Нелсън Демил
Спенсървил (4)

3

Кийт Ландри крачеше из тихата къща.

Далечни негови роднини се бяха грижили за дома му и той не беше в лошо състояние, особено като се имаше предвид, че през последните пет години в него не бе живял никой.

Кийт бе позвънил, преди да тръгне, за да съобщи за пристигането си — бе разговарял с една жена в една близка ферма, която наричаше леля Бети, макар в действителност да не му беше леля. Искаше просто да я уведоми да не се притеснява, ако види светлина в къщата или някаква непозната кола и така нататък. Бе настоял нито тя, нито никой да не се притеснява, но разбира се, ефектът се бе оказал точно обратният: къщата бе блеснала от чистота и дъхаше на боров дезинфектант.

Ергените получаваха голямо внимание от страна на местните жени, които считаха за свой дълг да се грижат за мъже без съпруги. Целта на всички тези грижи според него беше да се демонстрира предимството да имаш съпруга и помощник в домакинството. За нещастие безплатното почистване, готвенето, ябълковият пай и сладката често препятстваха онова, което те искаха да излекуват.

Кийт влизаше от стая в стая. Нищо не се бе променило от последния път, когато го бе видял преди шест години. Имаше усет и към най-дребните промени, но в същото време предметите изглеждаха някак сюрреалистични, сякаш в момента сънуваше сън за детството си.

Родителите му бяха оставили по-голямата част от вещите си вероятно като застраховка, в случай че Флорида не им се понрави, или защото мебелите, килимите, лампите, украшенията по стените и всичко останало бяха също част от къщата, както и дъбовите греди, от които беше изградена.

Кийт знаеше, че някои от нещата в къщата са почти на двеста години, пренесени в Америка от Англия и Германия, откъдето произхождаха двата клона на предшествениците му. С малки изключения, повечето от вещите бяха просто остарели вехтории и Кийт се замисли за пестеливото и икономично съществуване на едно фермерско семейство в продължение на столетия. Направи сравнение с приятелите си и колегите си във Вашингтон, които допринасяха силно за съвкупния национален продукт. Заплатите им, също като неговата, се изплащаха от обществените фондове и Кийт, който никога не бе успял да се примири с мисълта, че си е в реда на нещата да получаваш заплата дори и да не произвеждаш нищо, често се чудеше колко ли много хора във Вашингтон се изхранват благодарение на царевицата, отглеждана от фермерите. Много пъти бе размишлявал на тази тема. Може би и други от колегите му също си бяха блъскали главата над това, но със сигурност бяха запазили мислите си за себе си.

Кийт Ландри се бе чувствал добре по време на войнишката си служба, една разбираема и почетна професия в окръг Спенсър, но по-късно, когато вече бе навлязъл в разузнаването, започна да си задава въпроси за професията си. Доста често изразяваше несъгласието си с националната политика, а в последно време, след като го бяха издигнали до положението да оказва помощ при формулирането на същата тази политика, проумя, че правителството работи за себе си, като в същото време си и пречи. Той обаче беше наясно с тази тайна още много преди да го поканят в светая светих на Белия дом като член на Съвета за национална сигурност.

Застана до прозореца на главната спалня на втория етаж и се загледа в нощта. Прииждаше вятър, който подгони бързо облаците по звездното небе. Луната бе изгряла и хвърляше синкаво сияние върху узрелите ниви с царевица. Кийт си припомни нивите от времето на детството си, когато една засуха бе последвана от поройни дъждове и пшеницата — онази година бяха засели основно пшеница — бе станала годна за жътва едва в края на юли. Ярката лятна луна бе съвпаднала с предсказание за още дъжд и фермерите и семействата им бяха жънали, докато луната залезе — в три сутринта. Следващият ден беше неделя, половината деца отсъстваха от неделното училище, а онези, които все пак бяха успели да станат и да дойдат, спяха на чиновете. Кийт ясно си спомняше това общо усещане, това задружно усилие да съберат реколтата от земята, и изпита съжаление към всички онези градски и околоградски хлапета, които си нямаха и представа за връзката между полята с жито и хамбургерите, между царевицата и корнфлейкса.

В действителност, помисли си Кийт, колкото повече нацията се отдалечаваше от аграрните си корени, от корените на дребните градчета, толкова по-малко тя разбираше циклите на природата, връзката между земята и хората, закона за причината и следствието, и накрая, толкова по-малко хората разбираха и себе си.

Кийт Ландри беше наясно с несъвместимостта на начина си на мислене и начина си на живот. Може и да се бе отказал от идеята да стане фермер, но не бе отхвърлил идеала на фермерския живот; той живееше с трескавото темпо на Вашингтон и чуждите градове, но изпитваше носталгия към тази селска околия, която винаги го бе отегчавала; беше загубил всякакви илюзии за работата си, но се ядосваше, че не може да се справи с терзанията си.

Замисли се, че е по-добре да разреши тези противоречия, тези дълбоки пропасти между мисли и дела, защото в противен случай щеше да се превърне в емблема на побъркания град, който току-що бе напуснал.

Облаците затулиха луната и звездите и той се удиви как изведнъж цялата околност се потопи в мастиленочерен мрак. Едва долавяше призрачните очертания на градината на пет-шест метра от къщата, а отвъд нея всичко беше пълен мрак, като се изключеха светлините от фермата на Мюлер на половин миля надолу по пътя.

Той се извърна от прозореца, слезе по стълбите и качи багажа си на втория етаж. Влезе в стаята, която беше делил с брат си, и захвърли саковете върху леглото.

Стаята беше с дъбови мебели, под от чамови дъски и варосани стени. Подът бе покрит със стар килим. Това можеше да е стаята на всяко фермерско момче от миналото столетие само допреди няколко години, когато местните жители масово започнаха да купуват обезценени стоки.

Преди да тръгне от Вашингтон Кийт бе натъпкал сааба с нещата, от които имаше нужда — и които в края на краищата се оказаха не чак толкова много на брой. Няколко ненужни вещи, най-вече спортни пособия. Мебелите от апартамента си във Вашингтон бе дарил на една местна църква. Той определено не робуваше на вещите си.

Къщата беше строена преди килерите да станат нещо обикновено и в стаята имаше два гардероба, единият негов, другият на брат му. Той отвори онзи, който бе принадлежал на Пол, и първо разопакова военните си вещи: униформата, ботушите, кутията с медалите и похвалите си, и накрая офицерския си кортик. После извади някои от инструментите от последния си занаят: бронирана жилетка, карабина М–16, куфарче с всички видове шпионски апаратури, вградени вътре, и накрая деветмилиметровия си Глок и кобура.

Изпитваше приятно чувство, докато за последен път подреждаше тия неща — все едно че заравяше оръжията в земята.

Загледа се в отворения гардероб и се замисли какво ли значение има този момент, ако изобщо имаше нещо такова, разбира се.

В колежа беше буквално грабнат от историята на Цинцинат — римският войник, държавник и фермер от дните преди Рим да стане имперска сила. Този мъж, който бе спасил загиващия град от една враждебна армия, бе приел властта само докато възстанови реда, като после се бе върнал във фермата си. Във Вашингтон Кийт често бе минавал покрай една сграда на Масачузетс Авеню, достолепната „Андерсън Маншън“, която подслоняваше Обществото на цинцинатите, и си представяше, че неговите членове имат същия опит като своя римски патрон, Цинцинат. За него това би било идеалното — това беше есенцията на всяка една аграрна република: идва заповед за мобилизация, сформира се гражданска милиция, врагът бива отблъснат и победен, след което всички се разотиват по домовете си.

Но не това се бе случило с Америка след 1945 година и за изтеклото половин столетие войната се бе превърнала в начин на живот. Това беше Вашингтон, който той току-що бе напуснал: град, опитващ се да се справи с последиците от победата, свеждайки ги до минимум.

Кийт затвори вратата на гардероба и каза:

— Край.

Отвори другия гардероб, а после и двата италиански куфара ръчна изработка, които бе решил да запази. Окачи смокинга си, като се усмихна на неуместността на тази дреха тук, после окачи няколко по-обикновени дрехи, като си напомни да се отбие до магазина за джинси и памучни ризи.

Като продължение на темата за Рим Кийт се замисли как изгаряше, по подобие на Цезар, мостовете след себе си. Но не беше сигурен дали бъдещето му включва и тази ферма. Това зависеше от човека, в който се бе превърнал Кийт Ландри.

В съзнанието си той все се виждаше като обикновено фермерско момче, въпреки колежа, пътуванията, костюмите по поръчка, перфектното владеене на чужди езици, както и перфектното боравене с екзотични оръжия и екзотични жени. Без значение дали беше в Париж, Лондон, Москва или Багдад, той винаги усещаше полепналите по косата си семена от трева. Възможно беше това да не отговаря на истината; може би той беше това, в което се бе превърнал. И ако това беше вярно, той не се намираше там, където му беше мястото. Но той щеше да даде шанс на Спенсървил и ако ловенето на пъстърва и ръкостисканията в църквата, залата на ветераните от войната и приказките в магазина за инструменти започнеха да му доставят удоволствие, щеше да остане тук. Но ако нищо не се получеше… е, той никога не можеше да се върне във Вашингтон. Бе прекарал повече от половината си професионален живот на път и може би точно там си му беше и мястото: навсякъде и никъде.

Видя, че леглото е оправено с чисти чаршафи и вълнено одеяло — благодарности на леля Бети — и си отбеляза, че тя не е забравила, че това е неговата стая, и не му е приготвила за спане в голямата спалня. Тази стая беше принадлежала на баща му като момче, а преди това на неговия баща, така че леля Бети по всяка вероятност бе разсъдила, че той ще предпочете да спи именно в нея, докато порасне. Усмихна се.

Слезе в голямото кухненско помещение. Кръглата маса можеше да събере до десет души: семейството, ратаите и всяко дете, което се отбиеше за филия, намазана с масло. Отвори хладилника и видя, че е зареден с всички необходими хранителни продукти, с изключение на бирата. Много от местните хора бяха въздържатели и околията, макар и не на сух режим, не беше удавена в алкохол. При редките си посещения Кийт бе намирал това за приятно старомодно, но виж, ако си жител тук, това можеше да представлява проблем. Макар и най-малкият от проблемите му.

Влезе във всекидневната, извади бутилка скоч от един от кашоните си, върна се в кухнята и си наля уиски и вода в една зелена пластмасова чаша, от което напитката придоби зеленикав цвят.

Седна край голямата кръгла маса на стола си и се загледа в празните места. Освен майка му и баща му, Пол и Барбара, тук бе седял чичо му Нед, по-младият брат на баща му, който обикновено сядаше срещу Кийт, така че Кийт редовно виждаше чичо си на закуска, обяд и вечеря, да се храни спокойно, изтощен след дългия ден селска работа. Нед беше истински фермер, сериозен, но не без чувство за хумор мъж, син на земята, който искаше само да се ожени, да отглежда деца, да сее зърно, да поправя повредени машини и да ходи за риба в неделя, обикновено с племенниците си и един ден — с все още неродените си синове.

Кийт беше на десетина години, когато призоваха чичо му Нед в армията, и той си го спомни как един ден пристигна у дома в униформа. Няколко седмици по-късно Нед замина за Корея и така и не се върна. Върнаха вещите му и родителите на Кийт ги прибраха в мазето. Кийт бе ровил в куфара през детските си години и дори веднъж си бе сложил зелената униформа пред огледалото.

Една забравена война, един забравен мъж, една забравена жертва. Кийт ясно си спомняше деня — баща му бе плакал при пристигането на съобщението за смъртта на брат му, но колкото и да беше странно, името на Нед повече не се спомена в къщата.

Той бе може би последният войник, загинал през Втората световна война, и бе направил последното значително жертвоприношение; оттогава насам всичко беше политика и умопобъркани с власт, които си играеха с живота на хората и семействата им. „Може би сега — помисли Кийт — започваме да го проумяваме.“ Загледа се в мястото, където бе седял чичо му Нед преди четиридесет години, и със закъснение, но искрено каза: „Липсваш ми“.

Допи скоча и си сипа още една чаша. Погледна през вратата с мрежата към тъмната градина. Вятърът задуха по-силно и на запад блесна мълния, последвана от приглушения грохот на гръмотевица.

Усети дъжда още преди да го чуе и го чу, преди да го види. Куп спомени — гледки, звуци, аромати — се врязват дълбоко в паметта на човек, преди да навърши осемнадесет години, помисли си Кийт. Голяма част от онова, което представлява човек на средна възраст, бива предопределено преди той да има възможността да манипулира, контролира или дори разбира нещата около себе си. Не е тайна защо разумът на някои възрастни се връща в младостта им; чудото на онези години, откритията, първият сблъсък с мръсната тайна на смъртта, както и първите трепети на чувственост и любов, които са неделими, изписани с кипящи цветове върху чистото платно. И разбира се, първият полов акт, който е толкова завладяващ, че повечето хора ясно си го спомнят и след двадесет, тридесет, шестдесет години.

Ани.

И така, пътят му го бе довел у дома. Беше видял замъци и крале, златни градове и сияйни катедрали, войни и смърт, глад и мизерия. Зачуди се дали старият пастор Уилкс е още жив: искаше му се да му разкаже, че наистина е срещнал четиримата конници на Апокалипсиса и знае за тях повече, а не само имената им; че знае кои са те — очевидно ние.

Той обаче бе видял също така и любов и състрадание, порядъчност и смелост. И сега, останал сам със себе си, седнал на мястото си край масата, той усети, че пътешествието не е приключило и че едва сега започва да става интересно.

И ето го тук, двадесет и пет години след като бе прекрачил прага на предната веранда и бе изминал милион мили, и бе имал толкова много жени, че не можеше да си спомни имената и на половината от тях, дори и животът му да зависеше от това. И въпреки това и в най-мрачните моменти, в утрините и вечерите на дългите пътувания със самолет до най-страховити места, в джунглите на Азия, в тъмните улици на Източна Европа и в онези моменти, когато си мислеше, че краят му вече е дошъл, той си спомняше за Ани.