Нелсън Демил
Спенсървил (17)

16

Домът на енорийския свещеник бе стара дъсчена постройка, вдигната по същото време и в същия стил както стогодишната църква.

Уилкс въведе Кийт в малка всекидневна и му посочи едно продънено кресло. Кийт се настани, а Уилкс зае противоположния стол-люлка.

— Имам шери — предложи Уилкс.

— Не, благодаря. — Кийт огледа Уилкс под бледата светлина. Беше го виждал няколко пъти на сватби и погребения, но последният път беше някъде преди седем години. Мъжът срещу него сякаш всеки път се бе свивал и сгърчвал по малко.

— Защо беше тук полицията? — попита Уилкс.

— Записваха номерата на колите.

Уилкс кимна. Известно време не каза нищо, после вдигна поглед към него.

— Ти си синът на Джордж и Алма, нали?

— Да, сър.

— Аз ли съм те кръщавал?

— Така ми казаха.

Уилкс се усмихна.

— Аз ли те ожених?

— Не, сър. Никога не съм се женил.

— Точно така. Ти постъпи в армията, а после работи за правителството.

— Първо постъпих в колежа. „Боулинг Грийн“. Вие ме предупреждавахте за развалените жени в колежа.

— Беше ли полезно предупреждението?

— Ни най-малко.

Уилкс отново се усмихна.

— Върна се, за да останеш ли?

— Не мисля така.

— Защо тогава въобще се върна?

— За да се погрижа за къщата.

— И това е всичко?

Кийт се замисли.

— Не бих искал да ви лъжа, така че по-добре да не ви отговарям на въпроса.

— Добре, до ушите ми стигна слух защо си се върнал, но аз не разпространявам клюки, така че няма да ти кажа какво съм чул.

Кийт не коментира.

— Как са родителите ти?

Кийт му разказа нещата около семейството си и на свой ред запита:

— Как е госпожа Уилкс?

— Господ реши, че на небето му е по-нужна, отколкото на земята.

Кийт беше наясно, че стандартната реплика от рода на „Моите съболезнования“ не върви за тези думи.

— Тя беше прекрасна жена.

— Наистина беше.

— Защо не дойдохте на събранието? — попита Кийт.

— Не смесвам религията с политиката. В днешно време прекалено много проповедници го правят и с това подлудяват половината си паство.

— Да, но светът е изпълнен със социална несправедливост, а църквите могат да помогнат.

— Правим, каквото можем. Аз проповядвам любов и благотворителност, милост и добри дела. Ако хората слушаха, на света нямаше да има никаква социална несправедливост.

— Но те не могат да ви чуят, ако не дойдат, а дори и когато идват, не ви слушат.

— Някои идват, някои — не. Някои слушат, други — не. Не мога да направя повече от това.

— Знаете ли, отче, видях лютеранските свещеници в Дрезден да организират манифестации, сигурно сте ги видели по телевизията. Те помогнаха за свалянето на комунистическото правителство. Същото беше и с католическите им колеги в Полша.

— Господ да ги благослови. Те са следвали съвестта си. — После добави: — Ако това ти помогне да се чувстваш по-добре, мога да ти кажа, че аз бих умрял за вярата си без никакви колебания.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Неведоми са пътищата Господни.

— Но вие позволихте на тези хора да използват църквата ви. И прогонихте полицаите.

— Така е.

— Одобрявате ли онова, което вършат вътре?

— До онази степен, при която не се върши нищо незаконно или насилствено. Знаеш ли, това е една стара селска традиция — да се използват църквите като места за срещи. Идва от времето, когато църквата е била единственото голямо здание, достатъчно да побере много хора, а градът е бил прекалено отдалечен за кон и каруца. Църквата „Сейнт Джеймс“ е виждала всякакви политически и патриотични събирания още от испано-американската война. Църквата не е моя собственост. Аз съм само слуга на Господа.

— Да, но вие например не бихте допуснали вътре местния Клан, сигурен съм в това.

— Слугата на Господа не е тесногръд или идиот, Ландри. — След малка пауза той добави: — Не съм те поканил тук да ме разпитваш. Искам аз да ти задам няколко въпроса.

— Няма проблеми.

— Благодаря. Ти одобряваш ли тази среща?

— По принцип.

— Разбра ли вече, че не всичко в Спенсървил е наред?

— Да, разбрах го.

— Случайно да познаваш шефа на полицията Бакстър?

— Бяхме съученици в гимназията.

— Аз обаче усетих по думите на онези полицаи, че си попаднал в полезрението му повече в последно време, отколкото в гимназията.

— Не… всъщност може и така да е. Аз обаче си мисля, че това има повече връзка с факта, че между нас двамата съществува стара вражда още от училищните дни.

— Действително ли е така? Бяхте ли съперници?

— Да ви кажа право, никога не съм го считал за такъв. Явно обаче той е бил на друго мнение. — Кийт не беше сигурен накъде се насочва разговорът. От друга страна, не бяха много хората на света, пред които би седнал да отговаря, както правеше това пред отец Уилкс.

Старецът се замисли, после продължи.

— Паметта ми обаче започва да ми изневерява, но май си спомням, че ти навремето ухажваше настоящата му съпруга.

Кийт не коментира.

— В действителност, мисля, че майка ти го сподели с мен.

— Може и да го е направила.

— Тогава, по всяка вероятност, Бакстър е много ядосан, че бившият приятел на съпругата му е решил да се завърне в Спенсървил.

— Аз й бях любовник, сър. В колежа. — Нямаше смисъл да се споменава гимназията, за да не раздразни стареца.

— Наречи го както искаш. Разбирам. Мислиш ли, че това е ядосало Бакстър?

— Това би било крайно незряло за човек на неговите години.

— Да ми прости Господ, но никой от фамилията Бакстър не ми изглежда да е узрял с годините.

Кийт се усмихна.

— Моминското й име… Прентис, нали?

— Да. Ани.

— Да, Ани Прентис. Добро семейство. Пастор Смит от църквата „Сейнт Джон“ се изразява изключително добре за тях. Ние всички разговаряме, нали разбираш. Дори и със свещениците от Църквата на несъвършеното зачатие. Икуменическият съвет се събира веднъж месечно и след като си свършим работата, клюкарстваме ужасно. Никога не споменаваме имена, освен ако не е абсолютно наложително, и нищо не напуска онази стая. Но човек чува доста неща.

— Мога да си представя. — Кийт проумя, че отец Уилкс заема място в обединен съвет, подобен на онзи, който той скоро бе напуснал. В действителност, точно както го бе предсказал Джефри, отец Уилкс имаше достъп до огромни количества разузнавателна информация, за която шефът на полицията Бакстър можеше само да завижда.

— Целта ни не е празната клюка. Ние искаме да помогнем, да откажем хората от разводи, да вразумяваме младите, които са се отклонили от правия път, да не допускаме изкушенията до мъжете и жените. Накратко, да спасяваме душите на хората.

— Това е достойно за възхищение.

— Такава ми е работата. О, знам какво си мислиш. Мислиш си, че Спенсървил се е превърнал в селището на прокълнатите. Трябва да ти кажа, че като цяло тук хората са добри, богобоязливи християни. Но доста хора са кривнали по другия път. Не е по-различно и в другите общности. Бих искал да дойдеш някоя неделя на църква и после да се присъединиш към нас на чай и разговори.

— Може би ще го направя. Но вие трябва да знаете, че проповядвате на обърнат в друга вяра. Би трябвало да се стремите към другите.

— Те знаят къде се намираме.

Кийт искаше да си тръгне преди събранието да е свършило.

— Е, благодаря ви, загдето ме спасихте от закона.

Отец Уилкс обаче не обърна никакво внимание на намека в репликата му.

— Господин и госпожа Бакстър в момента изживяват известни трудности, което може би ти е известно. Отец Шенк съветва госпожа Бакстър.

— Какво общо имам аз с тази работа?

— Видели са те да говориш с нея в центъра на града.

— Отче, това може да е малък град, но един неженен мъж все пак има право да говори с една омъжена жена на обществено място.

— Не ми изнасяй лекция, млади човече. Аз само се опитвам да помогна.

— Оценявам това, което правите, но…

— Нека бъда прям. „Не пожелавай жената на ближния си.“

Това не изненада особено Кийт.

— А аз бих ви посъветвал, отче, да кажете на отец Шенк да напомни на господин Бакстър за забраната за прелюбодейството.

— Всички знаем за господин Бакстър. Това, което искам да ти кажа… Не би трябвало да разкривам тайната на изповедта, но може би ти вече знаеш, че госпожа Бакстър… е небезразлична към теб.

Това беше най-добрата новина, която Кийт беше чувал от седмици, и той потърси няколко варианта на отговор, включително и премълчаването. Накрая каза:

— През годините си пишехме с нея, но тя никога не ми даде да го разбера. Тя не е направила нищо лошо.

— Това зависи от начина, по който се гледа на една омъжена жена, която си пише с бившия си… приятел.

— Тя не е направила нищо лошо. Ако е имало някакви погрешни неща, те са изцяло моя вина.

— Това е много доблестно от твоя страна, Ландри. Знам, че си мислиш, че съм много старомоден, и ти благодаря за хумора.

— Аз не ви осмивам, просто ви слушам, и разбирам позицията и загрижеността ви. Уверявам ви, че взаимоотношенията ми с госпожа Бакстър са чисто платонически.

— Добре. Но гледай да бъдеш силната страна и не позволявай нещата да тръгнат по кривия път.

— Ще бъда откровен с вас, отче. Духът ми наистина желае да е силен, но плътта е слаба — изрече Кийт въпреки волята си.

Отец Уилкс за миг остана безмълвен, после каза:

— Оценявам откровеността ти… И се радвам, че си спомняш Писанието.

Кийт се изправи.

— Трябва да тръгвам.

Отец Уилкс хвана бастуна си и също се изправи. Излязоха на верандата и Кийт видя, че събранието още не е свършило. Зачуди се колко ли свидетели са успели да уговорят Гейл и Джефри да се изкажат за сделките си с дявола. Обърна се към отец Уилкс и каза:

— Очевидно знаехте повече за мен, отколкото показахте, когато седнахме да говорим.

— Да, но не знаех дали си човекът, с когото мога да разговарям. Когато вече се уверих, че преценката ми не ме е подвела, ти дадох правилен съвет и информация. Надявам се, че не си оскърбен от съвета и че ще запазиш информацията само за себе си.

— Не съм оскърбен и ще запазя разговора ни в тайна. Загрижен съм обаче, че хората говорят за мен.

— Ландри, ти си дошъл в едно малко градче, което в момента е много развълнувано, и по ирония на съдбата един от проблемите ни, проблемът с Бакстър като обществен служител и съпруг, се превърна и в твой проблем. Но нека това не те тревожи.

— Защо да не ме тревожи? Защо трябва да стоя настрани от хората, които се намират в момента в църквата?

— Знаеш много добре. Разгледай мотивите си и прецени последствията от действията си.

— Отче, откакто съм напуснал Спенсървил, аз съм служил като военен офицер в различни качества, и всички тези качества имаха съдбоносни последствия за мен, за колегите ми и, между нас казано, за нацията ни.

— Тогава не се нуждаеш от поученията на един провинциален проповедник.

— Но оценявам загрижеността ви.

Отец Уилкс положи ръка върху рамото му и се вгледа право в очите му.

— Харесваш ми. Не искам да ти се случи нищо лошо.

— Аз също. Но ако нещо все пак се случи, ще се погрижите ли за всичко тук, в църквата „Сейнт Джеймс“?

— Да… разбира се. — Отец Уилкс го улови за лакътя. — Нека те придружа до колата ти. Помогни ми да сляза по стълбите.

— Зная, че между теб и Ани Бакстър има нещо и, честно казано, не съм против — каза пастор Уилкс. — Но трябва да го направите както трябва, иначе и двамата няма да се чувствате добре.

— Продължавам да не признавам, че желая жената на ближния си, отче, но внимателно ви слушам — отвърна Кийт.

— Добре. Слушай и забрави от кого си го чул. Според нейния пастор тя има нещастен брак. Съпругът й е прелюбодеец и грубиян. Може да съм от старата школа, но се вслушвам в по-младите пастори и съм убеден, че трябва да го напусне, преди да е станало опасно. Той побесня, когато му беше предложено напътствие, и нито пасторът, нито тя виждат и се надяват на промяна.

Кийт не отговори. Стигнаха до колата му.

— При тези обстоятелства разводът е допустим — продължи пастор Уилкс. — И после ще е свободна да прави каквото желае. Ти, Ландри, трябва да проявиш търпение и да не утежняваш проблема. Тя е добра жена и не искам да пострада.

Двамата стояха в мрака. Слабата светлина, която се процеждаше през прозорците на черквата, хвърляше сенки по надгробните камъни.

— Аз също — отвърна Кийт.

— Убеден съм, че намеренията ти са почтени, Ландри, но единственият почтен начин, по който би могъл да постъпиш, е да прекъснеш всякакви контакти с нея. С Божия помощ всичко ще се разреши.

— И без моя помощ.

— Точно така. Възнамеряваш ли да останеш да живееш тук?

— Възнамерявах, но вече не съм сигурен.

— Струва ми се, че твоето присъствие само подклажда огъня. Можеш ли да заминеш за известно време? Родителите ти несъмнено биха се радвали да те видят.

Кийт се усмихна.

— От града ли ме гоните?

— Не. Надявам се, че ако си тръгнеш, ще стана свидетел на един щастлив край и за двама ви. Останеш ли, ще се разрази истинска катастрофа.

Очевидно двамата с отец Уилкс бяха стигнали до едно и също заключение независимо един от друг.

— Не мислех, че ще ме съветвате как да спечеля чужда съпруга — каза Кийт. — Мислех си само, че ще ме обсипете с огън и жупел.

— Фундаменталистката църква е по-надолу по пътя. Ние тук проповядваме любов и състрадание. Ще те видя ли в неделя?

— Надявам се. Лека нощ.