Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spencerville, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Спенсървил

Преводач: Тодор Стоянов, Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1750

История

  1. — Добавяне

42.

Кийт и Били се промъкнаха през боровата гора и спряха, преди да излязат на поляната зад хижата.

Кийт опря приклада на арбалета до гърдите си, опъна тетивата, зареди една от късите стрели и коленичи до един бор, като опря оръжието на дънера. После погледна през оптичния мерник.

На шейсетина метра от тях луната осветяваше голяма немска овчарка, завързана на дълга каишка за вертикален кол.

Кийт зачака с надеждата кучето да се приближи или поне да остане на място за няколко секунди.

Били фокусира бинокъла към къщата и прошепна:

— Там е спокойно.

Накрая овчарката застана неподвижно на четирийсетина метра разстояние и повдигна глава, като че ли се вслушваше в нещо. Лунните лъчи очертаваха профила й и Кийт се прицели в предния й хълбок, за да улучи сърцето или белия й дроб. После натисна спусъка.

Не видя къде е попаднал, но кучето беше невредимо. Обаче бе чуло изсвистяването на стрелата, излая веднъж объркано и се втурна да обикаля.

Той отново зареди арбалета.

— В къщата продължава да е спокойно — прошепна Марлон.

Кийт се изправи и нарочно стреля ниско на двайсетина метра от тях. Овчарката се понесе към стрелата и започна да я души. Той презареди, прицели се и натисна спусъка.

Този път видя как стрелата пробива главата на кучето и бе убеден, че е мъртво още преди да падне на земята.

Кийт потупа Били по рамото.

— С първото се справихме. Да продължаваме.

Той прехвърли пушката си през рамо и понесе арбалета в ръка. Марлон взе своята М–14 и се насочиха към другите две кучета.

Трябваха им повече от двайсет минути, за да заобиколят поляната през мрачната гора.

Спряха на място, от което можеха да виждат езерото. Луната започваше да се спуска зад боровете и то изглеждаше много по-тъмно. Кийт си помисли, че им остават само още няколко минути светлина.

Част от дърветата наоколо бяха отсечени, както изглеждаше, за да се разшири поляната. Кийт опря арбалета върху отрязания дънер на едно от тях, погледна през мерника и видя ротвайлера седнал на задните си крака на двайсетина метра разстояние. Кучето беше обърнато към езерото.

Били наблюдаваше къщата през оптичния мерник на пушката си.

— Всичко е наред — прошепна той. После завъртя оръжието и го насочи към добермана. — Третото спи.

Кийт се прицели в левия хълбок на ротвайлера. Кучето вдигна глава и се прозя. Той натисна спусъка. Не се разнесе никакъв друг звук, освен изжужаването на тетивата. Секунда по-късно ротвайлерът подскочи, издаде задавен, изненадан хрип и се строполи на земята. Продължи да скимти още няколко секунди, после утихна.

Кийт се претърколи по гръб, притисна приклада към гърдите си и опъна тетивата. Били му подаде нова стрела от колчана, той я зареди и скочи на крака. След като се бяха справили с двете кучета, бързината бе по-важна от абсолютната тишина. После си погледна часовника и видя, че е един и двайсет и осем минути.

Напусна прикритието на боровете и се насочи право към добермана, който се беше свил на кълбо на двайсет метра от тях. Кучето се събуди и се изправи. Той стреля и още преди да види дали е улучил, хвърли арбалета и се затича напред, като извади ножа си в движение.

Доберманът излая и се опита да се хвърли срещу него, но стрелата бе пронизала задното му бедро и животното се препъна. Кийт скочи отгоре му, строши му гръбнака и в същото време го стисна за муцуната и преряза гърлото му.

Кучето започна да се гърчи и от раната шурна кръв. След няколко секунди се отпусна неподвижно на земята.

Кийт погледна нагоре към къщата, която сега бе само на сто метра разстояние. Вече нямаше никакви препятствия — нямаше кучета, които да предупредят Бакстър, но нямаше и къде да се скрие. Само сто метра открито пространство. Поляната беше мрачна, но не чак толкова, колкото щеше да е след няколко минути, когато луната окончателно потънеше зад боровете. Знаеше, че трябва да изчака, както бяха решили. Но адреналинът му вече се покачваше и той бе готов за действие.

Били беше заел позиция сред дърветата зад гърба му, така че да е под малък ъгъл спрямо плъзгащата се врата и да може да го прикрива, без да има опасност да го улучи.

— Кийт, или се върни, или давай напред — високо прошепна Марлон. — Не трябва да стоиш на едно място.

Кийт се завъртя към него и му направи знак с палци нагоре.

— Добре, прикрил съм те — каза Били. — Успех.

Кийт отново се обърна към къщата и без колебание се втурна по поляната.

Не искаше нищо да го забавя и вече нямаше нужда от пушката, затова носеше само полицейския револвер и ловджийския нож.

„Осемдесет метра.“ Още десет секунди и щеше да е на стъпалата на терасата. Той насочи поглед към тъмната стъклена врата.

„Шейсет метра.“ Чувстваше се много уязвим и знаеше, че ако в този момент излезе на терасата с пушката и инфрачервения си мерник, преди да го застреля Бакстър дори ще има време да му се усмихне и да му каже нещо гадно. Надяваше се, че Били Марлон е точен стрелец.

 

 

Клиф Бакстър се събуди от будилника. Все още по бельо, той влезе в дневната и включи настолната лампа. Беше прехвърлил колана с кобура през рамо и носеше бронираната си жилетка, но не бе взел автомата или пушката.

Ани стоеше на колене на пода пред люлеещия се стол, подвила под себе си окованите си с пранги крака и здраво стиснала ръжена между бедрата си. Задният му край стърчеше между стъпалата й под стола.

— Защо си клекнала тук в тъмното? — попита той.

— Не можах да заспя на стола. Ще си легна на пода.

— Нима? — Бакстър тръгна към плъзгащата се врата. — Ще събудя кучетата.

Той извади пистолета си, отключи вратата и я отвори само колкото да подаде оръжието навън и да стреля във въздуха. После понечи да затвори, но замръзна на място и се заслуша. Не се чуваше кучешки лай.

 

 

Прицелил се в стъклената врата през оптичния мерник на пушката си, Били Марлон прикриваше Кийт, който тичаше по поляната.

Внезапно в къщата блесна светлина и след секунда той видя зад стъклото да се очертава силует, но не знаеше дали е Бакстър. Вратата като че ли леко се отвори и Били чу изстрел, после фигурата се скри преди той да успее да стреля.

— По дяволите! — В полето на мерника му попадна Кийт, който продължаваше да тича напред. — Добре. Добре. — На няколко метра от стълбището той промени посоката си и изчезна. — Какво става, по дяволите?

Били Марлон остана неподвижен за миг, объркан и разгневен на самия себе си. Струваше му се, че някак е провалил Кийт. Той сведе пушката и без да се замисля, се втурна по поляната към хижата.

„Трийсет метра.“ Още четири-пет секунди. Кийт вдигна поглед нагоре, видя, че в къщата свети, но продължи да тича.

„Двайсет метра.“ Изведнъж зад стъклото се появи силует и му се стори, че вижда вратата да се открехва. Той светкавично взе решение, рязко зави, скри се под издигнатата над земята тераса и се притисна до една от носещите бетонни колони. Отекна изстрел. Кийт опря гръб в колоната и насочи револвера си право нагоре. През цепнатините между дъсчения под се процеждаше бледа светлина. Продължаваше да се цели нагоре, като очакваше над него да се появи сянка или да зърне движение, но не се случи нищо. Секунда по-късно вратата шумно се затвори.

Кийт беше почти сигурен, че е бил Бакстър и че не го е видял или чул да се приближава, иначе нямаше да включи лампата. Просто бе избрал неподходящ момент да събуди кучетата с изстрел и те не бяха реагирали. Нямаше и да реагират. Клиф Бакстър вече знаеше, че си има компания.

 

 

Бакстър заключи вратата и с една крачка застана абсолютно неподвижно с гръб към оръжейната стойка, насочил деветмилиметровия „Глок“ на Кийт към мрачната поляна навън. Погледна назад към настолната лампа. Искаше да я изключи, но се намираше на пет-шест метра от нея и знаеше, че не трябва да се движи. Заслуша се.

Опита се да се успокои, като си каза, че никой не би могъл да убие и трите кучета, че не са мъртви и че изстрелът просто не ги е събудил. Но това не беше възможно. „По дяволите…“

Погледна жена си, която стоеше на колене на пода, и очите им се срещнаха.

Ани позна изражението му — същото като в онзи случай, когато беше насочила пушката срещу него. Искаше й се да се усмихне, да се засмее, да каже нещо, но усещаше, че смъртта е наблизо, и не знаеше кого дебне.

Той повдигна верижката от шията си и отключи оръжейната стойка. Извади финландската пушка, включи електронния инфрачервен мерник и свали предпазителя.

 

 

Все още насочил револвера нагоре, Кийт притискаше гръб до бетонната колона. Зад него се намираше откритото гаражно пространство с форда, а отгоре бе къщата. Той напрягаше слух, но не се чуваше нищо.

Кийт погледна към мястото, където беше оставил Били Марлон. Луната се бе спуснала зад боровете и поляната тънеше в почти пълен мрак.

Били сигурно не бе стрелял, защото всичко се беше случило прекалено бързо, за да реагира, или си бе помислил, че Кийт ще открие огън и ще се затича нагоре по стъпалата, пресичайки огневата му линия. Във всеки случай Бакстър вече знаеше за присъствието им, Били се намираше на сто метра в края на гората, а Кийт стоеше под краката на ченгето, навярно само на два-три метра от него. Предпочиташе да е на терасата, но беше почти сигурен, че Бакстър не знае къде е. Сега просто трябваше да изчака противникът му да реши, че трябва да излезе навън с инфрачервения си мерник и да се справи с проблема.

Чу някакъв шум и се завъртя към поляната. Трябваха му няколко секунди, за да забележи движението, после видя Били Марлон с всички сили да тича към къщата.

„Дяволите да го вземат!“ Ядоса се, че Били не е изпълнил заповедта му, но и никога не бе смятал, че ще го направи.

Марлон бързо напредваше, притиснал пушката си до хълбок и готов за стрелба като пехотинец, атакуващ вражески позиции.

Кийт не можеше да го прикрива и се опита да му даде знак да дойде при него под къщата, но Били съсредоточено продължаваше да тича към стълбището. В този момент той искаше Клиф Бакстър и не мислеше за нищо друго.

Бакстър бързо оцени положението. Не можеше да е сигурен кога и кой е убил кучетата, но нито за миг не се съмняваше, че е Кийт Ландри. Нямаше представа къде се е скрил. Усети, че по челото му избива пот и се стича по лицето му. „По дяволите.“

Тъкмо се канеше да пресече стаята и да изключи лампата, когато му се стори, че чува нещо навън — тичащи стъпки, крито бързо се приближаваха.

 

 

Били се намираше на по-малко от три метра от стълбището и очевидно нямаше намерение да променя посоката си, за да се скрие под терасата. На Кийт не му оставаше друг избор, освен да напусне убежището си и да го последва, макар да не знаеше какво ще направят горе. Предполагаше, че Марлон ще разбие стъклената врата с приклада и че ще влязат оттам.

Понечи да се измъкне изпод терасата и в този момент Били стигна на метър, метър и половина от първото стъпало. Кийт прекалено късно забеляза четирите дървени колчета, които стърчаха от пръстта в основата на стълбището. Марлон стъпи върху привидно здравата земя, но там имаше брезент или найлон, забит с колчетата в ъглите и покрит с пръст.

Кийт видя всичко като на забавен кадър: изненадания поглед на Били, когато пръстта под него хлътна и той пропадна в дупката. Кийт очакваше падането му да продължи, както бяха пропадали войниците във Виетнам, за да се набучат на заострените бамбукови колове на дъното на ями „пунджи“. Но Марлон се задържа на равнището на коленете и краката му се заклещиха в тясната основа на коничната дупка. Разнесе се остро металическо изщракване, последвано от отвратителен хрущящ звук и пронизителния писък на Били. Кийт замръзна на място под ръба на терасата само на няколко крачки от него. Стъклената врата отгоре отново се отвори.

 

 

Бакстър чу изщракването на мечия капан и крясъка и отвори вратата.

— Пипнах те! Пипнах те!

Човекът до стълбището се мяташе от болка и крещеше, но продължаваше здраво да стиска пушката си.

Ченгето мигновено разбра, че това не е Ландри, и извика:

— Кой, по дяволите… Марлон! Лайнар нещастен! — Без да излиза навън, той насочи пушката си към него.

Като държеше оръжието си с една ръка и се гърчеше от болка, Били успя да стреля от хълбок едновременно с Бакстър, но куршумът му попадна високо и се заби в дървения покрив над главата на другия. Бакстър улучи точно там, където се целеше — в сърцето на Марлон.

Почти в същия миг Кийт стреля три пъти през дъските към мястото, където предполагаше, че е противникът му.

Първият куршум разби стъклената врата, вторият одраска Бакстър по ръката, а третият го улучи в гърдите, изкара му въздуха и го просна на пода.

Ани изпищя.

Бакстър скочи на крака, без да изпуска пушката си.

 

 

Кийт чу, че Бакстър пада, изхвърча изпод терасата, хвана се за парапета и прескочи дупката, в която лежеше мъртвият Били. Насочил револвера към вратата, той взе стъпалата на три крачки и след като не забеляза ченгето на слабата светлина в дневната, се метна през отворената врата и се претърколи надясно зад дългия диван.

После остана залегнал, като гледаше и слушаше, но не видя и не чу нищо. Единствената лампа светеше откъм отсрещния край на стаята и хвърляше тъмни сенки върху дивана, който не му позволяваше да вижда камината. Той плъзна поглед нагоре по каменния комин и забеляза главата на сивия вълк, който го гледаше от десетина метра разстояние.

Кийт продължаваше да се прицелва в различни посоки, като се мъчеше да успокои дишането си и да получи представа за разположението на мебелите в просторната дневна. Беше почти сигурен, че е улучил Бакстър, но по звука от тежкото му падане на пода съдеше, че ченгето носи бронирана жилетка и че куршумът просто го е съборил. Имаше вероятност да е ранен, но раната от куршум трийсет и осми калибър, преди това минал през дъсчен под и бронирана жилетка, едва ли можеше да е сериозна.

Диванът и другите мебели му пречеха да вижда, затова той леко се плъзна към стената. Очите му не преставаха да обхождат стаята по посока, обратна на движението на оръжието.

Не знаеше кой ще направи първия ход, но беше убеден, че един от двамата скоро ще е матиран.

За миг си представи Били Марлон — седнал на бара, после, когато го молеше да дойде с него, в пикапа на път за насам, залегнал до него в мрачната гора… гърчейки се от болка в онази дупка. И накрая мъртъв.

Помисли си и за Ани. Знаеше, че е тук, съвсем наблизо, тя също знаеше, че той е в стаята.

Кийт реши пръв да направи ход. Не го движеше яростта или самолюбието му, а хладнокръвната логика. Бакстър знаеше, че в дневната има някой, знаеше приблизително къде е, докато Кийт нямаше представа къде се крие врагът му.

Понечи да застане на едно коляно, после чу откъм камината женски глас.

— Той е приклекнал в отсрещния десен ъгъл с пистолет в ръка.

Още преди Ани да е млъкнала, Кийт рязко се изправи на коляно, прицели се над облегалката и стреля два пъти срещу Бакстър, който се прикриваше зад един дървен шкаф в ъгъла. После отново се хвърли на земята и се претърколи надясно към стената. В същия миг два куршума се забиха във възглавниците на дивана.

Кийт остана неподвижен зад един голям фотьойл.

През двете секунди, докато стреляше, бе зърнал наляво Ани, коленичила гола на пода край камината. Знаеше, че и тя го е видяла.

Освен това беше убеден, че поне един от куршумите му е улучил Бакстър, но бронираната жилетка за втори път го бе спасила. Сега в полицейския му „Смит & Уесън“ оставаше само един патрон, но при тези обстоятелства не можеше да рискува и да отвори барабана, за да извади гилзите и да го презареди.

Зачуди се дали Бакстър използва глока, който имаше пълнител със седемнайсет патрона. Всъщност нямаше значение, защото, както подозираше, ченгето вече със сигурност знаеше кой е противникът му и играта на броене на патроните скоро щеше да свърши.

— Не стреляй, Ландри — сякаш прочел мислите му, извика Бакстър. — Застанал съм точно зад нея и съм опрял пистолет в главата й. Затова просто се изправи и излез с високо вдигнати ръце така, че да те виждам.

Кийт очакваше това, защото познаваше врага си. Забеляза, че гласът му е уверен, но не съвсем спокоен, макар всичко да беше в негова полза.

— Първо искам да видя, че си с празни ръце.

Кийт имаше само една възможност и с изстрелите си Бакстър му я бе дал. Той се престори на мъртъв.

Изтекоха няколко секунди и ченгето извика:

— Хей, копеле, искаш ли да я видиш как умира? Изправи се като мъж, иначе ще й пръсна скапания череп. Не се шегувам.

— Недей, Кийт — разнесе се гласът на Ани, последван от силен плясък и болезнен стон.

— Хей, герой — отново извика Бакстър, — имаш пет секунди. Едно!

Кийт не мислеше, че ще я убие, не на последно място, защото така щеше да остане непокрит.

— Две!

Ако се изправеше, не можеше да очаква дори бърза смърт. Той притисна револвера до тялото си, за да приглуши звука, отвори барабана и извади петте празни гилзи.

— Три!

Кийт бързо презареди.

— Четири! Кълна се в Господ, Ландри, ако не се изправиш, ще я убия.

— Не! — извика Ани. — Недей…

Бакстър пак я зашлеви и тя отново извика. Кийт използва момента, за да затвори барабана.

— Пет! Добре, тогава ще си го получи.

Кийт затаи дъх. Искаше му се да скочи и да стреля, да остави Бакстър да го убие, да направи каквото и да е през тази стотна от секундата, но знаеше, че трябва просто да остане неподвижен.

Последва продължително мълчание.

— Хей! — накрая каза ченгето. — Мъртъв ли си, или само се преструваш?

Кийт издиша и се усмихна. „Ела да провериш.“

— Мога да чакам цяла нощ, Ландри.

„И аз.“ Единствената му надежда беше, че Ани ще му съобщи, ако Бакстър тръгне към него. Тя бе негова пленница, а сега и щит, но в същото време и основният му проблем. Очевидно той също го разбираше, защото лампата внезапно угасна и в стаята настана мрак.

 

 

В просторното помещение беше толкова тихо, че Кийт можеше да чуе тиктакането на часовника върху камината. После Бакстър каза:

— Един от нас има инфрачервен мерник, другият не. Сети се кой може да вижда в тъмното.

Дъските на пода проскърцаха, после още веднъж, вече по-близо.

Представи си Бакстър, застанал приблизително по средата на стаята и допрял до окото си оптичния мерник. Играта почти свършваше и Кийт имаше само две възможности — да се изправи и да стреля в мрака или да продължи да се преструва на мъртъв.

Той пъхна дясната си ръка с револвера под задника си, като че ли бе застрелян в това положение. С лявата извади ножа и се поряза по челото, после размаза кръвта по лицето и лявото си око. Накрая пъхна ножа в джоба си и впери поглед в невидимия таван.

Чу, че Бакстър отново се раздвижва, вече съвсем близо от другата страна на дългия диван.

— Е… май не се преструваш.

Кийт не можеше да го види, но усещаше присъствието му. Гласът му показваше, че е на около три метра, и той знаеше, че от това разстояние инфрачервеният образ ще е прекалено мъгляв, за да се забележат признаци на живот. Въпреки това не си поемаше дъх и продължаваше да зяпа с празен поглед нагоре. Но не можеше да спре капките пот, които избиваха над горната му устна. Имаше чувството, че инфрачервеният мерник прогаря лицето му. Някъде откъм отсрещния край на стаята се разнасяше хлипането на Ани.

— Хей, Ландри — каза Бакстър. — Стига си се преструвал.

Кийт знаеше, че трябва да се цели в главата му, но в тъмното нямаше такава възможност. Можеше да се надява най-много на попадение в бронираната му жилетка. Така щеше да го повали на земята и после да се хвърли отгоре му с ножа.

— Моля се на Господ да не си мъртъв, скапаняко. Искам да усетиш ето това.

Кийт разбра, че след миг Бакстър ще стреля в крака или слабините му. Той измъкна дясната си ръка и стреля три пъти надясно, откъдето беше чул гласа му, претърколи се, стреля още три пъти и се притисна към стената до разбитата стъклена врата. После впери поглед в мрака и зачака.

Не бе чул ченгето да вика от болка, нито удари на куршуми в бронирана жилетка или трясък от падане. Това означаваше, че след последните си думи Бакстър сигурно се бе преместил или бе приклекнал. Кийт бе направил фатален ход. Гласът на ченгето се разнесе от друго място:

— Чао, педал…

Вместо пукот на пушка Кийт чу тъп удар. Нямаше представа от какво е, но това означаваше, че не е мъртъв. Той скочи на крака и се хвърли напред с нож в ръка. Блъсна се в дивана и замахна, после нещо го удари по краката и изтрополи на пода.

В стаята се възцари тишина. След това се разнесе изпъшкване и лампата до дивана се включи.

Трябваха му няколко секунди, за да се приспособи към светлината, и все пак не можеше напълно да проумее онова, което виждаше.

Бакстър беше отпуснат на колене на дивана и главата и ръцете му висяха към Кийт. Носеше дебела сива жилетка и от лявата му ръка се стичаше кръв. Очите му бяха отворени и той се взираше в него.

Кийт погледна надолу, видя, че пушката с инфрачервения мерник лежи на пода, и осъзна, че тя го е ударила по краката. Знаеше, че не е улучил Бакстър с ножа си, и все пак устата на ченгето бе окървавена.

Тогава усети, че Ани е застанала от лявата му страна и погледна към нея. Беше гола, абсолютно неподвижна и погледът й блуждаеше. Дясната й длан продължаваше да е върху ключа на лампата. После забеляза ръжена в лявата й ръка. Не гледаше към него, а към тила на Клиф Бакстър.

Ченгето простена и главата му се олюля настрани. От устата му блика струйка кръв.

Кийт отново се обърна към Ани. Не каза нищо и не помръдна, но не откъсна очи от нея, докато тя най-после не го погледна.

Диванът бе помежду им, но той протегна ръка покрай Бакстър и със знак поиска ръжена. Едва сега забеляза прангите на краката й. Ани отрицателно поклати глава.

Клиф Бакстър отново изпъшка и Кийт сведе очи към него.

— Сам си го изпроси. Знаеш го — каза заради Ани той.

Ченгето повдигна глава и го погледна.

— Майната ти… — После се опита да се изправи. — Ани, Ани… аз…

Тя замахна с ръжена високо над главата си и силно го стовари върху тила му.

Черепът на Клиф изхрущя, очите му изхвръкнаха от орбитите си, от носа му бликна кръв и той се просна на дивана. Ани пусна ръжена на пода и погледна Кийт.

— Всичко е наред… — промълви той и тихо продължи да й говори, като в същото време заобиколи дивана. Тя колебливо пристъпи към него, после направи по-широка крачка, но веригата се опъна и тя залитна. Кийт я хвана за ръцете, нежно я отведе при стола и я накара да седне. Съблече си ризата, наметна я на раменете й и я погали по бузата.

— Всичко е наред.

Отстъпи назад и взе ръжена. После се върна при дивана, замахна и с всичка сила удари Бакстър по вече разбития череп. Разсеяно забеляза, че ченгето е по бельо, че кожата му е бяла и че сфинктерът му се е отпуснал.

Кийт хвърли ръжена на пода и се завъртя към Ани.

— Убих го — тихо каза той.

Тя не отговори.

— Убих го, Ани. Мъртъв е. Всичко свърши.

Ани вдигна очи.

Той коленичи пред нея и хвана студените й, лепкави от пот ръце.

— Всичко е наред. Ще се оправиш. Връщаме се в Спенсървил.

Тя кимна и по бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Благодаря ти — рече Ани.

Сега не бе моментът, каза си Кийт, да й благодари, че му е спасила живота, защото искаше да подреди събитията по различен начин в ума й. Той разтри дланите й и я попита:

— Ранена ли си?

— Не. — Ани го докосна по челото, все още мокро от кръв. — Но ти си ранен.

— Нищо ми няма. — Кийт видя синините на лицето и краката й. Очите й изглеждаха добре, макар че кожата й беше бледа и студена. Докато стискаше ръцете й, той усети, че пулсът й е ускорен, но постоянен. — Добре си. Ти си издръжливо момиче.

Тя не обърна внимание на думите му.

— На шията му има ключове. Искам да освободя краката си. — Ани разклати прангите на глезените си.

Кийт й се усмихна.

— Добре.

Той се изправи, отиде при трупа на Бакстър и откъсна верижката от окървавената му шия. После отново коленичи пред Ани и докато опитваше няколко ключа, забеляза катинара и веригата, минаваща през голямата халка. — Как успя да се освободиш?

— Развих винта с ръжена.

Кийт кимна, после отключи прангите и започна да разтрива глезените й.

— Добре ли си?

— Да.

— Хайде да те облечем и да се махаме оттук.

Тя като че ли не искаше да помръдне, но после погледна към отпуснатия върху дивана Клиф Бакстър и отвърна:

— Да, искам да се махна оттук. Помогни ми да стана.

Кийт се изправи, подаде й ръка и я извърна от трупа.

После я прегърна и я поведе към коридора.

Ани спря и се освободи от ръката му.

— Мога да се справя сама. Почакай ме тук. Ще се облека за няколко минути.

— Добре.

Тя се поколеба за миг, после попита:

— Навън имаше още някой, нали?

— Да. Били Марлон.

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя.

Ани сведе очи към Бакстър, после отново погледна Кийт.

— Аз го убих.

Той не отговори.

Тя постави длан на лицето му и дълго се взира в очите му.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Обещах ти.

— Е… надявам се да си мислиш, че си е струвало. Кийт й се усмихна и я целуна.

— За какво са приятелите?