най-добре вече да тръгваш, за да не закъснееш.

— Не. Имам време за една бира.

— Ела вътре.

Чарли се изправи. Влязоха в къщата.

— Бирата ми е свършила — каза Кийт.

— Така или иначе, още е рано. Просто съм жаден.

— Не се и съмнявам. През последния половин час само вдигаш пара. — Кийт отвори хладилника, извади кана вода и напълни две чаши. — Това е истинска изворна вода.

Чарли пресуши половината на един дъх.

— Чудесна е.

— Под почвата има почти само варовик. Тук е имало праисторическо море. Нали знаеш, малки морски създания на милиард години, запечатани в пластове варовик.

Чарли подозрително погледна чашата си.

— Това доказано ли е?

— Имам намерение да бутилирам вода. И ще я продавам във Вашингтон.

— Добра идея. Хайде да поседнем за малко. — Настаниха се до голямата маса. Чарли мълчеше, което не се хареса на Кийт. Накрая каза: — Тук ли възнамеряваш да живееш с нея?

— Не.

— Къде искахте да отидете?

Миналото време не допадна на Кийт.

— Не зная къде — отвърна той.

— Ще трябва да ни съобщиш. Такъв е законът.

— Естествено, за да можете да ми пращате чековете.

Чарли разсеяно кимна.

— Знаеш ли, по пътя за насам ми се случи нещо странно.

Кийт не каза нищо.

— Когато спрях в полицейския участък, дежурният сержант, казва се Блейк, струва ми се… Попитах го дали знае къде живееш и той реагира много особено. Започна да ме разпитва. Искам да кажа, че аз задавам въпросите. Нали така? Искаше да знае за какво те търся. Можеш ли да повярваш? Едва не си помислих, че пак съм в Източна Германия или нещо подобно. Може ли да запаля тук?

— Естествено.

Чарли запали и изтръска пепелта в чашата си.

— Та това ме накара да се замисля. Искам да кажа, нали съм шпионин? Е, поне преди бях такъв. Струва ми се, че някой тук ти досажда и полицията го закриля. Или пък си се свързал с тях, когато си пристигнал, представил си се като бивша разведка и си ги помолил да ти съобщават за всеки, който те търси. Например някой на име Игор и с руски акцент. Но това не ми се стори логично и когато дойдох тук, ти изглеждаше изненадан, което означава, че не са ти позвънили, за да те предупредят.

— Прекалено отдавна си в бизнеса, Чарли.

— Зная. Казвам ти какво си помислих. Но после излязох от участъка и едно друго ченге ме изпрати до колата. Набит тип, каза, че бил началник на полицията.

— Бакстър.

— Попита ме каква работа имам във фермата на Ландри. Прекалено съм хитър, за да му кажа да се разкара. Вече се бях досетил, че имаш търкания с представителите на закона. Затова му показах много представителната си служебна карта и му обясних, че съм тук по официален въпрос.

— Трябва да се научиш да си гледаш своята работа, Чарли.

— Не. Така или иначе, сега съм загрижен за теб. Искам да кажа, тези типове наистина се държаха странно. Като в оня филм на ужасите, нали се сещаш, в който цялото градче беше завладяно от извънземни. Нали си го спомняш? Както и да е, този Бакстър изведнъж стана по-любезен и ме попита дали може да ми помогне с нещо. Отвърнах му, че господин Ландри е пенсиониран служител на Природозащитната служба на САЩ. — Двамата се засмяха на старата шега. — И че господин Ландри е подал молба за работа на хонорар в местния клон на службата, поради което съм дошъл да проверя дали е с висок морал и дали е приеман добре от местната общественост. Много хитро, нали?

— Как падат величията!

— Бъди снизходителен. От петнайсет години не съм вършил оперативна работа и ужасно ми липсва. Така или иначе, полицейският началник Бакстър ме информира, че господин Ландри имал някои търкания със закона. Че в пияно състояние нарушил обществения ред в градския парк. Проникнал в училищна собственост. Попречил на полицаи да изпълнят задълженията, си на някакъв паркинг. Заплахи, тормоз… какво още? Май това е всичко. Каза, че разговарял с теб за противообщественото ти поведение, но че ти си се държал грубо. Препоръча ми да не те взимаме на работа. Освен това подхвърли, че някой трябвало да провери дали изобщо заслужаваш държавна пенсия. Струва ми се, че не те харесва.

— В гимназията постоянно се дърлехме.

— Нима? Има още нещо. Каза ми, че се опитал да провери вашингтонската регистрация на колата ти чрез Бюрото по превозните средства, но че ти не си фигурирал там. И това вече ме накара да се заинтересувам от господин Бакстър. — Той пусна фаса си в чашата. — Какво става, Кийт? Отдавна би трябвало да сме приключили с гимназиалните си вражди.

— Да? Ами тогава cherchez la femme, умнико.

— Аха.

— Може ли да си взема една цигара?

— Естествено. — Чарли му подаде пакета и запалката, после попита: — Нали не чукаш щерката на полицейския началник?

Кийт запали и издиша дима.

— Не. Жена му.

— Ясно. Жената с главно Ж. Мислех си, че си дошъл тук да си почиваш.

— Нали ти обясних, това е стара история.

— Да. Много романтично. И си полудял от любов, така ли?

— Навярно.

— Е, можем да интегрираме тази ситуация в уравнението.

— Говори разбрано.

— Добре. Имаш ли намерение да избягаш с нея?

— Да.

— Кога?

— В събота сутринта.

— Можеш ли да го поотложиш?

— Не. Започва да става напечено.

— Ясно. Значи затова си пъхнал този патлак под ризата си.

Кийт не отговори.

— Съпругът знае ли? — попита Чарли.

— Не. Ако знаеше, тук вече щеше да бушува пожар. — Кийт замълча, после прибави: — Знае, че с жена му сме били гаджета. И това не му харесва. Даде ми срок до утре да напусна града.

— Ще го убиеш ли?

— Не. Обещах на жена му. Имат две деца. В колежа.

— Е, той им е бил баща доста време. Хубави спомени, застраховка живот, платено обучение…

— Не си прави шега с убийството, Чарли. Вече приключих с това.

— Премахване. Ако не използваш термина „убийство“, спокойно можеш да си правиш майтап. Нима животът ти няма да е по-лесен, ако този тип се самоубие или загине при катастрофа? Той не ми хареса.

— Но не отговаря на нашите изисквания за премахване.

— Заплашвал ли те е с физическа разправа?

— Нещо такова.

— Тогава действай. Параграф пети от правилника за премахване.

— Първата заповед. От Стария Завет.

— Тук ме хвана. Виж, прави каквото знаеш. Всъщност, ако дойдеш да живееш във Вашингтон, всичко ще е наред. Столицата ще й хареса.

— Не и ако живее там пет години. Тя е селско момиче, Чарли.

— С удоволствие ще се запозная с нея.

— Естествено. — Кийт угаси цигарата си.

— Ти ще се върнеш с мен със самолета в два и петнайсет — каза Чарли. — Знаеш го, нали?

— За пръв път чувам за такова нещо.

— Няма начин да се измъкнеш, Кийт. Повярвай ми. Но предпочитам да го направиш като услуга към мен. Не защото си ми длъжник, а така, че да остане аз да ти дължа услуга.

— Предпочитам да чистя лайната в обора.

— Но ще дойдеш във Вашингтон, за да ме спасиш. Не мога да се върна и да докладвам на министъра на отбраната, че не съм успял да те уговоря. Господи, това ще означава през следващите пет години да броя радарните пиукания в Исландия. И жена ми ще избяга с някого като теб.

— Стига вече. — Кийт помълча малко, после каза: — Повече разчитат на верността ни един към друг, отколкото на верността ни към правителството, нали?

— В последно време с всичко е така.

— Не се ли чувстваш използван?

— Естествено. Използван, подценен и ненужен. Прав си, опасността премина и ние сме… как се пееше в оная песничка? „Опасността премина, злото е премахнато, ветеранът е забравен.“

— Точно така.

— Но какво можем да направим? Ако ни плащат, ще продължаваме да играем играта. — Той погледна Кийт. — Знаеш ли, приятел, понякога се чувствам като футболист, току-що спечелил страхотна победа. Другият отбор се е разотишъл, игрището е пусто и ние продължаваме да играем в мрака без противник. — Чарли замълча за миг и Кийт осъзна, че вярата на приятеля му също е разколебана. Но пък с него човек не можеше да е сигурен.

Адеър вдигна поглед.

— Срещата е утре сутрин.

— Всъщност — отвърна Кийт — имах намерение да взема съботния полет за Вашингтон в два и петнайсет. Не може ли да отложим срещата за понеделник?

— Драги ми господине — с престорено официален тон отвърна Чарли, — утре в единайсет и половина преди обед имате среща с министъра на отбраната, после точно в единайсет петдесет и пет ще влезете в Овалния кабинет, за да се ръкувате с президента на Съединените щати. Колкото и да е голямо желанието на тези двама господа да съобразят графика си с вас, в понеделник може да имат и други задължения.

— Навярно нямаше да е излишно да отправят предварително предизвестие на цивилен гражданин, който има всевъзможни конституционни права да не бъде призоваван от…

— Стига, Кийт. Ти си толкова цивилен, колкото съм и аз. И си наясно как е с тези неща. Същото се е случило и със сър Патрик Спенс.

— С кого?

— С онзи тип от шотландската балада. Моят род е от Шотландия, а тоя град тук се казва Спенсървил. Затова се сетих.

— За какво?

— За една шотландска балада. Кралят седи в Дънфърмлин и пие кървавочервеното си вино. „О, къде да открия добър моряк, за да командва този мой кораб?“ — това е репликата на президента. После: „Изправи се и заговори възрастен рицар, който седеше до дясното коляно на краля“ — това е министърът на отбраната, който казва: „Сър Патрик Спенс е най-добрият моряк, който плава по моретата.“ Това си ти. После: „Кралят написа официално писмо и лично го подписа, и го прати на сър Патрик Спенс, който се разхождаше по пясъка.“ Тук се намесвам и аз. „Първият ред, който прочете сър Патрик, го накара гръмко да се засмее, следващият ред, който прочете сър Патрик, заслепи със сълзи очите му.“ Това пак си ти.

— Благодаря ти, Чарли.

— „О, кой ми стори това, кой туй зло ми причинява, да ме праща по това време на годината в открито море? Побързайте, побързайте, моряци мои, добрият ни кораб отплава утре сутрин.“ Всъщност в два и петнайсет. „О, повече не говори, господарю честити, защото от гибелна буря боя се.“ Та ето как се случват тези неща. И са се случвали така още от памтивека. Кралят си седи, нищо не прави и внезапно му хрумва някаква идея. И ме праща да ти я предам. — Той си погледна часовника. — Затова побързай, побързай, господин Ландри.

— Какво се е случило със сър Патрик Спенс, ако смея да попитам?

— Потънал по време на бурята. — Чарли се изправи. — Добре, можеш да пътуваш така, както си, само без пистолета. Но моля те, вземи си костюм. В Западното крило няма нужда да преиграваме с историята за Цинцинат.

— Трябва да се прибера тук най-късно до утре вечер.

— Разбира се. Хей, щом в събота ще идвате с приятелката ти във Вашингтон, двамата с Катрин ще ви заведем на вечеря. Чичо Сам плаща за всичко. С удоволствие ще се запозная с нея.

— Имам намерение да откажа работата.

— Грешка. Ще им кажеш, че искаш да си помислиш през уикенда. Че трябва да разговаряш с годеницата си. Ясно?

— Защо да я замесвам?

— Може би го дължиш на… Как се казва?

— Ани.

— Може би трябва да се посъветваш с нея. Ще я вземем във Вашингтон, ще я разведем навсякъде и ще поговорим за всичко. Катрин има опит в тези неща.

— Ани е обикновено селско момиче. Казах ти, това не е животът, който…

— Жените обичат големите градове. Магазини, добри ресторанти, пак магазини. Къде ще отседнеш?

— Не зная.

— Ще ти запазя стая във „Фор Сизънс“. Джорджтаун ще й хареса. Прилича на центъра на Спенсървил. Можеш да й покажеш старите си свърталища. Стой надалеч от „Чадуикс“. Линда още се навърта там и нямаме нужда от сцени. С нетърпение очаквам уикенда. Давай да се размърдаме.

— Ти си лайнар.

— Известно ми е.

Кийт остави Чарли в кухнята, качи се горе и си събра багажа.

— Когато ми казаха да напусна, ти не ме защити, Чарли — на път за летището рече Кийт.

Чарли запали цигара.

— Не исках. Ти беше уморен, приятелю. Сам искаше да си идеш. Знаеш го. Защо трябваше да удължавам мъките ти?

— Какво те кара да смяташ, че вече не съм уморен?

— Не зная. Идеята не беше моя. Според тях ти е останала още енергия. Като при въглеродните сажди, нали разбираш? Прибавяш малко топлина и получаваш още енергия.

— Интересна аналогия. А какво става с изгорелите сажди?

— Превръщат се в пара и се разпръскват.