Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spencerville, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Спенсървил

Преводач: Тодор Стоянов, Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1750

История

  1. — Добавяне

25.

Влязоха в хотел „Риц-Карлтън“ и отидоха в „Джоки Клъб“. Метрдотелът поздрави Чарли по име. Докато ги придружаваше до маса за двама в дъното, всички извръщаха глави към тях.

Кийт знаеше, че това е един от най-престижните вашингтонски ресторанти. От откриването му бяха минали повече от трийсет години и сред първите му клиенти се нареждаше Джаки Кенеди.

Беше тъпичко мъжко заведение, но изглежда, жените харесваха храната и оказваното им внимание. Всъщност Вашингтон изобщо си бе мъжки град, въпреки че борбата за равноправие на жените беше започнала именно от столицата. Някои жени тук определено притежаваха власт, но фундаменталните разбирания на града изоставаха далеч зад публичните заявления. Кийт знаеше, че младите красиви жени са нездравословно много повече от връстниците си от другия пол. А и властта действаше като афродизиак и мъжете я притежаваха. Жените, пристигнали във Вашингтон от провинцията, за да работят като секретарки, често се задоволяваха да се греят на отраженията на властта. С други думи, жените в официален Вашингтон бяха като мебели и им стигаше от време на време да ги лъскат и поизтупват от праха. Всички го отричаха, разбира се, но това бе истина.

Атмосферата се променяше, но освен няколкото богати и влиятелни стари вдовици, в „Джоки Клъб“ не обядваха много други жени.

Кийт не идваше често тук, но все пак беше забелязал, че в ресторанта няма политическо разделение. Човек можеше да срещне както Барбара Буш и Нанси Рейгън, така и лидерите на движението за граждански права на чернокожите Върнън Джордан и Джеси Джексън. Имаше и много медийни звезди и Кийт видя Майк Уолъс и Джордж Уил. Изглежда, хората си водеха наум бележки кой с кого обядва.

— Някоя важна личност няма ли да ни окаже честта да се присъедини към нас? — попита той. — Разочароваме всички тези хора.

Чарли запали цигара.

— След няколко седмици и ти би могъл да станеш известен и да облечеш генералска униформа.

— Генералите са нещо обичайно в този град, полковниците са момчета за всичко, а аз и без това вече не нося униформа.

— Така е. Но можеш да накараш секретарката си да позвъни и да каже: „Обаждам се от Белия дом. Бих желала да резервирам маса за генерал Ландри.“

— Прав си — това е почти също толкова важно, колкото и самата работа.

— Помисли и за още нещо — с повишението и трийсетгодишния ти стаж пенсията ти почти ще се удвои и можеш да си живееш чудесно. Когато се пенсионираш, ще си още съвсем млад.

— Какво ти е, Чарли?

— Искам да останеш тук.

— Но няма да съм при теб. Ще съм оттатък улицата.

— Искам да имам приятел в Белия дом.

— Аха. Мотивът.

— Мисля и за твоите интереси.

— Оценявам го.

Сервитьорът дойде и Кийт си поръча двоен скоч с лед. Чарли си взе обичайната водка.

— За утре съм ти направил резервация за „Фор Сизънс“ — каза Адеър. — Реших, че би искал да си в Джорджтаун.

— Кой плаща за всичко това?

— Белият дом.

— Включително за хотела, в който ще се настаня с омъжената си приятелка ли?

— Така или иначе, ако утре вземеш полета в два и петнайсет от Толедо, към пет би трябвало да си в стаята си. Ще ти се обадя и всички ще вечеряме в Джорджтаун.

— Добре.

— В понеделник ще направим чудесна обиколка на града и до вторник вече ще сте взели решение.

— С други думи, не се налага да съм на работа в понеделник сутрин, така ли?

— Ще се погрижа за това. Ще ви намерим хотел, докато се устроите някъде. Ще уредя въпроса.

— Благодаря.

Кийт прегледа менюто.

— С повишението ще можеш да си позволиш къща в Джорджтаун — каза Чарли.

— Съмнявам се.

— Колко получава един бригаден генерал? Около осемдесет и пет хиляди, нали?

— Там някъде. Внимателно ще обмисля въпроса.

— Склонен ли си да приемеш?

— Стига за това. Опитвам се да чета менюто.

Донесоха напитките им и Чарли вдигна наздравица.

— За всички нас, които служим, в миналото, настоящето и бъдещето.

— Наздраве.

Сервитьорът взе поръчките им.

— Снощи разговаря ли с приятелката си? — попита Адеър.

— Тя живее със съпруга си.

— А, да. — Той се подсмихна. — На Тед едва не му падна ченето, когато му каза. Беше адски смешно. Не знаех, че ще го изтърсиш. Всъщност защо го направи?

— Въпрос на настроение.

Припомниха си старите времена, поговориха за света след Студената война, замислиха се за бъдещето. Донесоха поръчката и двамата започнаха да се хранят. Всъщност Кийт се чувстваше чудесно. Харесваше Чарли Адеър, харесваше му да обсъжда сериозни въпроси, харесваше скоча и пържолата си. Не можеше да си представи отново да живее тук, но знаеше, че би се върнал в разузнаването, някъде извън страната, може би на място, където наистина щеше да е от полза, но нямаше представа къде може да е това. По ирония на съдбата обаче се бе изкачил прекалено нависоко в йерархията, за да се занимава с оперативна работа, а ако откажеш на президента, недей и помисля за друга служба. И дори да успееше да получи назначение отвъд океана, нямаше да е честно да постъпи така с Ани. Двете й деца учеха в колеж в Охайо и семейството й живееше в Спенсървил. Кийт трябваше да започне да мисли като цивилен гражданин с лични отговорности и ангажименти.

— Защо все още смятаме, че трябва да сме световни полицаи? — попита той.

— Защото все още разполагаме с милиони служители, милиони квадратни метри канцеларска площ и Конгресът ни е гласувал милиарди долари — без колебание отвърна Чарли. — Това няма нищо общо с идеализма, а само с канцеларската площ. Ако се оттеглим от световната сцена, Вашингтон ще се превърне в призрачен град и „Джоки Клъб“ ще бъде затворен.

— Доста цинична позиция. Можем да работим по вътрешни проблеми. Провинцията умира.

— Това не е за хора като нас. Би ли се съгласил да работиш във вътрешно министерство, в здравеопазването или в социалната служба?

— Не.

— Виждаш ли? Бих отказал, даже да ми предлагат повече пари и по-висок пост. Чарът на работата е в това да помагаш на чужденци или да ги прецакваш. — Чарли запали нова цигара. — Нали не си забравил последиците от мира? Уволниха те, за да можем наново да построим Америка с тези пари. Нищо подобно. Ние продължаваме да се опитваме да управляваме света. Искаме да управляваме света.

— Светът чудесно ще се оправи и без нас.

— Възможно е. Обаче кажи ми — щеше ли да се върнеш, ако Съветите продължаваха да представляват заплаха?

— Ако Съветите продължаваха да представляват заплаха, нямаше да ме уволнят.

— Отговори на въпроса ми.

— Да, щях.

Чарли кимна.

— Виждаш ли, Кийт, тайничко си нещастен, защото Студената война е свършила…

— Не.

— Изслушай ме. Ти посвети живота си на борбата с безбожните комуняги и много хора споделяха чувството ти, че вършиш добро. Ти си продукт на епохата, в която си израснал, продукт на провинцията. За теб това е като свещена война и ти беше на страната на Господ и ангелите. Ти беше един от ангелите. Сега сатаната и неговите легиони са победени, самите ние нахлухме в ада и освободихме поробените души. А после… Какво? Нищо. Родината ти няма нужда да я закриляш от силите на злото. Беше по-щастлив, когато дяволът беше жив и Белият дом бе основната цел на съветските ракети. Всеки ден си се събуждал във Вашингтон и си знаел, че си на предната линия и защитаваш слабите и уплашените. Трябваше да се видиш как всяка сутрин влизаш в кабинета си, трябваше да видиш огъня в очите си, когато ти казвах, че заминаваш отвъд океана. — Чарли угаси фаса си и продължи: — През последните няколко години приличаше на рицар, който е убил последния дракон, мотае се наоколо в лошо настроение и отказва да убие плъховете в избата, защото било под мъжкото му достойнство. Ти си роден и подготвен за Армагедон. Но тази битка е вече в миналото. Воювахме дълго, спечелихме жалка победа и вече никой не дава пукната пара за нас. Опитай се да откриеш нещо друго, което да те вълнува.

Кийт помълча малко, после отвърна:

— Всичко, което каза, е вярно. Въпреки че не искам да го чуя.

— Не ти казвам нещо, което не знаеш. Виж, трябва да образуваме подпомагана от държавата група, наречена „Хора без цел“.

Кийт се усмихна.

— Истинските мъже не членуват в такива групи. Те не споделят проблемите си с никого.

— Жена ми няма да се съгласи с теб. — Чарли се замисли за миг. — Понякога наистина ми се струва, че се нуждаем от психиатър. Като момчетата от Виетнам. Къде е триумфалният ни парад?

— Насочвам вниманието ти към Паметника на участниците в Студената война — отвърна Кийт.

— Няма такъв паметник.

— Тъкмо затова насочвам вниманието ти към него.

— Ясно. — Адеър се замисли, после каза: — Ужасно разочарование. Но трябва да се справим с него. Знаеш ли какво са правили рицарите между битките? Усъвършенствали са концепцията за романтичната и галантна любов. Мъжествеността ти не се накърнява, ако си влюбен, галантен и ухажваш жена.

— Известно ми е.

— Тя вълнува ли те?

— Да.

— Тогава не се отказвай.

Кийт го изгледа и попита:

— Ами работата?

— Остави я. На щита ти са нарисувани дракони. Недей да убиваш плъхове в избата. За да има с какво да те запомнят.

— Благодаря ти. Чарли.

Поръчаха си по още една чаша.

— Колко време отнема на важна личност като теб да осигури паспорт на друг човек? — попита Кийт.

Чарли разклати четвъртата или петата си водка.

— Може би няколко часа, ако всичко е наред. Ще позвъня на един приятел във външно министерство и ще задвижа нещата. За приятелката ти ли?

— Да.

— Къде отивате?

— Не зная. Сигурно в Европа.

— Трябва да ми кажеш, ако заминаваш някъде, закъдето ти трябва виза. Мога да ти я уредя за един ден.

— Благодаря.

Поръчаха си кафе, бренди и десерт. Наближаваше три, но в ресторанта все още имаше много хора. Удивително, помисли си Кийт, колко много от деловите проблеми на тази страна се решаваха на обеди, коктейли и вечери. Надяваше се, че главите на всички останали са много по-ясни, отколкото неговата и на Чарли.

Адеър разклати брендито си.

— И аз бих напуснал поради същите причини, но имам жена, деца в колежа, ипотека и навик да се храня в скъпи ресторанти. Накрая обаче всички ще си идем, ще си идат момчетата, опознали света по трудния начин, и домораслите кретени ще завладеят СНС и ще разработят програма за предродилни грижи за бременни наркоманки, имигрирали от Източна Европа.

— Пак по-добре, отколкото офисите да опустеят.

— Така е. — Чарли допи брендито си и си поръча ново.

Когато се нахраниха, Кийт каза:

— Ще си поръчам такси до „Хей-Адамс“.

— Не, вземи колата и кажи на шофьора да дойде да ме вземе оттук в пет. Нещо ми се отвори глътка. Ще си поръчаш ли такси до летището?

— Естествено. — Кийт се изправи. — До утре. С нетърпение очаквам да видя Катрин. Винаги ми е приятно с нея. И с теб, но само понякога.

Чарли с олюляване стана от стола си.

— И аз нямам търпение да се запозная с Ани. — Той замълча, после прибави: — Уговорката за „Фор Сизънс“ си остава. Забавлявай се, не се чувствай задължен и към средата на седмицата напиши любезен отказ на господин Ядзински. След това си свободен да заминеш за Европа.

— Точно такъв е планът ми.

Ръкуваха се и Кийт си тръгна. Вече валеше по-силно. Портиерът го придружи до линкълна с чадъра си. Шофьорът отвори вратата и високо попита:

— Обратно в Белия дом ли, господине?

— Не, имам среща с президента в „Хей-Адамс“.

— Да, господине.

Кийт се качи и автомобилът потегли. Този град бе побъркан.

— Побъркан.

— Господине?

— Господин Адеър иска да го вземеш в пет часа.

— Да, господине.

Кийт се отпусна назад и се загледа в чистачките на предното стъкло. С предложенията си за помощ Чарли, разбира се, се бе опитвал да го накара да се откаже от намерението си да замине. Но аналогията му с дракона и плъховете беше толкова убедителна, че Кийт не изпитваше никакви съмнения в правотата на решението си.

Този град го бе прелъстил. Този град бе уличница и всеки път, щом я видеше, докоснеше или усетеше мириса й, го полазваха тръпки. Беше го накарала да си съблече униформата и го бе чукала, докато не му остана нищо, и въпреки това всяка минута от преживяването му беше доставяла невероятно удоволствие. Тя чукаше и други мъже и това още повече го възбуждаше. Знаеше, че е покварена до мозъка на костите си, безсърдечна и студена. Но бе красива, прелестно облечена и гримирана, умна и му се усмихваше. Той я обичаше с плътта си, но я мразеше с душата си.