Нелсън Демил
Спенсървил (14)

13

Кийт Ландри изключи фаровете и зави зад гимназията. Черният паркинг стигаше чак до гърба на старото тухлено училище, където се виждаха стойки за велосипеди, баскетболни игрища и навеси с разнообразни уреди. Районът се осветяваше от живачни лампи, но това беше единствената промяна от онези дни, когато той и приятелите му се събираха да играят тук през летните вечери.

Той спря близо до една от баскетболните дъски, изключи двигателя и слезе от колата. Сложи полуавтоматичния си „Глок“ върху предния капак, свали си ризата и я метна върху пистолета.

Извади една баскетболна топка от багажника и под светлината на живачната лампа започна да вкарва кошове, да упражнява финтове и отскоци; ударите на топката отекваха в сградата в спокойния нощен въздух.

Той дриблира към таблото, финтира, после отскочи и прокара топката през обръча.

Докато играеше, не спираше да мисли върху другата игра, заради която всъщност бе дошъл на това място. Хрумна му, че това всъщност не е особено разумен ход. Беше си изтървал нервите и се бе изрепчил като някой хлапак. „Ще те чакам зад училището, бъзльо.“ Звучеше добре. Но при дадените обстоятелства това можеше да се окаже съдбоносна грешка. Знаеше добре, че е в състояние да се справи без особени проблеми с грубияна си съученик, но Бакстър можеше и да не дойде сам.

Кийт не си носеше карабината М–16 или бронираната жилетка, защото желаеше нещата с Бакстър да са на равни начала. Но човек никога не можеше да е сигурен какво ще измъдри Бакстър. Нищо чудно да подреди половин дузина полицейски коли с дванайсет стрелци наоколо и ако Бакстър им дадеше заповед да стрелят, нямаше да има много голямо значение дали е с бронирана жилетка и с автоматична карабина. Кийт изобщо не изпитваше никакви съмнения, че Клиф Бакстър вече е подготвил и съответната легенда, с която да обясни смъртта му.

Пое си дъх и погледна часовника си. Осем без петнадесет. Опита се да предугади реакцията на Бакстър спрямо предизвикателството му. Ако беше вярна поговорката, че в душата на всеки мъж се крие момче, тогава Бакстър щеше да дойде, но не и сам. Все пак картината, нарисувана от Портърови, изобразяваше персона с изключителен егоизъм, човек който би могъл много лесно да подцени противника си; човек, който умира да връхлети в полицейското управление с думите: „Току-що видях сметката на един злодей до гимназията. Изпратете катафалката.“

Реши, че ако Бакстър дойде сам, никога повече няма да се върне в полицейския участък. По време на кариерата си Кийт на няколко пъти беше обземан от истински човекоубийствен бяс, но сега и сам беше изненадан колко много жадува да убие Клиф Бакстър. Без съмнение кипящата в момента ненавист се бе трупала в него много отдавна.

Отново погледна часовника си. Беше точно осем. Хвърли поглед към училището, после към откритите игрища и съседните улици, но не се виждаха никакви фарове или движение. Той се залови със серия от стрелба от далечно разстояние.

Хрумна му, че хората на Бакстър са горе-долу наясно с проблема между шефа им и Ландри — нали им беше известно, че Ландри изрично бе поискал шефът им да дойде сам. Така че какво щеше да обясни на хората си Бакстър? Че тоя тип Ландри тормози жена му, но той не иска да се срещне сам с него? В света на мъжагите, за какъвто се имаше Клиф Бакстър, това беше равносилно да обяви на всеослушание, че е педераст. Кийт проумя, че съзнателно или не, но той беше поставил Бакстър в ситуация, в която той не можеше да поиска помощ, без да изглежда като последния жалък страхливец, така че или трябваше да дойде сам, или изобщо да не идва и да продължи да живее с последствията от страхливостта си.

В осем и пет Ландри вече знаеше, че по неписаните правила на тази игра той вече може да си тръгва. Обаче остана, като продължи да обстрелва коша, да дриблира по терена, но без да се отдалечава прекалено много от пистолета си върху колата. В осем и десет вече беше доволен от себе си — бе изпълнил онова, което се искаше от него.

Докато крачеше към колата, отстрани на училището изведнъж избликнаха ярки фарове, после един автомобил бавно зави и се насочи към него.

Кийт продължи да тупа небрежно топката и да напредва към автомобила си.

Колата — вече се виждаше, че е полицейска — спря на петнайсетина метра, фаровете й все още бяха насочени право към него.

Дясната врата се отвори и на асфалта стъпи човек. Кийт не можеше да го различи ясно в заслепяващите го фарове, но човекът определено беше по-висок и по-слаб от Клиф Бакстър. Кийт пусна топката и вдигна ризата си от капака на двигателя, а заедно с нея и пистолета. Бавно изтри потта от лицето си, като през това време ръката му обхвана дръжката, а показалецът легна на спусъка.

Мъжът направи няколко крачки към него и извика:

— Кийт Ландри?

Макар че не беше чувал гласа на Бакстър от почти три десетилетия, Кийт разбра, че това не е той.

— Кой пита? — отвърна той.

— Офицер Скенли, спенсървилска полиция. — Мъжът продължи да върви срещу него.

— Кой още е в колата?

— Партньорът ми.

— Къде е Бакстър?

— Не може да дойде. — Скенли беше на не повече от три метра и Кийт видя, че държи нещо в ръката си. Не беше пистолет обаче.

Скенли го наближи съвсем и попита:

— Сам ли сте?

— Може би. Къде е шефът ти? Да не си е изгубил някъде ташаците, та е хукнал да ги дири?

Скенли се изсмя.

— Много искаше да дойде, но не може.

— Защо не може?

Скенли му протегна онова, което държеше. Оказа се сгънат вестник.

— За какво ми е това? — попита Кийт.

— Вътре има материал, който трябва да прочетете.

— Прочети ми го.

Скенли повдигна рамене.

— Добре. — Той го разгъна, разкопча фенерчето си от колана, включи го и освети вестника. — Това е в социалната колона… аха, ето го. „Тази вечер в Елкс Лодж шефът на полицията Клиф Бакстър ще бъде почетен от кмета и градския съвет във връзка с петнадесетте му години служба като шеф на полицията на Спенсървил. Госпожа Бакстър, по баща Ани Прентис, ще се присъедини към приятелите и сътрудниците на Клиф Бакстър с разкази, както на интересни, така и на забавни случки от кариерата на шефа им.“ — Скенли угаси фенерчето. — Сега разбра ли? Щеше да дойде, стига да имаше тази възможност.

— Той е знаел отдавна за това събиране. Можеше да промени часа или деня.

— Недей да бъдеш толкова нахален. Шефът си има задължения. Ти нямаш ли си с какво да се забавляваш в събота вечер?

— Не мога да измисля нищо по-добро от това да обработя хубавичко шефа ви.

Патрулният полицай се изсмя.

— Така ли? И защо ще правиш нещо толкова глупаво?

— Ти ми кажи. Ама мъжката, Скенли.

Скенли се ухили.

— Ами… говори се, че причината била госпожа Бакстър.

— Може би. Мислиш ли, че това ще направи шефа ти по-щастлив?

— Вероятно.

— Мислиш ли, че ще го преглътне?

Полицаят отново се изсмя.

— Нали знаеш как е при мъжете.

— Разбира се, че знам. Направи ми една услуга, Скенли. Кажи на шефа си, че следващия път, когато му определя среща, той е длъжен да ме извести предварително, когато разбере, че не може да дойде.

— Предполагам, че е искал да разбере дали ще дойдеш.

— Проумях го вече. Не е необходимо да си блъска главицата над това. Аз съм тук и ще бъда тук или където и да било другаде, където иска да се срещне с мен, по всяко време. Сега е негов ред да моли за среща.

— Изглеждаш ми умен човек. Ще ти дам един съвет. Не се забърквай с шефа.

— Аз пък ще ти дам на теб, на Бакстър и на цялата ви пасмина друг съвет — дръжте се настрана от мен. Вече ми се повдига от зловонния ви дъх.

— Ще предам.

Кийт огледа мъжа пред себе си. Сякаш беше малко по-интелигентен от двамата дръвници от парка. В действителност Скенли изглеждаше дори смутен от цялата тая бълвоч, в която беше принуден да взема участие.

— Не се оставяй да те замесят в личните работи на шефа ти — произнесе Кийт, хвана с лявата ръка ризата, в която държеше пистолета, и издърпа затвора. Чу се гръмко недвусмислено изщракване. — Просто не си струва.

Очите на Скенли се втренчиха в увитата върху дясната ръка на Кийт риза; погледът му сякаш залепна за нея. Мина дълго време, преди да вдигне поглед.

— Спокойно.

— Хайде, движение.

Скенли бавно се обърна и тръгна обратно към колата. Кийт вдигна баскетболната топка и влезе в колата. Не отдели погледа си от полицейската кола, докато тя не се скри зад училището.

Подкара през спортните площадки и стигна до един път, който вървеше покрай училищния двор. Зави към града и мина покрай Елкс Лодж — паркингът там беше пълен с коли, — после излезе от града и се насочи към дома.

— И така, госпожа Бакстър ще разказва забавни истории за съпруга си. Може би ще им разкаже и какъв страхотен тъпкач е.

Успя да се овладее и продължи монолога си.

— Е, че какво друго можете да очаквате от една колона за социални прояви във вестника?

Направо не можеше да повярва, че изпитва пристъп на ревност.

Разбира се, че тя има право на официален живот като съпруга на изтъкнат гражданин.

Пред очите му отново изникна изражението й, когато бяха разговаряли на улицата.

— Точно така. Съпругите на важните хора и политици стоят до съпрузите си и се усмихват сладко, дори и когато избраникът им е прелюбодеец, страхливец и абсолютно корумпиран. Това си върви с територията.

Той се замисли над онова, което току-що се беше случило. Очевидно за Клиф Бакстър беше от голяма важност да обясни на Кийт защо не е успял да дойде. За Бакстър имаше значение какво си мисли за него Кийт. Това не беше нищо ново — грубиянът му съученик беше от онези, които изпитваха неувереност в собствените си сили. Точно това беше причината, поради която тормозеше и преследваше дребните хорица около себе си — по този начин повдигаше самочувствието си.

Край него обаче се намираха и хора като полицая Скенли. Те знаеха нещо и искаха да видят как шефът им ще се справи с проблема. Кийт подозираше, че освен ако не са корумпирани до мозъка на костите си, те тайно ненавиждат шефа си. Но те също така и се страхуваха от него и щяха да изпълняват заповедите му, освен ако някой по-силен и по-смел от шефа им не му натриеше носа. Лоялността към лошия командир беше задължителна, но той никога не може да е сигурен, че няма да го зарежат в първото по-сериозно сражение или да му теглят куршума в гърба. Хората са изключително тъпи и овчедушни пред лицето на висшестоящия по ранг и властта, особено войниците, ченгетата и хората в правителствените служби. Нали малко бе останало и той да се озове в същото в положение във Вашингтон?

Видя запалените лампи на верандата си и зави в алеята към къщата. Е, вечерта бе минала добре, той беше вече един ход напред. Но някъде в бъдеще единият от двамата щеше да направи точка. Според Кийт играта вече бе навлязла в смъртоносния си етап.