Нелсън Демил
Спенсървил (24)

23

Имаха билети за първа класа.

— Да не би на вашингтонското летище да ме посрещнат с двайсет и един топовни салюта? — попита Кийт.

— Разбира се. И с червен килим.

— А духов оркестър?

— Всичко както си му е редът. Белият дом урежда нещата както трябва.

Кийт си сложи слушалките и чете през целия полет, за да не му се налага да разговаря с Чарли Адеър.

Самолетът започна да се спуска. Кийт и Чарли седяха отляво, откъдето се разкриваше най-добра гледка. Държавните и военни разпоредби забраняваха въздушното подхождане откъм изток с оглед безопасността на Белия дом. Самолетите се приближаваха откъм север, юг и запад и спускането им бе затруднено заради многобройните небостъргачи покрай Потомак и ограниченията за шум в предградията на Мериленд. Поради тази причина спускащите се откъм север самолети като техния летяха точно над реката, което позволяваше великолепен изглед.

Седналият до прозореца Кийт гледаше огрения от слънчеви лъчи град. Виждаха се Джорджтаун, Уотъргейт, паметниците на Линкълн, Вашингтон и Джеферсън, а в далечината се очертаваше силуетът на Капитолия. Гледката наистина беше прекрасна и никога не му бе омръзвало да й се наслаждава, особено след известно отсъствие.

Докато кацаха, му дойде наум, че градът упражнява върху него огромното си гравитационно притегляне. Същата мисъл навярно беше хрумнала на Чарли Адеър, за да запази места точно от лявата страна.

Кацнаха навреме. Нямаше двайсет и един топовни салюта, нито червен килим и оркестър, но ги очакваше държавен линкълн и шофьорът ги откара до хотел „Хей Адамс“ на Шестнайсета улица, само на една пряка от Белия дом.

Адеър му предложи да пийнат нещо, но Кийт отвърна:

— Днес вече беше достатъчно любезен.

— Не си го изкарвай на мен.

— Какво ще се уговорим за утре?

— Ще дойда да те взема в десет и половина.

— Малко е рано за срещата в единайсет и трийсет.

— Нали знаеш правилата в Белия дом. И половин час по-рано да пристигнеш, пак е късно.

— Ще те чакам в единайсет.

— Може да попаднем на улично задръстване. Колата може да се повреди…

— Тогава ще идем пеш. На две крачки е, вижда се оттук.

— Единайсет без петнайсет.

— Добре. Донеси ми обратния билет, иначе няма да дойда с теб.

— Ясно.

— И ми запази автомобил в Толедо, Кълъмбъс или Дейтън.

— Добре. До утре.

Кийт влезе в прочутия хотел и се регистрира. Тъй като резервацията беше направена от Белия дом, всички се държаха извънредно почтително. Този град, той го знаеше, живееше и дишаше с властта, а не с политиката, както си мислеха хората. С властта.

Когато се качи в стаята си, Кийт погледна към Белия дом и огромния купол на Капитолия. Не бе отсъствал и два месеца, но бясната енергия на Вашингтон опъваше нервите му. Прекалено много автомобили, прекалено много надути клаксони, прекалено много хора, прекалено горещо, прекалено влажно, всичко беше прекалено.

Помисли си дали да не позвъни на Портърови, но все още имаше вероятност да подслушват телефона им, пък и във всеки случай нямаше причина да се обажда нито на тях, нито на сестрата на Ани, тъй като възнамеряваше да се прибере в Охайо в петък вечер, да си е вкъщи по някое време през нощта и да се появи у Тери преди десет в събота сутринта.

Нямаше смисъл да телефонира и на приятелите си във Вашингтон. При толкова държавни служители в този град приятелите на човек почти винаги бяха и негови колеги. Ако живееш в предградията, можеш да поддържаш приятелски отношения със съседите си, но в самия град общественият ти живот е продължение на кариерата ти. Понякога получаваше писма от бившите си колеги, но ако напуснеш бизнеса, губиш и връзките си.

Кийт си наля чаша от бара и продължи да гледа града, който някой неотдавна бе описал като последната и единствена влиятелна столица в света. Можеше ли отново да живее тук? И защо? Дори като пенсиониран държавен служител? Никога не се беше замислял за такава възможност.

В много отношения той бе един от стотиците хиляди, които краят на Студената война внезапно беше оставил без работа. Не се различаваше и от милиони други воини в миналото, и от победителите, и от победените, чиито услуги вече никому не бяха необходими. Но за разлика от войниците и ветераните в песничката на Чарли Адеър, Кийт никога не се бе чувствал пренебрегнат.

Известно време наблюдаваше натовареното улично движение, после плъзна поглед към града. Повечето хора в неговото положение, които познаваше, не си бяха отишли у дома, а бяха останали във Вашингтон. Той, от друга страна, искаше напълно да скъса с миналото си и смяташе, че го е постигнал. Всъщност наистина го беше постигнал. „Мога да откажа на президента. Нали за това се борих. Господин президент, коя част от отказа ми не разбирате?“ — Кийт се усмихна на себе си.

Вечеря рано в стаята си — поръча си бутилка „Банфи Брунело ди Монталчино“ и филе със сос беарнез и трюфели. Каза си, че тази храна не му липсва, после призна, че е тъкмо обратното. Но ако останеше в Спенсървил, разполагаше с две добри готварски книги. Портърови произвеждаха зеленчуци, месото от него, а Ани можеше да се научи да приготвя европейски сладкиши. А може би не. Имаше ли някакво значение? Пък и във всеки случай нямаше представа какво ще се случи. Въпросът бе, че краткият му престой във Вашингтон подчертаваше разликите между живота тук и в Спенсървил. Не че имаше нужда да бъдат подчертавани — и без това бяха достатъчно ясни.

По някакъв странен начин обаче това място му липсваше. Трябваше да го признае. Чарли Адеър го знаеше и тъкмо затова го беше довел тук. Кийт постоянно си казваше, че повече никога няма да живее във Вашингтон, но не можеше да остане и в Спенсървил. Трябваше да открие неутрално кътче, където двамата с Ани да заживеят в щастие и покой.

След като се навечеря, той излезе от стаята си и помоли портиера да му повика такси.

— Джорджтаун — каза на шофьора Кийт.

Автомобилът си запробива път през последните останки от натовареното движение в пиковия час. Минаха по главната търговска улица, покрай старите му свърталища, които събудиха спомени за умни и красиви млади хора в баровете или в беседките, хора, разговарящи за изкуство, литература и пътешествия, а понякога и за спорт. Но всичко това бяха само ордьоврите, нещата, които дразнеха апетита преди основното блюдо, а именно политиката и властта.

Кийт упъти шофьора покрай стария си апартамент на Уисконсин Авеню, после по няколко странични улици, на които живееха или бяха живели негови приятели. Не видя никой познат, което му се стори естествено.

Опита се да си представи Ани в тази среда и осъзна, че този свят навярно ще я озадачи и обърка. Щеше да й е чужд дори простият акт да каже на портиера да й повика такси. Разбира се, бързо щеше да свикне, но това не означаваше, че градският живот ще й хареса, нито дори тихите улички на Джорджтаун. Не, щеше да се чувства объркана и зависима от него и това щеше да доведе до примирение, а когато една жена е примирена, кой знае до какво ще доведе това?

Можеха да живеят в предградията, разбира се, или още по-надалеч, но си представяше как й телефонира във Вирджиния или Мериленд в осем вечерта и й казва, че има среща, която ще продължи до среднощ. По-младите двойки във Вашингтон и навсякъде другаде водеха такова съществувание, но обикновено и двамата съпрузи имаха собствени кариери и никой от тях не беше прекарал по-голямата част от живота си в провинциално градче с петнайсет хиляди жители.

Тя щеше да се приспособи, естествено, и навярно нямаше да се оплаква, просто защото не бе такава. Но връзката им нямаше да е равноправна — това щеше да е неговият свят, неговата работа, неговите приятели, а Кийт вече не изпитваше нищо към този свят, тази работа и тези приятели или колеги. Самият той щеше да се чувства нещастен.

Или пък не? Тази мисъл постоянно го гризеше. Знаеше, че не иска да я впечатлява с така наречения чар на вашингтонските коктейли, официални вечери, важни хора и власт. Те не впечатляваха и него, съмняваше се, че ще въздействат и на Ани. От друга страна, може би една-две години нямаше да са чак толкова зле, стига да не е завинаги. През това време положението в Спенсървил можеше да се разреши от само себе си. Тази идея го заинтригува.

— Дали ще се получи? — попита Кийт.

Таксиметровият шофьор хвърли поглед назад.

— Да, господине?

— Нищо. Тук завийте надясно. — Той прочете написаното на разрешителното на шофьора име — Ву Туй Хоан. — Харесва ли ви Вашингтон?

Мъжът имаше богат опит и притежаваше вродената любезност на виетнамците.

— Да — отвърна той. — Много хубав град.

Подобно на толкова много от емигриралите му сънародници, живеещи и работещи в столицата на страната, която се беше опитала да помогне и се бе провалила, този човек, помисли си Кийт, беше страдал. Не знаеше как и до каква степен, но в страданията на Ву Туй Хоан имаше нещо, което щеше да засрами повечето американци като самия него. Кийт не искаше да знае историята му, но го попита:

— От коя част на Виетнам сте?

Свикнал с въпросите на безброй виетнамски ветерани, шофьорът бързо отговори:

— От Фу Бай. Били ли там?

— Да. Голяма военновъздушна база.

— Да, да. Много американци.

— Ходите ли си у дома?

— Не.

— А искате ли?

Няколко секунди мъжът не каза нищо.

— Може би. Може би за малко — накрая отвърна той.

— Имате ли роднини във Фу Бай?

— О, да. Много роднини.

— Можете ли да се върнете във Виетнам?

— Не. Не сега. Някой ден. Може би.

Шофьорът изглеждаше на около четирийсет и пет години и Кийт си помисли, че поради една или друга причина е персона нон грата в родината си. Навярно беше работил като държавен служител или военен по време на стария режим, а може и да бе поддържал прекалено тесни връзки с американците или нещо още по-ужасно, например да е служил в старата, презряна национална полиция. Кой знае? Въпросът беше, че във Фу Бай има полицейски началник и този началник има списък, и в този списък фигурира името на този човек. Полицейският началник бе нещо като виетнамски аналог на Клиф Бакстър, само че в проблема на Кийт с него нямаше нищо политическо или философско — той си беше чисто личен. Но резултатът си оставаше същият — някои хора не можеха да се приберат у дома, защото други хора не ги искаха там.

— Обратно към хотела — каза Кийт.

— Да? Няма спираме?

— Не. Няма да спираме.

Когато стигнаха пред „Хей-Адамс“, Кийт даде на Ву Туй Хоан десет долара бакшиш и един безплатен съвет.

— Върнете се в родината си веднага, щом можете. Не се бавете.