Нелсън Демил
Спенсървил (31)

30.

Окръжно шосе 6 беше право и равно. В неделната вечер почти нямаше други автомобили и Кийт шофираше на дълги светлини със сто и десет километра в час.

— Всичко наред ли е? — попита Ани. — Недей да ме заблуждаваш.

— Не исках да тревожа сестра ти — отвърна той.

— Значи има нещо.

— Въпросът е колко време ще му трябва на Клиф, за да се сети какво се е случило. Навярно ти можеш да отговориш.

Тя Се замисли за миг.

— Сега е почти осем. Никога не съм закъснявала толкова, без да го предупредя.

Кийт не каза нищо.

— Предполагам, че наистина се нуждаехме от преднина.

— Така нямаше да е интересно.

Ани го погледна и видя, че се усмихва. Но и двамата знаеха, че положението не е забавно.

— Като оставим шегите настрана — рече той, — ти поемаш прекалено голям риск и вината е моя. Ако можех да те откарам до фермата, без да ни видят, щях да го направя и да ти кажа да се прибереш вкъщи.

— Не. Даже да можеше, нямаше да се съглася. Вече съм с теб и повече няма да се върна. И не носиш вина за нищо. Разбра ли?

— Да.

Продължиха на изток и пресякоха границата на окръг Доусън.

— Какво ще направи сега благоверният ти съпруг? — попита я Кийт.

— Ще звъни на клетъчния ми телефон през две минути — нали затова прояви такава щедрост и поръча на „Бакстър Мотърс“ да го монтират в колата ми. Междувременно ще телефонира на родителите, познатите и приятелите ми, включително на пастора. Когато иска да ме открие, той няма и капчица срам и не е много деликатен по телефона.

— Сигурно всички си мислят, че го мотаеш — усмихна се Кийт.

— Не, смятат го за побъркан. — Ани замълча, после прибави: — Клиф си мисли, че по този начин ме посрамва и наказва за това, че не му съобщавам всеки път, щом отивам някъде. Но всъщност глупакът накрая излиза самият той.

— Още по-добре. Тези разговори ще му отнемат известно време… Сестра ти коя е поред в списъка?

— Обикновено втора след родителите ми. Така че му остава да позвъни на още десетина души.

Кийт кимна.

Ани се усмихна.

— Тери най-после го направи. — Тя имитира плътния глас на сестра си: — „Върви по дяволите, Клиф.“ — После се засмя. — Това ще го накара да беснее около половин час. Не обича жените да му държат такъв тон.

— Че кой обича?

— Ти. И обичаш да отвръщаш по същия начин. Но не си гаден, а забавен. Все още ме караш да се смея. — Ани го ощипа по бузата.

Той се усмихна. Чувстваше се добре. До междущатска магистрала 75 оставаха още петнайсетина километра.

Тя взе мечето и го сложи в скута си.

— Спомняш ли си го?

Кийт погледна кафяво-бялата плюшена играчка.

— От щатския панаир.

— Позна.

— От стрелбището. Имаше страхотен мерник. Още ли обичаш да стреляш?

— Не. Мисля, че вече органически не мога да понасям оръжие.

— Представям си.

— Въоръжен ли си? — попита тя.

— Не.

— Защо?

— Нямам намерение да влизам в престрелка с полицията.

— Ами ако е той?

— Няма да минем през малкото му царство.

— Ако реши да ни търси, Кийт, той може да иде навсякъде.

— Е, а ти въоръжена ли си?

Ани не отговори веднага.

— Вчера сутринта бях. Тази вечер ме свари малко неподготвена.

Кийт се замисли, после попита:

— Щеше ли да го използваш?

— Ако се беше опитал да ни спре, да.

— Е… аз също. Да ти кажа честно, щях да си взема пистолета, но той изчезна. Предполагам, че го е откраднал мъжът ти.

— Какво? Искаш да кажеш, че е влизал в къщата ти, така ли?

— Не съм убеден, че е той, но няма много други заподозрени. — След кратко мълчание Кийт прибави: — Няма да ни трябва пистолет. Всичко ще е наред.

— Добре…

Той погледна към нея.

— Преди около два месеца, горе-долу когато пристигнах, у вас е имало инцидент с огнестрелно оръжие, някъде в ранните утринни часове. Ще ми разкажеш ли какво се случи?

Тя сведе глава, дълго гледа към пода и накрая отвърна:

— Не.

— Добре.

— Ще ти разкажа… но не сега.

— Разбирам.

— Откъде научи?

— Градът е малък.

— Хората говорят за Бакстърови, нали?

— Знаеш как е. Ти винаги си била светицата, а той — сатаната.

— А ти си моят ангел пазител.

— Благодаря. Ще опитам. — Кийт имаше нужда от още информация, затова попита: — Какво ще направи Клиф, след като изтормози всички по телефона? Ще повика ли собствените си полицейски сили?

— Възможно е… това е последното средство. Но го е правил. Сега навярно обикаля с полицейската си кола и търси линкълна ми — първо при мотелите, като че ли бих отишла с любовника си в местен мотел. Междувременно ще звъни на всеки, за когото му дойде наум. Когато окончателно побеснее, ще се свърже с полицията — няма да отиде там, защото не иска да се изправи пред собствените си хора с идиотските си истории как се страхувал, че съм катастрофирала или нещо подобно. Искам да кажа, че от болницата, бърза помощ или полицията биха го уведомили, ако се е случило нещо такова. Той е пълен идиот и хората му го знаят.

— Изглежда, отлично познаваш поведението му в такива случаи — отбеляза Кийт.

— Да, след всички тези години. Имах един много добър приятел в участъка, по-възрастен сержант, и той ми разказваше за безумията му. Клиф се избави от него и от всички добри възрастни ченгета веднага щом можа. Забеляза ли, че повечето от типовете му са млади? Клиф внимателно ги е избирал. Веднъж ми каза, че било като дресирането на кучета — взимаш ги млади, храниш ги със собствените си ръце, караш ги да се страхуват и да са верни само на теб. — Ани замълча за миг. — И после прибави, че с жените било същото.

Кийт не отговори.

— Освен това се опитваше да ги направи също толкова злобни, колкото е той — продължи тя. — Но не вярвам, че е възможно, освен ако поначало не са били такива. Повечето от тях са съвсем нормални — харесват ме, но трябва да играят по свирката на шефа.

Кийт не бе напълно убеден в това, но тъй като не възнамеряваше да минава през окръг Спенсър, нямаше да има възможност да провери. Освен ако не ги арестуваха други ченгета, разбира се, и не ги предадяха в спенсървилския участък.

— Добре — каза той, — значи след телефонните разговори Клиф най-после звъни в полицията и, както предполагам, на окръжния шериф.

— Да. Той е братовчед на майка му.

— И по някое време целият окръг започва да търси белия ти линкълн.

— Да. Преди да ми инсталират телефон в колата, те ме спираха и много любезно ме молеха да позвъня на съпруга си, защото трябвало да ми каже нещо… Мнозина се подхилваха — при това не на мен, а заедно с мен.

— От думите ти излиза, че е адски забавно да си омъжена за местния шеф на полицията.

— Всъщност понякога наистина беше така. Да ми прости Господ, но ми доставяше искрено удоволствие да гледам как се прави на глупак. — Тя замълча, после каза: — Извинявай. Обикновено не съм такава.

— Няма нищо. Ще бъда откровен с теб. Много зависи от това колко време ще му трябва, за да реши да иде до фермата ми.

— Зная.

Той се опита да се постави на мястото на Клиф Бакстър. Замисли се за онова, което Ани му бе разказала за обичайното му поведение. Той всъщност не вярваше, че между жена му и Кийт продължава да има нещо. И все пак накрая щеше да стигне до фермата. А после? Ако завиеше по отбивката, щеше да види, че в къщата е тъмно и че шевролета го няма. Щеше да си помисли, че Кийт Ландри е взел на сериозно заплахата му и е избягал — логично заключение за него, като се имаше предвид невероятното му самомнение. Но ревността и параноичността му можеха да го накарат да заключи нещо друго и в този случай щеше да има право. Ако се сетеше да влезе в обора, щеше да получи отговор на всичките си въпроси. Писмото нямаше особено много да подобри настроението му. Кийт обмисли всичко това и реши, че имат още не повече от час преди полицейските радиостанции в съседните окръзи да запращят.

Половин час след като бяха потеглили от дома на Тери и Лари, наближиха пресечката със 75. На юг тя водеше направо към Дейтън или до шосе 15, по което щяха да стигнат до Кълъмбъс. Пътят дотам беше два часа, а до Дейтън близо три. Летищата в двата града бяха по-големи от това в Толедо и оттам имаха по-голям шанс да хванат полет за Вашингтон или дори за Балтимор или Ричмънд. В момента нямаше значение за къде. Но бе прекалено опасно да пътуват толкова много време.

Летището в Толедо се намираше само на около половин час път, но Кийт не знаеше дали ще успеят да вземат самолет на изток. И все пак трябваше да има някакви полети. Основната му цел беше да напуснат района колкото е възможно по-бързо.

— Мисля, че трябва да се насочим към Толедо, защото пътят дотам е по-кратък — каза той на Ани.

Тя кимна разбиращо.

— Но не зная какви самолети има оттам, нито кога или закъде.

— Не ме интересува нито закъде са, нито кога са.

— Добре. — Кийт зави на север по магистралата. Пътят бе добър, с по две платна във всяка посока, и нямаше много движение. Продължаваше да поддържа сто и десет километра в час. Връщаха се обратно към окръг Спенсър, но нямаше да минат през него. Той се опита да прецени каква територия би покрило полицейското издирване и я попита: — Кога за последен път си разговаряла с някого днес, преди да дойдеш във фермата?

Ани се замисли за миг.

— Към пет позвъних на децата… просто да им чуя гласовете… Том го нямаше, но разговарях с Уенди.

— Господин Бакстър ще се обади ли на дъщеря си?

— Обикновено не го прави, но този път е възможно. Да, струва ми се, че ще й позвъни, защото може да си помисли, че съм отишла да я видя. Споменах му, че ми се иска да ида при нея, но идеята не му допадна.

— Значи Уенди ще му каже, че си била вкъщи към пет и половина.

— Да. Освен това горе-долу тогава оставих съобщение на телефонния секретар на Том.

Кийт погледна часовника на таблото. Беше осем и половина. Ако Бакстър бе провел както трябва разследването си, щеше да разбере, че жена му е в неизвестност от пет и половина, с други думи, през последните три часа, което означаваше, че с автомобил би могла да се е отдалечила на триста километра от Спенсървил. Това включваше Толедо, както и Форт Уейн и Индиана, където имаше също толкова голямо летище. И с всеки изтекъл половин час радиусът на издирването автоматично щеше да се увеличава. Разбира се, ако изобщо имаше издирване.

Ани го погледна и каза:

— Няма нужда да го правиш, Кийт.

— Искам да го направя.

— Но ако не съм с теб, няма да се налага да бягаш.

— Остави ме на следващото крайпътно кафе. Ще позвъня в спенсървилската полиция и ще им кажа…

— Какво ще им кажеш? Че си загубила колата си в моята ферма и че ги молиш да дойдат да те приберат ли?

— Не ме интересува какво ще се случи. Не искам да те излагам на такава…

— Виж, Ани, враждата ми с Клиф Бакстър е от много години. Не го правя заради теб.

— О…

— Просто искам да му отмъкна жената и да го ядосам. Аз заминавам за Вашингтон, ти отлиташ за Рим. Прати ми картичка. Става ли?

— Шегуваш се, нали?

— Саркастичен съм и изобщо не съм забавен. А ти прекалено мислиш за другите. Но оценявам загрижеността ти. — Той замълча за миг. — Ти изхвърли венчалната си халка. Вече се разбрахме, че няма връщане назад. Въпросът е приключен. Завинаги.

— Ясно. — Ани се замисли и отбеляза: — Добре се справяш. Предполагам, че в миналото ти се е налагало да вършиш такива неща.

— Отвличах чужди съпруги поне веднъж седмично.

— Искам да кажа опасни неща. Работата ти беше ли опасна?

— Не и ако човек я върши както трябва. През последните пет-шест години почти не съм ставал от бюрото си. Започнах да ръждясвам.

— Треперя.

— И има защо. — Той стисна ръката й. — Справяш се чудесно.

— С теб се чувствам в безопасност.

— Добре. Сестра ти също изглеждаше страхотно. Здрави гени имало това семейство Прентис.

— Майка ми също не се е състарила много. Сключваш добра сделка, господин Ландри.

— Зная. — Кийт замълча, после прибави: — Стори ми се, че даде на Лари картбланш да изиграе няколко рунда с господин Бакстър.

— Сега Клиф няма да се приближи и на петдесет километра до него, а Лари никога не си е търсил белята. Двамата с Тери се разбират чудесно. Освен всичко останало, жените от рода Прентис са отлични съпруги. — Сякаш прочела мислите му, Ани прибави: — Прав си. Една от тях сбърка в избора си на съпруг.

Макар да знаеше, че не трябва, Кийт попита:

— Някога обичала ли си го?

— Не. Никога.

— Но той те обича.

— Да. Но нито искам, нито се нуждая от такава любов. Прекалено дълго останах при него. След като Уенди отиде в колежа, щях да направя нещо, със или без теб. Вярваш ли ми?

— Да. Постоянно го загатваше в писмата си. Може би тъкмо това ме накара да се върна.

— Никакво „може би“, Кийт. Това беше последната ни възможност. И ти го знаеше.

— Така е.

— Този път ще успеем, нали?

— Разбира се.

— Ако не бях толкова уплашена, щях да подскачам от радост.

— Можеш да подскачаш на седалката в самолета. — Той постави касета в касетофона. — Парчета от шейсетте. Смесен албум. Става ли?

— Чудесно.

„Лавин Спуунфул“ запяха „Вярваш ли във вълшебства?“ и Ани каза:

— Хиляда деветстотин шейсет и пета. Бяхме в първи курс. Нали?

— Точно така.

— Децата ми обичат такива песни.

Следващата песен бе „Тогава можеш да ми кажеш «сбогом»“ на „Казинос“.

— Това е от… май от шейсет и седма. Бяхме предпоследна година в колежа — рече Кийт.

— Да.

Заслушаха се в касетата. Десетина минути по-късно Ани го докосна по ръката и посочи към знака за отбивка пред тях.

— „Боулинг Грийн“.

Той кимна. Странно, че имената на някои места можеха да събуждат толкова много спомени. Сърцето му се разтуптя и когато завъртя глава, за да й каже нещо, видя, че по бузата й се плъзва сълза. Той я погали по тила.

— Знаеш ли… ако е наполовина толкова щастлива, колкото аз бях с теб, дъщеря ми ще запази чудесни спомени за цял живот.

— Сигурен съм, че ще е щастлива, ако прилича на теб.

— Надявам се… тази страна толкова се промени… Не зная дали към по-добро, или по-лошо от времето, когато бяхме млади.

— И аз не зная, но честно казано, вече не ме интересува. Готов съм да живея собствения си живот и се надявам, че светът ще ни остави на мира.

— Сигурно си видял твърде много лоши неща по света, Кийт.

— Така е. И ако трябва да съм откровен, и аз съм дал приноса си за световните проблеми.

— Наистина ли?

— Може би не нарочно.

— Кажи ми едно добро дело, което си направил нарочно.

— Е, така направо не мога… виждал съм добри дела… светът не е лош, Ани, не твърдя такова нещо. Въпреки всичко ужасно, което съм виждал, срещал съм и изключителни прояви на смелост, доброта, честност и любов. — Той замълча за миг. — И чудеса — като например това, че отново те открих.

— Благодаря. Отдавна не съм чувала такива думи. — Тя го погледна. — Зная, че животът ти не е бил розов, Кийт, и че сигурно носиш в душата си белези, рани и разочарования, които ти се иска да забравиш или за които копнееш да говориш. Винаги можеш да ми разкажеш. Ще те изслушам.

— Благодаря. Същото се отнася и за теб.

Пред тях се появи голям зелено-бял надпис: „Летище Толедо“.

— Наближаваме — каза Ани.

— Да.

Трябваха им още само едно-две чудеса.