Нелсън Демил
Спенсървил (10)

9

Целия ден валя. Не беше от онези летни бури, връхлитащи от запад или югозапад, които профучаваха и си отиваха след броени минути, а студен непрестанен порой откъм езерото Ери, с вкуса на есента. Дъждът беше добре дошъл, защото царевицата още не беше готова — щеше да узрее някъде между Деня на Вси светии и Деня на благодарността. Кийт си помисли, че ако остане дотогава, ще предложи помощта си на Мюлерови и Дженкинсови за прибирането на реколтата. Тия дни машините вършеха почти цялата работа, но един здрав мъж, който се шляе без работа по време на жътва, се считаше за най-големия грешник, директен кандидат за Ада. От друга страна, хората, които превиваха гръб на полето, съвсем очевидно щяха да бъдат сред спасените. Кийт не беше съвсем наясно с протестантските добродетели и подозираше, че повечето от съседите му, с изключение на тези от германски произход, също не са, но за да избегнат неприятностите, повечето хора действаха така, сякаш бяха сред спасените, пък и във всеки случай Кийт искаше пак да вземе участие в жътва.

Имаше доста работа за вършене в къщата, така че дъждът му беше добре дошъл. Беше си направил списък с най-належащите ремонти: водопроводни, по електрическата инсталация, разпрани мрежи срещу комари и мухи, разхлабени и клеясали панти. Баща му беше оставил цялата си дърводелска работилница заедно с инструментите и машините в избата.

Кийт откри, че изпитва наслаждение от дребните ремонти, които го даряваха с чувство на добре свършена работа — нещо, което не беше изпитвал от години.

Първо се захвана с подмяната на всички каучукови уплътнения по крановете в цялата къща. Това може и да не беше сред нещата, с които да се занимават бившите служители от разузнаването, но беше достатъчно механично, за да му осигури време за размишления.

 

 

Седмицата премина без премеждия; той си отбеляза, че полицейските коли вече не курсират покрай къщата му. Това съвпадаше с отсъствието на Ани от града, а и доколкото му беше известно, Клиф Бакстър също бе заминал за „Боулинг Грийн“, макар че той се съмняваше в това. Съмняваше се, защото персона като Бакстър беше като стъкло за него. Клиф Бакстър не беше пълно отрицание на интелекта в духа на най-лошите традиции на дребните американски градчета, но и на лично ниво кракът на Бакстър никога не би стъпил на място, където жена му бе прекарала четири от най-хубавите си години през живота преди брака.

Почти всеки друг мъж на мястото на Бакстър би бил поне доволен, че съпругата му е имала само един приятел по времето си в колежа и не е прекарала целия футболен отбор. Клиф Бакстър обаче явно считаше половия живот на жена си преди брака за нещо, което не трябва да му дава покой. Разбира се, съпругата на мистър Чудо не трябваше да има никакъв живот преди брака си е него.

Кийт бе мислил дали да не отиде до „Боулинг Грийн“. Какво по-добро място да се срещнат? Но тя бе казала, че ще се отбие на връщане. А и винаги съществуваше вероятността Клиф Бакстър да е тръгнал с нея, за да я държи под око и да е сигурен, че ще вгорчи престоя й, докато тя развежда дъщеря им по градчето и университета. Кийт можеше да си представи вида и мащаба на дискусиите, развихрили се в дома на Бакстър, след като младата Уенди Бакстър бе заявила, че е кандидатствала и е била приета в майчината си Алма Матер.

Кийт разбираше и другото — че сега, след като и синът, и дъщеря й вече са студенти, Ани Бакстър ще се замисли над някои неща. Бе му намекнала за това в едно от предишните си писма, но бе споменала само, че взема мерки за приключването на доктората си, или да си намери работа на цял работен ден, или да се захване с нещо, които е отлагала прекалено дълго.

Може би в работата се съдържаше някакво изначално предначертание, както бе проповядвал пастор Уилкс, и животът в края на краищата не беше онзи хаос, който изглеждаше на пръв поглед. В края на краищата, не беше ли съвпаднало по време завръщането на Кийт в Спенсървил с опразненото гнездо на Ани Бакстър? Но това съвпадение на събития не беше съвсем чудесно стечение на обстоятелствата — Кийт знаеше от писмата на Ани, че Уенди се кани да постъпва в колежа, което на подсъзнателно ниво бе послужило като някакъв подтик за завръщането му. От друга страна, форсираното му уволнение можеше да се случи две или три години по-рано, или пък две или три години след настоящия момент. Това обаче, което беше по-важно, беше фактът, че той бе готов да предприеме стъпки към промени в живота си, а по тона на предишните й писма, тя отдавна бе стигнала до този извод. Така че това просто съвпадение ли беше, подсъзнателно планиране или чудо? Без съмнение по малко от всяко.

Той се разкъсваше между действието и бездействието, между изчакването и действието. Обучението в армията го бе научило да действа, а обучението му в разузнаването го бе научило на търпение. „Има време за сеитба, има време за жътва“ — казваше проповедникът в неделното му училище. Един от инструкторите му в разузнавателната школа бе добавил: „Пропусни едно от двете и си загубен.“

— Амин.

Кийт довърши ремонта на последната чешма и се отби да си измие ръцете в кухнята.

Бе приел поканата да се отбие на гости на барбекюто на Празника на труда^[1] в къщата на леля си Бети. Времето беше хубаво, пържолите бяха превъзходни, салатите бяха домашни, а сладката царевица, която бе узряла дълго преди фуражната, беше току-що откъсната от стеблата.

Бяха дошли някъде към двадесетина души, повечето от които Кийт или бе познавал, или поне бе чувал за тях. Почти всички изглеждаха страшно състарени, което направо го ужаси. Имаше и куп деца и по-големите момчета проявиха интерес към живота му във Вашингтон, като всички искаха да разберат дали е бил в Ню Йорк. Париж, Рим, Лондон, Москва и всички други места по света им изглеждаха толкова отдалечени, че никой не прояви дори и минимално любопитство. Що се отнася до работата му, почти всички бяха чували родителите му да казват, че синът им работи в дипломатическия корпус. Не всички бяха наясно какво точно означава това, но едва ли някой би проумял и какво означава последната му служба в Съвета за национална сигурност; в действителност след двадесет години във военното разузнаване, разузнавателната агенция към министерството на отбраната и Съвета за национална сигурност самият Кийт с всяко повишение все по-малко разбираше какво точно върши. Когато беше оперативен работник, шпионин, всичко беше кристално ясно. Колкото по-нагоре се изкачваше по стълбата, толкова по-замъглена ставаше картината. Той бе заседавал на конференции в Белия дом с хора от съвета по външното разузнаване, Централното разузнавателно управление, Бюрото по разузнаване и изследвания, Групата за специални проучвания, Агенцията за национална сигурност — да не се бърка със Съвета по национална сигурност — и още десет други разузнавателни групи, включително бившите му работодатели, Разузнавателната агенция към военното министерство. В света на разузнаването многократното подсигуряване беше прието за максимална сигурност. Как биха могли петнадесет или двадесет разузнавателни агенции от всякакъв калибър да пропуснат нещо — каквото и да било — от изключителна важност? Много лесно.

През седемдесетте и осемдесетте години водите бяха много мътни, но поне всички течаха в едно и също направление. Някъде около 1990-а те не само се размътиха още повече, ами и замряха. По мнението на Кийт на него му бяха спестени пет години пълно объркване. Последното му назначение беше в комитет, който сериозно замисляше таен план за пенсиониране на бивши шефове на КГБ. Един от колегите му го описваше като „нещо от рода на плана «Маршал» за бившите ни врагове“. Само че в Америка.

Така или иначе, Празникът на труда приключи с бейзболен мач по сумрак в двора на леля Бети и Кийт прекара деня много по-приятно, отколкото се бе надявал.

Единственото неудобство се бе получило в резултат на присъствието на три самотни жени: една трета братовчедка, Сали, неомъжена жена на тридесет години с тегло над 85 килограма, но много сладка, и две разведени, Джени, с две деца, и третата за лош късмет с име Ан, без деца, и двете вече прехвърлили 35 години, но и двете с приятна външност. Той имаше ясното усещане, че не са дошли заради домашно приготвените салати.

В действителност Джени беше умна, мъжкарана, биваше я в бейзбола и беше страхотна с децата. Кучетата и децата често бяха много по-добри съдници за характера на даден човек, отколкото връстниците му, както бе разбрал през годините Кийт.

Джени му беше съобщила, че ходи по къщите да почиства за някой и друг долар и че може да й се обади, ако има нужда от помощ. По тези краища човек, прехвърлил четиридесетте и все още ерген, винаги биваше причина за известна загриженост. Кийт нямаше представа какви мисли се въртят из главата на Джени по този повод, но не подлагаше на съмнение желанието й да влезе в живота му.

Все пак, по някакъв странен начин, Кийт чувстваше, че е длъжен да бъде верен на Ани Бакстър. Той нямаше проблем с това, а и не би имал по никакъв друг начин. От друга страна, благоразумието му диктуваше да демонстрира някакъв интерес спрямо други жени най-малкото, за да накара хората да не мислят за Ани Бакстър и Кийт Ландри. Така че си записа телефонния номер на Джени, благодари на леля си, взе си довиждане с гостите и ги остави да го мислят. Беше прекарал един наистина добър Празник на труда.

Тъкмо се канеше да се качи горе, когато звънецът на входната врата иззвъня. Той погледна през прозореца и видя непозната кола, сив седан. Отиде до вратата и отвори. На прага стоеше мъж на средна възраст с провиснали мустаци и сгънат чадър в ръка. Беше със слабо телосложение и носеше очила с телени рамки; дълга коса заобикаляше плешивината му.

— Войната беше мръсна и аморална, но аз съжалявам, че те нарекох бебеубиец — каза той.

— Здравей, Джефри — усмихна се Кийт.

— Чух, че си се върнал, и реших да се отбия. Никога не е късно да се извини човек. — Той протегна ръка и Кийт я стисна.

— Влизай.

Джефри Портър свали шлифера си и го окачи на закачалката във вестибюла.

— Откъде ще започнем след тия изминати години?

— Започваме със забележката ми, че си почнал да оплешивяваш.

— Но не и да надебелявам.

— Не и да надебеляваш. Подмокрящите кревата симпатизанти на комунизма винаги са мършави.

Джефри се изсмя.

— От две десетилетия не съм чувал тия сладки думи.

— Е, тогава си дошъл на точното място, червен такъв.

И двамата се разсмяха и с известно закъснение се прегърнаха.

— Изглеждаш много добре, Кийт.

— Благодаря. Нека му цапнем по някоя и друга бира.

Влязоха в кухнята, взеха бира, изнесоха я на предната веранда и се настаниха в люлеещите се столове. Гледаха дъжда, пиеха и всеки размишляваше за своите си проблеми.

— Къде отлетяха всички тия години, Кийт? Не е ли малко изтъркана приказката ми? — наруши накрая мълчанието Джефри.

— Ами, според мен хем е изтъркана, хем не е. Въпросът ти е точен и двамата знаем много добре къде отлетяха.

— Да. Виж, бях излишно груб тогава с теб.

— Всички бяхме излишно груби един към друг тогава — отвърна Кийт. — Бяхме млади, бяхме подвластни на страсти и убеждения. Сега вече имаме отговорите на всички въпроси, които ни вълнуваха тогава.

— Нямахме представа от нищо — въздъхна Джефри, докато отваряше поредната кутия с бира. — Ти беше единственият момък в гимназията и в „Боулинг Грийн“, за когото си мислех, че е умен почти колкото мен.

— „Умен колкото мен“. В действителност още по-умен.

— Както и да е. Точно поради тази причина бях толкова ядосан как може да си такъв идиот.

— А аз така и не разбрах как може будно момче като теб да вярва на всички тия идиотщини на радикалистите без дори да си размърда мозъка.

— Никога не съм ги вярвал, Кийт, но ги повтарях.

— Страхотно. Виждал съм цели страни като теб.

— Да. Ти обаче се хвана на въдицата на патриотичната пропаганда, без дори да си зададеш и един въпрос.

— Прогледнах за някои неща с годините. А ти?

Джефри кимна.

— И аз понаучих доста работи. Виж, стига вече с тая политика. Още малко и ще се сбием. Какво става с теб? Защо си тук?

— Ами, изритаха ме.

— Откъде? Нали беше в армията?

— Не.

— Тогава кой те изрита?

— Правителството.

Джефри го изгледа и двамата потънаха в мълчание.

Кийт гледаше как дъждът се лее над царевичните поля. Имаше нещо много особено в това да наблюдаваш дъжда от голяма открити веранда и до този момент това му бе липсвало.

— Женен ли си? — наруши мълчанието Джефри.

— Не. А ти ожени ли се за онова момиче?… Хипито с коса до задника, с което се запозна в последната година в колежа?

— Гейл. Да, оженихме се. И още сме женени.

— Браво на вас. Деца?

— Не, и без това светът гъмжи от пренаселване. Ние даваме своята лепта за спасението му.

— Аз също. Къде живеете?

— Тук. Всъщност дойдохме преди две години. Няколко години прекарахме в „Боулинг Грийн“.

— Чух. И после какво?

— Ами и двамата получихме стипендии в „Антиох“ и двамата получихме катедри и преподавахме.

— Мисля си, че ако ми се беше наложило да изкарам още една година в или около студентското градче, щях да бръмна.

— То не е за всички — заключи философски Джефри. — Също както и правителството.

— Правилно.

— Мяркал ли си Ани след пристигането си?

— Не. — Кийт отвори нова бира.

Джефри наблюдаваше внимателно стария си приятел и съученик.

— Не може да си още вкиснат за онова, което се случи, нали? — каза накрая Джефри.

— Не.

— Няколко пъти се засичахме на улицата. Все я питам дали не си се обаждал, а тя все ми казва, че не си. Смешно, колко близки бяхме тогава всички… това бяха дни, приятелю мой, за които си мислехме, че никога няма да свършат.

— Знаехме, че ще им дойде краят и на тях.

Джефри кимна в знак на съгласие.

— Все я каня да се отбие да му ударим по едно тримата с Гейл, но тя все ми отказва. Отначало ми беше много криво, но с времето започнах да подочувам това-онова за съпруга й. Той е от онези, фюрерите, нали разбираш какво искам да ти кажа? Както и да е, веднъж ги зърнах на някаква благотворителна вечер в болницата в Елкс Лодж и Ани си беше все така очарователна, както винаги, а онзи нацист, съпругът й, я гледаше така, сякаш всеки момент се кани да атакува сборище на наркотрафиканти, разбираш ли какво искам да ти кажа? Неандерталец! Направо щеше да се пръсне като презрял домат, че жена му разговаря с мъже, женени мъже, за Бога, лекари, адвокати, от този род. Тя всъщност не правеше нищо и той трябваше да е щастлив, че жена му е център на внимание в залата — та нали той има въпиеща нужда от обществено внимание. И в един момент просто я издърпва за ръката и я изтегля от залата. Виж, аз може и да съм социалист и привърженик на равенството, но също така си падам и доста сноб и когато видя една добре възпитана, завършила колеж жена да се мъкне с такова нищожество от… хей, къде отиваш?

— В банята.

Кийт влезе в банята и обилно си наплиска лицето със студена вода. Погледна се в огледалото. Вярно, бе имал късмета да се роди с нормални гени и в момента не се различаваше особено от снимките си в колежа. Джефри обаче се бе променил невероятно. Зачуди се как ли изглежда Ани. Джефри я беше виждал, но Кийт не изпитваше желание да го разпитва за нея. Така или иначе, нямаше голямо значение как изглежда. Той се върна на верандата и седна.

— Откъде разбра, че съм се върнал?

— О… Гейл го чула от някого. Не мога да си спомня от кого. — Джефри побърза да се върне на интересуващата го тема. — А тя изглежда отлично.

— Гейл?

— Ани. — Джефри се изкикоти. — Бих ти дал кураж да се пуснеш натам, Кийт, ама онова копеле ще те пречука, ако те пипне. Той знае, че е извадил страхотен късмет, и ще се бие със зъби и нокти за нея.

— Значи „Антиох“, сред правилно ориентираната политически тълпа. И ти се намираше в Рая.

— Е… сигурно съм бил там. Двамата с Гейл изкарахме няколко наистина славни годинки там. Организирахме протести, стачки, опустошавахме пункта за донаборниците за Виетнам в града. Беше вълшебно.

— Страхотно — изсмя се Кийт. — Аз си залагам задника в джунглата, а вие тук пръскате попълненията, дето трябва да ме сменят.

— Беше нещо неповторимо — изсмя се и Джефри. — Иска ми се да беше тогава с нас. Господи, пушехме толкова много марихуана, че можехме с нея да проснем и слон на задника му, изчукахме половината студентки и женската част от преподавателския персонал, ние…

— Искаш да кажеш, че си чукал и чужди жени ли?

— Ами че как? Ти направо пропусна фиестата, докато гниеше там сред блатата.

— Но… виж, аз съм селско чедо… не бяхте ли женени?

— Да, нещо от тоя род. Виж, нямаше начин: трябваше да бъдем заради къщата, пособията, ей тия неща. Вярвахме в свободната любов. Гейл все още твърди, че тя е авторът на израза „Прави любов, не война“. Хиляда деветстотин шейсет и четвърта, така казва тя. Дошло й наум в някакво видение. Най-вероятно предизвикано от дрога.

— Хвани си някой адвокат спец по делата за авторско право.

— Да. Така или иначе, отхвърляхме всички буржоазни ценности на средното съсловие, загърбихме религията, патриотизма, родителите и всичко останало. — Той се приведе към Кийт. — Всъщност ние всички бяхме прецакани, но пък бяхме щастливи и вярвахме. Не на всичко, разбира се, но на голяма част от него. Наистина ненавиждахме войната.

— Да, и аз не бях по-различен от теб тогава.

— О, хайде, Кийт, не се самозаблуждавай.

— Това не беше политика за мен. Просто Хък Фин си играеше на война с оръдия и картечници.

— Умираха хора.

— Разбира се, че умираха, Джефри. Още плача за тях. А ти?

— Не, но никога не съм искал да умират. — Той стисна Кийт за лакътя. — Виж, хайде да му сложим пепел. Никой не дава вече пет пари за това.

— Сигурно си прав.

Взеха си по още една бира и се залюшкаха на столовете. Кийт си помисли, че след още двадесет години ще се завиват с одеяла в столовете, ще пият ябълков сок и ще говорят за здравето си и детските си години. Че годините между началото и края, годините на секс, страст, жени, политика и борба ще бъдат нещо съвсем мъгляво, почти в забрава. И все пак се надяваше, че няма да е така.

— Колко от нашите от Спенсървил бяха в „Боулинг Грийн“? Аз, ти, Ани, оня образ, дето беше по-голям от нас… Джейк се казваше, нали?

— Точно. Оттам замина за Калифорния. Повече не се обади. Беше и онова маце, Барбара Евънс, много готино парче беше. Замина за Ню Йорк и се омъжи за някакъв червив с пари. Видях я на юбилейната ни среща на двайсетгодишнината.

— На гимназията в Спенсървил или на „Боулинг Грийн“?

— На „Боулинг Грийн“. Аз така и не се наканих да отида на някоя среща от гимназията. А ти?

— Не.

— Онова лято просто го изтървахме. Хей, догодина ще дойда, стига само и ти да си там.

— Можеш да разчиташ.

— Там беше и още едно момче от гимназията ни. Джед Пауел, две години след нас. Спомняш ли си го?

— Разбира се. Родителите му държаха магазинче в града. Как я кара?

— Раниха го в главата във Виетнам. Върна се, изкара няколко много тежки години и умря. Родителите ми бяха близки с техните. Двамата с Гейл отидохме на погребението му и раздадохме антивоенна литература. Много гадно постъпихме.

— Може би.

— Нещо се размекваш или си пиян?

— И двете.

— И аз — каза Джефри.

Поседяха малко в тишина, после заговориха за семействата, после се прехвърлиха на Спенсървил и „Боулинг Грийн“. Разказваха си истории и си припомняха стари приятели, измъкнати от избата на времето.

Свечеряваше се. Дъждът продължаваше да вали.

— Почти всеки човек, с когото съм се познавал, е седял на тази веранда — каза Кийт.

— Да ти кажа, Кийт, не сме още съвсем одъртели, а се чувствам така, сякаш сме заобиколени с призраци.

— Знам какво имаш предвид. Може би не трябваше да се връщаме тук, Джефри. Защо се върна?

— Не знам. Тук е по-евтино. Не сме много добре във финансово отношение. Забравихме за парите в старанията си да произвеждаме малки радикалчета. — Той се изсмя. — Дори се наложи да купувам акции от отбранителната промишленост.

— В момента не са от най-добрите капиталовложения. Работиш ли нещо?

— Преподавам на деца от гимназията. Гейл също. Тя е в състава на градския съвет за един долар годишно.

— Поднасяш ме! Та кой би гласувал за привърженик на комунистите?

— Опонента й го спипаха в мъжката тоалетна с някакъв педал.

Кийт се засмя, после каза:

— Какъв избор само за Спенсървил!

— Да. През ноември й изтича мандатът. Бакстър й се точи страшно.

— Не съм изненадан.

— Внимавай с тоя тип, Кийт. Той е опасен.

— Аз спазвам законите.

— Това няма никакво значение, приятелю. Този човек е тежко болен. В главата.

— Тогава направи нещо за него.

— Опитваме се.

— Опитвате се? Не беше ли ти човекът, който се мъчеше да събори правителството на САЩ?

— Онова беше фасулска работа — изсмя се Джефри. — Пък и беше толкова отдавна…

Нощни пеперуди започнаха да се блъскат в замрежените прозорци, столовете скърцаха. Кийт отвори и последните две бири и подаде едната на Джефри.

— Не мога да разбера защо сте зарязали добре платената преподавателска работа.

— Ами… как да ти кажа, ставаше нещо много гротескно.

— Какво именно ставаше гротескно?

— Всичко. Гейл преподаваше социология, а аз им четях Маркс, Енгелс и други мъртви бели европейци. Седях си в кулата от слонова кост, разбираш ли, и не можех да видя какво става в реалния свят. Срутването на комунизма ме свари съвсем неподготвен.

— Мен също. А като си помисли човек, че ми даваха заплата, за да предотвратявам изненадите.

— Така ли? Да не си бил нещо като шпионин?

— Няма значение. Твоите герои бяха колоси на глинени крака. И после какво стана?

Джефри се ухили.

— Ами… не знаех дали трябва да пренапиша лекциите си, или да подложа на преоценка живота си.

— И?

— Както и да е, лекциите ми нямаха кой знае каква посещаемост, и докато навремето бях в авангарда на социалната мисъл, изведнъж се озовах на опашката. Господи, не можех вече дори и да чукам. Искам да кажа, сигурно вече съм прекалено дърт за студентките, но… това е повече в горната глава, отколкото в долната… Знаеш ли какво става последните години? Сега са измислили цял куп простотии за сексуално поведение, можеш ли да си представиш?… Господи, казват ти, че трябва да искаш устно разрешение за всяка своя стъпка: „Мога ли да разкопчея блузата ви? Мога ли да ви разкопчея сутиена? Мога ли да ви хвана за гърдите?“ — Той се изсмя. — Без майтап. Можеш ли да си представиш това, когато бяхме студенти? Господи, само да го дръпнеш и го нанизваш. Е, ти не беше от тях, но… така или иначе, Гейл също бе поизостанала. Потенциалните й студенти всички се записваха масово да учат за феминизма, за афроамериканска история, за философията на амероиндианците, за капитализма на новата епоха и все от тоя род. Никой вече не се интересува от чистата социология. Тя се чувстваше… като част от системата. Господи, тази страна промени ли се, или какво?

— Не е задължително „Антиох“ да представлява точна извадка за страната.

— Може и да си прав. Господи, няма нищо по-загубено от един революционер, който вече не може да изпитва тръпката. Революцията винаги изяжда децата си. Разбрах го преди тридесет години. Просто не очаквах толкова скоро да отпадна от менюто.

— Да не те изритаха?

— Не. Те не правят така. Двамата с Гейл просто една сутрин се събудихме и взехме решение. Отказахме се по принцип. Глупаво.

— Не, никак не е глупаво. Де да можех и аз да кажа същото за себе си. Иска ми се да бях постъпил като вас. Мен обаче ме изритаха.

— Защо? Съкращения ли?

— Аха. Цената на победата се казва „безработица“. Иронично.

— Да, така е, но вие спечелихте. Сега повече не мога да се надявам на социалистическия рай на земята. — Той допи бирата си и смачка кутията. — Политиците са мръсници. Те разделят хората.

— И аз това ти казвам.

Кийт се замисли над думите на Джефри. Двамата бяха преживели по различен начин годините си и вярваха в различни неща, и очевидно не бяха имали нищо общо през последната година в колежа. Всъщност и двамата имаха повече общо, отколкото знаеха.

Защото бяха играли заедно като деца, в един и същи училищен двор, и в един ден бяха постъпили в един и същи колеж. Всеки считаше себе си за честен човек и може би за идеалист, и всеки вероятно вярваше, че прави всичко възможно по силите си за човечеството. Бяха служили в различни армии, докато останалите през това време бяха стояли настрана. Но накрая и двамата се бяха оказали заблудени, използвани и злоупотребени от различни системи. И въпреки всичко отново се бяха събрали, старите спенсървилски момчета, изпили толкова много бири на предната веранда.

— И двамата ни зарязаха в купчината лайна на историята, приятелю. И двамата сме безполезни останки, загубили войната.

Джефри кимна.

— Да. Можем ли да изживеем останалите си тридесетина години правилно?

— По всяка вероятност — не. Но няма да повторим грешките си.

— Вярно, но миналото ни тежи на гърбовете, Кийт. Плъзнаха слухове, че двамата с Гейл сме били червени, което не беше съвсем вярно, но това не подпомогна преподавателската ни работа. Искам да кажа, какво трябва да направим? Да постъпим в някоя църква? Да ходим на четвърти юли облечени в червено, бяло и синьо? Да се регистрираме като републиканци?

— Да не дава Господ.

— Точно така. Ние сме си още радикали. Не можем да се променим.

— Да, и на теб това ти харесва. Точно затова си тук. Твоята постъпка в „Антиох“ е нищо. Тук обаче ти си странен и опасен.

Джефри се плесна по коляното.

— Точно така! Това място е в примката на времето. Харесва ми. — Той погледна Кийт. — А ти? Знаеш ли защо си тук ти?

— Мисля, че знам.

— И защо?

— Ами… Аз съм обръгнал циник. Не мисля, че тук си имат представа какво представлява изобщо цинизмът, така че съм тук, за да възстановя доброто си храносмилане.

— Да. Цинизмът — това е хумор при лошо здраве. Х. Дж. Уелс. Надявам се да се оправиш.

— Аз също.

— Може пък да се излекувам от идеализма си. Знаеш ли кой е идеалист? Това е човек, който забелязва, че розата ухае по-добре от зелето, така че си мисли, че от нея ще стане и по-добра салата. Точно това ми е проблемът. Точно затова съм пълна развалина, безработен и социален изгнаник. Но не съм циничен. Има все още надежда.

— Господ да те благослови. Мога ли да кажа това на атеист?

— По всяко време. Влезе ли в някоя църква?

— Не.

— А трябва.

— Джефри, ти ли си това?

— Да… Видях мощта на религията в Полша, в Русия… Не съм съгласен с нищо от нея, но съм виждал какво изцеление донася на заболелите души. Имаш нужда от известна доза.

— Може би.

Джефри несигурно се изправи на крака.

— Виж, трябва да си тръгвам. Вечерята вече е сложена. Ела ни утре вечер на гости. Гейл много иска да те види. Още сме вегетарианци, но можеш да си донесеш любимото прасенце или нещо от сорта. Имаме вино и бира. Пийваме си.

— Разбирам. — Кийт се изправи несигурно. — По кое време?

— Кой дава пет пари? Шест, седем. Имам и един тайник със скрити нещица. — Джефри се запъти към стъпалата и се подпря на колоната за по-сигурно. — Защо не вземеш и някоя приятелка?

— Не.

— С какво заменяш секса? Да не лъскаш бастуна? Та тоя град е тъпкан с разведени жени. Всяка би счела за гордост да се докосне до някои твои части.

— Можеш ли да караш?

— Разбира се. Пътят е прав като конец. Взели сме под наем една фермерски къща и няколко акра органични зеленчуци. Две мили нагоре по пътя. Старата ферма на Бауер.

— Нека те откарам до вас.

— Не… ако ни спрат, ще се оправя чрез Гейл. Спипат ли теб обаче, ще ти пръснат задника.

— Защо ми го казваш?

Джефри се дотътри обратно до Кийт и го прегърна през раменете.

— Точно заради това дойдох… за да ти го кажа… дори и да не се разберяхме с теб, пак щях да ти го кажа. Гейл има един източник, близък с полицията… всъщност в полицейския участък, но все едно че не съм ти казвал. Говори се, че Бакстър люто ти се е заканил, и предполагам, че и двамата знаем защо. Така че бъди дяволски внимателен.

— Благодаря.

Джефри се поколеба, после продължи:

— Не знам дали поддържате контакт, но имам чувството, че вие двамата… та какво исках да кажа? А, да… никога не съм си ви представял разделени… всеки път, когато зърна Ани, си мисля за Кийт, и когато те видях тук, си помислих за Ани, сякаш трябваше да вървите двамата ръка за ръка, както го правехте в „Боулинг Грийн“… Господи, ама се разбъбрих. — Той се обърна, слезе по стъпалата на верандата, излезе под дъжда без чадъра си, качи се в колата си и потегли.

Кийт го проследи с поглед, докато светлините на автомобила не се стопиха в дъждовния мрак.