Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spencerville, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Спенсървил

Преводач: Тодор Стоянов, Крум Бъчваров

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1750

История

  1. — Добавяне

37.

Кийт караше синьо-белия полицейски автомобил на запад по равния фермерски път, широк само колкото да се разминат две коли. Стените висока царевица стигаха почти до чакъла и оставяха впечатление за шофиране в дълбок ров.

Беше си сложил фуражката и ризата на Уорд, но до този момент не бе срещнал други полицейски или шерифски автомобили. Знаеше, че шерифите използват личните си коли, но окръг Спенсър беше голям, около хиляда квадратни километра, а от дома на приятелите му до фермата на Каули имаше само петнайсетина километра. С малко късмет щеше да стигне дотам, макар че нямаше представа какво ще завари.

Бе накарал полицай Уорд да се свърже по радиостанцията с участъка и да докладва, че всичко е наред. Сержант Блейк го беше скастрил, че толкова време е отсъствал от автомобила си. С насочен към главата револвер, с белезници, с мъчителна болка в слабините и наруган от сержанта си, Уорд наистина бе нещастен. И сега трябваше да е още по-нещастен, понеже се друсаше в багажника. Но ченгето само си беше виновно и това бе най-малкият от проблемите му.

Пътят излезе на шосе 8 и Кийт зави по него.

Когато наближи фермата на Каули, видя от гората да излизат петима конници с пушки и кучета. Той намали скоростта и те му махнаха с ръце. Кийт им отвърна. Един от мъжете дръпна юздите на коня си и се насочи към него. Кийт нямаше представа дали конникът познава по лице всички полицаи, но знаеше, че сините панталони от Армани няма да издържат на проверката. Имаше и малък проблем с Уорд, който от време на време риташе и викаше.

Когато мъжът се приближи, Кийт отново му махна и профуча нататък, сякаш не беше разбрал, че онзи иска да разговаря с него.

Подмина фермата на Каули и забеляза до къщата синия пикап на Били Марлон. Продължи около километър и половина, после направи обратен завой и се върна.

Конниците вече бяха далеч и Кийт зави в отбивката, после заобиколи пикапа и се насочи право към стария краварник. Заби се в двукрилата врата и дъските се разхвърчаха навътре. Той удари спирачки, но не навреме, и блъсна купчина кофи за мляко, които се разлетяха във всички посоки с оглушително дрънчене.

Уорд извика нещо отзад.

Кийт изключи двигателя, свали фуражката и ризата и си сложи колана с кобура. Взе своята М–16 и оръжието на полиция, слезе и почука по капака на багажника.

— Добре ли си?

— Да. Пусни ме.

— По-късно. — Той излезе от краварника и се сблъска с Били Марлон.

Марлон погледна полицейския автомобил, после Кийт и възкликна:

— Господи!

— Не е той, аз съм. Сам ли си?

— Да.

— Да идем в къщата. — Кийт му подаде оръжието на полицая.

Били Марлон бе ядосан и объркан, но го последва вътре.

— Търсят те — каза той.

— Кой беше тук?

— Онзи копелдак Круг. Пита ме дали съм те виждал и аз му отговорих, че изобщо не те знам кой си.

— Повярва ли ти?

— Припомни ми, че си ми помогнал да се измъкна от проблем със закона — хей, благодаря за парите. Намерих ги. Мислех, че си заминал.

— Върнах се. Трезвен ли си?

— Естествено. Скапан съм, ама съм трезвен. — Били го погледна. — Какво ти се е случило, по дяволите?

— Напих се и паднах по стълбището.

— Да не се майтапиш? А, още нещо, вчера идва един тип, не си спомням името му, и каза, че ти бил приятел. Портърови му били споменали, че може да си тук…

— Чарли ли?

— Да… такъв лъскав, със светла коса, и се прави на много умен…

— Чарли е.

— Да. Търсеше те. Показах му писмото, дето си ми го оставил, и му казах, че си заминал, ама той рече, че може да си се върнал. Какво става, по дяволите? За какво са ти всичките тия железа?

— Нямам много време, Били. Имам нужда от твоята помощ.

— Ще ти дам каквото поискаш, само да го имам.

— Добре. Трябва ми твоят пикап и чифт ботуши. Имаш ли камуфлажно облекло?

— Естествено.

— Бинокъл, компас?

— Имаш ги. На лов ли отиваш?

— Да. Трябва да побързам.

— Ела горе.

Качиха се по стълбището на спретнатата къща и влязоха в малка спалня.

Били извади ловното си снаряжение от гардероба и Кийт си събу панталона и обувките.

— Изгори ги — каза той.

— Да ги изгоря?!

— Изгори всичко, което оставя тук.

Той навлече камуфлажния панталон. Беше му малко тесен и доста мръсен, но ставаше за човек, който не се е къпал от неделя сутринта. Ботушите му бяха точно, ризата също. Били му даде яркооранжева жилетка без ръкави и Кийт я взе, макар че нямаше намерение да си я слага.

Докато го гледаше как се облича, Марлон каза:

— Ще дойда с тебе.

— Благодаря, но искам да отида на лов сам.

Кийт се облече и се изправи. Замисли се за трите кучета на Бакстър. Кучкарникът в къщата на Уилямс Стрийт беше празен. Това означаваше, че животните щяха да пазят хижата цяла нощ.

— Ходиш ли на лов с лък или арбалет? — попита той.

— Не. Обичам си пушката. Ами ти?

— Същата работа. — Въпреки цялата си екзотична подготовка, нямаше никакъв опит с лъкове и стрели, тръби със стрелички, прашки, копия или бумеранги. Единственият безшумен начин на убиване, на който го бяха научили, беше с нож и гарота, но в случая това нямаше да му помогне. Пушката нямаше заглушител, а Били нямаше арбалет. Но щеше да се занимава с този проблем по-късно.

— Добре, благодаря ти — каза Кийт. — Утре или вдругиден ще ти върна пикапа.

— Кийт, може да съм скапан алкохолик, ама сега съм трезвен.

Очите им се срещнаха.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Кийт тръгна към вратата, но Били го спря.

— Спомням си отделни моменти от оная вечер в кръчмата и в парка.

— Трябва да вървя, Били.

— Той наистина беше чукал жена ми… втората ми жена. Обичах я… и тя ме обичаше, и щяхме да си живеем добре, ама това копеле застана помежду ни и после двамата се опитахме да се съберем… нали разбираш? Не успях да го понеса и започнах да пия и да се държа адски гадно с нея. Тя ме напусна, ама… каза, че още ме обичала, но била постъпила лошо и разбирала защо не мога да й простя. — Били внезапно се завъртя и изрита вратата на гардероба. Шперплатовата плоскост се разцепи. — Пфу, мамка му!

Кийт дълбоко си пое дъх.

— Всичко е наред. — Удивително колко опустошения бе оставил след себе си Клиф Бакстър с плътските си удоволствия и моралната си поквара. — Как се казваше тя?

Все още с гръб към него, Марлон отвърна:

— Бет.

— Къде е сега?

— Не знам… В Кълъмбъс, струва ми се. — Били се обърна и го погледна. — Знам къде отиваш. И аз идвам. Трябва да дойда.

— Не. Нямам нужда от помощ.

— Не е заради тебе. Заради самия мене е. Моля те.

— Опасно е.

— Аз вече съм мъртъв. Даже няма да забележа разликата.

Кийт кимна.

 

 

Били шофираше пикала, десетгодишен син форд „Рейнджър“, а Кийт седеше до него, нахлупил ниско над очите си мръсна платнена шапка.

В багажното отделение зад седалките бяха оставили ловното снаряжение, брезентови наметала за мичиганския студ, неговата М–16, полицейската пушка, служебния револвер на Уорд и ловджийската пушка на Били Марлон, войнишка М–14 с оптичен мерник. Кийт бе взел и куфарчето си, в което носеше паспорта си, важни документи, малко пари и други дреболии. Дойде му наум, че това е всичко, което притежава — почти също толкова, колкото и при заминаването му от Спенсървил за армията.

— Бакстър има три ловджийски кучета — каза той на Били.

— Мамка му.

— Помисли за това.

— Непременно. Къде всъщност отиваме? — попита Марлон.

— В северната част на Мичиган.

— Наистина ли? Обикновено ловувам там. В жабката има няколко карти на района.

Кийт ги извади и откри Сивото езеро в северния край на полуострова. Наближаваше един следобед и трябваше да са в Атланта към седем. С малко късмет щяха да открият хижата на Бакстър за около час.

Докато пътуваха, забеляза два автомобила на спенсървилската полиция, друга група конни ченгета и кола на окръжното шерифско управление. Кийт всеки път се навеждаше, но изглежда, никой не обръщаше внимание на стария пикап. Били носеше ниско нахлупена бейзболна шапка и Кийт му каза да не поглежда към ченгетата, защото всички го познаваха от честите му престои в изтрезвителното.

— Познават ли пикапа ти?

— Не… Никога не съм правил транспортни нарушения. Ходя да пия пеша.

— Добре… ако поискат да ни спрат, прави каквото ти кажат. Не можем да им избягаме с това нещо.

— Майната им — отвърна Били. — Повече няма да им се дам на тия задници.

— Ще те застрелят. Зная как действат.

— Майната им. Тия копелета са с обикновени коли. Като запраша през царевицата с моята бракма, има да ни дишат праха.

— Добре. Ти водиш. — Кийт се загледа в него. Явно в този човек имаше нещо повече, отколкото си бе мислил. Сякаш отново изпълняваше бойна задача и макар че след гимназията и Виетнам пътищата на Били Марлон и Кийт Ландри се бяха разделили, сега двамата пътуваха заедно и с една и съща цел.

— Ще стигнем до северен Мичиган, лейтенант — каза Били. — Хей, в онуй писмо се беше подписал като „полковник“. Такъв ли си вече?

— Понякога.

Марлон се засмя.

— Наистина ли? Аз съм сержант. Преди да се уволня имах три нашивки. Страхотно, а?

— Трябва да си бил добър войник.

— Бях… наистина.

Няколко минути пътуваха в мълчание, после Кийт каза:

— Може да са блокирали шосето на границата на окръга.

— Да, зная. Но има предостатъчно черни пътища. Не могат да блокират всичките.

— Така е. Дай да решим по кой да минем.

— Знам един. Шосе 18 — всъщност черен път и обикновено е кален заради лошото отводняване. Много автомобили засядат по него, а кретените на Бакстър няма да си прежалят взетите на изплащане от „Бакстър Мотърс“ колички. — Били се засмя. — Задници.

Той пое на запад по един фермерски път, после зави надясно, насочвайки се на север по изровеното и настлано с чакъл шосе 18.

Десетина минути по-късно царевицата свърши и се озоваха в район, покрит с блатна трева. Пътят стана кален и хлъзгав.

— Излязохме от окръг Спенсър — съобщи Били след малко.

Кийт не бе забелязал знак, но реши, че Марлон познава околността.

Продължиха на северозапад по различни пресичащи се градски и окръжни шосета през безкрайни царевични полета, пасища и ливади. Кийт предполагаше, че никога повече няма да се върне тук, и поглъщаше с поглед всичко: пътните знаци, фамилните имена, написани на плевници и пощенски кутии, растенията и животните, хората и автомобилите, къщите, усещането за тази земя, чиято цялост струваше много повече, отколкото сборът от отделните й части… „И краят на нашите скитания ще е там, откъдето сме тръгнали, за да познаем мястото за пръв път.“

 

 

Пътуваха половин час почти без да разговарят за друго, освен за пътя и полицията.

Кийт разгледа картата и видя, че повечето от мостовете над Моми се намират в по-големите градове по реката, а не искаше да минават през населени места. Накрая откри мост край селце, наречено Завоя, и попита Били за него.

— Да — отвърна Марлон, — мостът още си стои. Има някакво ограничение на тонажа, но ако настъпя газта, ще сме оттатък, преди да падне.

Кийт не бе убеден, че Били разбира нещо от физика, но си струваше да хвърлят един поглед.

Наближиха малкия дървен мост и преди Кийт да забележи знак с ограничение на тонажа, Били профуча по него. Десет секунди по-късно бяха на отсрещния бряг.

— Мисля, че този мост е забранен за моторни превозни средства — отбеляза Кийт.

— Така ли? Стори ми се здрав.

Кийт сви рамене.

Минаха през Завоя, което им отне още по-малко време, отколкото пресичането на реката, после излязоха на шосе 127 при село, наречено Шеруд. Беше два следобед и до границата на Мичиган имаше около петдесет и пет километра, после още сто и петдесет до Сивото езеро.

Шосе 127 пресичаше Брайън, Охайо, но те заобиколиха градчето и се върнаха на пътя няколко километра по на север. Това бе последното по-голямо населено място в щата и всъщност след Лансинг в южен Мичиган шосето минаваше през безлюден район чак до края на полуострова. Двайсет минути по-късно пътен знак ги приветства в Мичиган. „Земята на езерата.“ Кийт обаче се интересуваше само от едно езеро.

В терена и релефа на Охайо и Мичиган нямаше съществени разлики, но се забелязваха дребни промени в пътните знаци и настилката. По-важно обаче бе, помисли си Кийт, че интересът към него, който проявяваше щатската полиция в Охайо, едва ли продължаваше и през границата. Пресичането й не можеше да се сравнява с прехвърлянето от Източна в Западна Европа, но той изпита облекчение и се поотпусна.

Половин час по-късно теренът започна да се променя и навлязоха сред вълнисти зелени хълмове и малки долини. Вече имаше повече дървета, предимно дъбове, букове и кленове. Тук есента беше напреднала повече, отколкото в Охайо. Кийт не бе идвал в Мичиган, откакто двамата с Ани бяха ходили на бейзболните състезания в Ан Арбър и в Ипсиланти. Това бяха вълшебни уикенди — бяха се откъсвали не само от ученето, но и от войната, безредиците в кампуса и демонстрациите, сякаш всички се бяха уговаряли да се обличат, държат и изглеждат нормално за традиционните мачове в събота следобед.

Кийт остави мислите си да се понесат към Ани, после осъзна, че това го разсейва. Целта му бе Сивото езеро, задачата — да си разчисти сметките с Клиф Бакстър, не само заради себе си, но и заради Ани.

— Къде точно в северен Мичиган отиваме? — попита Били.

— Не зная.

— Тогава как ще стигнем?

— Ще се оправим. Хей, помниш ли как казвахме в армията? „Не зная къде сме…“

— Да — усмихна се Марлон. — „Не зная къде сме, нито какво правим, но си прекарваме страхотно.“ — Той се засмя.

Кийт си помисли, че това, изглежда, е задоволило любопитство на Били, но малко по-късно той попита:

— Бакстър сам ли е?

— Мисля, че в къщата няма други мъже — след кратко колебание отвърна Кийт.

Марлон смели тази информация за около минута.

— Къде е госпожа Бакстър?

— Защо питаш?

— Ами… чух за отвличането по радиото. — Били го погледна. — Казаха, че си я отвлякъл.

— Ти как мислиш?

— Хм, ясно е като бял ден, че двамата сте избягали заедно. Целият град го знае.

Кийт не отговори.

— Ама не знам какво се е случило после — продължи Били.

— Какво според теб се е случило?

— Ами… предполагам, че ви е настигнал. Това обяснява синините и раните по лицето ти. Но не обяснява защо един от двама ви не е мъртъв.

— Опитахме се — каза Кийт.

Марлон се засмя.

— Мога да се басирам, че е така. Значи сега е вторият рунд.

— Вторият, а може и да е третият, четвъртият или петият. Кой ти брои?

— И предполагам, че е последният.

— Убеден съм.

— Ще го убиеш ли?

Кийт се замисли за миг.

— Предпочитам да не го убивам.

— Защо?

— Ще е прекалено милостиво.

Били само кимна.

— Ако ще идваш с мен, трябва да изпълняваш заповедите ми. Нали така? — каза Кийт.

Били отново кимна.

— Не те чувам, войнико.

— Тъй вярно.

Известно време пътуваха в мълчание, после Марлон попита:

— Тя е с него, нали?

— Да.

— Ясно. Значи трябва да се справим с него, без тя да пострада.

— Точно така.

— Няма да е лесно.

— Няма.

— И има три кучета?

— Така мисля.

— С какво е въоръжен?

— С каквото ти дойде наум. Той е ловец и ченге.

— Ясно. А дали има очила за нощно виждане?

— Сигурно. Благодарение на спенсървилския полицейски участък.

— Добре… и предполагам, че се е заврял в някоя колиба или нещо подобно, някъде, където мястото му е добре познато.

— Точно така. — Кийт го погледна. Някой лекар би могъл да заяви, че мозъкът на Били Марлон е поразен от алкохола, но всеки, който го познаваше, щеше да разбере, че всъщност душата му е била подложена на прекалено много удари от живота. И все пак Кийт не се съмняваше, че нещо, скрито дълбоко в сърцето на Били Марлон, се е разбудило. — Разкажи ми за Бет.

— Не мога.

— Можеш, разбира се.

Били помълча няколко минути, после бръкна в портфейла си, извади оръфана снимка и му я подаде.

Кийт видя снимана до раменете около трийсет и пет годишна жена с къса руса коса, наистина много красива, с големи очи и широка усмивка. Красотата й го изненада. Нищо чудно, че бе привлякла вниманието на Клиф Бакстър. Беше забелязал, че в окръг Спенсър определено има достатъчно хубави жени, но разбираше защо Бет е станала жертва на ченгето и причината седеше от лявата му страна. Като се оставеше настрана цивилизацията и културата, всеки слаб мъж с изключително надарена съпруга беше обречен да я изгуби — дори само временно, — заради някой като Клиф Бакстър. Кийт върна снимката на Били и каза:

— Много е красива.

— Да.

— Кога се случи?

— Преди две години.

— Омъжила ли се е повторно?

— Едва ли. В телефонния указател на Кълъмбъс все още фигурира като Бет Марлон.

— Може би след това ще идеш да я потърсиш.

— Може би.

Няколко минути по-късно настроението на Били, изглежда, се подобри.

— Хей, време е да си припомним войнишките години.

Кийт не смяташе така.

— Познаваш ли този път? — попита той.

— Да, от време на време минавам оттук. В щатския парк „Хартуик Пайнс“ има много дивеч. Бил ли си там?

— Не, никога не съм стигал толкова на север. Спомняш ли си някъде наоколо да има бензиностанция?

— Чакай да помисля… — Той погледна през прозореца. — Да, след около километър и половина. Още колко нататък отиваме?

— Почти до края на полуострова. Още два часа, предполагам. — Кийт замълча за миг. — Не е нужно да идваш чак дотам. Мога да те оставя в някой мотел и после да се върна да те взема.

— Да бе. Ами ако не се върнеш?

— Ще се върна.

Били внезапно се ухили.

— Нещо си се стегнал, мой човек. Виж сега, ще пипнем оня скапаняк, ще го изкормим и ще го откараме в Спенсървил вързан на покрива като елен. Какво ще кажеш?

— Не ме изкушавай.

Били започна да вие от удоволствие и се шляпна по бедрото.

— Да! Да! Ще обикаляме по главната улица и ще надуваме клаксона, голият гъз на Бакстър ще стърчи във въздуха, а вълците ще му ядат червата в Мичиган. Да!

Кийт остави без коментар този кръвожаден изблик, не защото му се струваше отвратителен, а тъкмо обратното.

Стигнаха бензиностанцията, той даде на Били пари да купи нещо за ядене и когато Марлон влезе вътре, седна зад волана.

Служителят напълни резервоара и Кийт му плати, докато Били отиде до тоалетната. Искаше му се да го остави не защото беше алкохолик — разбираше причините и оценяваше постъпката му. Тревожеше го фактът, че Марлон има свои собствени мотиви и това променяше положението. Но в момент на слабост бе признал каква е целта на лова му и Били вече знаеше прекалено много.

Марлон се върна и седна на дясната седалка. Погледнаха се и се разбраха без думи.

— Благодаря — каза Били.

Кийт подкара по шосе 127.

Фермите постепенно оредяваха, хълмовете ставаха по-високи и по-гъсто залесени. Клоните на дъбовете и кленовете бяха загубили повечето от листата си, брезите и трепетликите бяха почти голи. Имаше и повече иглолистни дървета — ели, бели и червени борове, някои невероятно високи. Знакът на последната окръжна граница, която бяха пресекли, съобщаваше, че населението е 6200 души, около една десета от това на окръг Спенсър. Този район наистина бе отдалечен и почти необитаем, останал недокоснат от мощната вълна пионери на Запад.

Дневната светлина започваше да отслабва и дърветата хвърляха дълги сенки над хълмовете. Освен някое малко стадо овце или крави навън не се движеше нищо.

— Мислиш ли, че тя е добре? — попита Били.

Кийт не отговори.

— Той няма да й направи нищо, нали?

— Не. Обича я.

Марлон помълча около минута, после отбеляза:

— Не мога да си представя, че той е способен да обича друг, освен себе си.

— Да, може би „обич“ не е точната дума. Както и да е, той се нуждае от нея.

— Да. Струва ми се, че разбирам какво искаш да кажеш. — Били се замисли за миг. — Тя е добре.

В Гейлорд, окръг Отсегоу, Кийт зави на изток по шосе 32 и двайсет минути по-късно, в седем и петнайсет, стигнаха в Атланта, най-големия град в района, с население около шестстотин души.

— Ще спрем за бензин — каза Кийт. — Не споменавай, че пътуваме за Сивото езеро.

Той отби при единствената бензиностанция и напълни резервоара догоре, защото предполагаше, че ще напуснат Сивото езеро в късен час и в неизвестна посока.

Служителят ги заговори и Били му каза, че отивали на лов за патици на остров Преск.

Кийт отиде на телефона и набра домашния номер на Бакстър в Спенсървил. Както му бе казала Тери, обаждането автоматично се прехвърли и отговори мъжки глас:

— Спенсървилски полицейски участък, тук е сержант Блейк.

— Блейк, тук е старото ти приятелче Кийт Ландри. Твоят човек и колата му са в царевичната нива край шосе осем, откъм северната страна, на около километър и половина на запад от града.

— Какво?…

Кийт затвори. Чувстваше се длъжен да им съобщи, за да извадят Уорд от багажника преди берачите на царевица да го открият вътре мъртъв. Съмняваше се, че спенсървилската полиция е в състояние да проследи телефона, от който се обаждаше. При други обстоятелства не би направил нещо толкова милостиво, ако това означаваше да поеме дори и съвсем незначителен риск, но не искаше ченгето да умре, а и когато го намереха, той щеше да им каже, че Ландри се е насочил към Дейтона. Спенсървилската полиция щеше да предупреди щатската и щяха да го търсят на околните летища или във Флорида. Нямаха причина да се сетят за Сивото езеро, Били Марлон или пикапа. Поне така се надяваше.

Освен това искаше да провери дали някой ще отговори на телефона в дома на Бакстър. Според него копелето наистина бе на Сивото езеро. От друга страна, имаше натрапчивото предчувствие, че това е инсценировка, макар да изглеждаше прекалено сложна за Клиф Бакстър. Проблемът му беше, че прекалено дълго бе живял в онази огледална пустош, в която хиляди умни момчета си въртяха възможно най-изобретателни и заплетени номера. Този случай бе друг. Бакстър се намираше на единственото място, където можеше да е — в хижата си на Сивото езеро. И не знаеше, че Кийт Ландри идва. Кийт изхвърли тези грижи от главата си и се замисли за непосредствения проблем.

Той влезе в бензиностанцията и каза на служителя:

— Търся добър арбалет.

— Има един човек, Нийл Джонсън, продава спортни принадлежности. И нови, и втора ръка. Приема в брой. Вече е затворил, но ако искате, ще му позвъня.

— Добре.

Мъжът набра номера и се свърза с Нийл Джонсън, който очевидно вечеряше и питаше дали господинът може да почака малко.

— Всъщност доста бързам — каза Кийт. — Няма да му отнема много време.

Служителят предаде това на господин Джонсън и той се съгласи да го чака в магазина. Кийт благодари и се върна в пикапа.

— Какво става? — попита Били.

— Отиваме да купим арбалет. — Той запали двигателя и потегли на изток.

Марлон кимна.

— Има ли начин да очистим Бакстър, без да убиваме кучетата?

— Ще видим. — Разбира се, имаше шанс да улучат ченгето от стотина метра с М–16 и оптичния мерник. Но това не влизаше в плановете му — той искаше да се изправи пред Бакстър очи в очи.

Откри къщата на Джонсън, малка дъсчена постройка в края на Атланта, с други думи, само на неколкостотин метра от главната улица.

Разлаяха се кучета и лампата на верандата светна. Кийт и Били слязоха от колата. Посрещна ги висок жилест мъж, който продължаваше да дъвче и се представи като Нийл. Кийт представи себе си и Били като Боб и Джак. Джонсън хвърли поглед към стария пикап, после внимателно разучи клиентите си. Навярно се опитваше да определи дали си струват загубеното време.

— От Охайо ли сте? — попита той.

— Да — отвърна Кийт. — Помислих си що да не се пробвам с арбалет.

— По дяволите, това не е никакъв спорт. Трябва ти лък.

— Не мога да стрелям с лък. Просто искам да убия някоя и друга гадинка.

— Добре, имам само един вид арбалети. Елате.

Той ги заведе в един алуминиев склад, разположен на известно разстояние от пътя и превърнат в магазин за спортни стоки. Дясната стена на продълговатата постройка бе покрита със стойки за огнестрелно оръжие и ловно снаряжение и Кийт си помисли, че господин Джонсън би могъл да оборудва цял пехотен батальон. Лявата стена бе заета с принадлежности за риболов, лъкове, дрехи, палатки и други дреболии. Нямаше ракети за тенис или маратонки.

Кийт не бързаше особено много, защото знаеше, че каквото и да прави при Сивото езеро, ще му се наложи да изчака малките часове на нощта. Освен това не биваше да проявява нетърпение в град с население от шестстотин души, в който всяка покупка трябваше да се разглежда като сделката на века.

След няколко встъпителни любезности Нийл Джонсън му подаде арбалета.

— Тоя тук е втора употреба. Направен е от фибростъкло. От „Про Лайн“ е, добра фирма.

Кийт разгледа оръжието. В общи линии то се състоеше от къс лък, монтиран напречно на нещо като приклад на пушка, също от фибростъкло. Спусковият механизъм освобождаваше опънатата тетива и изстрелваше стрелата по канал, минаващ по дължината на приклада.

— Изглежда лесна работа.

— Да. Така е. Това не е никакъв спорт. След няколко дни ще стреляш също толкова добре, колкото и всеки друг. Докато с лък трябва да се упражняваш с години, за да станеш добър.

Кийт имаше чувството, че господин Джонсън се отнася с презрение към арбалетите и към всички, които ги използват.

— Един приятел ми каза — прибави Нийл, — че в дните на рицарите папата забранил арбалетите, нали разбираш, щото се смятало, че за християните е долно да ги използват.

— А стига бе! Това отнасяло ли се е и за стрелба по плъхове?

— Сигурно не. Както и да е, много са точни. Имаш трийсеткилограмов натиск и го зареждаш, като опреш приклада до гърдите си и опънеш тетивата с две ръце. Ето, ще ти покажа. — Нийл взе арбалета, опъна тетивата и я закачи на лостчето. После зареди стрела, прицели се в една прашна еленова глава, закачена на отсрещната стена, и натисна спусъка. Късата стрела прониза главата точно между очите, излезе от другата страна и се заби в дървената подставка. — Какво ще кажеш?

— Отлично.

— Да. С лък нямаше да мога да го направя. Добре, та значи стрелата лети с около шейсет метра в секунда и ако преследваш животно, трябва да запомниш, че това не е пушка и че трябва да се приближиш повече. Още нещо — на всеки четирийсет метра стрелата се спуска с около метър и двайсет надолу, така че трябва да го компенсираш. — Той взе една от стрелите. — Тези тук са от фибростъкло с пластмасови стабилизатори и с широки върхове за лов. Вървят по осем в кутия. Колко ще искаш?

Кийт погледна пластмасовия колчан на щанда.

— Напълни го целия.

— Добре. Побира двайсет и четири. Трябва ли ти нещо друго?

— Може ли да монтирам на арбалета оптичен мерник?

— Оптичен мерник ли? Не им даваш никакъв шанс на плъховете, а?

— Абсолютно.

— Чакай да видя какво имам тук. — Нийл откри подходящ оптичен мерник и след десет минути вече го бе монтирал на арбалета. Подаде го на Кийт и попита: — Искаш ли да го простреляш?

— Естествено.

— Ще ти поставя мишена. Застани до вратата. Това са двайсетина метра.

Кийт взе арбалета, прехвърли колчана през рамо и отиде до вратата, докато Джонсън поставяше кръгла мишена върху бала слама. Кийт опъна тетивата, постави стрелата, прицели се и натисна спусъка. Улучи мишената ниско, фокусира мерника и отново стреля. На третия път улучи средата.

— Добре. Каква е точността му, да речем, от четирийсет метра?

— Около двайсет пъти по-висока от тази на лъка — отвърна Нийл, — което означава, че от такова разстояние трябва да можеш да улучваш двайсетсантиметров кръг.

Кийт кимна.

— Ами от осемдесет?

— Осемдесет метра ли? Че ти изобщо няма да видиш плъха от осемдесет метра… е, с тоя мерник ще е като от двайсет метра, но отклонението става доста голямо. Тия неща са направени за стрелба от четирийсет метра. Стрелата може да излети на седемстотин метра, ама няма да улучиш нищо, освен някоя крава, и то по случайност.

— Ясно… мога ли да улуча, да речем, куче, застанало неподвижно, от осемдесет метра, ако няма вятър?

Нийл потърка брадичката си.

— Хм… ще трябва да прецениш отклонението. За какво ти е това?

— Подивелите кучета ми отмъкват овцете в Охайо. Когато стрелям с пушка по някое, другите се пръскат. Мисля, че с арбалет няма да ги подплаша.

— Що просто не вземеш да ги изтровиш?

— Не е по християнски.

Нийл се засмя.

— Ти си знаеш. — Той взе молив и започна да драска цифри по дървения плот. — Чакай да видим… арбалет, двайсет и четири стрели плюс оная, дето я изстрелях аз… искаш ли си я?

— Не.

— Добре, колчан, калъф и мерник… да речем, шестстотин долара плюс ДДС.

— Изглежда прилично. — Кийт му даде парите — почти всичко, което имаше, — после си спомни за хилядата долара на Чарли Адеър и се зачуди кога и къде ще го види отново.

Докато Били прибираше покупките им в брезентовия си сак, Кийт попита:

— Насам идват ли много хора от Охайо?

Джонсън преброи банкнотите и отвърна:

— През лятото да, после и през ловния сезон. Но иначе не. Закъде си се запътил?

— За остров Преск.

— А стига бе! Нощем хич не е лесно да минеш през хълмовете, освен ако не знаеш пътя.

— Няма да бързаме. Виждам, че продаваш храна за кучета.

— Да. Печеля главно от муниции, кучешка храна, стръв за риба, такива неща. Хората си имат собствени пушки. — Нийл продължи да дудне, после си спомни въпроса: — Трябва ли ти храна за кучета?

— Не, но един мой приятел идва тук с два-три песа, а те имат вълчи апетит. Мисля, че купува храната им от теб.

— Да, щом ги използваш, трябва и да ги храниш. Всъщност преди няколко дни идва един човек от Охайо и купи храна поне за няколко месеца.

— Може да е бил моят приятел.

— Възможно е.

Разговорът като че ли забуксува, затова макар да знаеше, че е малко рисковано, Кийт каза:

— Мисля да си купя някое местенце тук, но ми се иска да се посъветвам с хора от Охайо, които имат хижа в района.

— Да, можеш да го направиш. Всъщност оня човек, дето изкупи почти цялата ми храна за кучета, е при Сивото езеро. Иди да го потърсиш. Казва се Бакстър. Твоят приятел ли е?

— Не. Но може би на връщане ще се отбия при него. Стига да не го притеснявам, ако е с дама.

— Не забелязах в колата му да има жена.

Кийт не отговори.

— Но не видях и кучета — прибави Нийл, — така че трябва първо да е минал през хижата си и после да се е върнал тук. Можеш да му позвъниш предварително. Има го в указателя. Кажи му, че аз те пращам.

— Благодаря. Може да намина на връщане. Но сега трябва да позвъня вкъщи. Нещо против да използвам телефона ти?

— Не, заповядай. Ей го там до касата.

Кийт заобиколи зад щанда, откри телефона и набра номера. Били се заприказва с Джонсън за оръжия и лов.

— Ало? — отговори Тери.

— Аз съм.

— Кийт! Къде си?

— Тук. Виж, телефонът ти се подслушва.

— Моят телефон ли?

— Да, но не от спенсървилските ченгета, а от федералното правителство.

— Какво? Защо?

— Няма значение. Утре сутрин се свържи с адвоката си и го накарай да се погрижи за това. По-важното обаче е, че той е тук. Значи и тя е с него. — Кийт замълча, после успокоително прибави: — Сигурен съм, че е жива.

— О, слава Богу… Какво ще правиш?

— Разговарях с местната полиция. Готови са да помогнат. Просто исках пак да напомня на двама ви с Лари да не правите нищо рисковано. Не разговаряй по телефона и с родителите си. Разбра ли?

— Да.

— Довери ми се, Тери.

— Вярвам ти.

— Утре ще я доведа в Спенсървил.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Ами той? Ще го арестуват ли?

— Не зная. Предполагам, че ако тя подаде оплакване, ще го арестуват.

— Тя няма да го направи. Просто иска да се избави от него.

— Е, всяко нещо с времето си. Местната полиция иска да изчака до утре. Тогава ще ти съобщя добрата новина.

— Ясно… може ли да се чуем довечера?

— Ще отседна в мотел и ще ти телефонирам само ако имам нова информация.

— Добре. Внимавай.

— Непременно. А сега съобщение за хората, които записват този разговор. Здравей, Чарли. Стигнах тук без твоя помощ, но още веднъж ти благодаря. Били ми помогна и ако по-късно аз не съм в състояние, погрижи се за него. Става ли? Междувременно ми остава още един дракон. Чао. — Кийт замълча, после каза: — Добре, Тери, стой там и чакай. Поздрави Лари.

— Добре.

Кийт затвори. Когато тримата с Били и Нийл се върнаха при пикапа, той се сбогува с Джонсън.

— На връщане следващата седмица ще минем оттук.

— Наслука.

Кийт и Били се качиха в пикапа и потеглиха.

— Чу ли? — попита Марлон. — Бакстър е на Сивото езеро.

— Да. — Кийт се чувстваше много по-добре.

— Пипнахме го! Ти си знаел, че е там, нали?

Кийт не отговори.

Били се замисли, после попита:

— Според теб той знае ли, че го търсиш?

— Убеден съм.

— Да… но дали му е известно, че знаеш къде е?

— Това е въпросът.

Били разгледа арбалета, вдигна го и се прицели през малкия оптичен мерник.

— Също като пушка е. Но не ми е ясна тая работа с отклонението.

Той проучи острия като бръснач връх на стрелата.

— Божичко, тоя връх е повече от два и половина сантиметра. Може да пробие адски голяма дупка. Сигурен ли си, че трябва да убием кучетата?

— Ще видим, когато стигнем там.

— Добре… Може пък да успеем да очистим Бакстър с това нещо.

— Възможно е. — Независимо дали го убиеше с пушка от сто метра или с арбалет от четирийсет, ченгето щеше да е също толкова мъртво, колкото и ако бе срязал бедрената му артерия с ножа си. Разликата обаче беше в последствията. Той се замисли за това, като имаше предвид, че Ани ще присъства на цялата сцена. Обмисли и възможността изобщо да не убие Бакстър. По-голямата част от онова, което щеше да се случи преди зазоряване, не зависеше от него, но той чувстваше, че поне трябва да помисли за живота след смъртта — за своя живот след смъртта на другия, разбира се. Винаги се беше опитвал да не стреля в гърба или топките на врага. Освен тези дребни рицарски прояви, всичко друго бе позволено. И все пак случаят с Бакстър беше особен и Кийт наистина искаше да го погледне в очите и да му каже: „Здрасти, Клиф, спомняш ли си ме?“

— Нещо се отнесе — отбеляза Били.

— Да. Да не съм пропуснал някой завой?

— Не, но трябва да завиеш тук. Карай наляво.

— Добре. — Кийт зави и поеха на север от Атланта в огромната девствена пустош, осеяна с хълмове, езера, потоци и блата.

— Пътищата на картата невинаги отговарят на действителността — каза Марлон.

— Ясно. — Кийт включи лампичката и огледа картата. Районът, в който навлизаха, представляваше почти изцяло щатска собственост, четиристотин-петстотин квадратни километра гори, достъпни главно по дърварски пътища, животински пътеки и с кану по реките. Не се виждаше нито едно селище. Той изключи лампата. — Ти водиш.

Били извади от жабката фенерче и разучи картата.

— Хижата на Бакстър е от северната страна на Сивото езеро — рече Кийт.

Марлон не го попита откъде знае.

— Добре… Виждам един път, който минава покрай източния бряг на езерото, но не продължава на север.

— Ще го открием.

— Да, хората поставят дървени табелки като оная ето там, виждаш ли я? „Бърлогата на Джон и Джоун“. Знаеш ли как се казва неговата хижа?

— Мисля, че е „Хижата на големия шеф Клиф“. Но имам чувството, че е свалил своята табелка.

— Да, може би трябва да поразпитаме наоколо.

— Не виждам жива душа, Били.

— Винаги можем да намерим някой.

— Да, за да предупреди Бакстър.

— Прав си. Мислиш за всички подробности, а? Навярно и аз трябва да го правя.

— Никога не е излишно. Най-добре да започнеш още сега.

Продължиха през тъмната гора по тесен лъкатушен път, покрай който се издигаха огромни борове.

— Някога идвал ли си на лов тук? — попита Кийт.

— От време на време. Има елени, рисове, даже мечки. И вълци. Но трябва да познаваш района, иначе ще загазиш. Искам да кажа, че това не е краят на света, ама ми се струва, че можеш да го видиш оттук.

Няколко минути по-късно Били каза:

— Тук завий наляво. Този път стига почти до северния край на Сивото езеро. После ще трябва да пресечем през гората.

— Добре. — Пикапът се запровира сред боровете и Кийт зърна наляво самото езеро. Беше изгряла почти пълна, ясна луна и водата наистина изглеждаше сива като олово. Отвсякъде го заобикаляха борове и само тук-там на самия бряг растяха голи брези. Не се виждаха светлинки от лодки или къщи сред гората.

Това наистина бе райско кътче, но се намираше много далеч от другите мичигански курорти и Кийт се зачуди какво си е помислила Ани за решението на съпруга й да купи хижа в тази пустош. Дойде му наум, че за хора, свикнали с безкрайните хоризонти и сини небеса на фермите, това място трябва да изглежда потискащо и почти призрачно. През зимата тук навярно ставаше истински ад. Бакстър обаче определено се чувстваше в собствената си среда — вълк сред други вълци.

Сред дърветата се мерна колиба, която изглеждаше необитаема: Собствениците на повечето от тези къщички навярно ги посещаваха само през почивните дни и наоколо едва ли имаше други хора, освен него, Били, Клиф и Ани Бакстър. Преди да се зазори край Сивото езеро нямаше да остане никой.

Пътят следваше брега на езерото и Кийт отново го зърна наляво, после пак завиха на север и започнаха да се отдалечават. Той спря пикапа.

— Някъде назад трябва да има път, достатъчно широк, за да минем — каза Били.

— Ясно. — Тъй като не можеше да направи обратен завой, Кийт върна на заден ход, като се оглеждаше за просека сред боровете и храстите. Покрай тесния път се издигаха стълбове и той се опита да открие електрически или телефонен кабел, който да води към езерото.

Накрая спря така, че покрай пикапа да може да мине друг автомобил, и слезе навън. Марлон го последва. Бе студено, от устните им излизаше пара. Цареше абсолютна тишина; типична мрачна есенна нощ в северните гори, без жужене на насекоми или животински и птичи звуци, и можеше да остане така докато първите снегове покриеха земята и дърветата.

Двамата повървяха неколкостотин метра по пътя, като търсеха достатъчно широка просека за пикапа.

— Може би просто трябва да се ориентираме с компаса, да се спуснем до езерото и да поогледаме — прошепна Били.

— Имаш право. Хайде да си вземем багажа.

Тръгнаха обратно към колата. Кийт продължи да следи стълбовете. Изведнъж спря, потупа спътника си по рамото и посочи с ръка.

Марлон погледна нагоре към мрачното небе. По почти невидим кабел сред тъмните сенки на боровете пробяга катеричка. Кабелът водеше към езерото. Под него имаше друг, навярно телефонен.

— Определено е в посоката, която ни трябва, но те винаги минават покрай път, а тук няма нищо.

Кийт застана до стълба, после навлезе в гората, хвана ствола на един-два и половина метров бор, разклати го и го изтръгна от пръстта.

Били погледна надолу към отрязания с трион дънер.

— Божичко… тоя тип си е дал бая зор.

Кийт изрита друго дърво и то падна на земята. Някой, несъмнено Клиф Бакстър, беше замаскирал тесния черен път, който водеше към хижата му. Дърветата бяха десетина, всички забити в пръстта близо едно до друго, така че да оставят впечатление за непроходима гора. Все още бяха зелени и щяха да останат такива седмици наред, но бяха малко разкривени и по-ниски от останалите борове.

Освен това отбивката бе посипана със сухи клонки. Нищо особено, но достатъчно, за да не позволи на някой изгубил се или любопитен шофьор да завие към хижата на Бакстър.

Кийт се огледа и откри нисък стълб, който бе отсечен и сега лежеше на земята. Нямаше табелка с надпис „Хижата на големия шеф Клиф“, но Кийт беше убеден, че преди е имало.

Очевидно Клиф Бакстър не желаеше гости. И същите тези усърдно забити в пръстта борове, които го ограждаха от останалия свят, не му даваха възможност да използва пътя, така че нямаше смисъл да му устройват засада. Бакстър сигурно имаше всичко необходимо за продължителен престой. Основните въпроси, разбира се, бяха дали Ани е при него и дали още е жива. Кийт бе почти сигурен, че е така. Точно в това се състоеше целта на бягството на ченгето на такова отдалечено място — да изолира невярната си жена и да даде воля на яростта си, без да има опасност някой да му попречи.

Дойде му наум, че независимо от него — или от някой като него — рано или късно Бакстърови са били обречени да свършат тук, макар че Ани може и да не беше разбирала психологическия подтекст на тази ловна хижа и техен бъдещ дом на стари години. Кийт си спомняше думите й: „Няколкото пъти, когато сме ходили там сами, той ставаше друг човек. Не непременно по-добър или по-лош… просто друг човек… затворен, сдържан, сякаш… не зная… като че ли замислен за нещо. Не обичам да ходя там сама с него и обикновено успявам да го избегна.“.

Можеше само да си представя какво е замислял Клиф Бакстър. И можеше само да се надява, че онова, което е сторил с Ани през последните три дни, с разума и тялото й, няма да е непоправимо.

Кийт и Били се върнаха в пикапа, взеха снаряжението си и навлязоха в гората. Знаеха, че не трябва да минават сред забитите в земята дървета, нито да вървят по черния път, затова поеха от дясната му страна, като внимаваха да не се отдалечават от него. Ориентираха се по компаса и по ниските стълбове, издигнати край пътя.

След петнайсетина минути бавен ход Кийт спря, коленичи и се заслуша. Марлон го последва и двамата останаха неподвижни в продължение на цели пет минути. Накрая Били прошепна:

— Като че ли всичко е наред.

Кийт кимна.

— Знам, че оня камуфлаж сигурно е негово дело, ама как ще сме сигурни, че къщата, към която водят кабелите, е негова? Нямаме представа как изглежда и не можем да почукаме на вратата, преди да стреляме.

— Има островръх двускатен покрив, от тъмно дърво е и не е на самия бряг — отвърна Кийт.

— Знаеш повече, отколкото казваш, а? — рече Били, после прибави: — Типичен военен.

— Мисля, че вече знаеш всичко, което зная и аз. Още отначало те предупредих, че ще е опасно.

— Да, предупреди ме.

— Ще ти кажа още нещо — взех те заради самия теб, не заради себе си. Но оценявам помощта ти.

— Благодаря.

— Но искам да ми обещаеш, че ще довършиш работата, ако аз не съм в състояние.

Били го погледна и кимна.

— Знаеш, че имам свои собствени мотиви и ти имаш своите… така че все някой от двама ни ще успее.

Кийт се поколеба.

— Добре… и ако накрая останете само с нея, кажи й… каквото и да е.

— Да, ще й кажа. Нещо конкретно?

— Просто й разкажи за днес — отвърна Кийт.

— Добре. Надявам се, че и ти ще направиш същото за мен. — Били замълча за миг. — Може и да не я интересува, но трябва да го знае.

— Обещавам. — Имаше смътното чувство, че е водил този разговор и преди, на други места и с други хора. Определено бе уморен от всичко това. — Да се размърдаме.

Продължиха през гората. Кийт мислеше какви други предохранителни мерки е взел Бакстър. Камуфлажът не беше достатъчен. Трябваше да се е подсигурил и по друг начин. Имаше три кучета, разбира се, но той се опасяваше от противопехотна, макар да се чудеше дали ченгето, което нямаше военна подготовка, се е сетило за такова нещо. Все пак стъпваше високо и забеляза, че Били прави същото. Интересно, помисли си той, колко неща си спомнят старите войници, дори хора като Марлон. Но след като е видял първата сигнална жица, опъната от някой друг — независимо дали води до ракета или мина, — човек едва ли би искал отново да го преживее.

Луната се бе издигнала по-високо и хвърляше слаба светлина над боровата гора, но въпреки това видимостта беше само пет-шест метра. Беше по-студено, отколкото Кийт бе предполагал, и откъм езерото духаше леден вятър.

Движеха се бавно и за трийсет минути изминаха около осемстотин метра. Кийт забави крачка, после спря и посочи с ръка.

Малко по-нататък боровете свършваха и лунните лъчи се отразяваха във водите на Сивото езеро.

Продължиха още двайсет метра и отново спряха. На стотина метра надясно се виждаше голяма поляна и на фона на езерото се очертаваше силуетът на къща с островръх покрив.

Около минута двамата гледаха към нея, после Кийт вдигна бинокъла си. Хижата имаше алпийски вид и беше построена върху бетонни колони, така че се издигаше цял етаж над земята. Отвсякъде я заобикаляше тераса, която осигуряваше на Бакстър видимост във всички посоки. По средата на покрива имаше каменен комин и към тях се виеше дим, което означаваше, че са откъм подветрената страна. Под единия край на покрива бе паркиран тъмен форд „Бронко“.

Къщата беше разположена под ъгъл спрямо брега, така че Кийт виждаше фасадата и северната й страна. През прозорците се процеждаше светлина, както и през плъзгащите се стъклени врати, които водеха към терасата. Докато наблюдаваше, за миг му се мерна фигура, но не можеше да каже дали е на мъж, или жена.

Той свали бинокъла.

— Това е.

Някъде откъм къщата излая куче.