Нелсън Демил
Спенсървил (40)

39.

На Кийт му бе трудно да седи и да чака, но знаеше, че колкото по-късно стане, толкова повече са шансовете да сварят Бакстър неподготвен. Нападателят, напомни си той, винаги има преимуществото на изненадата и подвижността, както и на факта, че е психически настроен за бой. Окопалият се избира мястото и го подготвя според предпочитанията си, което му носи чувство за сигурност. И понякога тъкмо това може да се окаже фатално.

Били извади от джоба си целофанено пликче и го разпечата.

— Искаш ли фъстъци?

— Не.

Марлон лапна няколко.

— Може би не трябва да убиваме кучетата. След като видях как е организирал защитата си, мисля, че можем да го очистим от разстояние. Просто ще заемем позиция за стрелба край поляната, ще вдигнем малко шум, кучетата ще се разлаят, той ще излезе на оная хубава висока тераса и ще му пръснем гъза. Имаме оптични мерници и можем да стреляме по два-три пъти, преди да осъзнае какво става.

— Той носи бронирана жилетка.

— Майната й на жилетката. Когато започнем да го обстрелваме, все някой от куршумите ще я пробие. А може да го улучим в ръката или крака. Или пък в главата. Какво ще кажеш?

— Радвам се, че си започнал да мислиш. Добре, улучваме го. И после?

— Ами, после ти действаш адски бързо — взимаш стотината метра до къщата и се качваш на терасата, това може би са дванайсет-тринайсет секунди — и междувременно аз оставам да лежа тук, за да те прикривам, така че ако оня си надигне дебелия гъз, пак ще го гръмна. Ако от него е останало нещо, когато стигнеш там, ще му прережеш гадното гърло. После ще дойда аз и ще го изкормя. Без майтап, Кийт, ще го изкормя. Хей, ако искаш, ти ме покривай, пък аз ще ида в къщата. Ти решаваш, лейтенант.

Кийт погледна Били Марлон. Очевидно играта му доставяше удоволствие и имаше всички основания за това.

— Обичайната тактика на обстрел и маневриране. Не е зле.

— Да. Оня, дето лежи тук и покрива другия, е в безопасност, а оня, дето тича към къщата, трябва да се довери на другаря си. Точен ли си?

— Доста. А ти?

Марлон се поколеба.

— Някога бях най-добрият. Сега зависи дали ще ми трепери ръката.

— И ще ти трепери ли?

— За това копеле ще съм непоклатим като скала.

Кийт кимна и се замисли за идеята на Били. В пехотната школа щяха да я одобрят. Но имаше някои подробности. Първо, Бакстър държеше заложник. Освен това Кийт искаше да се изправи лице в лице срещу него. В часовете по тактика не бяха разглеждали тези въпроси, нито дори в разузнавателната школа. Но човек сам се учи на отмъщение и възмездие.

— Има вероятност Бакстър да се скрие, преди да го раним — отвърна той. — Може да заобиколи откъм задната страна на хижата или още по-лошо, да се върне вътре.

— Да… но…

— Виж, сто метра не е прекалено голямо разстояние за стрелба, но сега е нощ и този тип носи бронирана жилетка. Не искам да му позволим да се скрие в къщата.

Били кимна.

— Затова един от двама ни трябва да се втурне натам все едно, че го гони самият дявол. Ще сме му се нахвърлили, преди да успее да се опомни. Даже да влезе вътре, той ще е ранен.

— Може да я убие.

— Кийт, той ще ранен, защото нито аз, нито ти ще пропуснем от това разстояние с оптичните мерници, така че дори да се скрие в къщата, в главата му няма да има друга мисъл, освен да се спаси. Няма да й направи нищо.

— Възможно е.

— Нещо друго ли си намислил?

— Да. Не искам някой от нас случайно да го улучи в главата. — Кийт замълча за миг. — Не искам да умре бързо. Трябва да го знаеш.

Били мълчаливо го погледна и бавно кимна.

— Да… Вече се досещах. Виж, и аз не искам да му пръснем мозъка без болка. По дяволите, искам да го изкормя жив. Жив, Кийт, и да го гледам в очите, когато му показвам собствените му черва. Но ако си мислиш, че можем незабелязано да пропълзим до къщата и да го пипнем, няма да се получи. Просто не ми стиска. А на теб?

— Да.

— Е, тогава давай. Аз ще те прикривам от гората. Но първо трябва да се справиш с кучетата.

— Точно така. Нали затова купих арбалета. Примитивно решение на примитивен проблем.

— Ох — въздъхна Били. — Аз ти предлагам безопасния начин да пипнем оня задник, а ти ми разправяш някакви командоски глупости.

— Виж, ти така или иначе ще правиш едно и също. Просто ще заемеш позиция за стрелба в гората.

— Не ми пука за собствения ми безполезен живот. Но не искам оня да те гръмне на откритото, нито да влезеш в къщата и да откриеш, че те очаква. Там няма да мога да ти помогна, приятел. Според моя план, когато стигнем там, той или ще е убит, или ще е тежко ранен. И в двата случая ще го изкормя.

Кийт дълбоко си пое дъх.

— Искам да го хвана жив.

— Няма начин.

— Има. Искам да го завържа, да го хвърля в каросерията на пикапа и да го предам на закона. От известно време обмислям този въпрос. Помисли върху него и ти.

— Вече мислих, Кийт. Ясно ми е какво имаш предвид. Той би предпочел да умре, отколкото да понесе последствията от постъпките си. Но трябва да ти кажа, че скапаният закон действа странно. Ебава се с мен, щото съм нищожество, ама никога не съм направил нищо на никого. Това копеле може да се измъкне.

Кийт се замисли. Бакстър щеше да понесе много унижения, но след една-две години отново щеше да е на свобода. Клиф Бакстър беше болен човек и щатът можеше да се съгласи с адвоката му, че се нуждае от лечение. Защото е получил психическа травма, след като е видял жена си в леглото с друг мъж, лъскав сваляч, дошъл от друг град, и е постъпил така, както би постъпил всеки на негово място: пребил го и вместо да изгони жена си, я завел на кратка почивка, за да се опитат да се помирят. Кийт обмисли всичко това и накрая реши, че все пак трябва да убие Клиф Бакстър.

— Добре… — каза той. — Ще го очистим. Но трябва да го направя отблизо. Трябва да разбере, че сме били ние с теб.

— Съгласен… щом искаш така, аз съм с теб. Идеята ми харесва. Надявам се, че ще успеем да го направим.

— Ще успеем.

— Знаеш ли — каза Марлон, — като свършим тук, ще ида в Кълъмбъс да я потърся. Не мога да го направя, докато той е жив. Нали разбираш?

— Разбирам.

— Никого не можех да погледна в очите, Кийт. Мотаех се из града и го виждах по улиците, и той ми се присмиваше. Понякога ме арестуваше, когато ме пипнеше пиян, вкарваше ме в затвора, събличаше ме гол, за да ме претърси, и даже се снимаше до мен. Казваше, че пращал снимките на Бет.

Кийт не отговори.

— И сигурно се чудиш защо съм останал в Спенсървил. Ще ти кажа: защото се опитвах да събера смелост да го убия, но не можах… и никога нямаше да мога. Докато не дойде ти. Не забравяй, ако аз…

— Добре. Стига. — Кийт погледна Били, който седеше облегнат на дървото и се взираше в мрака. Били Марлон, вече трезвен и с онова прозрение на всички изгубени души, които прекалено ясно виждат нещата, навярно предусещаше собствената си смърт и може би щеше да се окаже прав. Но това бе един от малкото мигове в живота му, навярно единственият, в който беше еднакво достоен и да живее, и да умре.

Продължиха да чакат, като се вслушваха в случайните звуци на есенната нощ. Кийт вдигна очи към луната, която вече бе достигнала зенита си. Щеше да залезе след три-четири часа и тогава щеше да настъпи моментът за действие. Само че лунната светлина щеше да му е необходима, ако имаше намерение да убие кучетата с арбалета.

Не искаше да мисли за онова, което ставаше в хижата, но не можеше да се сдържи. Клиф Бакстър несъмнено беше превъртял и чувството му за собственост над Ани се бе превърнало в нещо много по-грозно. Знаеше, че Бакстър я бие, унижава и наказва за това, че не му е била вярна. Всъщност той беше сексуален садист и най-после имаше оправдание да изпълни гадните си фантазии върху жената, на която никога не бе успял да наложи волята си. Кийт беше убеден, че тя все още не се е предала и че когато я види, Ани ще е също като него — пребита и окървавена, но непречупена.

Започна да се настройва за онова, което предстоеше. Трябваше да действа рационално, хладнокръвно и със същата пресметливост, на която знаеше, че е способен противникът му. Разбираше, че Бакстър може да я убие във всеки момент, но бе убеден, че още не го е направил. Онова, което ставаше в къщата, беше най-изключителното нещо, което Бакстър бе правил през живота си, и той щеше да удължава удоволствието си чак до последния момент. И именно в този последен момент, когато се изправеха лице в лице, всичко щеше да си дойде на мястото — отдавна закъснялото избавление, отмъщение и изкупление.

— Имам чувството, че той знае за нас — каза Били. — Всъщност не че знае, а че го усеща.

— Няма значение — отвърна Кийт. — Това не променя нищо, нито за него, нито за нас.

— Да. Той е приклещен в ъгъла. — Марлон се замисли за миг. — Предполагам, че ние също нямаме избор. Можем да си тръгнем и в същото време не можем. Нали разбираш?

— Да.

— Иска ми се да можех да запаля цигара.

— Изпитваш ли нужда от алкохол?

— Ами… имаш ли нещо?

— Не. Питам те дали изпитваш нужда.

— Аз… да. Но… това ще почака.

— Нали знаеш, ако се откажеш от пиенето, навярно после ще можеш да построиш живота си наново.

— Навярно.

— Ще ти помогна.

— Остави. Вече сме квит. Някога хрумвало ли ти е, че жестоко са ни прецакали?

— Да. И какво от това? Всички ветерани след Първата световна са били прецакани така. Може би просто трябва да престанеш да се самосъжаляваш. Няма война, достатъчно дълга или жестока, че да изпаднеш в състоянието, в което се намираш.

Били се замисли, после отвърна:

— За теб може и да е така. Ти винаги си бил разумен. Аз просто не можах да го понеса.

— Съжалявам.

— Ще ти кажа още нещо, Кийт. Ако не се чувстваш поне малко прецакан, значи не се вслушваш в камбаните, дето бият в главата ти.

Кийт не отговори.

Изчакаха още час. Мълчаха. Накрая Били попита:

— Спомняш ли си оня мач с „Финдли“, когато бяхме последна година в гимназията?

— Не.

— Тогава играех полузащитник и ни водеха с дванайсет на седем. Тръгнах напред и ония ме приклещиха, ама не паднах — завъртях се и ти подадох топката. Тогава играеше защитник, спомняш ли си? Копелетата от „Финдли“ ти се накачулиха, но ти подаде далечен пас на някой от нападателите — по дяволите, как му беше името? Дейвис. Нали така? Той изобщо не го очакваше, просто се завъртя, топката му падна в ръцете и направи тъчдаун. Спомняш ли си?

— Да.

— Страхотна игра. Та ето какво исках да ти кажа. Даже когато всичко върви на зле, ако не избягаш, можеш да промениш резултата. Чудя се дали още пазят записа на мача.

— Сигурно.

— Иска ми се да го изгледам… Ти от гимназията ли помниш Бакстър?

— Не… всъщност да.

— Винаги си е бил гадняр. Някога спречквал ли си се с него?

— Не, а трябваше.

— Никога не е късно да си разчистиш сметките.

— Точно така си мисли и той и затова всички сме тук.

— Да… но в училище никога не сме му правили нищо. Поне аз не съм му правил нищо. Той просто си умира да прецаква хората. Не разбирам защо някой отдавна не го е очистил.

— Той избира само слаби хора.

Били Марлон не отвърна на думите му.

— Ти обаче адски си го вбесил. — Той се засмя. — Знаеш ли, след като те видях в бара, на другия ден, когато главата ми се проясни, си спомних за вас с Ани Прентис. И ми хрумна безумната мисъл, че пак ще се срещнете и ще тръгнете заедно. Ха кажи, че не съм проницателен.

Кийт не отговори.

— Предполагам, че и той се е сетил — продължи Били. — Знаеш ли, понякога я виждах на улицата — искам да кажа, че в училище не я познавах добре, но нали бяхме стари съученици и тя винаги ми се усмихваше и ме поздравяваше. Понякога спираше да поговори с мен, нали знаеш, питаше ме как съм. Пък аз стоях като пън и си мислех, че мъжът й е чукал жена ми и че трябва да й го кажа, но разбира се, не го направих. И не исках да разговаряме прекалено дълго, защото се страхувах, че ако той ме види да приказвам с жена му, ще направи нещо гадно или с мен, или с нея.

— Може би наистина трябва да те оставя да го изкормиш жив.

— Нямам нужда от твоето разрешение — изсумтя Били.

Това изненада Кийт, но той си помисли, че е добър признак.

— Уговорихме се аз да командвам.

Марлон не отговори.

Изтече още един час. Стана студено. Кийт си погледна часовника. Беше десет часът. Нямаше търпение да започват, но още бе прекалено рано. Бакстър беше буден, кучетата също.

Луната вече бе на югозападния хоризонт и Кийт реши, че до залязването й остават още два-три часа.

— Добре — каза той, — ето какво ще направим. Ще убием кучетата, докато е светло, после ще изчакаме луната да залезе. Ще ме прикриваш, докато прекося поляната. Ще се кача на терасата и ще се притисна с гръб към стената до плъзгащата се врата. Разбра ли?

 

— Дотук да.

— После трябва да го накараш да излезе. Можеш ли да лаеш като куче?

— Естествено.

— Добре, ще излаеш и той ще излезе също като миналия път, само че сега аз ще съм зад него и ще опра пистолет в главата му. Просто и сигурно. Да виждаш някакви проблеми?

— Изглежда добре… винаги изглежда така, нали?

— Да. Понякога дори се получава.

Били се усмихна.

— Спомняш ли си как разигравахме мачовете на черната дъска? Всеки мач беше сигурна победа. Същото беше и в армията. Но никога не ни показваха какво ще се случи, когато убият част от хората ти, и никой си нямаше представа какво замислят другите, за да те прецакат.

— Такъв е животът.

— Да. — Той се замисли за миг. — Мисля, че сам се прецаках. Нямаше нужда да го прави друг. Но не избягах и сега ще променя резултата.

Двамата продължиха да чакат в мрака, увити в брезентовите си наметала. В полунощ Кийт се изправи, пусна наметалото си на земята и каза:

— Да започваме.